Космос малко от това което знаем за него!

[Zahari007]

Слънчевата система е група астрономически обекти, включваща Слънцето и всички обекти на орбита около него — астероиди, комети, планети,планети-джуджета, спътници, междупланетарен прах и газ. Всички те са образувани при разпадането на молекулярен облак преди около 4,6 милиарда години.
Основната част от масата на обектите в орбита се съдържа в осемте относително отдалечени една от друга планети, чиито орбити са с форма, близка до окръжност, лежащи върху почти плосък диск, наричан еклиптика. Четирите по-малки вътрешни планети (Меркурий, Венера, Земя иМарс), наричани земеподобни планети, са съставени главно от скали и метали. Четирите външни планети (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун), наричани газови гиганти, са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий.
Слънчевата система включва и две области с концентрация на по-малки обекти. Астероидният пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер, е сходен по състав на земеподобните планети, а намиращите се извън орбитата на Нептун транснептунови обекти са съставени главно от замръзнали вода, амоняк и метан. За пет обекта в тези две области се смята, че са достатъчно масивни, за да бъдят заоблени от собствената си гравитация, поради което са класифицирани като планети джуджета — това са Церера, Плутон, Хаумея, Макемаке и Ерида. В орбита около шест от планетите и три от планетите джуджета се движат естествени спътници, а външните планети имат и планетарни пръстени от прах и други частици.
Размерите на Слънчевата система обикновено се измерват в съотносимост към средното разстояние между Земята и Слънцето, наричаноастрономическа единица (AU). Най-близко до Слънцето е планетата Меркурий — средно на 0,387 AU, а най-отдалечена планета е Нептун — средно на 30,068 AU. Слънчевият вятър, поток от плазма, идващ от Слънцето, образува своеобразен балон в междузвездната среда, наричан хелиосфераи достигащ далеч отвъд последните небесни тела на Слънчевата система. Хипотетичният облак на Оорт, откъдето се предполага, че идват кометите с дълъг орбитален период, би трябвало да е разположен на разстояние от Слънцето около хиляда пъти по-голямо от хелиосферата.

Структура

Основният компонент на Слънчевата система е Слънцето, звезда от клас G2 в главната последователност, която съдържа 99,86% от известната маса на системата и е доминираща в гравитационно отношение. Четирите най-големи тела, обикалящи около Слънцето, газовите гиганти, съдържат 99% от останалата маса, като само Юпитер и Сатурн вклюват повече от 90%.
Общата структура на известните области от Слънчевата система включва Слънцето, четири относително малки вътрешни планети, заобиколени от пояс скални астероиди, и четири газови гиганта, заобиколени от замръзнали малки обекти в Пояса на Кайпер. Понякога тази структура се разглежда като няколко самостоятелни области — Вътрешна Слънчева система, включваща четирите земеподобни планети и Астероидния пояс, и Външна Слънчева система, включваща четирите газови гиганта. След откриването на Пояса на Кайпер най-външните части на Слънчевата система се приема за отделна област, съставена от всички обекти извън орбитата на Нептун
Орбитите на повечето големи обекти, обикалящи около Слънцето, лежат в равнини близки до тази на земната орбита, която е наричана еклиптична равнина. Орбитите на планетите са много близки до нея, докато кометите и обектите от Пояса на Кайпер често имат орбити под значителен ъгъл спрямо земната. Освен това всички планети и повечето други обекти се движат по орбитите си в посоката на въртене на Слънцето — срещу посоката на часовниковата стрелка, гледано от северния полюс на Слънцето. Сред изключенията от това правило е Халеевата комета.
Видове обекти

Има широко разнообразие на обекти в Слънчевата система, които попадат в различни категории. Противно на предишните научни схващания, за много от тези категории вече се знае че не са ясно разграничени. Възприетите категории са следните:
§ Слънцето, звезда от спектрален клас G2, която съдържа 99,86% от масата на системата.
§ Планетите в Слънчевата система са осемте тела, обичайно наричани: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
§ Сравнително големи тела на орбита около планетите се наричат спътници, понякога още „луни“ аналогично на естествения спътник на Земята — Луна.
§ Прах и малки частици на орбита около планетите, формиращи планетни пръстени.
§ Малки по размери обекти с човешки произход на орбита около Земята, а понякога и около други планети (виж изкуствен спътник и космически апарат).
§ Планетите са се формирали от пред-планетарни тела съществували скоро след зараждането на Слънчевата система и впоследствие са кондензирали в по-големи тела като планети и спътници, били са погълнати от Слънцето или са били изхвърлени от Слънчевата система. Името понякога се използва за обозначаване на астероиди и комети или за астероиди с диаметър под 10 км.
§ Астероидите са обекти по-малки от планетите и са съставени в значителната си част от неизменчиви минерали. Разделени са на астероидни групи и астероидни семейства според специфичните им орбитални характеристики.
§ Астероидни спътници се наричат астероиди на орбита около други астероиди. Те не са ясно разграничими както планетните спътници, като понякога са почти толкова големи колкото „партньора“ си.
§ Троянските астероиди представляват астероиди в точките L4 или L5 на Юпитер, въпреки че понякога понятието се използва за астероиди в коя да е планетна точка на Лагранж.
§ Метеоритите представляват астероиди, преминали и частично сублимирали в земната атмосфера преди да достигнат земната повърхност. Метеорите са малки астероиди които сублимират напълно в земната атмосфера.
§ Комети представляват тела, съставени до голяма степен от различни видове лед. Техните орбити са високо ексцентрични, имащи перихелий по-близък от орбитата на вътрешните планети и афелийпо-далече от орбитата на Плутон. Съществуват и комети с по-малък афелий. „Стари“ комети, чиито летливи елементи се се изпарили под действието на слънчевата топлина, често се категоризират като астероиди. Някои комети с хиперболични орбити е вероятно да са се образували извън Слънчевата система.

