Tweet
‘Първият спокоен сън на Адам беше и последен: събуди се… и имаше вече жена…’
Говори се за ‘война’ между половете. Спряга се ‘слаб’ и ‘силен’ пол. Ето какво: война между половете няма и не може да има – тя е обречена още от самото си начало, защото ако жените наистина бяха ‘слаб’ пол, нямаше с такова вбесяващо постоянство да постигат абсолютно всичко, което са си наумили. Чрез най-разнообразни оръжия нежната половина на човечеството успява да постави мъжете в шах и мат по толкова много точки, че остава само да се чудим как изобщо все още съжителстваме на една и съща планета…
„Дебела ли съм?” Да, ако се съмнявате, вероятно сте. А и да не сте, мислите ли, че всъщност въпросът особено ни вълнува? Каквито и да са килограмите ви, бъдете сигурни, че не сме с вас, защото все още влизате в дънките от студентските си години (или пък не).
Колко тъпи смятате, че сме, ако мислите, че като загасите лампата, ще изглеждате по-привлекателни, когато малките ви недостатъци не се виждат? Ние не сме слепи, не ви гледаме само по време на секс и определено сме наясно как изглеждате с или без дрехи.
Защо не можете да говорите направо, без заобиколки? Ние не сме ясновидци. „Купи пържоли” за нас означава само и единствено „купи пържоли”, а не „като ходиш за пържоли, сети се сам да вземеш гарнитура, домати за салата, прясно мляко и шоколад за мен, че съм пред цикъл и ми се яде”.
Кога изчезна сладкото весело момиче, с което излизахме и което ни харесваше каквито сме, и се превърна в мрънкаща, вечно недоволна от нас и навиците ни жена?
„Добре ли изглеждам?” Кой нормален мъж, който си цени спокойствието и мира, ще рискува да каже нещо отрицателно, дори да сте се нагласили като труженичките от тъмните пресечки?!
Нали не очаквате, че дори да гледаме сериали заедно с вас и всъщност да са ни интересни и да искаме да знаем какво ще стане с главните герои в 5432-рия епизод, някога ще признаем факта? Нали не очаквате изобщо да гледаме сериали с вас?!
Защо чорапите трябва да са подредени? Не е ли достатъчно усилието ни да ги сложим в гардероба?
Колата не работи без гориво. Антифриз не е мръсна дума.
Защо ни карате да ядем треволяци, само защото сте на диета? Ние сме месоядни. И сме гладни. Спанакът не е храна, а гарнитура.
Кому е нужно да харчите половината си заплата за сутиен, при условие, че имате около триста и на всичкото отгоре не ги носите?
Шопингът не е терапия. Шопингът е мазохистично бързо ходене, съчетано с големи липси в банковата сметка.
Защо носите цялостно оборудване за преживяване в негостроприемни полеви условия поне за седмица в чантите си? Не е ли достатъчно човек да носи неща от първа необходимост като телефон, пари и ключове, ами вътре се намират още вафли, грим, мокри и сухи кърпи, гребен, бижута, ролетка, детски играчки, хиляди листчета, разпилени дъвки и един дявол знае още какво?
Всеизвестно е, че една жена не е права, докато не заплаче. Защо ни изнудвате така, а не опитате честно да подходите към въпроса, който ви интересува?
Физиологично ни е заложено да зяпаме по други жени. Факт. Нали вечер лягаме до вас, въпреки всичкото зяпане, защо ви тревожи това?
Защо ходите на глутници до дамските тоалетни? Какво толкова правите вътре, което да изисква участието на повече от един човек, влязъл да върши съвсем конкретна нужда?
Може и да различаваме повече от основните три цвята, но кое ви кара да мислите, че „много бледа резеда” ще извика в нас желаната асоциация?
Не сме толкова глупави, че да не знаем кога имитирате оргазъм. Да пищите като котка през март само като ви погледнем може единствено да ни накара да се зачудим дали съседите няма да си помислят, че ви бием, а не да ни възбуди.
Проблемът с времевия континуум: как така „след 5 минути съм готова” и „идвам след десет минути” означава, че ще стоите още минимум половин час пред огледалото и ще дойдете най-рано след час (ако изобщо)?
Защо като ви питаме ‘какво има’, първо казвате ‘нищо’, а после следва половинчасова тирада за мръсните следи от обувки по килима, които неизвестно как довеждат до отдавна назрял скандал за това кой какво върши вкъщи, което всъщност ви е мъчило от самото начало?
