Tweet
Не знам как се отзовах в това фоайе... Насреща ми вървеше бавно неземна красаица. Дългите и крака правеха походката и това, което изпълва със съдържание думи като лекота, ферия, грация... Знаех, че трябва да я заговоря, но не се сещах за думите. Страхът, че ще се разминем, без да я заговоря, блокираше съзнанието ми. Момичето се приближи и гледайки ме в очите, произнесе тихичко: „Казвам се ****.”. В този момент в ъгълчетата на очите и се зароди усмивка. Протегна плавно ръце и ме прегърна. Леко разтворените и устни бавно се приближаваха...
Бииип, бииип...
Не, не. Не е цензура... Алармата на мобилния ми телефон ми напомняше, че е четири без десет, сутринта.
Станах с неохота, пуснах си горещ душ, навлякох дрехите приготвени от вечерта, грабнах си моторджийското сакче и препуснах по стълбището към паркинга. Индианката от племето Чероки ме очакваше. Кратка спирка на безнзиностанцията, да заредя с бензин и кафе и в 4.20 вече се носех по магистралата, сам с обърканите си мисли.
Някъде, далеч от морето, едно момче на 24 се беше изгубило в Планината под Върхът. По-късно Планината бе прибрала и една жена, представител на една от най-благородните професии – учител.
Изгревът ме завари в Казанлък. Заредих с гориво и кафе и в 7.10 бях на площада в Калофер. Харесва ми да наблюдавам, как се събуждат градовете. Помотах се по площада, за цигара-две и се отбих в кръчмата за поредното кафе. На съседната маса някакви дядовци, на моите години, обсъждаха съдбата на изгубеното момче, количеството събрани за зимата дърва и разбира се, примиера. Стана 8.05, но на площада, освен местни хора, други нямаше. Качих се на Индианката и потеглих към Върхът. Времето беше ясно и слънчево. Звъннах на Нанко, от управата на парк „Централен Балкан”, за да го уведомя, че ще се кача към връх Ботев. Излязох от обхвата на мобилните оператори, подминах „Паниците” и се заизкачвах по каменистия планински път. Неочаквано телефонът ми звънна. Обади се Злати, който пътуваше към Родопите, за да се включи в поредната еко-инициатива на форума. Когато ме попита колко сме, започнах да мънкам, от което той веднага се досети, че съм сам. Съобщи ми, че доброволците по претърсването на Планината, ще се събират на площада в Калофер в 8.30. Обърнах джипа и след лудо препускане надолу, в 8.37 се отзовах отново на площада. Уви, освен няколкото местни, други хора нямаше.
Обратно и нагоре.
На няколко километра след „Паниците”, срещнах един старец с малко стадо от овце и кози. Дядото беше чул за изгубеното момче, но само толкова...
Продължавах нагоре през буковите гори и въпреки красивите гледки, сърцето ми бе свито. Не изпитвах онази лекота, която ме обзема винаги сред природата. Спирах на всяко по-открито място и внимателно разглеждах с бинокъла, склоновете на деретата, буквално педя по педя, с надеждата да открия дреха, или поне парцалче, или каквато и да е следа...
След хиляда и пет-шестотин м.н.м.в., склоновете се заснежиха. Отначало лекичко, само по дупките и коловозите, а после всичко изчезна под снега.
Продължавах да спирам и оглеждам, през няколкостотин метра. Преди мен беше минала някаква "Нива", но на места снежни коси покриваха следите и, което ме наведе на мисълта, че е минала поне преди ден-два. На места имаше навявания почти до метър. Наложи се дори да бия партина, връщайки се и засилвайки се, няколкократно.
По обяд достигнах последния заслон под Върхът, „Маринка”. Оставащите три километра до Върхът, беше безмислено да катеря. Пътят беше със сериозни преспи от навяване, а е много тесен и няма никакво място за обръщане. Масичките и пейките, които монтирахме през юли, бяха леко повредени. Не носех фотоапарат, но и мобилния телефон свърши работа:
Направих още няколко снимки и тръгнах по обратния път.
Триглав:
Върхът:
Слизането се оказа по-трудно. Включил бях първа на автомата, но на моменти ми се щеше да включа и бавните. Лошото е, че няма как да ги включа, без да блокирам междинния диференциал.
След десеттина километра, насреща ми се зададе полицейска нива, със сини „буркани”. Помислих си, че халюционирам от умора и недоспиване. Оказа се кола на Гражданска защита, с четири човека в нея. Попитаха ме до къде могат да стигнат. Тримата щяли да се спуснат пеша до хижа Тъжа, с надежда да открият някакви следи от момчето, или жената. Имало няколко човека, от някакво туристическо дружество, които претъсвали деретата около хижа Рай. Изпратих ги с пожелание за успех и неволно добавих: „Бог с вас!”.
След още няколко километра, умората си каза думата и спрях, отпускайки се на седалката.
Нещо премърда на отсрещния баир. Грабнах бинокъла и изкочих навън. Беше човек, който лазеше. Повдигна ръка и ми махна. Започнах бързо да оглеждам дерето, да търся място да стигна до отсреща. В този момент чух: „Два и седемдесет по надолу... Шшшшшшш... Така е добре! ... Шшшшшш...”. Радистанцията. Събуди ме. Изглежда някакви геодезисти ползваха осми канал.
Слънцето слизаше, слизах и аз...
Отново съм в есенната, букова гора.