§ Кентаврите са ледени кометоподобни тела с по-малко ексцентрични орбити, оставащи в района между Юпитер и Нептун.
§ Транс-нептуновите обекти са ледени тела, чийто среден орбитален радиус лежи отвъд този на Нептун. Те се разделят на:
§ обекти от пояса на Кайпер с орбити, лежащи между 30 и 100 AE. Предполага се, че са източник на кометите с краткотраен живот. Обекти от пояса с орбити подобни на плутоновата са наричаниплутини. Към тази група спадат и Плутон и неговите спътници. Преди 2006 г. Плутон се считаше за планета.
§ Обекти от облака на Орт (в момента хипотетични) с орбити между 50 000 и 100 000 AE. Този район се смята за източник на кометите с дълготраен живот.
§ Малки количества космически прах са налични в Слънчевата система и са отговорни за зодиакалната светлина. Повечето от праха лежи в еклиптиката и част от него вероятно е с междузвезден произход.

Произход и еволюция


За Слънчевата система се счита, че се е формирала от Слънчевата мъглявина — сгъстен облак от газ и прах дал началото на Слънцето. Под въздействието на собствената си гравитация мъглявината приема формата на въртящ се диск, в центъра на който се намира протозвездата (младото Слънце), набираща материал от диска. Когато протозвездата стане достатъчно масивна и плътна, в нейното ядро започват да текат термоядрени реакции, пораждащи слънчев вятър и електромагнитно лъчение, под действието на които летливите елементи, намиращи се близко до звездата, „мигрират“ в централните части и периферията на протопланетарния диск. Поради тази причина се счита, че е невъзможно газови гиганти да се формират в близост до звезда, понеже интензивната слънчева радиация не би позволила натрупването на значителни количества летливи елементи като водород и хелий.
В продължение на много години Слънчевата система беше единствената позната планетарна система. В последните години обаче зачестиха откритията на планети около други звезди, чиито свойства изглеждат различни от която и да била планета в Слънчевата система. Открити са клас планети наречени Горещи Юпитери, често по-масивни от Юпитер и намиращи се на ниска орбита около тяхната звезда, често извършвайки едно пълно завъртане в рамките на няколко месеца. Според една хипотеза, тези планети са се зародили сравнително далече от тяхната звезда, подобно на Юпитер, но чрез някакъв механизъм са слезли на по-ниска орбита. Една възможна причина за това явление е навлизането на планетарната система в сравнително гъст облак от междузвезден газ и прах с последващо „триене“ на планетата с елементите на облака и снижаване на нейната орбита. С намаляване на орбиталното разстояние нарастват приливните сили на звездата, които от друга страна се стремят да издигнат планетата на по-висока орбита и така учените считат, че се постига равновесие. Във всички случаи обаче много по-малките по размери земеподобни планети биват погълнати от други планети или звездата, или биват изхвърлени от планетната система.
Галактическа


Слънчевата система е част от галактиката Млечен път — спирална галактика с диаметър от около 100,000 светлинни години и съдържаща приблизително 200 милиарда звезди. Слънцето е типична за Млечния път звезда.
По някои изчисления Слънчевата система се намира между 25000 и 28000 светлинни години от галактичния център. Тя се движи със скорост от 220 km/s по орбитата си около галактичния център и извършва едно пълно завъртане за 226 милиона години. Спрямо положението на Слънчевата система, втора космическа скорост на Млечния път е около 1000 km/s.
Освен това, Слънчевата система се движи и спрямо Галактическата равнина. Приема се че движението ѝ наподобява синусоидална крива, като времето за което пресича равнината е веднъж на всеки 33 млн. години, или — извършва един пълен цикъл за около 65 млн. години.
Слънчевата система има необичайно кръгова орбита и орбитална скорост равна на вълните на сгъстяване в спиралните ръкави на Млечния път. По този начин тя остава извън тези вълни на сгъстяване в които се формират нови масивни звезди които често експлодират като супернови и биха стерилизирали повърхността на Земята с интензивните си лъчения. Този факт вероятно направил възможно зараждането на сложни многоклетъчни форми на живот на земната повърхност.
Откриване и изследване