Защо давате луди пари за фитнес-уред, който после служи за закачалка за дрехи? Няма ли да е по-просто да си признаете, че мразите спорта и да похарчите средствата за нещо по-практично, десетина каси с бира, да речем?
Каква е идеята сутрин да смените дънки и риза с рокля с жилетка с панталон с пуловер и да свършите отново с дънки с друга риза? Отивате на работа или в най-добрия случай – на среща с приятелки, където (надяваме се) никой няма да ви заглежда чак толкова с какво сте облечени. Спестете време и нерви и на нас и на себе си и правете както са ви учили майките ви едно време: от вечерта си приготвяйте дрехи за другия ден и сутринта без колебание ги обличайте.
Защо постоянно обяснявате, че сте романтични и обичате червени рози, а като ви подарим такъв букет (за да спрете да ни тормозите) ни подозирате в изневяра?
„Нямам какво да облека!” За Бога, жено, погледни си в гардероба! Там стоят достатъчно дрехи, които могат спокойно да облекат от глава до пети едно средно село. Ако толкова ви се иска да си вземете нещо ново, кажете го направо, не действайте подмолно, като издумкате половин заплата за него и после ни храните две седмици с картофи, защото са „толкова полезни”.
„Някой ми е ударил колата на паркинга…” Аха, а ние ядем доматите с колците. И вие, и ние знаем, че не можете да карате и паркирате чак толкова добре. Посрещнете неизбежното смело: признайте си как точно ударихте другата кола, докато се мъчехте да си вдигнете телефона по време на престрояване.
Не, сериозно, като заговорихме за каране – виждали ли сте някога мъж, който да си слага спирала и червило, докато кара? Не? Има причина и тя не се крие в отказът ни да признаем метросексуалната си страна.
Да, може да ни е приятно да ни викате Мечо, Котараче, Сладунчо, Жабчо или каквото там ви е хрумнало и ви се струва много мило. Може ли да не ни наричате така в пристствието на шефа, приятелите ни, далечни познати и всъщност, която и да е жива душа?
Не ни се обаждайте в офиса, за да обсъждате фигурите на новия си чорапогащник, дължината на прическата ви, кройката на купената пола или мечтаният цвят на боята у дома. И без това няма да ви разберем, а после незаслужено ще кажете, че сме дебелокожи.
Дали е възможно да не обсъждате с приятелките си интимни детайли от съвместния ни живот? Представете си как ще се почувствате, ако знаете, че вчера на сбирката ‘по мъжки’ сме казали за досадния ви навик да си бъркате в носа, когато мислите, че не ви виждаме, че краката ви бодат, че носите бельо, което отдавна е за пенсия и фактът, че отдавна не ни интересува какво точно носите под дрехите, стига да се сваля бързо, не ви оправдава… неприятно, нали?
Дистанционното за телевизора, конзолата за игри и автомобилът са висша, недостъпна за повечето хора (разбирайте – жените) техника. Ще е много приятно, ако се опитате да се придържате към по-семпли неща, които ние намираме за твърде елементарни за нашето внимание, например пералнята, готварската печка и прахосмукачката.
Това, че търсите невидимите недостатъци на Адриана Лима не променя факта, че тя е страшна мацка.
Не изкупувайте всичкото брашно от магазина, само защото таксиметровия шофьор ви казал, че предстои криза. Ако можеше да прогнозира кризите, нямаше да работи това.
Не, наши доморасли Имелда Маркос, това, че нямате точно тези обувки в червено, не е оправдание – имате същите (или почти същите) в три други цвята, отделно от червените ниски обувки, червените боти и червените чехли.
Защо в ресторанта винаги изучавате един час менюто и щателно разпитвате сервитьора кое ястие какво съдържа, след като накрая си поръчвате традиционната салата, което не ви пречи да изядете две трети от нашата пържола, само „опитвайки” я?
Защо давате луди пари за избелване на зъби, а после пушите като комин и пиете по десет кафета на ден?
Въпросът с ‘линията’ ви: смятате ли, че ако на вечеря дъвчете само маруля, ще помогне на неопровержимия факт, че през деня сте изяли две банички (с нискокалоричен пълнеж, пази Боже!), сандвич и половина (ама с черен хляб!), две коли ‘лайт’, един еклер и половин парче торта (с кафето!) плюс половин щайга грозде (то нали е плод?!)?
