полковник Петко Йотов

[Димитър Радев]

До: Петко Йотов

Бог да прости този достоен българин

[iliiyan]

До: Петко Йотов

Петко Йотов: Офицер означава морал


Искам само да съм жив - здрави хора няма, казва директорът на Националния военноисторически музей




- Г-н Йотов, вчера открихте официално постоянната експозиция на музея, която наистина е много впечатляваща. Колко години труд отне тя на вас и на вашия екип?
- Вече 16 години съм директор на този музей, 12 от които влизах там с чувство за вина. А много си обичам работата, винаги ходя с желание, с любов, с усмивка, с настроение, обичам си подчинените, колегите... Убеден съм, че всеки човек, още преди да се роди, е подготвен да върши нещо най-добре на този свят. Колкото по навреме си намери нещото, толкова е по-добре и за него, и за другите, и за нещото. Един стар сливенски занаятчия - Макасчиев, Бог да го прости, казваше: "Навъди се много учен свят, много иджинери се навъдиха, ама гледаш го - триъгълен чиляк, пъхнал се в квадратна дупка и лопа." Та това е - важно е човек да си намери дупката. Щастлив съм, защото много навреме съм си намерил моята.
- Ако трябваше пак да избирате, пак ли военен щяхте да бъдете?
- Да, пак военен бих станал. С пагони съм от 1966 г. - скоро ще станат 40 години. И в моята професия е имало плюсове и минуси, имало е разочарования, но аз съм доволен, служил съм честно, почтено, достойно. Оказва се, че човек може да служи и да работи честно. На този свят във всяка държава има хора, които спят под мостовете, и хора богати, има тъпи и учени, възпитани и невъзпитани, професионалисти, крадци, мошеници, разбойници, мафиоти... всякакви. Ако една от тези прослойки я няма, значи държавата е ненормална. Всеки си намира мястото. И колкото по навреме го намериш, толкова по-добре е за всички.
Вече 58-а година карам - щастлив човек съм и от миналото си, и от днес, и от бъдещето, което още не знам, и това ме прави още по-щастлив. Защото прекарах един масиран инфаркт, но неуспешен - ето, жив съм (смее се). Диабетик съм и се моля само да съм жив, защото здрави хора няма. Имам две дъщерички, три внучки, две прекрасни зетчета. С бабата двамката си живеем още по-добре, защото си останахме сами. Е, "по-добре" е малко пресилено...
- То и "бабата" е малко пресилено...
- Да де (смее се), тя е малко по-млада от мене. Но, вижте, над 50 години - баба и дядо, това е! Мъж, който има внуци, е дядо. И жената, която има внуци, е баба. Какво е това "маминка"... глезотии! По на 60 години станали - айде стига, ще нарушават многовековните традиции! Аз съм си дядо, тя си е баба - не ме смущава. Нищо не ми трябва. Имам апартамент в София - тоест имам стая и баня, а жена ми има стая и кухня, тя има тераса и аз имам тераса, тя има мазе и аз имам мазе. Какво ми трябва повече. А, имам и западна кола - "Вартбург", ехеее.
- Ами вила?
- Не ми трябва вила. Дядо ми, като тръгвах за военното училище преди години, ми каза: "Чедо, ще ставаш офицерин. С две неща няма да се захващаш, много са опасни - политика и мотика." Послушах го и съм добре (смее се).
- Нима не са ви канили за депутат?
- И други ме питат: "Добре де, бате, как се задържа - партии, правителства се сменят, а ти толкова години си директор?" Викам им - просто си върша работата и не се занимавам с политика. За три парламента досега ме канят - елате, ще ви изберем, прекрасно говорите... Да, викам, говоря, но като се наложи да ви лъжа? Не си заслужава. Може да нося камъни, може да ям лук, но политика - никога.
Десетки партии са ми предлагали. Искат да им бъда говорител, защото говоря добре. Но аз, ако говоря, ще говоря за себе си. Защо трябва да бъда говорител на Гунчо, който не може да си каже името, за да го изберат него, а аз да съм ратайчето. Не искам да ставам ратай. Може да съм пъдарин, но ратай - не.
- Споменахте и служенето, а днешните депутати много обичат да говорят за работата "на ползу роду". Левски - също. За вас какво е служенето?
- Всичко в тоя живот е много относително. Служенето на хората също е относително и всеки го разбира, както си иска. Богатите служат на хората, за да забогатеят. Честните - за да бъдат честни. Крадците - за да крадат. Мафията - за да си разиграва коня, както иска. Всеки служи според своите виждания и смята, че е прав. В тоя смисъл "на ползу роду" е безсмислена фраза. Човек най-напред служи на себе си. Ако не цени и не уважава себе си, той си купува ново въже и търси здраво дърво... Всеки служи първо на себе си.
- Дори и Левски?
