Tweet
GPS да те вкара в приключение
Този ден GPS-ът беше станал с г**а нагоре и единственият начин да си спестим ядовете беше да не го слушаме въобще. Обаче ние наивно го послушахме и станахме лесна плячка на неговите коварни капризи и сатанински хрумвания.
***
(В скоби казано: Нарочно пускам тази тема в "Разкази, случки, хумор...", а не например в "Разходки". Не защото разказът е дълъг. А заради хумора, защото истината е, че отношенията ми с GPS-а месец след месец тъмнеят под сянката на класическия и мъчителен въпрос "Дали геранът е дълбок, или въжето е късо?".
Рутиране...
Не успявам да го овладея сериозно и туй-то. Въпреки четенето на учебничета и Help-ове, въпреки следенето на съответните теми във форума и въпреки една-две срамежливи визити в магазинчето на Събин почти всяко натиснато копче ме изправя пред мистерия. И значението на думата "одометър" и на съкращението Avg завинаги ще остане недостъпно за мен, а от самата мисъл за "рутиране" ми избиват сърбящи синкави пъпки около носа.
Освен това най-голямата ми гордост в учението е, че преди 10-ина дни се научих да запаметявам тракове. А поне 100 (словом - сто) пъти съм пробвал да Save track. В резултат до неотдавна носех в устройството един безсмислено гигантски трак, започнал миналата есен някъде около Бургас, блуждаещ из цяла България и гъсто нашарил София с черти, точки и остри ъгли.
Иначе се радвам на машинката и още я гледам с почти детинско изумление: доживях, демек, да се движа по света не как да е, а с координати и то плюс-минус 4-5 метра! И с голямо уважение се отнасям към хората, които правят все по-добри Е-карти.)
***
И тъй в петък, 19 септември GPS-ът беше станал с г**а нагоре
, и още щом проявихме неблагоразумието да го включим, започна магариите. Той настойчиво пищеше пред завои - да не би вместо да следваме асфалта вдясно, да драснем през драки и ливади вляво. Затова пък издевателски си траеше, като се зачудим пред някой разклон в пустошта.
Наляво = надясно
Най-нахалния си номер пощурелият device ни сервира в точката с координати N 42 08.316; Е 27 34.427. Бяхме тръгнали от Царево към Ямбол с идеята да се порадваме на спокойните и неповторими странджански пейзажи, а и с една друга идея. "Ямбол", бяхме казали и на машинката. Във въпросната точка стигнахме до път с табели: наляво Заберново, надясно Бургас. Намеренията ни не включваха Бургас и когато пискалото уверено посочи наляво, се подчинихме с най-голяма готовност.
Наложи се обаче да се върнем от Заберново, наложи се да се връщаме още, да се лутаме, да се кокорим в хартиена карта, да питаме хора - и да загубим поне час. В запаметения трак този епизод изглежда красиво - като два-три причудливо преплетени тъпоъгълни триъгълника.
Това упорито издирване отново ни доведе до точката N 42 08.316; Е 27 34.427; съответно наляво Заберново, надясно Бургас. И тогава GPS-ът - без да му мигне екранчето - категорично посочи... НАДЯСНО
. Още в онзи момент трябваше да му вземем думата. И трябваше да се замислим защо резервите ни джин, които пъхнахме на 19 септември сутринта в багажа, изглеждаха чувствително намалели в сравнение с 18 септември вечерта...
Но ние лекомислено се оставихме в лапичките на прибора махмурлия: той, разбирате ли, да ни води по пътищата на Родината...
***
След Ямболско му зададохме Боженци и Go to, и Follow road. Нали сме в отпуск, искахме след морето да отседнем в красивото село или евентуално в Трявна. Но малкото гаднярче имало други планове за отдиха ни.
Преди всичко то ни засили към затворения Хаинбоаз. Великодушно му простихме това - един GPS може да си говори и с Космоса, но не е длъжен да знае колко безкрайни могат да бъдат пътните ремонти тук, на Земята.
Двама срещу един
Без колебание поехме към Шипченския проход. И не щеш ли, на едно място хулиганчето взе да цвърчи: надясно, та надясно. Зор!.. Пренебрегнах го и натиснах - към Шипка и това е.