сп. Кенгуру, 2008
взето от тук
Говори се за ‘война’ между половете. Спряга се ‘слаб’ и ‘силен’ пол. Ето какво: война между половете няма и не може да има – тя е обречена още от самото си начало, защото ако жените наистина бяха ‘слаб’ пол, нямаше с такова вбесяващо постоянство да постигат абсолютно всичко, което са си наумили. Чрез най-разнообразни оръжия нежната половина на човечеството успява да постави мъжете в шах и мат по толкова много точки, че остава само да се чудим как изобщо все още съжителстваме на една и съща планета…
„Дебела ли съм?” Да, ако се съмнявате, вероятно сте. А и да не сте, мислите ли, че всъщност въпросът особено ни вълнува? Каквито и да са килограмите ви, бъдете сигурни, че не сме с вас, защото все още влизате в дънките от студентските си години (или пък не).
Колко тъпи смятате, че сме, ако мислите, че като загасите лампата, ще изглеждате по-привлекателни, когато малките ви недостатъци не се виждат? Ние не сме слепи, не ви гледаме само по време на секс и определено сме наясно как изглеждате с или без дрехи.
Защо не можете да говорите направо, без заобиколки? Ние не сме ясновидци. „Купи пържоли” за нас означава само и единствено „купи пържоли”, а не „като ходиш за пържоли, сети се сам да вземеш гарнитура, домати за салата, прясно мляко и шоколад за мен, че съм пред цикъл и ми се яде”.
Кога изчезна сладкото весело момиче, с което излизахме и което ни харесваше каквито сме, и се превърна в мрънкаща, вечно недоволна от нас и навиците ни жена?
„Добре ли изглеждам?” Кой нормален мъж, който си цени спокойствието и мира, ще рискува да каже нещо отрицателно, дори да сте се нагласили като труженичките от тъмните пресечки?!
Нали не очаквате, че дори да гледаме сериали заедно с вас и всъщност да са ни интересни и да искаме да знаем какво ще стане с главните герои в 5432-рия епизод, някога ще признаем факта? Нали не очаквате изобщо да гледаме сериали с вас?!
Защо чорапите трябва да са подредени? Не е ли достатъчно усилието ни да ги сложим в гардероба?
Колата не работи без гориво. Антифриз не е мръсна дума.
Защо ни карате да ядем треволяци, само защото сте на диета? Ние сме месоядни. И сме гладни. Спанакът не е храна, а гарнитура.
Кому е нужно да харчите половината си заплата за сутиен, при условие, че имате около триста и на всичкото отгоре не ги носите?
Шопингът не е терапия. Шопингът е мазохистично бързо ходене, съчетано с големи липси в банковата сметка.
Защо носите цялостно оборудване за преживяване в негостроприемни полеви условия поне за седмица в чантите си? Не е ли достатъчно човек да носи неща от първа необходимост като телефон, пари и ключове, ами вътре се намират още вафли, грим, мокри и сухи кърпи, гребен, бижута, ролетка, детски играчки, хиляди листчета, разпилени дъвки и един дявол знае още какво?
Всеизвестно е, че една жена не е права, докато не заплаче. Защо ни изнудвате така, а не опитате честно да подходите към въпроса, който ви интересува?
Физиологично ни е заложено да зяпаме по други жени. Факт. Нали вечер лягаме до вас, въпреки всичкото зяпане, защо ви тревожи това?
Защо ходите на глутници до дамските тоалетни? Какво толкова правите вътре, което да изисква участието на повече от един човек, влязъл да върши съвсем конкретна нужда?
Може и да различаваме повече от основните три цвята, но кое ви кара да мислите, че „много бледа резеда” ще извика в нас желаната асоциация?
Не сме толкова глупави, че да не знаем кога имитирате оргазъм. Да пищите като котка през март само като ви погледнем може единствено да ни накара да се зачудим дали съседите няма да си помислят, че ви бием, а не да ни възбуди.
Проблемът с времевия континуум: как така „след 5 минути съм готова” и „идвам след десет минути” означава, че ще стоите още минимум половин час пред огледалото и ще дойдете най-рано след час (ако изобщо)?
Защо като ви питаме ‘какво има’, първо казвате ‘нищо’, а после следва половинчасова тирада за мръсните следи от обувки по килима, които неизвестно как довеждат до отдавна назрял скандал за това кой какво върши вкъщи, което всъщност ви е мъчило от самото начало?