В продължение на много векове Слънчевата система е разглеждана в рамките на геоцентричния модел, който не позволява правилно разбиране на нейната същност и структура. С подобряване на методите за наблюдение се раждат и нови теории за Слънчевата система. Първата значима стъпка е направена от Николай Коперник, който предлага хелиоцентричния модел. Задоволително кинематично обяснение на движението на планетите е дадено малко по-късно от Йоханес Кеплер, а Исак Нютон създава и динамичен модел на движението на небесните тела.
Със започването на космическата ера се извършват множество изследвания на обекти от Слънчевата система от космически апарати (предимно автоматични) на различни космически агенции. Първият апарат достигнал до друго небесно тяло е съветският Луна 2 разбил се на повърхността на Луната през 1959 година. Повърхността на Венера е достигната през 1965 година, на Марс — през 1976 година, на астероида 433 Ерос — през 2001 година и на спътника на Сатурн Титан — през 2005 година.
Космически апарати които са се сближили или изследвали от орбита обекти от Слънчевата система са: Маринър 10 сближил се с Меркурий през 1975 година, двата апарата от мисията Вояджър, посетили Юпитер през 1979 година и Сатурн през 1980–1981 година. Вояджър 2 посещава още и Уран през 1986 година и Нептун през 1989 година. В началото на 21 век двата апарата се намират далеч зад орбитата на Плутон, на разстояние по-голямо от 95 AU. Очаква се в рамките на няколко години те да навлязат в хелопаузата.
Най-далечният обект, достигнат от пилотирани космически апарати апарати до момента, е Луната, посетена от мисиите Аполо. Последното кацане на пилотиран апарат на Луната е това на Аполо 17 през 1972 година. Към 2005 година съществуват планове за нови пилотирани мисии дотам, както и за изграждане на обитаеми лунни бази на повърхността. За кацане на пилотиран апарат на повърхността на Марс обаче няма сериозни планове.
Въпреки, че основните принципи за произхода на планетите се считат за разбрани, има някои немаловажни неизяснени въпроси. Единият от проблемите е парадоксът с въртящия момент. Въпреки че в Слънцето е съсредоточена почти 99,9% от масата на цялата система, то притежава само 0,5% от общия въртящ момент. Основната част от него е съсредоточена в орбиталния въртящ момент на планетите. Също така загадка е и наклона от 7° на екваториалната плоскост на Слънцето спрямо средната орбитална плоскост на планетите.
Параметри спрямо земните:

Планета	Екваториален диаметър	Маса	Орбитален радиус	Орбитален период	Денонощие (дни)	Брой спътници
Меркурий	0,382	0,06	0,38	0,241	58,6	няма
Венера	0,949	0,82	0,72	0,615	-243*	няма
Земя	1,00	1,00	1,00	1,00	1,00	1
Марс	0,53	0,11	1,52	1,88	1,03	2
Юпитер	11,2	318	5,20	11,86	0,414	63
Сатурн	9,41	95	9,54	29,46	0,426	49
Уран	3,98	14,6	19,22	84,01	0,718	27
Нептун	3,81	17,2	30,06	164,79	0,671	13
Плутон (до 2006 г.)**	0,24	0,0017	39,5	248,5	6,5	3
* Венера се върти по посока на часовниковата стрелка за разлика от всички други планети (виж също въртене на Уран). ** Преди 2006 г. Плутон се е считал за планета. С нарастване на разбирането за телата изграждащи Слънчевата система се установи че Плутон има повече общи черти с обектите от пояса на Кайпер, отколкото с останалите планети.

Счита се, че Слънчевата система се е формирала преди 4.6 млрд. години в резултат на гравитационен колапс на слънчевата мъглявина - облак от междузвезден прах, газове и лед. С течение на времето по-голямата част от космическия прах и газ се събрали на едно място под действието на гравитацията и така се е формирало Слънцето. От останалата материя - прах, лед и газ, впоследствие се формирали планетите, луните, кометите и астероидите.

Слънчевата система се намира на около 26000 светлинни години от центъра на нашата галактика Млечния път в един от спиралните ръкави, по-близо до ръба на галактиката. Цялата слънчева система се завърта веднъж около центъра на галактиката ни за около 250 милиона години.

До 24 август 2006 г. се считаше, че планетите в Слънчевата система са девет на брой. Но на тази дата на историческо заседание на Международния астрономически съюз е променена дефиницията за планета, заради новооткрито космическо тела, което също претендира да е планета в нашата система. Според новото определение планета може да се нарича тяло, което е в орбита около Слънцето, не е сателит и доминира по своята орбита, и е достатъчно масивно, за да поддържа хидростатичен еквилибриум и има почти кръгла форма. Това е причината от този момент планетите в Слънчевата система да бъдат осем на брой, а наричаната дотогава планета Плутон да се нарича планета-джудже. Две години по-късно, на 12 юни 2008 г. е въведено новото понятие за телата, подобни на Плутон - те се наричат вече плутоиди. Това се тела, които обикалят около Слънцето по орбита отвъд орбитата на Нептун и масата им позволява да поддържат хидростатично равновесие, но не е достатъчна за да освободи орбитата им от други тела.

Слънчевата система съдържа Слънцето, осемте планети, над 68 спътници на планетите и голям брой малки тела (комети и астероиди). Вътрешната част на Слънчевата система съдържа планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс, а във външната част са разположени Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун и Плутон. Между двете части се намира астероиден пояс. Орбитите на планетите са елиптични, с изключение на Меркурий и Плутон, които имат кръгови орбити. Орбитите на всички планети лежат на една плоскост, наречена еклиптика. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на слънчевия екватор. Единствено орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта на еклиптиката - на 17 градуса.

Според физичните си признаци планетите образуват две групи: тези, подобни на Земята, образуватземната група, а останалите са газови и формират групата на планетите-гиганти.