Но чувствителното сърце на навигаторката трепна в дух: "Сигурно оттам е по-напряко, хайванчето неслучайно така пищи и иска да ни завърне". И станаха двама срещу един, и хайванчето все пак ни завърна. И близо пет километра след пропуснатия мерак на GPS-а, направих обратен завой по оживеното шосе и... послушахме технологичното чудо, което е на "Ти" със спътниците.
Тогава не усетих, но днес, от висотата на изтеклите 3 денонощия, знам, че в този миг чудото злорадо е потривало ръце.
***
На юг от почти невидимото отклонение, заради което GPS-ът вдигна такава пушилка, е Дъбово. На север - не знаех, че има път, и много му се зарадвах. Работата е, че мъничко се гордея с това, че съм пътувал поне по веднъж през всичките 16-17 старопланински прохода. (Честно казано, доста ми се смесват спомените от Дюлинския, Ришкия и Върбишкия, но това са подробности.) И ето ти - хептен непознат проход! Лъкатуши нагоре и нагоре, до около 780 метра надморска височина - според единствената част от душата на GPS-а, на която все още имам доверие. Кеф!
Равноденствие ли?
Кефът обаче приключи в околностите на с. Радунци.
По-нататък тесният път е безобразно разбит. За капак стремително се смрачаваше. Все едно сме през декември. А всъщност сме в есенното равноденствие и мисля, че в този сезон не е редно нощта да пада припряно и без предупреждение. Следва властите да направят нещо. С нашите данъци ги храним все пак!
В Борущица стигнахме вече по тъмно. Минахме един прелез (пътят изобщо си върви покрай теснолинейка) и влязохме в селото, което е пръснато доста нашироко.
GPS-ът спря да се обажда, един подозрителен факт, на който - уви! - не обърнахме внимание.
"Не се отклонявайте"
Освен много тъмно стана и много студено. Водачът беше загрят, навигаторката мръзнеше. Включихме отоплението в джипчето - не повече от 30 часа, след като се бяхме пекли на южния плаж в Китен. Лети времето...
Отоплението в джипчето е много добро - затова водачът бързо прегря, а навигаторката бързо се съвзе и влезе в онази бодра форма, която насърчава човека зорко да забелязва и енергично да критикува пропуските на ближния.
А GPS-ът не се обаждаше, сиреч от негова гледна точка всичко е било в ред.
***
Първият човек, когото видяхме, беше не по-трезвен от задрямалото технологично чудо, закопчано на таблото. Но поне изглеждаше по-отзивчив, когато го питахме има ли път до Кръстец и оттам до Трявна.
- Да - рече. - Все нататък, напред и не се отклонявайте. Но пътят е много лош, има камъни.
Предупреждението за лошия път снизходително пропуснах покрай ушите си. Все пак сме с джип, малък, недоджипен, но доказано пъргав и палав.
Преход
"Не се отклонявайте", рече онзи... А единственото място, където можехме да се отклоним беше по едни камънаци, водещи до силно разкалян терен колкото половин тенис-корт, а до него шумеше рекичка.
И не се отклонихме. И продължихме все напред.
Първо улицата, на която получихме окуражаващото упътване, премина в шосе. После шосето силно се стесни и клонки хлопаха по "Джимни"-то и от двете страни едновременно. После асфалтът свърши и премина в чакълена "запечатка". После онова, което показваха фаровете, си беше просто чер път, в който с надежда търсиш и с радост намираш следи от гуми.
А после включих предния мост. Ямата, която предизвика това, беше такава, че се наложи да сляза и да проверя, доколко тя ще се разбере с геометрията на автомобила.
Разбираха се. Минахме. Продължихме. И се наложи вече да включа и бавните.
Сега, от висотата на изминалите 3 денонощия, си мисля, че онзи преход наподобява българския преход - в политико-исторически смисъл.
Прелез
Не ми беше до снимане - за съжаление. Иначе бих фотографирал мястото, където предполагаемият път към Кръстец и Трявна пресича теснолинейката. Без каквато и да е сигнализация или подобрения по самата настилка.
