Tweet
За импотентността на човек към усвояването на свободата на словото
Класическият модел на популационната динамика идва от системата от две диференциални уравнения на Лотка-Волтера:
В тази система x и y са численостите съответно на популациите X (жертви) и Y (хищници), t е времето, dx/dt и dy/dt са нарастванията на популациите, α е раждаемостта при отсъствие на хищници, β е първият тип взъимодействие между популациите (лакомията на хищниците), γ е смъртността на хищниците, а δ е вторият тип взъимодействие между популациите (в известна степен "обратен на лакомията").
В по-разширения си вид тя изглежда така:
В тази формула a = α, b = -β, d = -γ и e = δ, а коефициентите c и f отговарят за „самоограничение на численността“, т.е. вътрешновидовата конкуренция.
Човекът по природа е хищник. Биологичните белези за това са безспорни. Историческите факти също го потвърждават. Следователно е редно да потвърдим и наличието на един основен стремеж: надмощието над другите индивиди!
Да, човек непрекъснато се стреми да взима надмощие над себеподобните си и над жертвите си. Той иска да властва, да е прикрепен като доверен за някой властващ, той желае да променя системата, да я прави угодна за самия него, а не за другите. На другия полюс са жертвите - те се групират, помагат си един-друг, използват наличното както могат и на солидарен принцип. Естествено нито на този свят има "абсолютен хищник", нито "абсолютна жертва". Всеки има определено количество качества и от едната и от другата група.
Ежедневните ни контакти са изпъстрени с употребата на хищнически инстинкти. В споровете екстравретните личности желаят победа на всяка цена, а интровертите спотаяват злоба и гняв към опонента, таят отмъщение. Колко са тези, които признават грешките си? Колко от останалите го правят без в последствие да се опитват да отмъщават заради загубата си? А от тях колко са тези, които не остават в подчинено положение, т.е. губят свободата си? Колко са тези от "победителите", които не се възгордяват и не злорадстват над победените? Колко са тези, които в споровете си използват само и единствено логически свързани аргументи, а не добавят безсмислена плява? Колко са тези участници в спора, които желаят да помогнат на опонента си да разбере същината на тезата им, а не просто да направят демонстрация, че опонента им не е прав?
Прекият контакт между индивидите в реалния живот води до явно чувство за надмощие. Удовлетвореност от унижението на другия. Но развитието на комуникациите в последните години помогна и за един изцяло нов тип общуване - анонимното. Комуникацията по интернет в частност е най-силния тласък на тези взаимоотношения.
Какво ни дава тази анонимност? Всъщност дори не само анонимност, а просто "дистанцираност" - дори човек да даде своето реално име, той все пак е защитен от една преграда. В момент на чувство на уязвимост той може веднага да включи тази защитна стена и да избяга невредим, без да бъде накърнено неговото самочувствие. Именно този инструмент се нарича "свобода". Свободата да изразиш своята теза, своето виждане за нещата в даден спор или по дадена тема, без да бъдеш смачкан от своите опоненти, без самочувствието ти да бъде смачкано. Намираш своето кътче, обособяваш си виртуално пространство, правиш си например личен уебсайт/блог и пишеш на воля именно това, което ти харесва и допускаш до себе си само тези, които ти харесват. Ти си шефа, ти ръководиш инициативата на темата, ти "модерираш", ти решаваш кой от коментиращите под статиите ти е одобрен и кой е победен.
Тоест в интернет дори слабите хищници, тези които биха били убити от вътрешновидовата конкуренция на реалния свят, имат достатъчно сила, за да се почувстват победители. Именно това може да се каже, че е прословутата "свобода на словото": "Свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си". Да, това относително е възможно с дистанционната и анонимната комуникация. Ето тази "интернет анонимност", тази невъзможност на опонентите ти да те подчинят, дава именно свобода на словото. Тя приравнява параметъра f близко до числото 0 и тя премахва вътрешновидовата конкуренция. Създава се едно особено практически почти неограничено пространство за изява на всеки. В този смисъл "анонимността" бавно и методично премахва един от основните стремежи на хищниците-хора - надмощието. Защото ако всеки може да вземе надмощие над другите в своята собствена територия, то всъщност всички в крайна сметка са станали победители в спора. Независимо кой е истински прав и кой не е. Хората не са се превърнали в жертви - те не помагат един на друг, но вътрешновидовата им конкуренция е изчезнала.