Планетите, отнасящи се към земната група са Меркурий, Венера, Земя и Марс. Всички те са с малки размери и маса, а средната им плътност е няколко пъти по-голяма от плътността на водата. Имат бавно околоосно въртене и малко количество спътници: Меркурий и Венера въобще нямат, Марс има два (Фобос и Деймос), а Земята - само един (Луната). Към земната група се отнася и Плутон.

Съществуват и различия между планетите от земната група. Венера, за разлика от другите планети, се върти около своята ос в посока, обратна на посоката на нейното въртене около Слънцето. А периодът за завъртане на Меркурий около Слънцето е с 1/3 по-голям от периода за неговото околоосно въртене. Ъгълът на наклона на плоскостта на орбитата на Земята и Марс се почти еднакви, а при Меркурий и Венера са съвсем различни. Това означава, че на Марс съществуват годишни сезони, подобни на Земята, но те траят почти два пъти по-дълго време, отколкото тук.

Сходства и различия има и в атмосферата на планетите от земната група. За разлика от Меркурий, който, подобно на Луната, няма атмосфера, Венера и Марс имат. Венера има много плътна атмосфера, състояща се основно от въглероден двуокис и серни съединения. Атмосферата на Марс е коренно различна: необичайно разредена и бедна на кислород и азот. Атмосферното налягане на Венера е почти 100 пъти по-голямо от земното, а на Марс е 150 пъти по-малко. Почти 2/3 от повърхността на Земята заемат океаните, а на повърхността на Марс и Венера липсва вода.

Температурата на повърхността на Венера е изключително висока: около 500ºС и остава практически постоянна. Високата температура там се причинява от парниковият ефект - плътната атмосфера пропуска слънчевите лъчи, но задържа инфрачервеното топлинно излъчване, идващо от нагрятата повърхност. Газът в атмосферата на планетите от земната група е в непрекъснато движение. Често по време на пясъчните бури, които продължават по няколко месеца, огромно количество пясък попада в атмосферата на Марс. В атмосферата на Венера ураганните ветрове са в облачните слоеве, на около 50-70 км. над повърхността, а на самата повърхност скоростта на вятъра достига до няколко метра в секунда.

Планетите от земната група, подобно на Земята и Луната, имат твърда повърхност. Повърхността на Меркурий изобилства от кратери и много напомня на лунната повърхност. Както и на Луната, болшинството от кратерите е образувано от падане на метеорити. Каменисти пустини и множество отделни камъни се виждат от първите изображения от повърхността на Венера, изпратени от автоматичните станции от серията "Венера". Радиолокационните наземни наблюдения откриват на повърхността на планетата множество плитки кратери, с диаметър от 30 до 700 км. и Венера се оказва най-гладката от всички планети от земната група.

Останалите планети от Слънчевата система са газови гиганти: изградени са от водород и хелий, имат малка плътност, дълбока атмосфера, пръстени и много спътници. Планетите-гиганти се въртят бързо около оста си: на огромният Юпитер са му нужни само 10 часа, за да направи един оборот. Екваториалните зони на тези планети се въртят по-бързо в сравнение с полярните им области. В резултат на бързото въртене планетата се сплесква: разликата между екваториалния и полярния радиус на Земята е 21 км., а при Юпитер тази разлика е 4400 км.
Гигантските газови планети имат повече спътници от скалните планети заради огромната си маса, която определя и тяхното силно гравитационно поле. А силното гравитационно поле им позволява да "контролират" по-голямо пространство около тях.
Планетите-гиганти са отдалечени от Слънцето и там температурите са изключително ниски. На Юпитер въобще няма годишни сезони, понеже оста на въртене на планетата е почти перпендикулярна на плоскостта на нейната орбита.
Важна особеност на планетите-гиганти е липсата на твърда повърхност. Всички детайли, които се виждат при наблюдение на тези планети, са елементи от тяхната атмосфера. Веществото, намиращо се под облачните слоеве на гигантските планети, е недостъпно за непосредствено наблюдение. На Юпитер, даже и в малки телескопи, се забелязват ивици, разположени около екватора. В горните слоеве на неговата водородно-хелиева атмосфера се срещат метан, амоняк, етан, ацетилен, а също и различни съединения, съдържащи фосфор и сяра, оцветяващи части от атмосферата в червен и жълт цвят. В този смисъл по своя химичен състав планетите-гиганти твърде много се различават от планетите от земната група. Тази разлика е свързана с процеса на образуване на планетната система.

На Юпитер водородът от атмосферата, при придвижване към вътрешността на планетата, преминава от газообразна в течна, а след това в твърда (метализирана, електрически проводима) фаза. Появата на тези необичайни агрегатни състояния на водорода е свързана с рязкото увеличаване на налягането при придвижване в дълбочина. Така на дълбочина около 0.9 от радиуса на планетата, налягането достига до 40 млн.атмосфери.
Възможно е с бързото въртене на провеждащата електричество среда в централните области на планетите да е свързано съществуването на значителното магнитно поле на тези планети, особено на Юпитер. Магнитното поле на планетата улавя електрически заредените частици, които Слънцето разпръсква в Космоса, и образува около планетата пояс от високоенергийни частици, наречен радиационен пояс. Такъв пояс съществува и около нашата планета. Радиационният пояс на Юпитер се простира на разстояние до 2.5 млн.км. Електрически заредените частици, движещи се в радиационния пояс на Юпитер, излъчват радиовълни в дециметровия и сантиметровия диапазон. Както на Земята, така и на Юпитер се наблюдават полярни сияния и електрически разряди в атмосферата.