Тъмно - като в кучи г*з. А в светлината на фаровете сенките са особени и те карат да се замислиш дали теснолинейните релси не са достатъчно "високолинейни", че да ударят диференциал или раздатка. На всичкото отгоре непосредствено след линията тъмнее кална яма. Абе, все по-интересно.
Слязох пак, проверих, минахме. И продължихме още малко - без да се отклоняваме.
А настилката (нали помните - първо лош асфалт, после чакъл, после землен път) заприлича на настилката, свойствена на сечище. Удрят те не живи клони отстрани, а онези, които скачат като минеш по тях. "Шосето" върви доста стръмно нагоре. И е тъмно като в динозавърски г*з.
"ТОВА НЕ Е ПЪТ!"
GPS-ът, блажено дремещ, не казваше нищо. Но умората и неизвестността си казаха своето. В желязно задружния екипаж се явиха леки напрежения и разбрах какво му е било на Колумб, когато е утешавал наежените моряци, че "остава още малко".
И в един момент - около 21.15 ч на 19 септември т.г., напреженията избиха в една сентенция на моята иначе несъмнено юначна навигаторка:
"Ники, това не е път!!!"
И тогава Ники за всеки случай остави двигателя включен и фаровете запалени, взе фенерчето, тръгна да се катери по "шосето" в тъмното и когато клонките на паднало дърво едва не му бръкнаха в очите, си каза наум:
"Ники, това не е път..."
Точката на тези вълнуващи събития е със следните координати: N 42 44.970; Е 27 34.427. По записания трак и по Mapsource и OFRM се познава, че тя е на някакви 100 метра по права линия от "прелеза", за който стана дума. Но тези 100 метра не се минават бързо. Ама никак.
***
Именно в тази точка GPS-ът, от който потърсихме някакво съдействие, извърши поредната си подлост. Първо изплака, че иска нови батерии. След пет минути ровене из багажа ги получи. И тогава своеволно започна да показва всичко на мастилено-син фон, така че да не видиш нищо, даже с очила и даже пред фаровете на джипчето. Да не говорим, че и не знаеше нищо. Или знаеше, но отказваше да каже...
И без повече да разчитаме на него, се върнахме се до Борущица, на бавни, но без проблеми. Неволният нощен оф-роуд свърши.
65 и един
Все още си мислехме, че някъде сме сбъркали пътя, тоест че има начин да продължим напред, а не да се тръскаме обратно към шосето, от което дяволската машинка ни отби. Опитахме се да питаме някой от селото.
Според Уикипедия жителите на Борущица са 65. Не вярвам на това число по две причини. Първо: никой не би могъл да преброи това фантоматично криещо се население. Второ: за един час търсене (все пак не посреднощ, а в 9 и половина) видяхме там 15-ина души, но намерихме само един човек.
Другите "жители" бяха сенки зад прозорците и зад кучешкия лай; бяха отдръпващи се сенки, дори когато свириш с клаксона упорито и после викаш в тишината: "Добър вечер! Искаме само да питаме за пътя!"; бяха помръдващи перденца и набързо угасени лампи.
Може да си имат хората причини, макар мястото да е толкова пусто, че там и разбойници едва ли виреят. Във всеки случай цялата ситуация взе да ни припомня за Хичкок, както и за Стивън Кинг.
Единственият (по моята статистика) човек от Борущица излезе на пътя без да се налага да викаме и си поприказвахме с него и той ни каза всичко необходимо.
Трасе за оф-роуд
Ето, цитирани накратко и по памет, препоръките му:
"Път има, но не за кола. Оттам са минавали с джипове и вие сигурно можете да минете, но ако тръгнете сега, ще съжалявате. Пътят върви не толкова с жп линията, колкото с реката, трябва да вървите по нея и на места да я пресичате. Особено, когато стигнете до един мост; по него е опасно да се минава, а трябва да слезете и да прегазите реката. Не е за нощно време. По-добре се върнете до шосето и си минете през Шипка. Ще обикаляте, но ще ви е мирна главата".