Готов ли е обаче човек в своето интелектуално развитие да използва този нов инструмент ефективно? Да, ама не. Властта над другите индивиди предразполага и към още нещо - стремежа на един хищник да се превърне в "абсолютен хищник". Такъв, който няма нито грам "жертвеност" в себе си. Той е над стадото, извън социалната му среда, но контролиращ него. Ние знаем, че в природата не е достатъчно да господстваш само и единствено в своята собствена обособена територия. Хищникът никога не е доволен от това, което има. Той винаги иска още. Той е лаком. Затова и винаги се стреми да разширява територията си, да прави експанзия към съседните господарства. И отваря войни. Желае да стане "император", "генералисимус", "абсолютен господар". Така, че свободата на словото в своето собствено интернет "кътче" всъщност не те е направила "абсолютен хищник". Не - ти желаеш нещо повече, ти искаш да смажеш и чуждите кътчета, за да остане само твоето, за да си абсолютен господар.
Последното споменато качество на хищниците-хора им пречи да усвоят инструментите на анонимността в интернет за постигането на истинската си свобода. Те неизменно настъпват в съседните територии на варварски принцип или организирано. Създават се собствени групи по интереси, в които се цели да се подчинят и обединят други хищници-съмишленици, да се създаде "картел", да направят големия "кръстоносен поход" в името на хищническата кауза. Следят се статистики за брой потребители, следят се статистики на брой одобрителни коментари и брой отрицателни коментари, следи се популярността на съответния картел спрямо другите картели, демонстрира се жажда за непрекъсната експанзия. Неудобните, вредните за новата структура индивиди, ако не могат да се превъзпитат се унищожават по различни критерии.
И така в един момент се оказва, че целият този утопичен свят на победители се е превърнал в добрата стара борба за надмощие. Едни са станали по-популярни от други, по-привилегировани от други, по-четени и по-слушани от други. А другите от своя страна им завиждат, борят се срещу тях, опитват се да направят някаква революция. Трети се опитват с полумълчаливо съгласие да са "богоугодни" и се опитват да влязат в картела на силните, да направят кариера. Но винаги всичко се свежда само и единствено до едно - борба за власт и надмощие. А има ли обособена власт, обособен победител в дадената територия, то свобода на словото за всички освен него няма. Свободата се свежда до тяхното право да бъдат "властоугодни". Колкото повече стават индивидите на едно място, толкова повече големината на параметъра f за вътрешновидова конкуренция расте, а с това намалява и свободата на словото, като в същия момент броят на "другите" става също критичен и се създава предреволюционна ситуация.
Има ли алтернатива? Може ли поне един единствен път по някакъв начин хора да се организират на принципа на съжителството на жертвите? Обречени ли са хората да се подчиняват временно пред моментните победители, а в последствие да контраатакуват отваряйки нова война за власт? И всъщност има ли смисъл от такива усилия? Ако бъде премахнат ограничителя на вътрешновидовата конкуренция, то няма ли да се получи негативния ефект на методичното пълно унищожение на жертвите и последваща гибел за самите хищници? Или неминуемо ще се появи нов вид хищник, който ще убие стария? Възможно ли е да съществува "интернет кътче", в което хищниците да живеят като жертви, в което хората помагат един-другиму без да търсят материална или морална изгода? Да комуникират без да поставят своето име или псевдоним задължително пред своите писания, целейки да бъде отличен от останалите, да бъде по-реномиран?
В тази система x и y са численостите съответно на популациите X (жертви) и Y (хищници), t е времето, dx/dt и dy/dt са нарастванията на популациите, α е раждаемостта при отсъствие на хищници, β е първият тип взъимодействие между популациите (лакомията на хищниците), γ е смъртността на хищниците, а δ е вторият тип взъимодействие между популациите (в известна степен "обратен на лакомията").