Големината на Слънчевата система е около 40 AU - 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. Но слънчевият вятър се разпространява на около 5 пъти по-голяма дистанция. Един начин да си представим относителните размери на Слънчевата система е да използваме модел, представящ цялата Слънчева система, умалена един милиард пъти. Тогава Земята ще има диаметър около 1.3 см (колкото гроздово зърно), Луната ще се върти около Земята по орбита на разстояние около 30 см, диаметъра на Слънцето ще е 1.5 м., а разстоянието от Земята до Слънцето - 150 м. Юпитер ще има диаметър 15 см, а разстоянието от него до Слънцето - 750 м. Размерът на Сатурн ще е около 12 см и ще е отдалечен от Слънцето на 1.5 км. Уран и Нептун, с размерите на лимони, съответно ще са на 3 и 4.5 км от Слънцето. Човек в този мащаб ще има размер на атом, а най-близката до нас звезда ще бъде отдалечена на 40 000 км.

Информация е черпена от: http://bgastronomy.com/index.php?cat=16 и http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%...B5%D0%BD%D0%B0

[ISG]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Захари - фен съм ти!
Още ме е яд, че отсвириха Плутон като планета.
Оставям си за домашно удоволствието да прочета всичко, което си написал.

[Zahari007]

Теория на Големият взрив

Теория на Големият взрив

Днес се приема като най-вероятното обяснение за произхода на Вселената. Според тази теория в началото Вселената е била изключително сгъстена, плътна и гореща. След това, преди 10 до 20 милиарда години, става космическа експлозия, наречена "Големия взврив". След този взрив Вселената продължава да се разширява и охлажда. Теорията се базира на математически равенства, известни като полеви равенства от основната теория на относителността от 1915 година ( на Алберт Айнщайн )

Теорията за Големия взрив

Теорията за големия взрив днес се приема като най-вероятното обяснение за произхода на Вселената. Според тази теория в началото Вселената е била изключително сгъстена, плътна и гореща. След това, преди 10 до 20 милиарда години, става космическа експлозия, наречена "Големия взврив". След този взрив Вселената продължава да се разширява и охлажда. Теорията се базира на математически равенства, известни като полеви равенства от основната теория на относителността от 1915 година ( на Алберт Айнщайн ). През 1922 руският физик Александър Фрийдмън усигурява решения на част от уравненията. Тези решения служат като рамка за повечето теоретични разработки върху теорията за Големия взрив. Американския астроном Едвин Хабъл принася много за развитието на теорията с откритието, което прави през 1929 година, а именно, че светлината от далечни галактики се променя към червения край на светлинния спектър. Това доказва, че галактиките се раздалечават една от друга. Той открива, че най-далечните галактики се движат с по-голяма скорост, което показва, че Вселената се разширява постоянно. Въпреки това първоначалното състояние на Вселената още не било известно. През 40-те години на миналия век американския физик от руски произход Георги Гамов разработва теория, пасваща на решнията на Фрийдмън, според които Вселената е започнала да се разширява от плътно и горещо състояние.

История

Рамката, цялостния облик на теорията за Големия взрив, се очертава от решенията на Айнщайновите полеви уравнения. Тя остава непроменена до днес, макар че и в момента се работи по някои детайли. Самият Айнщайн вярвал, че Вселената е неподвижна. Когато се оказва, че неговите уравнения доказват, че Вселената се движи, Айнщайн добавя константа, която да промени уравненията така, че Вселената да не е подвижна. Когато по-късно е открито и доказано, че Вселената се разширява, Айнщайн казва, че въвеждането на "космическа константа" е било грешка. След разработките на Айнщайн през 1917г., няколко учени, сред които Джордж Лемаотър от Берлин, Вилем де Ситър от Холандия и Александър Фрийдмън от Русия, успяват да намерят решенията на уравненията на Айнщайн. Вселената, описана от различните решения, се оказвала различна. Според модела на де Ситър се оказал, че във Вселената не съществува материя. Този модел всъщност не е толкова лош, ако средната плътност на Вселената е изключително ниска. Според втория учен, Лемаотър, Вселената е започнала да се разширява от един единствен първичен атом. Вселената на Фрийдмън също се разширявала от много плътна материя, но не включвала космическата константа. Тези три модела обяснявали каква е била Вселената скоро след нейното създаване, не не давали обяснение за това как точно е създадена тя.
През 40-те години на миналия век Георги Гамов и неговите студенти Ралф Алфър и Робърт Хърмън започват работа по детайлите на Фрийдмановото решение на теорията на Айнщайн. Те развили идеията на Гамов, според която Вселената е започнала да се разширява от първоначално състояние на материята, наречено илем, което е съставено от протони, неутрони и електрони в море от радиация. Те решават, че Вселената е била изключително гореща по времето на Големия взрив, тъй като елементите по-тежки от водорода могат да се формират само при много високи температури. Алфър и Хърмън стигнали до извода, че радиацията от Големия взрив все още съществува. Космически радиационен фон, отговарящ на теорията на Гамов и екипа му, бил открит през 1960 година. Това доказвало теорията на Гамов, Алфър и Хърмън, но тя била забравена.