Защо давате луди пари за фитнес-уред, който после служи за закачалка за дрехи? Няма ли да е по-просто да си признаете, че мразите спорта и да похарчите средствата за нещо по-практично, десетина каси с бира, да речем?
Каква е идеята сутрин да смените дънки и риза с рокля с жилетка с панталон с пуловер и да свършите отново с дънки с друга риза? Отивате на работа или в най-добрия случай – на среща с приятелки, където (надяваме се) никой няма да ви заглежда чак толкова с какво сте облечени. Спестете време и нерви и на нас и на себе си и правете както са ви учили майките ви едно време: от вечерта си приготвяйте дрехи за другия ден и сутринта без колебание ги обличайте.
Защо постоянно обяснявате, че сте романтични и обичате червени рози, а като ви подарим такъв букет (за да спрете да ни тормозите) ни подозирате в изневяра?
„Нямам какво да облека!” За Бога, жено, погледни си в гардероба! Там стоят достатъчно дрехи, които могат спокойно да облекат от глава до пети едно средно село. Ако толкова ви се иска да си вземете нещо ново, кажете го направо, не действайте подмолно, като издумкате половин заплата за него и после ни храните две седмици с картофи, защото са „толкова полезни”.
„Някой ми е ударил колата на паркинга…” Аха, а ние ядем доматите с колците. И вие, и ние знаем, че не можете да карате и паркирате чак толкова добре. Посрещнете неизбежното смело: признайте си как точно ударихте другата кола, докато се мъчехте да си вдигнете телефона по време на престрояване.
Не, сериозно, като заговорихме за каране – виждали ли сте някога мъж, който да си слага спирала и червило, докато кара? Не? Има причина и тя не се крие в отказът ни да признаем метросексуалната си страна.
Да, може да ни е приятно да ни викате Мечо, Котараче, Сладунчо, Жабчо или каквото там ви е хрумнало и ви се струва много мило. Може ли да не ни наричате така в пристствието на шефа, приятелите ни, далечни познати и всъщност, която и да е жива душа?
Не ни се обаждайте в офиса, за да обсъждате фигурите на новия си чорапогащник, дължината на прическата ви, кройката на купената пола или мечтаният цвят на боята у дома. И без това няма да ви разберем, а после незаслужено ще кажете, че сме дебелокожи.
Дали е възможно да не обсъждате с приятелките си интимни детайли от съвместния ни живот? Представете си как ще се почувствате, ако знаете, че вчера на сбирката ‘по мъжки’ сме казали за досадния ви навик да си бъркате в носа, когато мислите, че не ви виждаме, че краката ви бодат, че носите бельо, което отдавна е за пенсия и фактът, че отдавна не ни интересува какво точно носите под дрехите, стига да се сваля бързо, не ви оправдава… неприятно, нали?
Дистанционното за телевизора, конзолата за игри и автомобилът са висша, недостъпна за повечето хора (разбирайте – жените) техника. Ще е много приятно, ако се опитате да се придържате към по-семпли неща, които ние намираме за твърде елементарни за нашето внимание, например пералнята, готварската печка и прахосмукачката.
Това, че търсите невидимите недостатъци на Адриана Лима не променя факта, че тя е страшна мацка.
Не изкупувайте всичкото брашно от магазина, само защото таксиметровия шофьор ви казал, че предстои криза. Ако можеше да прогнозира кризите, нямаше да работи това.
Не, наши доморасли Имелда Маркос, това, че нямате точно тези обувки в червено, не е оправдание – имате същите (или почти същите) в три други цвята, отделно от червените ниски обувки, червените боти и червените чехли.
Защо в ресторанта винаги изучавате един час менюто и щателно разпитвате сервитьора кое ястие какво съдържа, след като накрая си поръчвате традиционната салата, което не ви пречи да изядете две трети от нашата пържола, само „опитвайки” я?
Защо давате луди пари за избелване на зъби, а после пушите като комин и пиете по десет кафета на ден?
Въпросът с ‘линията’ ви: смятате ли, че ако на вечеря дъвчете само маруля, ще помогне на неопровержимия факт, че през деня сте изяли две банички (с нискокалоричен пълнеж, пази Боже!), сандвич и половина (ама с черен хляб!), две коли ‘лайт’, един еклер и половин парче торта (с кафето!) плюс половин щайга грозде (то нали е плод?!)?
сп. Кенгуру, 2008
взето от тук
Коментар