Tweet
Олег Г. Айранов (admiral) Раздел: Хумористична проза
Още от малък не си падах по футбол. Другите малчугани от училищния двор искаха да стават кой Гунди, кой Котков, аз исках да стана Битълс. Този ми мерак по-късно мина, безразличието ми към футбола обаче остана.
Да ама когато друг българин наоколо няма, а страната ти участва в световно, не върви да си непукист, феновете се обиждат, пък точно по това време работех в един швейцарски институт по физика, където се бяха насъбрали разбирачи от къде ли не.
Драмата започна още през зимата, когато един колега, с когото иначе само си кимахме ме спря пред библиотеката с думите:
– Вие сте българин, нали? Ама как ги смаяхте французите, ей, това няма да го забравят още дълго.
– Ъ-ъ? – не особено интелигентно отвърнах аз, но той за щастие беше толкова екзалтиран, че не обърна внимание и продължи:
– Страхотна игра! А и този вашия Костадинов, представете си, напълно непознат играч, а такава техника…
От запалените му излияния разбрах само едно: някъде си имало някакво класиране за ненамквоси и ние сме се били представили добре. Хубаво де, голяма работа…
Седмици по-късно почти бях забравил за случката, когато се заприказвах с един журналист на местния вестник. Като разбра откъде съм той веднага поде:
– Кой да предположи, че този път нашите две страни ще се класират за световното? Отборът ни след месец заминава за Америка и вашият също. Колко хубаво, радвам се и за двата!
Онемях. Това ми се случваше за пръв път откак бях тука – някой да постави знак на равенство между двете страни. И то защо? Заради пустия му футбол. Чудо голям си казах, ама самочувствието ми въпреки всичко взе да надига глава.
Месец след това светът около мене пощръкля. То не бяха знаменца, не бяха плакати, автомобилни шествия с надути клаксони и прочие. По телевизията показваха вече само мачове или компетентните изказвания на някакви вече отдавна пенсионирани ветерани. Кошмар.
Сега ако бях в София обезателно щях да се разходя по заведенията. Един мой познат твърдеше, че най-подходящ терен за интересни запознанства са софийските кафенета по време на футболно първенство, когато са пълни със скучаещи жени. София беше далече, затова се обадих на един приятел там.
– Кой? А, ти ли си…
– Как сте бе хора, какво правите?
– Какво прав…? Ама ти не гледаш ли мача?
– Кой мач?
– САЩ срещу Швейцария, 1:1 е засега и… опа… не-е, погледни го този левак, как може бе…!
До ухото ми достигна колективен рев, като че ли в апартамента му се беше събрал цял стадион. А той очевидно беше забравил за мене, та положих слушалката.
От новините всяка вечер ща не ща узнавах за актуалните резултати. България все още беше в класацията, след седмица също. Бре, да му се не надяваш, ние сме били голяма работа…
След това бацилът ме налази и мен. Бяха ме предупредили неколкократно, че този следобед ще играят България срещу Германия, не коя да е, ами обединената. Нямаше как, нали на следващия ден ще трябва да се изказвам компетентно, пуснах телевизора и останах пред него до края. България би с 2:1. Колкото и да бях бос на тема футбол и на мен ми стана ясно, че такова нещо не се случва всеки ден. Ако още имах някакви съмнения относно значимостта на събитието, следващите минути ме коригираха: на вратата се звънна и пред мен стоеше ухилен до уши комшията отсреща, с току що отворена бутилка червено в ръка.
– Господин съседе, – едвам успя да си събере устата той, – по този случай е редно да се чукнем, не мислите ли?
Донесох две чаши и седнахме за да догледаме коментарите по различните канали. Резултатът май бе объркал сума ти прогнози, защото повечето коментатори се изказваха доста неподготвено, а немските направо пелтечеха. У мен започна да се провира коварният грях на гордостта.
След като гостът ми си тръгна излязох навън да се поразтъпча и неразумно поех в посока към кръчмата. По пътя за малко да ме забърше една кола с надут клаксон, в която няколко местни размахваха знаменцата на първенството. Какво им стана на тези хора, нали Швейцария този ден не играеше? Толкова пък да ни се радват, е как човек да не навири нос?
Още с влизането си осъзнах каква глупост съм извършил. От дъното ме посрещна триумфален вик “ето го!” и дискджокеят, един сърбин с когото бегло се познавахме ме сочеше с пръст на трима други балкански субекта. Те на часа започнаха да ме тупат по рамото и налагат по гърба, като че ли бях Батман току-що спасил света. Нямаше къде да шавам – почерпих, няма да се излагаме, я. Добре че по телевизията започна мачът Румъния – Швеция, та вниманието им се пораздвои, така успях да напусна заведението с някакви налични в джоба.
На следващият ден в работата вече нямаше къде да избягам, то не бяха поздравления, не бяха комплименти. Една непозната колежка ме спря на коридора:
– Вие сте от Румъния, нали?
– България – коригирах я аз. Бях вече свикнал. За тукашните хора тези две страни вяха толкова далече, колкото са и Руанда и Бурунди, едвам ги различаваха и затова ги споменаваха почти винаги в комплект.
– Ама разбира се, България. Значи играта вчера беше направо супер! Как само ги подредихте немците!
Какво толкова ги грееше тези хора че бяхме победили съседите им от север, все още не ми се беше изяснило. Едва на следобедното кафе техникът на нашата група ме светна относно корените на тази неочаквана любов:
– Ние швейцарците сме неутрални – авторитетно се произнесе той. – На нас ни е все едно кой ще бие немците.