Теорията за Големия взрив

Целта на теорията е да обясни какво е станало веднага след създаването на Вселената. Учените днес могат да започнат историята на Вселената само 10 на степен -43 секунди след началото на Вселената. За времето преди този момент класическата теория за гравитацията не е валидна. Учените се опитват да намерят теория, която да включва квантова механика и гравитация, но все още нямат успех. Въпреки това много от тях се надяват тази теория да бъде разработена скоро и да помогне на науката да достигне още по-назад във времето.
Истинският Голям взрив е скрит за учените, заради невъзможността със сегашните научни методи да се изследва времето на Големия взрив. За момента не е измислен начин да се определи произхода на Вселената. Освен това теорията за Големия взрив не може да обясни събитията преди взрива, т. е. никой не може да каже съществувало ли е нещо преди това, и ако да, то какво точно. Самото време може да води началото си от Големия взрив, така че да се говори за това какво е имало преди него може само по себе си да е грешка.
Според теорията за Големия взрив, Вселената се е разширила изключително бързо през първите микросекунди от съществуването й. В началото във Вселената съществува само една сила, каято при разширяването и охлаждането й се е разделила на силите, които познаваме днес: гравитация, електромагнетизъм, силната ядрена енергия ( енергията, която се получава при ядрен взрив . Такава енергия подхранва нашето слънце ) и слабата ядрена енергия ( енергията, която се получава при радиоактивен разпад ). Вече е разработена теория, която дава общо обаснение на електромагнетизма и слабите ядрени сили. Днес физиците търсят начин да обединят в една теория горепосочените две сили и силните ядрени сили. Още по-далечна цел е намирането на обща теория за тези три сили и силата на гравитацията.
Една широко разпространена версия на теорията за Големия взрив включва идеята за увеличението на Вселената. Според този модел Вселената се е разширила доста по-бързо в началото, около 10 на степен 50 пъти се е увеличил размерът й през през първата 10 на степен -32 част от секундата. Тази теория е развита през осемдесетте години на миналия век от американския космолог Алън Гът. Тя противоречи на теорията на американския астроном Пол Щайнхарт, американският учен от руски произход Андрей Линд и британския астроном Андреас Албрехт. Теорията за увеличението на Вселената рещава много от проблемите на космологията. Тя показва, че Вселената е по-близо до плоското пространство, описано от законите на Евклидовата геометрия. Ние виждаме само малка част от нашата Вселена, така както виждаме малка част от повърхността на Земята. Решава се и въпросът защо Вселената изглежда толкова хомогенна. Ако Вселената, която виждаме е възникнала от един малък, първоначален регион, не е чудно, че изглежда еднаква.

След като свършва разширяването на Вселената в нейния първи стадий на развитие, тя продължава да се разширява, но по-бавно. Според теорията на Алан Гът Вселената е по-средата между състоянията на отвореност и затвореност. Ако Вселената се отворена, тя ще продължи да се разширява вечно, въпреки че скаростта на разширяване непрекъснато ще намалява. Ако се затваря, разширенито й ще спре и ще започне свиването й, в следствие на което тя ще се разруши. Дали Вселената се отваря или затваря зависи от концентрацията на маса ( плътността ) й.
Вселената изстивала докато се е разширявала. Една секунда след Големия взрив се формирали първите протони. През следващите няколко минути, често наричани "първите три минути", комбинация от протони и неутрони формирали деутерия ( изотоп на водорода ), както и няколко други леки елементи, предимно хелий, а също и литий, берилий и бор. Изучаването на получаването на деутерий, хелий и други леки елементи е една от главните цели на съвременната наука. Разпространението на хелий в цялата Вселена подкрепя теорията за Големия взрив. Концентрацията на хелий се използва при определяне на плътността на Вселената.
Между 300.000 и 1 милион години след създаването й, Вселената се охлажда, докато достига температура от 3000°C и протоните и електроните се комбинират, за да образуват атоми водород. Водородните атоми могат да абсорбират и предават само точно определени цветове, т. е. цветове със специфична дължина на вълната. При образуването на тези атоми се отделя радиация, която все още засичаме. След милиарди години изстиване този радиационен фон е около 3°K или 270°C. Космическия радиационен фон е засечен за първи път през 1965 година от американските астрофизици Арно Пенциас и Робърт Уйлсън. По-късни изследвания показват, че интензитета на радиационния фон отговаря на материя, която отделя радиация заради своята температура. Те също показват, че космическия радиационен фон не е еднакъв. Смята се, че на местата, където този фон е бил различен от константата, са се формирали галактиките.

Тъмната материя

Различни факти свидетелстват, че материята, която учените могат да наблюдават, е само малка част от цялата материя, която съществува. Наблюденията върху скоростта, с която отделните галактики се движат в групите галактики показва, че трябва да има огромно количество материя, упражняваща гравитационни сили, които запазват целостта на тези галактически купове. Днес космолозите смятат, че по-голямата част от Вселената, може би 99%, е съставена от т. нар. "тъмна материя", т. е. материя, която притежава гравитация, но не може да бъде видяна или засечена по някакъв начин. Теоретично съществуват няколко вида "тъмна материя". Съществува студена тъмна материя, съставена от бавно движещи се, тежки, студени частици. Такива частици все още не са засечени. Друг вид "тъмна материя може да бъдат звезди или планети, неизлъчващи радиация. Друг модел включва топла "тъмна материя", чийто частици се движат много бързо. Фундаменталните частици, наречени неутрони са пример за топла "тъмна материя".
Ако версията за Големия взрив, включваща увеличението на Вселената е вярна, то количеството "тъмна материя", съществуващо във Вселената, е точно толкова, че да я докара до състояние точно между отворено и затворено.
Учените разработват теоретични модели, за да покажат как структурите във Вселената, например галактиките, са се формирали. Техните модели включват топла "тъмна материя", студена "тъмна материя", или и двете. Тази невидима материя осигуриява гравитационните сили, необходими за запазването на целостта на големи космически структури като галактическите купове. Астрономите продължават да правят исзледвания в областта на теорията за Големия взрив. Не са открити никакви сериозни проблеми с теорията. Някои детайли все още се уточняват.