През целия път си мислех, че можеше да бъдем тук преди седмица. Можеше да бъдем тук с приятелите от форума, с джипките, с ендурата... с „Червената шапчица на която и е студено”, с Влади, Тошко и Петя, с алпийски въжета и всякаква техника. Загубата не едно момче и на една учителка, няма дори да се отчетат от стаистиката, на и без това топящата се нация...
В такива моменти ми се ще да се събудя от действителността и да продължа да живея в сънищата си...
Бииип, бииип...
Не, не. Не е цензура... Алармата на мобилния ми телефон ми напомняше, че е четири без десет, сутринта.
Станах с неохота, пуснах си горещ душ, навлякох дрехите приготвени от вечерта, грабнах си моторджийското сакче и препуснах по стълбището към паркинга. Индианката от племето Чероки ме очакваше. Кратка спирка на безнзиностанцията, да заредя с бензин и кафе и в 4.20 вече се носех по магистралата, сам с обърканите си мисли.
Някъде, далеч от морето, едно момче на 24 се беше изгубило в Планината под Върхът. По-късно Планината бе прибрала и една жена, представител на една от най-благородните професии – учител.
Изгревът ме завари в Казанлък. Заредих с гориво и кафе и в 7.10 бях на площада в Калофер. Харесва ми да наблюдавам, как се събуждат градовете. Помотах се по площада, за цигара-две и се отбих в кръчмата за поредното кафе. На съседната маса някакви дядовци, на моите години, обсъждаха съдбата на изгубеното момче, количеството събрани за зимата дърва и разбира се, примиера. Стана 8.05, но на площада, освен местни хора, други нямаше. Качих се на Индианката и потеглих към Върхът. Времето беше ясно и слънчево. Звъннах на Нанко, от управата на парк „Централен Балкан”, за да го уведомя, че ще се кача към връх Ботев. Излязох от обхвата на мобилните оператори, подминах „Паниците” и се заизкачвах по каменистия планински път. Неочаквано телефонът ми звънна. Обади се Злати, който пътуваше към Родопите, за да се включи в поредната еко-инициатива на форума. Когато ме попита колко сме, започнах да мънкам, от което той веднага се досети, че съм сам. Съобщи ми, че доброволците по претърсването на Планината, ще се събират на площада в Калофер в 8.30. Обърнах джипа и след лудо препускане надолу, в 8.37 се отзовах отново на площада. Уви, освен няколкото местни, други хора нямаше.
Обратно и нагоре.
На няколко километра след „Паниците”, срещнах един старец с малко стадо от овце и кози. Дядото беше чул за изгубеното момче, но само толкова...
Продължавах нагоре през буковите гори и въпреки красивите гледки, сърцето ми бе свито. Не изпитвах онази лекота, която ме обзема винаги сред природата. Спирах на всяко по-открито място и внимателно разглеждах с бинокъла, склоновете на деретата, буквално педя по педя, с надеждата да открия дреха, или поне парцалче, или каквато и да е следа...
След хиляда и пет-шестотин м.н.м.в., склоновете се заснежиха. Отначало лекичко, само по дупките и коловозите, а после всичко изчезна под снега.
Продължавах да спирам и оглеждам, през няколкостотин метра. Преди мен беше минала някаква "Нива", но на места снежни коси покриваха следите и, което ме наведе на мисълта, че е минала поне преди ден-два. На места имаше навявания почти до метър. Наложи се дори да бия партина, връщайки се и засилвайки се, няколкократно.
По обяд достигнах последния заслон под Върхът, „Маринка”. Оставащите три километра до Върхът, беше безмислено да катеря. Пътят беше със сериозни преспи от навяване, а е много тесен и няма никакво място за обръщане. Масичките и пейките, които монтирахме през юли, бяха леко повредени. Не носех фотоапарат, но и мобилния телефон свърши работа:
Направих още няколко снимки и тръгнах по обратния път.
Триглав:
Върхът:
Слизането се оказа по-трудно. Включил бях първа на автомата, но на моменти ми се щеше да включа и бавните. Лошото е, че няма как да ги включа, без да блокирам междинния диференциал.
След десеттина километра, насреща ми се зададе полицейска нива, със сини „буркани”. Помислих си, че халюционирам от умора и недоспиване. Оказа се кола на Гражданска защита, с четири човека в нея. Попитаха ме до къде могат да стигнат. Тримата щяли да се спуснат пеша до хижа Тъжа, с надежда да открият някакви следи от момчето, или жената. Имало няколко човека, от някакво туристическо дружество, които претъсвали деретата около хижа Рай. Изпратих ги с пожелание за успех и неволно добавих: „Бог с вас!”.
След още няколко километра, умората си каза думата и спрях, отпускайки се на седалката.
Нещо премърда на отсрещния баир. Грабнах бинокъла и изкочих навън. Беше човек, който лазеше. Повдигна ръка и ми махна. Започнах бързо да оглеждам дерето, да търся място да стигна до отсреща. В този момент чух: „Два и седемдесет по надолу... Шшшшшшш... Така е добре! ... Шшшшшш...”. Радистанцията. Събуди ме. Изглежда някакви геодезисти ползваха осми канал.
Слънцето слизаше, слизах и аз...
Отново съм в есенната, букова гора.
През целия път си мислех, че можеше да бъдем тук преди седмица. Можеше да бъдем тук с приятелите от форума, с джипките, с ендурата... с „Червената шапчица на която и е студено”, с Влади, Тошко и Петя, с алпийски въжета и всякаква техника. Загубата не едно момче и на една учителка, няма дори да се отчетат от стаистиката, на и без това топящата се нация...
В такива моменти ми се ще да се събудя от действителността и да продължа да живея в сънищата си...
Коментар