В по-разширения си вид тя изглежда така:
В тази формула a = α, b = -β, d = -γ и e = δ, а коефициентите c и f отговарят за „самоограничение на численността“, т.е. вътрешновидовата конкуренция.
Човекът по природа е хищник. Биологичните белези за това са безспорни. Историческите факти също го потвърждават. Следователно е редно да потвърдим и наличието на един основен стремеж: надмощието над другите индивиди!
Да, човек непрекъснато се стреми да взима надмощие над себеподобните си и над жертвите си. Той иска да властва, да е прикрепен като доверен за някой властващ, той желае да променя системата, да я прави угодна за самия него, а не за другите. На другия полюс са жертвите - те се групират, помагат си един-друг, използват наличното както могат и на солидарен принцип. Естествено нито на този свят има "абсолютен хищник", нито "абсолютна жертва". Всеки има определено количество качества и от едната и от другата група.
Ежедневните ни контакти са изпъстрени с употребата на хищнически инстинкти. В споровете екстравретните личности желаят победа на всяка цена, а интровертите спотаяват злоба и гняв към опонента, таят отмъщение. Колко са тези, които признават грешките си? Колко от останалите го правят без в последствие да се опитват да отмъщават заради загубата си? А от тях колко са тези, които не остават в подчинено положение, т.е. губят свободата си? Колко са тези от "победителите", които не се възгордяват и не злорадстват над победените? Колко са тези, които в споровете си използват само и единствено логически свързани аргументи, а не добавят безсмислена плява? Колко са тези участници в спора, които желаят да помогнат на опонента си да разбере същината на тезата им, а не просто да направят демонстрация, че опонента им не е прав?
Прекият контакт между индивидите в реалния живот води до явно чувство за надмощие. Удовлетвореност от унижението на другия. Но развитието на комуникациите в последните години помогна и за един изцяло нов тип общуване - анонимното. Комуникацията по интернет в частност е най-силния тласък на тези взаимоотношения.
Какво ни дава тази анонимност? Всъщност дори не само анонимност, а просто "дистанцираност" - дори човек да даде своето реално име, той все пак е защитен от една преграда. В момент на чувство на уязвимост той може веднага да включи тази защитна стена и да избяга невредим, без да бъде накърнено неговото самочувствие. Именно този инструмент се нарича "свобода". Свободата да изразиш своята теза, своето виждане за нещата в даден спор или по дадена тема, без да бъдеш смачкан от своите опоненти, без самочувствието ти да бъде смачкано. Намираш своето кътче, обособяваш си виртуално пространство, правиш си например личен уебсайт/блог и пишеш на воля именно това, което ти харесва и допускаш до себе си само тези, които ти харесват. Ти си шефа, ти ръководиш инициативата на темата, ти "модерираш", ти решаваш кой от коментиращите под статиите ти е одобрен и кой е победен.
Тоест в интернет дори слабите хищници, тези които биха били убити от вътрешновидовата конкуренция на реалния свят, имат достатъчно сила, за да се почувстват победители. Именно това може да се каже, че е прословутата "свобода на словото": "Свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си". Да, това относително е възможно с дистанционната и анонимната комуникация. Ето тази "интернет анонимност", тази невъзможност на опонентите ти да те подчинят, дава именно свобода на словото. Тя приравнява параметъра f близко до числото 0 и тя премахва вътрешновидовата конкуренция. Създава се едно особено практически почти неограничено пространство за изява на всеки. В този смисъл "анонимността" бавно и методично премахва един от основните стремежи на хищниците-хора - надмощието. Защото ако всеки може да вземе надмощие над другите в своята собствена територия, то всъщност всички в крайна сметка са станали победители в спора. Независимо кой е истински прав и кой не е. Хората не са се превърнали в жертви - те не помагат един на друг, но вътрешновидовата им конкуренция е изчезнала.