Да ама когато друг българин наоколо няма, а страната ти участва в световно, не върви да си непукист, феновете се обиждат, пък точно по това време работех в един швейцарски институт по физика, където се бяха насъбрали разбирачи от къде ли не.
Драмата започна още през зимата, когато един колега, с когото иначе само си кимахме ме спря пред библиотеката с думите:
– Вие сте българин, нали? Ама как ги смаяхте французите, ей, това няма да го забравят още дълго.
– Ъ-ъ? – не особено интелигентно отвърнах аз, но той за щастие беше толкова екзалтиран, че не обърна внимание и продължи:
– Страхотна игра! А и този вашия Костадинов, представете си, напълно непознат играч, а такава техника…
От запалените му излияния разбрах само едно: някъде си имало някакво класиране за ненамквоси и ние сме се били представили добре. Хубаво де, голяма работа…
Седмици по-късно почти бях забравил за случката, когато се заприказвах с един журналист на местния вестник. Като разбра откъде съм той веднага поде:
– Кой да предположи, че този път нашите две страни ще се класират за световното? Отборът ни след месец заминава за Америка и вашият също. Колко хубаво, радвам се и за двата!
Онемях. Това ми се случваше за пръв път откак бях тука – някой да постави знак на равенство между двете страни. И то защо? Заради пустия му футбол. Чудо голям си казах, ама самочувствието ми въпреки всичко взе да надига глава.
Месец след това светът около мене пощръкля. То не бяха знаменца, не бяха плакати, автомобилни шествия с надути клаксони и прочие. По телевизията показваха вече само мачове или компетентните изказвания на някакви вече отдавна пенсионирани ветерани. Кошмар.
Сега ако бях в София обезателно щях да се разходя по заведенията. Един мой познат твърдеше, че най-подходящ терен за интересни запознанства са софийските кафенета по време на футболно първенство, когато са пълни със скучаещи жени. София беше далече, затова се обадих на един приятел там.
– Кой? А, ти ли си…
– Как сте бе хора, какво правите?
– Какво прав…? Ама ти не гледаш ли мача?
– Кой мач?
– САЩ срещу Швейцария, 1:1 е засега и… опа… не-е, погледни го този левак, как може бе…!
До ухото ми достигна колективен рев, като че ли в апартамента му се беше събрал цял стадион. А той очевидно беше забравил за мене, та положих слушалката.
От новините всяка вечер ща не ща узнавах за актуалните резултати. България все още беше в класацията, след седмица също. Бре, да му се не надяваш, ние сме били голяма работа…
След това бацилът ме налази и мен. Бяха ме предупредили неколкократно, че този следобед ще играят България срещу Германия, не коя да е, ами обединената. Нямаше как, нали на следващия ден ще трябва да се изказвам компетентно, пуснах телевизора и останах пред него до края. България би с 2:1. Колкото и да бях бос на тема футбол и на мен ми стана ясно, че такова нещо не се случва всеки ден. Ако още имах някакви съмнения относно значимостта на събитието, следващите минути ме коригираха: на вратата се звънна и пред мен стоеше ухилен до уши комшията отсреща, с току що отворена бутилка червено в ръка.
– Господин съседе, – едвам успя да си събере устата той, – по този случай е редно да се чукнем, не мислите ли?
Донесох две чаши и седнахме за да догледаме коментарите по различните канали. Резултатът май бе объркал сума ти прогнози, защото повечето коментатори се изказваха доста неподготвено, а немските направо пелтечеха. У мен започна да се провира коварният грях на гордостта.
След като гостът ми си тръгна излязох навън да се поразтъпча и неразумно поех в посока към кръчмата. По пътя за малко да ме забърше една кола с надут клаксон, в която няколко местни размахваха знаменцата на първенството. Какво им стана на тези хора, нали Швейцария този ден не играеше? Толкова пък да ни се радват, е как човек да не навири нос?
Още с влизането си осъзнах каква глупост съм извършил. От дъното ме посрещна триумфален вик “ето го!” и дискджокеят, един сърбин с когото бегло се познавахме ме сочеше с пръст на трима други балкански субекта. Те на часа започнаха да ме тупат по рамото и налагат по гърба, като че ли бях Батман току-що спасил света. Нямаше къде да шавам – почерпих, няма да се излагаме, я. Добре че по телевизията започна мачът Румъния – Швеция, та вниманието им се пораздвои, така успях да напусна заведението с някакви налични в джоба.
На следващият ден в работата вече нямаше къде да избягам, то не бяха поздравления, не бяха комплименти. Една непозната колежка ме спря на коридора:
– Вие сте от Румъния, нали?
– България – коригирах я аз. Бях вече свикнал. За тукашните хора тези две страни вяха толкова далече, колкото са и Руанда и Бурунди, едвам ги различаваха и затова ги споменаваха почти винаги в комплект.
– Ама разбира се, България. Значи играта вчера беше направо супер! Как само ги подредихте немците!
Какво толкова ги грееше тези хора че бяхме победили съседите им от север, все още не ми се беше изяснило. Едва на следобедното кафе техникът на нашата група ме светна относно корените на тази неочаквана любов:
– Ние швейцарците сме неутрални – авторитетно се произнесе той. – На нас ни е все едно кой ще бие немците.
)
Българи - юнаци!
Коментар