- Вижте, аз нося своя Левски в себе си, но имам по-особено мнение за него. Той става герой години след Освобождението. На всеки народ му трябва един герой, един Левски - прекрасен човек, който няма кусури. Извинявайте, но няма предмет, няма човек, няма нищо без кусури на този свят. Левски, за да няма никакъв кусур, значи, че е идеализиран, измислен. По онова време да се откажеш от монашество е било суперпрестъпление. Извинявайте, но един мъж, който до 30 години няма жена и дечица, е ненормален. Не го измислям аз, световна практика е. Освен това - не пиел, не пушел... Един мъж, ако не пуши и не пие, ако не краде, не лъже и не ходи по жени, той не е мъж (смее се).
- Кощунство е да се говори така за национален герой.
- Аз изразявам своето мнение, затова ще спра. Но ще кажа друго. Днес в света има официално регистрирани над 3000 религии. И всяка от тях е истинската, правдивата, святата, най-великата. Къде сме ние? Значи всичко на този свят е относително, както и това "на ползу роду"... 39 години съм с пагони, 39 стотинки не съм откраднал - нито за себе си, нито за семейството си. Предлагали са ми пликчета с подкупи, покрай строителството на музея съм чувал: "А за вас?" И те чуват: "Марш навън!" Ето това съм постигнал с моето служене - нормален човешки живот, а вечер заспивам с чиста съвест.
- А какво е да бъдеш офицер, да носиш пагон - въпрос на чест, достойнство, облаги...
- Всичко това плюс още много неща - гордост, почтеност и човещина. Мисля си, че всеки кандидат за нашите военни училища, преди да бъде допуснат до изпита, трябва да реши един тест - първо, дали обича себе си, и второ, дали обича хората. И ако не обича хората, няма право да минава покрай хора, камо ли да им бъде началник.
Знаете ли колко офицери - морални престъпници, има и работят с войници, курсанти, и т.н. За съжаление нашите генерали - видни началници, са от по-тъпичките и от по-подмазващите се, от по-старателните и по-накадърните. Защото умните гледат малко по в сянка да стоят, да не се навират. Там, дето скърца - не си пъхат пръста.
- Възрастните хора често сравняват днешните офицери с царските отпреди 1944 г.
- Моят дядо по майчина линия беше участник в двете балкански и в Първата световна война. Три пъти е раняван и три ордена за храброст има. Когато почина, бях на 29 години. Много сме си говорили и като тръгнах да ставам курсант, той ми вика: "Чедо, като ще ставаш офицерин, трябва да станеш добър офицерин. И по наше време имаше лоши офицери, но като тръгнахме на мурабето да биеме турчина, първия ден избииме лошите офицери. В гръб ги избииме, мамицата им мръсна... заради една дума, за една обида."
Много пъти съм си мислел, че няма друга професия, в която началникът да води на явна смърт своите подчинени. И винаги казва: "След мен, юнаци!" И те вървят след него, но всеки е с патрон в цевта. И за една лоша дума или постъпка има моралното и материалното право да му тегли куршума. Командирът на полка води от 4 до 6 хиляди съдби зад гърба си. И затуй първите два-три дни имаме такъв огромен брой загуба на офицери. В гръб са изтрепани много от тях. И това не е само в България.
А колкото до царските офицери и днешните - ще ви кажа. Офицерската професия никога не е била за синовете на богатите. Тя е открита, но е много опасна. Офицерите са служили честно и достойно, съобразно своите виждания. При царските офицери има повече джентълментство, по-здрав морал. Почти всички са преживели затварянето - има хора, лежали по 10-12 години в затвора, но няма жажда за мъст. В същото време силно мразят комунистите, колкото ги мразят и те. Надявах се през 1990 г., като възстановихме шествието на бойните знамена на Гергьовден, да застанат в един строй. Господи, и на гробищата не се искат. И никога, по никакъв повод не можахме да ги съберем. Във Военния клуб идват, едните сядат отляво, другите - отдясно. Не се понасят. Царските обаче са по-интелигентни от тези след 9 септември. По-духовни, по-възпитани са били, но както във всяко общество - всякакви ги има.
- А днешните хора с пагони?
- 70 процента от хората в Ирак са отишли за чест, достойнство, за българщина, за офицерство. 30% - за пари. В тоя свят се живее с пари, но преди всичко е моралът. Убеден съм, че и войниците, и сержантите, и офицерите са отишили там за чест и достойнство - първо да докажат на себе си, второ да покажат на останалите, че могат. И аз ако съм с 10-15 години по-млад - и аз ще отида. Не за пари - не ми трябват нито пари, ни дявол, но ще служа честно, с достойнство.
