Tweet
Откачай!
Мрачната истина за мъжките хобита
Когато един мъж навлезе в прекрасната възраст между 30 и 35 години, той най-често се побърква.
С мен това се случи на 32. Нямаше никаква основателна причина. Уж всичко ми е наред – здрав съм, имам добро семейство, професия, която обичам и ми носи приятни доходи, приятели, с които се виждам често... Обаче се чувствах някак си тъпо.
Усещането е много особено – хем си удовлетворен, хем не си щастлив.
Защото се оказва, че ако искаш да поддържаш това “всичко ми е наред”, не ти остава време за нищо друго.
И започваш да си задаваш едни тъпи въпроси като: “Докога ще я карам така?”, “Аз човек ли съм или робот?”, “Кога ще ми остане време да се радвам на нещата, за които блъскам?”
Тези въпроси са тъпи, защото не може да им се отговори с “да” или “не”.
Отговорите варират от “вероятно” до “надали”, което е много изнервящо.
Още по-изнервящо е, когато приятелите ти почнат да те успокояват с някакви псевдопсихологически обяснения, че това било “екзистенциална криза на средната възраст”. Бахти простотията!
И все пак сред навалицата от доброжелатели, които се опитваха да повдигнат оклюмалия ми нос, се чу един мъдър глас: “Почвай да откачаш!”
Този глас беше на моя приятел Тошо Джудиста. Той отдавна е приложил на практика доктрината на откачането – скача с бънджи, лети с парапланери и безмоторни самолети – изобщо практикува всички онези неща, които оптимистите наричат “екстремни спортове”, а реалистите наричат “чиста лудост”.
Философията на откачането е, че когато те налегне депресия, трябва да избягаш в някакво хоби.
Аз откачих в нещо не толкова екстремно, но все пак опасно – започнах да яздя.
Езда
32 години не е най-добрата възраст за започване на какъвто и да е спорт, но аз се хвърлих в ездата с амбициите на човек, който гони най-малко олимпийска титла.
Първите тренировки бяха кошмарни. Болеше ме цялото тяло – от врата до пръстите на краката. Освен това в ездата има и стрес – когато седиш на гърба на осемстотинкилограмово животно с неизвестни намерения, те изпълва известна тревожност, преминаваща в отделни пристъпи на паника.
Но мъките ми бяха щедро възнаградени. След около година зверски мускулни трески и няколко болезнени падания от коня, вече препусках свободно и уверено и започнах да усещам, че “екзистенциалната криза на средната възраст” или каквото е там, е умряла в някоя канавка с крака опънати в контрашпиц.
Ездата ми върна онова далечно и забравено усещане за свобода и безотговорност. Върна ми чувството за безполезно удоволствие.
Разбрах колко важно е да правиш нещо, не защото трябва, а просто защото искаш. Намерих някаква своя територия и започнах ревниво да си я пазя от околния свят.
Днес вече знам, че шампион по езда няма да стана. Единственото, което искам от живота, е да си запазя тези няколко часа седмично, които прекарвам върху седлото.
Но най-важният урок, който ми даде ездата е, че ме научи да не се подигравам на хобитата на другите.
Защото всеки мъж има своето свещено и ненакърнимо право на откачане!
Най-често срещаните варианти са следните:
Лов
Ловът в България по-скоро е въоръжен алкохолизъм. Събират се десетина мъже с пушки – ходят цял уикенд по гората, разказват си вицове и отвреме-навреме гърмят в неизвестна посока. А междувременно се напиват като глигани.
Повечето мъже ходят на лов не за да отстрелят нещо или да задоволят някакви първобитни инстинкти, а просто за да “откачат” от поредната събота и неделя, изпълнена с битови ангажименти и тихо брачно напрежение.
И се връщат у дома пречистени и смирени, сякаш са били не в гората, а на Божи гроб.
Риболов
За разлика от лова риболовът е нещо като напиване с елементи на сървайвър. Отиваш на диво място, опъваш палатка, събираш дърва, палиш огън, търсиш стръв, захранваш – все такива робинзоновски действия, които те карат да изглеждаш особено важен в собствените си очи. С това си поведение ти казваш на обществото: “толкова съм печен, че и в кенеф да ме заключите, гладен няма да остана”.
Всички тези ритуали на язовирното оцеляване са съпроводени с мъдри дебати, в които можеш да блеснеш и като изтъкнат ерудит на въдичарството, ако имаш подготвен набор от лафове като: “костура еба мамата на всичката риба”, “тая година сулката не пипа на блесна”, “сомът е свинята на водоема – яде само отпадъци“, “за толстолоба нема добра стръв, щото тая гад само пасе” и т.н.
Колекционерство
По-интровертните мъже се отдават на колекционерски хобита – филателия, нумизматика, антиквариат, хербаристика.