Готов ли е обаче човек в своето интелектуално развитие да използва този нов инструмент ефективно? Да, ама не. Властта над другите индивиди предразполага и към още нещо - стремежа на един хищник да се превърне в "абсолютен хищник". Такъв, който няма нито грам "жертвеност" в себе си. Той е над стадото, извън социалната му среда, но контролиращ него. Ние знаем, че в природата не е достатъчно да господстваш само и единствено в своята собствена обособена територия. Хищникът никога не е доволен от това, което има. Той винаги иска още. Той е лаком. Затова и винаги се стреми да разширява територията си, да прави експанзия към съседните господарства. И отваря войни. Желае да стане "император", "генералисимус", "абсолютен господар". Така, че свободата на словото в своето собствено интернет "кътче" всъщност не те е направила "абсолютен хищник". Не - ти желаеш нещо повече, ти искаш да смажеш и чуждите кътчета, за да остане само твоето, за да си абсолютен господар.
Последното споменато качество на хищниците-хора им пречи да усвоят инструментите на анонимността в интернет за постигането на истинската си свобода. Те неизменно настъпват в съседните територии на варварски принцип или организирано. Създават се собствени групи по интереси, в които се цели да се подчинят и обединят други хищници-съмишленици, да се създаде "картел", да направят големия "кръстоносен поход" в името на хищническата кауза. Следят се статистики за брой потребители, следят се статистики на брой одобрителни коментари и брой отрицателни коментари, следи се популярността на съответния картел спрямо другите картели, демонстрира се жажда за непрекъсната експанзия. Неудобните, вредните за новата структура индивиди, ако не могат да се превъзпитат се унищожават по различни критерии.
И така в един момент се оказва, че целият този утопичен свят на победители се е превърнал в добрата стара борба за надмощие. Едни са станали по-популярни от други, по-привилегировани от други, по-четени и по-слушани от други. А другите от своя страна им завиждат, борят се срещу тях, опитват се да направят някаква революция. Трети се опитват с полумълчаливо съгласие да са "богоугодни" и се опитват да влязат в картела на силните, да направят кариера. Но винаги всичко се свежда само и единствено до едно - борба за власт и надмощие. А има ли обособена власт, обособен победител в дадената територия, то свобода на словото за всички освен него няма. Свободата се свежда до тяхното право да бъдат "властоугодни". Колкото повече стават индивидите на едно място, толкова повече големината на параметъра f за вътрешновидова конкуренция расте, а с това намалява и свободата на словото, като в същия момент броят на "другите" става също критичен и се създава предреволюционна ситуация.
Има ли алтернатива? Може ли поне един единствен път по някакъв начин хора да се организират на принципа на съжителството на жертвите? Обречени ли са хората да се подчиняват временно пред моментните победители, а в последствие да контраатакуват отваряйки нова война за власт? И всъщност има ли смисъл от такива усилия? Ако бъде премахнат ограничителя на вътрешновидовата конкуренция, то няма ли да се получи негативния ефект на методичното пълно унищожение на жертвите и последваща гибел за самите хищници? Или неминуемо ще се появи нов вид хищник, който ще убие стария? Възможно ли е да съществува "интернет кътче", в което хищниците да живеят като жертви, в което хората помагат един-другиму без да търсят материална или морална изгода? Да комуникират без да поставят своето име или псевдоним задължително пред своите писания, целейки да бъде отличен от останалите, да бъде по-реномиран?
) Ако въпросът е дали може, то мисля отговорът е "не". А защо не си представиш човекът и обществото, изградени на обратния принцип - представи си, че всички са "тревопасни", а няма хищници. Всички се движим в лека, полу-танцова стъпка по едни поляни, хрупаме трева и се гледаме с влажни очи. И няма пукнат хищник за разнообразие. Ей така, да те накара да се затичаш поне. Знаеш ли какво ще се получи? Ашрам. Скука. Липса на всякакво развитие. Дори и само факта, че си задаваш подобни въпроси, означава, че нещо ти е тясно около врата, стяга те яката някъде. А това автоматично те позиционира в глутницата, а не в стадото.
Коментар