Има три народа, родени за войници - българите, германците и руснаците. Казвам го като военен историк. Военното изкуство на един народ се определя от общата му култура. А ние сме потомци на народи с дълбока древност и култура - траки, прабългари и славяни. За съжаление много от българите не си познаваме историята. Да не говорим, че днес дори нямаме една история - има една синя и една червена. Нашата история ще бъде написана след 20 години от хората, родени след 1989 г. Няма да дочакам това време, но знам, че така ще стане, че тепърва България ще роди своите майстори - те се раждат, те не се обучават.
- Хората на вашата възраст обикновено критикуват младите...
- Един човек, почне ли да критикува младите, значи е остарял. Дъртак е станал. А младите горят. Това е огънят, пролетта, минзухарът - цъфнал, горещ, истински - как да да не ги уважаваш и цениш. Радвам им се, че са такива. Имаме прекрасни млади хора. Ама били заминали навън - чест и слава, че са заминали. Ако съм по-млад, и аз да съм заминал. На Запад няма такова понятие "заминал" - можеш да се родиш някъде, но никой не може да решава вместо теб къде ще живееш. Ами те ще се върнат с парите и с акъла си и ще са по-полезни за България.
Тия мекерета, дето остават тук, за какво са. 15 години безработен - какво е това? Значи не иска да работи. Млад човек да не се стреми към труд - това е най-голямото престъпление. Трудът бил песен - групости, трудът е основната принуда. Маймуната, за да си откъсне банана, трябва да се качи на палмата. Всичко е принуда, но човек трябва да намира удоволствие в принудата. И фактът, че живее, е принуда. Човек се ражда, за да умре - целта в случая винаги е постигната, само че докато стигнеш до нея, има мигове на щастие и на нещастие. Най-нормалното е да създадеш семейство, дечица... Не приемам на 30 години моми и ергени тепърва да вирят опашки и т.н.
- Разкажете ми за вашето семейство - има много жени около вас вкъщи.
- В едно семейство, в което има един достоен мъж, Господ не праща втори (смее се). Имам добра жена - женитбата е късмет. Имал съм късмет - жена ми е по-добра от мен. Пред нея не го казвам, но... Даде ми Господ и две дъщерички. И три внучки, колкото и да ми е мъка (смее се).
Жената е по-благородната, по-биологично устойчивата, по-адаптивната, по-сигурният човек на тоя свят. Ненапразно французите казват: "Семейството - това е жената!" Тя ръководи семейството, тя ръководи живота, тя издига мъжа, тя закопава мъжа. Жената възпитава. Викам на моята съпруга: "Каке - тя е с четири години по-малка, но аз и викам "како" - тия, двете ни деца, ще пораснат и ще избягат, но аз съм ти вечното бебе, за мене ще се грижиш." И тя се грижи, на ръчички ме носи.
- А вие с какво й връщате жеста?
- Мисля, че съм добър човек. Не пия - е, напивал съм се 3-4 пъти, но тогава ставам още по-добър, дрехите си мога да раздам (смее се). Пушех много, но от четири години ги отказах. А когато е имало повод за кавги, сядаме на масата и обсъждаме. Заедно с децата - да се учат, защото утре ги чака животът.
- Преди време казвахте, че в живота всичко се променя, само психиката на човека - не. Още ли така мислите?
- Да. Всичко се развива - изкуство, наука, култура, техника, само човешката психика не е мръднала. Фактът, че човек убива себеподобния в буквалния смисъл, какво ви говори... Всяко по-силно животно убива по-слабото, за да яде, но ние, хората, убиваме най-гадно, най-мръснишки. Изяждаме се, но с други средства. Значи психиката ни се е запазила.
- Всичко в новооткритата експозиция на музея само въпрос на слава ли е - тези оръжия също отнемали са живот?
- На мен винаги ми тежи това, че нашият музей е тъжен музей. Защото героизмът се върши тогава, когато някой не си е свършил добре работата. Героизмът не е нормално явление, не е всекидневие, не е нормална потребност.
Тъжен е нашият музей, защото голям процент от експонатите ни са простреляни и окървавени. Имам чувството, че освен личните вещи на тези воини съхраняваме и техните души. Затова по-миналата година направихме и водосвет. Да, славата е съхранена тук, но и много тъжни неща - героизъм и пролята кръв.
- Свят без войни възможен ли е?
- Не, защото светът в глобален, космически мащаб е създаден като саморегулиращ се на базата на взаимното изяждане. И докато има човечество, ще има оръжие, ще има кръв и войни. Спре ли един от тия процеси - човечеството загива.
- Каква е мечтата на офицера и на мъжа Петко Йотов?
- Само да съм жив. Здрав човек няма, щастлив съм - искам да съм жив. Колкото е рекъл обаче Господ - не му се бъркам в нещата.