Заключение

Въпреки всичко, написано за теорията за Големия взрив, тя си остава само теория. Не се знае дали изобщо е имало такъв "голям взрив". Може Вселената да е безкрайна във времето и пространството. Може просто съществува, без начало и без край.

Информация е черпена от: http://www.fenomenibg.com/modules/ne...php?storyid=65

[prascho]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Много добро обобщение. Ето и една интерактивна илюстрация на мащабите във вселената.

http://scaleofuniverse.com/


P.S.
За Плутон и мен ме е яд

[Zahari007]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Темата за начало и край на вселената ми е малко странно... след края и какво следва? И всяко начало уж има своя край ама...
П.П ще пускам още теми за космоса щом има интерес!

[alex_markov]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Понятието Безкрайност е Абсолютно невъзможно да се вкара в главата на човек, това ми беше и най-трудната част от математиката и затова Коши не се споменава с добро в университетите
Цялата обозрима заобикаляща ни среда е Крайна и съответно ние като вид сме създадени с Ясната схема за Начало и Край.
Вселената според мен е абсолютно неясна за нас хората, уж е безкрайна, а е започнала от една точка (големият взрив), Какво е имало преди това, какво ще има след това, до къде е стигнала от взрива (10-20 милиарда години със скоростта на светлината е много разстояние, а галактиките се движат по-бавно) и все пак не е Безкрайно, какво има след "фронта на разширение"????
Така, че аз с кеф чета написаното, но не вярвам на всичко, защото и тези който го пишат - гадаят основно.
Дори по-наблизо в нашата слънчева система има толкова много въпроси който поне за мен Нямат отговор:
-Защо всички планети се въртят в една посока, а защо ако това е някакъв принцип, то Венера се върти обратно?
-Защо всички тела се въртят около слънцето почти в една равнина (еклиптиката)? Защо не се въртят в много равнини?
-Защо да му се не види Слънцето Изригва повече Енергия в секунда от колкото, човечеството май е изразходвало от времето на първият огън? и ще продължава да го прави поне още няколко милиарда години (ако "гадателите" не са объркали нещо), пък ние имаме сериозна Енергийна криза
...
...
Те и въпросите са безкрайни

П.С.
БРАВО за труда!!!

[Zahari007]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Интересни факти за живота в Космоса

1. В един ден ще изпитате 16 изгрева

Слънцето изгрява на всеки 90 минути, когато сте в ниска орбита, а това води до сериозни трудности в съня, както и 24-часовия цикъл ден/нощ. За да се избегнат грешките, мисиите в космоса са така направени, че времето за тях да наподобява това на Земята. Всички часовници в космоса са настроение на средното време по Гринуич. Освен това има графици за сън, които биват съблюдавани от екип на земята.

2. Ще станете по-високи

Поради липсата на гравитацията и силата, която упражнява върху тялото, гръбначния стълб се разширява, в следствие на което пораствате. За съжаление това може да доведе до редица здравословни проблеми.

3. Може да спрете да хъркате

Изследване през 2001 г. показало, че астронавтите, които често хъркали на Земята, драстично намалили хъркането, когато се качили в космоса. Причината - нулева гравитация. И все пак не е невъзможно да се хърка в открития космос, просто е по-трудно.

4. Храната се нуждае от вода, за да бъде изядена в космоса

В космоса всичко е в течна форма. Дори солта и черния пипер. Причината е отново липсата на гравитация, тъй като финните кристали на подправките или трохите, могат да повредат чувствителната апаратура.

5. Човекът прекарал най-дълго време в Космоса

Рекордът за най-дълъг престой се държи от руснака Валери Поляков, който бил на станция "Мир" в продължение на 438 дена или близо 14 месеца.

6. Само трима астронавти са умрели в Космоса

От всички 439 човека(данните са за ноември 2004 г.), които са излизали в Космоса, 11 са загинали при инциденти по време на тренировка, а 18 при летателни инциденти. От тези 18, само екипажът на Съюз11 е загинал в космоса, след като поради повреда люкът се отваря малко, след като са се разкачили с космическа станция Салют 1.

Всички други фатални инциденти са се случили в ниска орбита или в земната атмосфера.

7. Трудното приспособяване

Когато се върнат на Земята, астронавтите се приспособяват към факта, че има гравитация. Няколко руски космонавти, които прекарали по-дълги периоди в Космоса, се оплакали, че когато се върнали към нормален живот, продължавали да се учудват, че разни неща падат, когато се пуснат във въздуха.