Предимно заради тези думи реших да опиша нашите "драми" във форума. Около точка N 42 44.970; Е 27 34.427 изглежда има интересна възможност за оф-роуд расотка. Бих участвал в такава - но само в колона от повече от ЕДНА джипка. И не на тъмно.
Епилог
И на връщане имахме вълнения. Например да чакаш 10 минути пред жп прелез с бариера, докато загрееш, че тази бариера изобщо няма да се вдигне тази нощ. Какво правиш? Сещаш се, че все пак седиш в по-висок автомобил. Отваряш прозорците, колкото и да е студено и се вслушваш в тъмнината. И после нарушаваш правилата на прелезите.
После имаш Шипченския проход в полунощ. Той е съвсем друго удоволствие: да си полузаспал от умора, зад себе си да имаш нетърпеливи бързаци на дълги светлини, които така си познават пътя, че да го минат и със затворени очи, а насреща тирове, които замитат с г*зове твоето платно...
А GPS-ът, който ни вкара в цялата тази история, трайно мълчеше с изключение на едно-две плахи писукания в с. Шипка, където първо потърсихме място за спане. Може би го беше досрамяло от всички безобразия през деня. Така или иначе, ако това пискало имаше уши, щях да съм ги скъсал в петък, 19 септември т.г. вечерта.
Една от моите максими в живота е следната:
Не е истинска беля онова, което един ден ще можеш да разказваш със смях на маса.
Днес ще добавя: на маса или във форума.
Поздрави!
P.S. Трасето на споменатото приключение, го имам записано в дълъг трак - Царево-Етъра. Днес близо два часа се мъчих да разбера как да го "откъсна" и да го приложа тук като малък файл. Е не успях. Ако някой колега ми подскаже как се прави тази операция, аз с удоволствие ще ви представя онзи пряк път от Борущица към Кръстец, който НЕ Е ПЪТ.
Така че засега прилагам само 2 (словом - две) снимки от околностите на точка N 42 44.970; Е 27 34.427 (ако дребното говедо GPS не лъже и за тези координати). Там бих могъл да направя и много по-интересни снимки, но - както вече имах случай да спомена, тогава не ни беше до фотографиране.
***
(В скоби казано: Нарочно пускам тази тема в "Разкази, случки, хумор...", а не например в "Разходки". Не защото разказът е дълъг. А заради хумора, защото истината е, че отношенията ми с GPS-а месец след месец тъмнеят под сянката на класическия и мъчителен въпрос "Дали геранът е дълбок, или въжето е късо?".
Рутиране...
Не успявам да го овладея сериозно и туй-то. Въпреки четенето на учебничета и Help-ове, въпреки следенето на съответните теми във форума и въпреки една-две срамежливи визити в магазинчето на Събин почти всяко натиснато копче ме изправя пред мистерия. И значението на думата "одометър" и на съкращението Avg завинаги ще остане недостъпно за мен, а от самата мисъл за "рутиране" ми избиват сърбящи синкави пъпки около носа.
Освен това най-голямата ми гордост в учението е, че преди 10-ина дни се научих да запаметявам тракове. А поне 100 (словом - сто) пъти съм пробвал да Save track. В резултат до неотдавна носех в устройството един безсмислено гигантски трак, започнал миналата есен някъде около Бургас, блуждаещ из цяла България и гъсто нашарил София с черти, точки и остри ъгли.
Иначе се радвам на машинката и още я гледам с почти детинско изумление: доживях, демек, да се движа по света не как да е, а с координати и то плюс-минус 4-5 метра! И с голямо уважение се отнасям към хората, които правят все по-добри Е-карти.)
***
И тъй в петък, 19 септември GPS-ът беше станал с г**а нагоре
, и още щом проявихме неблагоразумието да го включим, започна магариите. Той настойчиво пищеше пред завои - да не би вместо да следваме асфалта вдясно, да драснем през драки и ливади вляво. Затова пък издевателски си траеше, като се зачудим пред някой разклон в пустошта.Наляво = надясно
Най-нахалния си номер пощурелият device ни сервира в точката с координати N 42 08.316; Е 27 34.427. Бяхме тръгнали от Царево към Ямбол с идеята да се порадваме на спокойните и неповторими странджански пейзажи, а и с една друга идея. "Ямбол", бяхме казали и на машинката. Във въпросната точка стигнахме до път с табели: наляво Заберново, надясно Бургас. Намеренията ни не включваха Бургас и когато пискалото уверено посочи наляво, се подчинихме с най-голяма готовност.