[s_s1]

До: Петко Йотов

Велик войн и родолюбец!
Вечна му памет!
Салют!

[Pretor]

До: Петко Йотов

Ей, майка му стара, насълзиха ми се очите като четох интервюто. И като сравнявам мъдростта на този велик българин с мижитурките, които си играят с хорските съдби.

[dok_vd]

До: Петко Йотов

Да, колега, не мижитурка а Велик Човек, с голямо сърце и благородна душа!
Познавах полк. Йотов от1997г.- бях специализант във ВМА, а той ни беше пациент. Беше любимеца на цялата клиника, стаята му винаги беше пълна! Та сгафих с една от превръзките му, и шефа,/да не споменавам имена/ ме направи на "пет стотинки", а полковника му дръпна такава реч в моя защита....подари ми новоизлязлата си книга "Китка здравец".
Светла ти памет, ще те помня цял живот, полковник Йотов!

[iliiyan]

До: Петко Йотов

Още едно интервю на Петко Йотов


Последния път, когато...

...си казах - вече съм истински мъж.
Това е доста забавна история. Като малък аз не носех гащи. Лятно време мама ми обличаше ризка, а зиме - сукманче. Като отивах на пързалката, снегът влизаше в пазвата ми и излизаше свободно отдолу. Леля ми един ден решила да ме позапази и за други мъжки работи, затова, като станах на пет години, ми подари гащи - розови, с ластик отгоре и отдолу. Майка ми веднага ми ги обу, напъха сукманчето ми в тях, а аз хукнах из село да се похваля. Но махленските кучета ме нападнаха на първия ъгъл, въпреки че до този момент бяхме приятели. Освен че ми раздраха гащите, ме изпохапаха. Тогава мама ме окъпа с ракия. По-късно разбрах, че тези гащи са били женски, но аз, макар и за кратко, се чувствах истински мъж в тях.

...се гледах тъжно с някого очи в очи.
Когато се разделяхме с Белуна, нашата крава. Тя ме гледаше толкова тъжно и с толкова много любов... Щом новите й стопани я поведоха, аз пък така жално ревнах, че три дни и три нощи не спрях да роня сълзи. Белуна беше само с година по-голяма от мен, но толкова много ме обичаше, че ме смяташе за своето теленце. Близваше ме с топлия си език, пазеше ме от яките селски момчета, които се опитваха да ме бият. Щом станеше страшно, тичах при Белуна, а тя погваше с рога враговете ми. Беше по-нежна от майка ми, която ме биеше по три пъти на ден.

...хванах нож в ръцете си.
Ами аз всичко правя с ножа - режа салатки, колбаси, хляб, сирене, конци, подострям моливи, дялкам лъжици. Без нож не излизам от къщи още от 3-4-годишна възраст. Имам много и най-различни ножове, но в джоба ми седи винаги едно страхотно "солингенче". Мъж без нож не е мъж! Едно време в селото ни всяка жена също носеше ножка, вързана на връзка за престилката й. Викаха й сойка. С тази сойка жените не само режеха и готвеха, но и не се разделяха дори през нощта.

...си плюх в пазвата от страх.
Като малък се страхувах от тъмното, но като станах 10-ина годишен, реших да преодолея страха си. Чичо ми возеше пясък с камиона на ТКЗС-то на пет-шест километра извън селото. Преди да хукна след камиона, първо си плюех в пазвата. А пътят се виеше край една пещера, където всички казваха, че живеят самодиви. След няколко такива нощни тичания спрях да се страхувам от тъмното.