[ISG]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Много добро обобщение. Ето и една интерактивна илюстрация на мащабите във вселената.
http://scaleofuniverse.com/
P.S.
За Плутон и мен ме е яд

Човека от линка е забравил да добави, че с всяка секунда вселената става все по-голяма, така че цифрата вече е малка !
Много интересно сравнение!

[Стефан]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Грешка. Не люкът се отвори, а балансирен клапан. И не малко след разстиковането, а на 60 - 40 километра преди кацането, което е стратосфера, а не космос.
Тогава бях малък, не знам подробности от първа ръка. После баща ми работеше по тоя проблем, в рамките на Интеркосмос. Решиха го, и досега не се е повтарял.
В космоса няма много романтика, също както в авиацията има по-малко, отколкото в холивудските филми. Тия снимки са къртовски труд, и глад, когато са направени от хората, които са ги замислили. Красиво ги използват само рекламистите, с месечни заплати - повече от годишните на добилите ги астрономи. За сравнение - познавам рекламни агенти със заплата 3 000 лева на месец. Като шеф на лаборатория в ИКИ, получавах 350. После някой си дянков ми взе и това. Но снимките правехме ние, а не търговците, та не ми и пука от тях Презрението е по подразбиране.
Ако това ви интересува - може да опитаме да поговорим с българските космонавти. А то понякога ми писва да ме псуват дебили, в това число от тоя форум, за които върха на цивилизацията е нещо от компрометираното шоу Дакар, и интересите им към автомобилите клас минет. Така де, Т- ххх.
12-ти април е скоро - ще опитам да ги помоля.

[aldr]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Стефане ще се радвам ( и не само аз ) ако успееш да докараш български космонавт в нашето радио. А защо не ни разкажеш малко повече за твоя баща. Космоса винаги мие бил интересен. Може би защото съм роден на 12 април.

[bochkata]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Много интересна тема!
Ще я следя с интерес.

[Zahari007]

От: Космос малко от това което знаем за него!

Може ли да се избяга от черна дупка?

Да, при някои абстрактни условия

Черната дупка е най-черното нещо във Вселената. Заради нейната огромна, огъваща пространството гравитация, всичко, което попадне в обкръжението й бива мигновено унищожено и загубено безвъзвратно. Учените, естествено, никога не са виждали черна дупка, защото нищо, дори и светлината не може да избяга от нея.

Абсолютно нищо? Е, не съвсем.
Според теорията на квантовата механика, на субатомно ниво няма непреодолима бариера. Елементарните частици като фотони и електрони са нещо като духове – те могат да минават през „стени". Т.е. по-често ще останат в рамките на ограничена зона, но понякога я пресичат. Това странно поведение на частиците се нарича „квантово тунелиране" и дори черните дупки не са застраховани срещу него.

Изпълзяване от дупки
Според Андрю Хамилтън, астрофизик в Колорадския университет, черната дупка е непреодолима бариера за големи „неща" като хората и, на практика, всичко по-голямо от атом. Но все пак, рядко, някоя субатомна частица успява да се измъкне. Поне така гласи теорията, според която всички черни дупки излъчват изключително слаба радиация, кръстена на Стивън Хокинг, който за първи път допуска съществуването й през 70-те години на миналия век.
Според класическата физика нищо не може да избяга от черната дупка, тъй като „нещата" падат вътре със скорост по-голяма от тази на светлината. Т.е. за да се измъкне нещо, то трябва да се движи с по-висока от тази на светлината скорост.
Както вече казахме, квантовата механика допуска съществуването на подобна възможност. Но „кандидатът" за измъкване трябва да отговаря на определени, много специални условия.

Освен тунелирането съществува и „квантова флуктуация" – двойка частица и античастица спонтанно се пораждат от космическия вакуум и обикновено моментално се унищожават една друга. За да може някоя частица да се измъкне от черна дупка, такава квантова флуктуация трябва да се случи на ръба на черната дупка. Когато това се случи, понякога едната частица успява да се измъкне преди унищожението. Другата частица се разтяга като спагет по пътя си към центъра на дупката.
За да се случи тази драматична раздяла, породените при флуктуацията частици трябва да бъдат много дълга вълна. Да, колкото и странно да звучи, според квантовата механика всички частици са също и вълни. Колкото по-бавно се движи дадена частица, толкова по-дълга е нейната вълна.
В заключение, частицата, която може да се измъкне от черна дупка под формата на част от така наречената радиация на Хокинг, трябва да има дължина на вълната, сравнима с размера на черната дупка, в която е попаднала.
Например, в случая с черната дупка в центъра на нашата галактика Млечния път, частиците, които могат да излязат от нея трябва да имат дължина на вълната около 14 пъти радиуса на Слънцето. Колкото до супермасивните черни дупки, частиците трябва да имат дължина в размерите на милиарди слънца, за да се измъкнат, обяснява Хамилтън.
Както вече сами се досещате, не съществуват много частици, които могат да постигнат тези критерии. Никой учен до днес не е успял да засече радиацията на Хокинг. Въпреки това, те са убедени, че тя съществува. „Радиацията на Хокинг е смятана за едно от най-стабилните допускания на квантовата гравитация", заявява астрофизикът.

Информация е черпена от: http://www.lifeslittlemysteries.com/...ack-holes.html

[Rabin]

От: Космос малко от това което знаем за него!

http://www.youtube.com/watch?feature...&v=a-aM7DTbtIA
Вселенная. От края и до края. Universe. From edge to edge