Наложи се обаче да се върнем от Заберново, наложи се да се връщаме още, да се лутаме, да се кокорим в хартиена карта, да питаме хора - и да загубим поне час. В запаметения трак този епизод изглежда красиво - като два-три причудливо преплетени тъпоъгълни триъгълника.
Това упорито издирване отново ни доведе до точката N 42 08.316; Е 27 34.427; съответно наляво Заберново, надясно Бургас. И тогава GPS-ът - без да му мигне екранчето - категорично посочи... НАДЯСНО
. Още в онзи момент трябваше да му вземем думата. И трябваше да се замислим защо резервите ни джин, които пъхнахме на 19 септември сутринта в багажа, изглеждаха чувствително намалели в сравнение с 18 септември вечерта...Но ние лекомислено се оставихме в лапичките на прибора махмурлия: той, разбирате ли, да ни води по пътищата на Родината...
***
След Ямболско му зададохме Боженци и Go to, и Follow road. Нали сме в отпуск, искахме след морето да отседнем в красивото село или евентуално в Трявна. Но малкото гаднярче имало други планове за отдиха ни.
Преди всичко то ни засили към затворения Хаинбоаз. Великодушно му простихме това - един GPS може да си говори и с Космоса, но не е длъжен да знае колко безкрайни могат да бъдат пътните ремонти тук, на Земята.
Двама срещу един
Без колебание поехме към Шипченския проход. И не щеш ли, на едно място хулиганчето взе да цвърчи: надясно, та надясно. Зор!.. Пренебрегнах го и натиснах - към Шипка и това е.
Но чувствителното сърце на навигаторката трепна в дух: "Сигурно оттам е по-напряко, хайванчето неслучайно така пищи и иска да ни завърне". И станаха двама срещу един, и хайванчето все пак ни завърна. И близо пет километра след пропуснатия мерак на GPS-а, направих обратен завой по оживеното шосе и... послушахме технологичното чудо, което е на "Ти" със спътниците.
Тогава не усетих, но днес, от висотата на изтеклите 3 денонощия, знам, че в този миг чудото злорадо е потривало ръце.
***
На юг от почти невидимото отклонение, заради което GPS-ът вдигна такава пушилка, е Дъбово. На север - не знаех, че има път, и много му се зарадвах. Работата е, че мъничко се гордея с това, че съм пътувал поне по веднъж през всичките 16-17 старопланински прохода. (Честно казано, доста ми се смесват спомените от Дюлинския, Ришкия и Върбишкия, но това са подробности.) И ето ти - хептен непознат проход! Лъкатуши нагоре и нагоре, до около 780 метра надморска височина - според единствената част от душата на GPS-а, на която все още имам доверие. Кеф!
Равноденствие ли?
Кефът обаче приключи в околностите на с. Радунци.
По-нататък тесният път е безобразно разбит. За капак стремително се смрачаваше. Все едно сме през декември. А всъщност сме в есенното равноденствие и мисля, че в този сезон не е редно нощта да пада припряно и без предупреждение. Следва властите да направят нещо. С нашите данъци ги храним все пак!В Борущица стигнахме вече по тъмно. Минахме един прелез (пътят изобщо си върви покрай теснолинейка) и влязохме в селото, което е пръснато доста нашироко.
GPS-ът спря да се обажда, един подозрителен факт, на който - уви! - не обърнахме внимание.
"Не се отклонявайте"
Освен много тъмно стана и много студено. Водачът беше загрят, навигаторката мръзнеше. Включихме отоплението в джипчето - не повече от 30 часа, след като се бяхме пекли на южния плаж в Китен. Лети времето...
Отоплението в джипчето е много добро - затова водачът бързо прегря, а навигаторката бързо се съвзе и влезе в онази бодра форма, която насърчава човека зорко да забелязва и енергично да критикува пропуските на ближния.