...открих съкровище на битака.
Много скъпи вещи съм намирал при вехтошарите. Веднъж си купих една нова писалка "Пиер Карден", която в магазина струва 900 евро. Чисто злато и платина. Купих я за 20 ст. Иначе какво ли не съм си пазарувал оттам - години наред се отбивах да си търся стари часовници, после ножки, ордени, медали, инструменти. У дома имам над 300 чука. Направил съм им красиви дърворезбовани дръжки. Сега съм в периода на теслите. Имам 27. Всичките са купени от битака. Имам турска, гръцка и френска тесла, българските са колкото щеш! Но се оказа, че много народи изобщо не познават този невероятен инструмент.

...си обръснах мустака.
За 32 години съм го бръснал два пъти. За последно на 31 декември 1981 г. се бяхме събрали с още четири семейства у дома. Точно в дванадесет без десет влязох в банята и излязох в полунощ без мустак. Исках да изненадам новогодишно компанията. Като ме видяха голобрад, всички замръзнаха намясто. После се нахвърлиха върху мен, готови да ме убият. Най-страшното дойде на другата сутрин, когато се събудиха децата. Първо ревнаха в един глас, после започнаха да ме бутат през вратата и да пищят: Мамо, това не е нашият татко...

...гръмнах с пушка.
Като дете стрелях всеки ден. Правехме си пищови от тръби, като намирахме кой да ни ги завари. Приклади, телове, чудесии... Тъпчем отпред с барут, палим и гърмим. Чудя се как ме е опазил Господ... И дядо ми, и баща ми бяха пищовджии и ловджии. А последния път, когато гръмнах, беше преди две седмици на сливнишкото стрелбище. Бях отишъл там, за да изнеса лекция. По това време имаше състезание между военни и журналисти по стрелба с боен пистолет. Понеже отидох по-рано, веднага ме хванаха: "Полковник, хайде да гръмнеш!" Гръмнах и се закачих на второ място. Би ме само една жена, бивша състезателка, сега журналистка. Трябва обаче да уточня, че осем години съм бил състезател с боен пистолет в армията. Стигал съм до пето място. Щом на 58 години се класирах на второ, значи още мога...

...благодарих на Съдбата.
От седми клас досега все й благодаря. Тогава се влюбих в жена ми. Видях я и си казах - тази ще бъде! Оженихме се преди 33 години и оттогава досега все съм благодарен на Съдбата, която ни събра... Аз съм човек на точността, затова обичам да ремонтирам часовници. А моята жена за всичките тези 33 години не е закъсняла и три минути дори.

...паднах на колене.
Не ми се е случвало пред жена. Коленичил съм пред други светини - пред знамето, пред много гробове и паметници. Уважението към загиналите ти предци е най-истинското чувство за национална идентичност.

...написах писмо на ръка.
Като курсант пишех много писма, за да получавам и аз. Тъй като Търново не е кой знае колко голям град, имах около десетина псевдонима. За да не се окаже, че едновременно си пиша с две ученички от един и същи клас, при това приятелки, съм бил Петър Стоянов, Петър Крачунов, Петър Боримечков, Петър Петров... Все Петър вместо Петко. Понеже поделение 120 А е само нашата рота, всеки си знаеше псевдонимите, така че не си бъркахме писмата. Само на жена ми пишех с истинското си име.

...тропнах ръченица.
Бях командир на комендантския взвод в Пловдив. Пак за една нова година (1970-а) се бяхме събрали целият щаб. По това време бях и солист в хора. Така че хем мога да пея, хем да удрям здраво крак в пода. Тогава за сефте заедно с конферансието Светланка направихме двойка и спечелихме първо място в надиграването. След това на един празник на авиацията в хотел "Шератон" пак надиграх всички, но този път в "дует" със съпругата ми. Тогава още бях слаб и строен. Сега съм понаедрял, но пак стъпвам леко и не се знае какво ще се случи, ако отново се явя на конкурс. Умирам за ръченица и хора!

...не се подчиних.
Като офицер съм ходил три пъти в ареста за по три дни, но като курсант не съм броил дори колко пъти. Стигаше ми само началник да ми повиши тон и веднага тръгвах сам към ареста. След като, разбира се, вече съм го напсувал здраво по мъжки... Човек трябва да уважава първо себе си, после всички останали. Единственият човек, който ми е повишавал тон, но винаги съм бил безсилен и слаб пред него, беше майка ми. Особен характер имаше тази жена. Пет деца преди мен беше погребала и пак ме биеше и кълнеше: пет съм заровила и теб ще закопая, ако не станеш човек! Абе, точно човек не станах, станах военен, та значи съм осъществил донякъде майчините ми идеали... Но затова пък никога не забравих думите й, когато тръгвах с два куфара към Пловдив по разпределение. Сутринта ми плисна вода пред къщата с бяло медено котле и ми даде китка здравец: "Сполай ти, мама, тръгваш по своя път. Чуй какво ще ти кажа - да не тормозиш хорските деца! И те са от майка раждани." Тази заръка спазвам вече 40 години.

