Tweet
Забавната страна на живота с куче
Понеже кинологията е другото ми хоби,ето на какво попаднах в един от форумите.Това са разказите на един уникален човек (не го познавам лично),който ме накара да скачам,тропам,викам,падам от стола,"под масата съм" ...от смях.Прочетете мненията на Gryffindor,а може и вие да напишете смешни истории с вашите домашни любимци (кучета,котки,жени
).Ще цитирам любимия ми разказ на Gryffindor ...на който му хареса,да прочете всичките тук http://bulgoldens.com/forum/viewtopi...er=asc&start=0
А това е промо-то...
"Иначе Грифин е едно ужасно куче. Ужасно красиво, ужасно добро, ужасно умно, ужасно послушно... Абе направо си е скучно : -)
Почвам да се опасявам да не е някакъв кучешки вариант на Бенджамин Бътън...
Покрай него почти нищо интересно, затова ще разкажа една поучителна история, от която става ясно защо аз така спокойно приемам яденето на shit.
Главна героиня е кучката на едни мои приятели, кокеро-сетеро-ретрийвърката Софка, тъмно черна на цвят, и с още по-черни помисли към движимото и недвижимо имущество на стопаните си. На младини Софка изпитваше неудържимо влечение към бира и към мента. И като част от анти-алкохолната й терапия, решихме веднъж да я заведем на хижа Плевен, където сред природата нагледно да й покажем вредата от пиенето, или как алкохола прави от маймуната човек и от човека маймуна.
На връщане основна задача беше да я опазим гладна, щото и тя, както доста от нашите кучета, воюва с колите по свой собствен начин – чрез повръщане. Тръгваме ние, ама за беда, точно пред хижата, на плочките, както си му е реда, една майка изаква детето си. Софка първа се усети, разбира се, и така да се каже, яде хляб направо от фурната. И всичко изяде, под съпровода на писъците на майката на акащото и дваж по-силните на майката на ядящото изаканото, щот втората знае, че по-късно, по пътя към София, изяденото ще бъде върнато в нейния скут.
"От това по-лошо не може да бъде !" – казал пресимиста.
"Може, може... " – отвърнал оптимиста.
Слизаме ние надолу. Софка - като олицетворение на Унизените и Оскърбените, тотално отритната от всички, се влачи с провесен нос и подвита опашка.
На вървенето из планината най-хубавото е почивката. Стигаме една полянка, и решаваме хем да поотпочинем, хем да се подкрепим с храна малко. Софка все още е низвергната, и тръгва да дири утеха в близките храсти. И намира утеха! Тъкмо хапваме ние, и от храстите се задава Софка, победоносно марширувайки като гръцки войник, и гордо развяваща в уста... Японското знаме !
И откъде в планината японско знаме?! Не било то японско знаме, най ми било огромна дамска превръзка, богато употребена по предназначение, с веещи се крилца, по-големи от веещите се уши на Софка ! Покъртителна гледка, която присъстващите ще помнят до края на дните си.
Отнемането на знамето от знаменоската се оказа почти непосилна задача, първо поради малкия брой желаещи да участват, и поради вълчите гени, които кръвта изкара наяве у кучката.
Като цяло Софка няма проблем след случилото се, но почти всички приятели имат проблем с общуването с нея.
Та ето защо яденето на shit не ми се вижда чак толкова гадно. Просто е една от ситуациите в живота на имащите куче, която ги изправя пред екзистенциалния въпрос:
ДАЛИ ДА ГО УМИЯ, ИЛИ ДА ГО УБИЯ ?!
E, отговора е ясен – убиваме ги. С поглед.
После ги умиваме, подсушаваме, нахранваме, и нагушкваме до посиняване."
).Ще цитирам любимия ми разказ на Gryffindor ...на който му хареса,да прочете всичките тук http://bulgoldens.com/forum/viewtopi...er=asc&start=0 А това е промо-то
..."Иначе Грифин е едно ужасно куче. Ужасно красиво, ужасно добро, ужасно умно, ужасно послушно... Абе направо си е скучно : -)
Почвам да се опасявам да не е някакъв кучешки вариант на Бенджамин Бътън...
Покрай него почти нищо интересно, затова ще разкажа една поучителна история, от която става ясно защо аз така спокойно приемам яденето на shit.
Главна героиня е кучката на едни мои приятели, кокеро-сетеро-ретрийвърката Софка, тъмно черна на цвят, и с още по-черни помисли към движимото и недвижимо имущество на стопаните си. На младини Софка изпитваше неудържимо влечение към бира и към мента. И като част от анти-алкохолната й терапия, решихме веднъж да я заведем на хижа Плевен, където сред природата нагледно да й покажем вредата от пиенето, или как алкохола прави от маймуната човек и от човека маймуна.
На връщане основна задача беше да я опазим гладна, щото и тя, както доста от нашите кучета, воюва с колите по свой собствен начин – чрез повръщане. Тръгваме ние, ама за беда, точно пред хижата, на плочките, както си му е реда, една майка изаква детето си. Софка първа се усети, разбира се, и така да се каже, яде хляб направо от фурната. И всичко изяде, под съпровода на писъците на майката на акащото и дваж по-силните на майката на ядящото изаканото, щот втората знае, че по-късно, по пътя към София, изяденото ще бъде върнато в нейния скут.
"От това по-лошо не може да бъде !" – казал пресимиста.
"Може, може... " – отвърнал оптимиста.
Слизаме ние надолу. Софка - като олицетворение на Унизените и Оскърбените, тотално отритната от всички, се влачи с провесен нос и подвита опашка.
На вървенето из планината най-хубавото е почивката. Стигаме една полянка, и решаваме хем да поотпочинем, хем да се подкрепим с храна малко. Софка все още е низвергната, и тръгва да дири утеха в близките храсти. И намира утеха! Тъкмо хапваме ние, и от храстите се задава Софка, победоносно марширувайки като гръцки войник, и гордо развяваща в уста... Японското знаме !
И откъде в планината японско знаме?! Не било то японско знаме, най ми било огромна дамска превръзка, богато употребена по предназначение, с веещи се крилца, по-големи от веещите се уши на Софка ! Покъртителна гледка, която присъстващите ще помнят до края на дните си.
Отнемането на знамето от знаменоската се оказа почти непосилна задача, първо поради малкия брой желаещи да участват, и поради вълчите гени, които кръвта изкара наяве у кучката.
Като цяло Софка няма проблем след случилото се, но почти всички приятели имат проблем с общуването с нея.
Та ето защо яденето на shit не ми се вижда чак толкова гадно. Просто е една от ситуациите в живота на имащите куче, която ги изправя пред екзистенциалния въпрос:
ДАЛИ ДА ГО УМИЯ, ИЛИ ДА ГО УБИЯ ?!
E, отговора е ясен – убиваме ги. С поглед.
После ги умиваме, подсушаваме, нахранваме, и нагушкваме до посиняване."
Направо уникален! Евалла!
и пак си го Обичах до края и сега ми липсва
.
Коментар