А GPS-ът не се обаждаше, сиреч от негова гледна точка всичко е било в ред.
***
Първият човек, когото видяхме, беше не по-трезвен от задрямалото технологично чудо, закопчано на таблото. Но поне изглеждаше по-отзивчив, когато го питахме има ли път до Кръстец и оттам до Трявна.
- Да - рече. - Все нататък, напред и не се отклонявайте. Но пътят е много лош, има камъни.
Предупреждението за лошия път снизходително пропуснах покрай ушите си. Все пак сме с джип, малък, недоджипен, но доказано пъргав и палав.
Преход
"Не се отклонявайте", рече онзи... А единственото място, където можехме да се отклоним беше по едни камънаци, водещи до силно разкалян терен колкото половин тенис-корт, а до него шумеше рекичка.
И не се отклонихме. И продължихме все напред.
Първо улицата, на която получихме окуражаващото упътване, премина в шосе. После шосето силно се стесни и клонки хлопаха по "Джимни"-то и от двете страни едновременно. После асфалтът свърши и премина в чакълена "запечатка". После онова, което показваха фаровете, си беше просто чер път, в който с надежда търсиш и с радост намираш следи от гуми.
А после включих предния мост. Ямата, която предизвика това, беше такава, че се наложи да сляза и да проверя, доколко тя ще се разбере с геометрията на автомобила.
Разбираха се. Минахме. Продължихме. И се наложи вече да включа и бавните.
Сега, от висотата на изминалите 3 денонощия, си мисля, че онзи преход наподобява българския преход - в политико-исторически смисъл.
Прелез
Не ми беше до снимане - за съжаление. Иначе бих фотографирал мястото, където предполагаемият път към Кръстец и Трявна пресича теснолинейката. Без каквато и да е сигнализация или подобрения по самата настилка.
Тъмно - като в кучи г*з. А в светлината на фаровете сенките са особени и те карат да се замислиш дали теснолинейните релси не са достатъчно "високолинейни", че да ударят диференциал или раздатка. На всичкото отгоре непосредствено след линията тъмнее кална яма. Абе, все по-интересно.
Слязох пак, проверих, минахме. И продължихме още малко - без да се отклоняваме.
А настилката (нали помните - първо лош асфалт, после чакъл, после землен път) заприлича на настилката, свойствена на сечище. Удрят те не живи клони отстрани, а онези, които скачат като минеш по тях. "Шосето" върви доста стръмно нагоре. И е тъмно като в динозавърски г*з.
"ТОВА НЕ Е ПЪТ!"
GPS-ът, блажено дремещ, не казваше нищо. Но умората и неизвестността си казаха своето. В желязно задружния екипаж се явиха леки напрежения и разбрах какво му е било на Колумб, когато е утешавал наежените моряци, че "остава още малко".
И в един момент - около 21.15 ч на 19 септември т.г., напреженията избиха в една сентенция на моята иначе несъмнено юначна навигаторка:
"Ники, това не е път!!!"
И тогава Ники за всеки случай остави двигателя включен и фаровете запалени, взе фенерчето, тръгна да се катери по "шосето" в тъмното и когато клонките на паднало дърво едва не му бръкнаха в очите, си каза наум:
"Ники, това не е път..."
Точката на тези вълнуващи събития е със следните координати: N 42 44.970; Е 27 34.427. По записания трак и по Mapsource и OFRM се познава, че тя е на някакви 100 метра по права линия от "прелеза", за който стана дума. Но тези 100 метра не се минават бързо. Ама никак.
***
Именно в тази точка GPS-ът, от който потърсихме някакво съдействие, извърши поредната си подлост
. Първо изплака, че иска нови батерии. След пет минути ровене из багажа ги получи. И тогава своеволно започна да показва всичко на мастилено-син фон, така че да не видиш нищо, даже с очила и даже пред фаровете на джипчето. Да не говорим, че и не знаеше нищо. Или знаеше, но отказваше да каже...И без повече да разчитаме на него, се върнахме се до Борущица, на бавни, но без проблеми. Неволният нощен оф-роуд свърши.