...загасих ядосан телевизора.
Предпочитам да не гледам и слушам политиците. Но по-често, вместо да гася екрана, превключвам на друг канал. Никога не съм се занимавал с политика. Още навремето, когато ме приеха във военното училище, дядо ми рече: "Чедо, ти ще станеш голям човек, офицер. Гледай си работата, но никога не се захващай с две много страшни неща: с политиката и с мотиката."

...станах жертва на експеримент.
То целият ми живот е един експеримент! Но за последно експериментирахме заедно с колега от Плевен. Прибрахме се един съботен следобед двамата, умрели от глад. Купихме касетка с 30 яйца и ги изпържихме. Изядохме ги, след това изпихме три бутилки кубински ром. После стреляхме с въздушната пушка по Мая магазинерката. Разстреляхме всички чаши у нас, след което се качихме при колегата, та да се справим и с техните. Като се върнаха жените, се хванаха за главите. Започнаха да ни се карат, но като видяха какви сме картинки, го удариха на смях.

...спечелих война.
В Плевен живеехме в квартал МАЦИ (милиция, армия и цигани). Ние, военните, населявахме два блока, а до нас беше блокът на циганите. До тях - на МВР, а до него на артистите. След всяка премиера на Плевенския театър се събирахме вкъщи край масата до зори. Имах една мощна японска уредба, която така силно надувахме, че циганите от съседния блок тичаха при кварталния да му се оплакват, че ние, военните, сме правели цигански работи и те не можели да спят от нас. За да ни го върнат, един ден сложиха на една маса грамофон с две колони. Прибраха се по апартаментите, залостиха здраво вратите и прозорците и пуснаха до дупка грамофона. Тогава аз залегнах на моя балкон с въздушната пушка и започнах да се целя в грамофона. След четвъртия изстрел той рече "Уа-у-у!" и повече не цикна. Оттук нататък нито един циганин не се опита да воюва с блока ни.

[iliiyan]

До: Петко Йотов

В памет на полк. д-р Петко Йотов, директор на Националния военноисторически музей, тази вечер (02.12.2009 г.) от 22.00 ч. Военният телевизионен канал ще излъчи документалния филм-портрет "Завръщане".

Поклонението по повод кончината на директора на Националния военноисторически музей полковник д-р Петко Йотов ще се състои на 3 декември, четвъртък, от 14 ч. в Ритуалната зала на Централните софийски гробища. От днес, 2 декември 2009 г. в експозицията на музея е отворена книга за изказване на съболезнования.
На 5 декември 2009 г. (събота) от 11.00, 14.00 и 15.00 ч. в киносалона на музея ще се излъчи филмът "Завръщане", документален портрет на полк. д-р Петко Йотов, дългогодишен директор на НВИМ.

Утре, 03.12.2009 г. музеят няма да работи с посетители

[дядо Ники]

До: Петко Йотов

Беше мъж, който заразяваше всички със своя истински, дълбок и неизчерпаем български и воински дух! Поклон!

[uzuna]

До: Петко Йотов

Много жалко,че този велик Българин вече не е сред живите.
Лека му пръс.

[New hope]

До: Петко Йотов

Имах възможноста да се запозная лично с него 1996 година .
Голямо сърце ......

Поклон

[bochkata]

До: Петко Йотов

Голям родолюбец,и прекрасен човек.
Имах честта да го познавам лично.За българската история съм научил,
повече от него,от колкото в училище.
ПОКЛОН.

[Пенчо]

До: Петко Йотов

Поклон! Дано да го помним дълго.

[bojitch]

До: Петко Йотов

[nickbochev]

До: Петко Йотов

Ето и видеоматериал от проведена среща с него в родния ни град - Плевен. (от тук: http://video.google.com)

Първа лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г..mp4

Втора лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г.mp4

Трета лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г.mp4

Четвърта лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г.mp4

Пета лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г.mp4

Шеста лекция на Полковник Петко Йотов в Плевен - 2006 г.mp4

Поклон пред един достоен българин.

[Кольо]

До: Петко Йотов

Спете в мир, полковник Йотов!