Тези занимания на пръв поглед са малко гейски, но на втори поглед не са. Те са подходящи за хора, които не обичат общуването и са изморени от социалните си контакти. Хора, които искат тишина, съсредоточаване и потапяне в един красив, макар и мъртъв свят.
Драмата на колекционерството е в това, че колкото повече имаш, толкова повече разбираш колко много нямаш.
Фитнес
Фитнесът е мазохистично, но обсебващо занимание. Всичко започва съвсем невинно – отиваш в залата да се поразкършиш. Вече има доста хубави чистички зали, в които не те лъхва спарения мирис на “шампиони”. Там обаче се срещаш с анаболни индивиди, подчинили цялата си ценностна система на меренето на бицепси.
Стигнеш ли дотук, твърде вероятно е да направиш и следващата крачка и да попаднеш в необятния свят на протеиновите диети, хранителните добавки, изгарянето на мазнини и разглеждането на картички със световноизвестни културисти.
Лошото е, че колкото и да блъскаш, винаги има някой по-як от тебе.
Графомания
Графоманията е злокачествено хоби, което обикновено прераства в неизлечимо заболяване. Тя се проявява най-често при хора с нередовен сексуален живот. Според тях писането е някаква екзотична форма на мастурбация.
Графоманите вярват, че писането ще задоволи половия им нагон. Когато се възбудят, те не се мятат в кревата, а сядат пред клавиатурата и започват да редят вцепеняващи простотии. И трескаво изливат върху белия лист немощния еякулат на глупостта.
Бойни изкуства
Това е идеалният вариант за хора, които работят в офис, срещат се с изнервящи тъпанари и трупат неизразходвана агресия. Иска им се да бият, но съвременното общество кой знае защо е приело, че това е неприемливо поведение.
За сметка на това пък има много клубове по бойни изкуства, където можеш да биеш и да те бият колкото ти е кеф. Казват, че помагало.
Екстремни спортове
Идеята за смъртта за някои хора е ужасяваща, но за други е възбуждаща. Има херои, които разсъждават така: “рано или късно всички ще умрем. По-добре да го направиш в полет, отколкото удавен в собствените си лайна.”
Вероятно са прави.
Аз съм скачал с бънджи само веднъж и изпитах нещо като аристотелевия катарзис – страх и състрадание. Страх от високото и състрадание към самия себе си.
Така и не повторих. Стори ми се твърде перверзно да си плащам за страха.
Караоке
Всеки от нас в детството си е бил “дезодорантен певец”. Заставал е пред огледалото с дезодорант в ръка и е забивал актуалните хитове. Караокето е много по-яко, защото ти дава възможност да се изкряскаш пред добронамерена подпийнала публика. Най-хубавото е, че никой не те освирква, ако пееш фалшиво. Важното е да си сърцат.
Длъжен съм да предупредя читателите, че всички изброени хобита (освен караокето) водят до някаква степен на социален аутизъм.
Първият етап е момент на детински възторг от това, че си скъсал синджирите на ежедневието.
После хобито лека-полека започва да обсебва мислите ти. Ставаш разсеян и леко отнесен, както когато си влюбен.
Започваш в компания да говориш само за хобито си и да се чудиш защо другите не споделят твоето въодушевление. Ебати рендетата!
След това започваш да търсиш компанията на хора със същото хоби, а те не са много.
Така стана и с мен.
Конете завладяха съзнанието ми постепенно и безвъзвратно. Освен че във всяка свободна минута палех колата и отивах да яздя, почнах да гледам и всички възможни състезания – от Световната купа по Евроспорт до най-мижавите селски турнири. Сядах в публиката и жадно попивах коментарите на кибиците-разбирачи.
Изчетох огромни количества литература по темата.
Сърфирах като луд в интернет из всички сайтове, отговарящи на думите horses, riding, equestrianism, horsesport.
Изгледах отново всички уестърни от детството ми.
Започнах да сънувам, че яздя. Препусках насън из непознати ливади върху невиждани коне.
Следвайки мъдрия съвет на Тошо Джудиста, аз наистина бях откачил.
След известно време осъзнах, че хобито ми ме е променило, но вече съм стигнал твърде далеч и връщане назад няма. Остана ми щастливото усещане, че макар и чак на 32, все пак съм открил своите няколко минутки свобода.
А това хич не е малко.
взето от тук http://www.ivosiromahov.com/2_article/a2.html
. Приликите с действителни лица може и да са случайни, но намирам доста такива. Липсва офф роуда като хоби, но след като вече е постнато в този форум очаквам развитие по темата.
. Много весело представяне на още по-веселата страна на живота. 
/а, и 100 долара са си 100 долара/
.
Коментар