65 и един
Все още си мислехме, че някъде сме сбъркали пътя, тоест че има начин да продължим напред, а не да се тръскаме обратно към шосето, от което дяволската машинка ни отби. Опитахме се да питаме някой от селото.
Според Уикипедия жителите на Борущица са 65. Не вярвам на това число по две причини. Първо: никой не би могъл да преброи това фантоматично криещо се население. Второ: за един час търсене (все пак не посреднощ, а в 9 и половина) видяхме там 15-ина души, но намерихме само един човек.
Другите "жители" бяха сенки зад прозорците и зад кучешкия лай; бяха отдръпващи се сенки, дори когато свириш с клаксона упорито и после викаш в тишината: "Добър вечер! Искаме само да питаме за пътя!"; бяха помръдващи перденца и набързо угасени лампи.
Може да си имат хората причини, макар мястото да е толкова пусто, че там и разбойници едва ли виреят. Във всеки случай цялата ситуация взе да ни припомня за Хичкок, както и за Стивън Кинг.
Единственият (по моята статистика) човек от Борущица излезе на пътя без да се налага да викаме и си поприказвахме с него и той ни каза всичко необходимо.
Трасе за оф-роуд
Ето, цитирани накратко и по памет, препоръките му:
"Път има, но не за кола. Оттам са минавали с джипове и вие сигурно можете да минете, но ако тръгнете сега, ще съжалявате. Пътят върви не толкова с жп линията, колкото с реката, трябва да вървите по нея и на места да я пресичате. Особено, когато стигнете до един мост; по него е опасно да се минава, а трябва да слезете и да прегазите реката. Не е за нощно време. По-добре се върнете до шосето и си минете през Шипка. Ще обикаляте, но ще ви е мирна главата".
Предимно заради тези думи реших да опиша нашите "драми" във форума. Около точка N 42 44.970; Е 27 34.427 изглежда има интересна възможност за оф-роуд расотка. Бих участвал в такава - но само в колона от повече от ЕДНА джипка. И не на тъмно.
Епилог
И на връщане имахме вълнения. Например да чакаш 10 минути пред жп прелез с бариера, докато загрееш, че тази бариера изобщо няма да се вдигне тази нощ. Какво правиш? Сещаш се, че все пак седиш в по-висок автомобил. Отваряш прозорците, колкото и да е студено и се вслушваш в тъмнината. И после нарушаваш правилата на прелезите.
После имаш Шипченския проход в полунощ. Той е съвсем друго удоволствие: да си полузаспал от умора, зад себе си да имаш нетърпеливи бързаци на дълги светлини, които така си познават пътя, че да го минат и със затворени очи, а насреща тирове, които замитат с г*зове твоето платно...
А GPS-ът, който ни вкара в цялата тази история, трайно мълчеше с изключение на едно-две плахи писукания в с. Шипка, където първо потърсихме място за спане. Може би го беше досрамяло от всички безобразия през деня. Така или иначе, ако това пискало имаше уши, щях да съм ги скъсал в петък, 19 септември т.г. вечерта.
Една от моите максими в живота е следната:
Не е истинска беля онова, което един ден ще можеш да разказваш със смях на маса.
Днес ще добавя: на маса или във форума.
Поздрави!
P.S. Трасето на споменатото приключение, го имам записано в дълъг трак - Царево-Етъра. Днес близо два часа се мъчих да разбера как да го "откъсна" и да го приложа тук като малък файл. Е не успях. Ако някой колега ми подскаже как се прави тази операция, аз с удоволствие ще ви представя онзи пряк път от Борущица към Кръстец, който НЕ Е ПЪТ.
Така че засега прилагам само 2 (словом - две) снимки от околностите на точка N 42 44.970; Е 27 34.427 (ако дребното говедо GPS не лъже и за тези координати). Там бих могъл да направя и много по-интересни снимки, но - както вече имах случай да спомена, тогава не ни беше до фотографиране.
Прикачени файлове
)
) правят каквото им кажеш, а НЕ каквото Очакваш от тях
Коментар