Tweet
Оня ден, след дълга и неуспешна командировка в София, след изморителна борба с институции, инстанции, инспекторати и всякакви други инс.. пък било то и застрахователи, реших да се разтоваря от негативните емоции в Лозенска планина... Всъщност, освен до стрелбището край Горни Лозен, никога не бях ходил в тази планина...
И така, аз и Хулиганката поехме към планината. След кратко лутане из някаква вилна зона, си намерихме едно подходящо пътче, което би трябвало да ни изкачи към върховете на планината... Пътчето се оказа истинска находка, изровената от пороите пръст се сменяше с остри, или заоблени големи камъни, или с подгизнала от течаща вода тревица... Хулиганката, обута в новите си АТ, мъркаше с оня приятен глас, напомнящ приближаваща лятна буря... Удоволствието беше несравнимо, забравих абсолютно всичко, което бях преживял предните два дни, отдадох се изцяло на онова, познато на много от вас чувство, което наричаме прозаично, при това с чужда дума - офроуд... И точно тогава се случи нещо. Нещо, което преживях точно преди година. При една подобна авантюра в Родопите, когато температурата в Пловдив, необичайно за сезона, достигна 30 градуса, аз се оказах с англичанката в еднометров сняг. Когато слязохме в Пловдив и аз обеснявах, че съм целия мокър, защото с англичанката затънахме в снега, хората, по къси ръкави, пиейки студени питиета, криейки се от лъчите на залязващото слънце, ме гледаха с недоумение...
Французите го наричат дежаву... Имаше известна разлика, все пак, вместо с изискана англичака, този път бях тръгнал с американка, при това, наречена не случайно Хулиганка... Чистотата на снега, беше заменена с най-обикновена лозенска кал... до гуша... Повече от два часа безплодни опити за измъкване, то не бяха колани, подлагане на клони, опити за ползване на дървета като лостове от всякакъв род... Срам, не срам, звъннах на Иван (Derhunter), оказа се, че го заварвам под джипа, но пък можел да го "събере" за 20-ина минути и да дойде, да ме извади от калта... Звъннах и на Васко (vatito), казах му, че ще сляза да го изчакам в Горни Лозен, който в последствие се оказа Долни... и той тръгна веднага. Взех си GPS-а и тръгнах към селото, записвайки си трака... все пак трябваше да намерим после окаляната хулиганка... Обадих се и на Derhunter, който междувременно беше "събрал" джипката и се канеше да идва, да изчака...
Спасителният екип дойде невероятно бързо, явно за Васко и неговия Рубикон, задръстванията не важаха... В бързината, за мое щастие, спасителите бяха забравили фотоапарата (дори и в Стара Загора, на минералните бани, не бях се окалял толкова...), но пък и с телефона става "снимка за спомен"...
После нещата станаха бързо и лесно, Хулиганката излезе от калта и поехме надолу към цивилизацията, където природата ни се отблагодари с двойна дъга, макар и втората да се вижда едва-едва...
Използвам случая, да благодаря още веднъж на Васко за помоща, която ми оказа, както и на Иван, за готовноста му да ми помогне!
Благодаря ви, приятели!
И така, аз и Хулиганката поехме към планината. След кратко лутане из някаква вилна зона, си намерихме едно подходящо пътче, което би трябвало да ни изкачи към върховете на планината... Пътчето се оказа истинска находка, изровената от пороите пръст се сменяше с остри, или заоблени големи камъни, или с подгизнала от течаща вода тревица... Хулиганката, обута в новите си АТ, мъркаше с оня приятен глас, напомнящ приближаваща лятна буря... Удоволствието беше несравнимо, забравих абсолютно всичко, което бях преживял предните два дни, отдадох се изцяло на онова, познато на много от вас чувство, което наричаме прозаично, при това с чужда дума - офроуд... И точно тогава се случи нещо. Нещо, което преживях точно преди година. При една подобна авантюра в Родопите, когато температурата в Пловдив, необичайно за сезона, достигна 30 градуса, аз се оказах с англичанката в еднометров сняг. Когато слязохме в Пловдив и аз обеснявах, че съм целия мокър, защото с англичанката затънахме в снега, хората, по къси ръкави, пиейки студени питиета, криейки се от лъчите на залязващото слънце, ме гледаха с недоумение...
Французите го наричат дежаву... Имаше известна разлика, все пак, вместо с изискана англичака, този път бях тръгнал с американка, при това, наречена не случайно Хулиганка... Чистотата на снега, беше заменена с най-обикновена лозенска кал... до гуша... Повече от два часа безплодни опити за измъкване, то не бяха колани, подлагане на клони, опити за ползване на дървета като лостове от всякакъв род... Срам, не срам, звъннах на Иван (Derhunter), оказа се, че го заварвам под джипа, но пък можел да го "събере" за 20-ина минути и да дойде, да ме извади от калта... Звъннах и на Васко (vatito), казах му, че ще сляза да го изчакам в Горни Лозен, който в последствие се оказа Долни... и той тръгна веднага. Взех си GPS-а и тръгнах към селото, записвайки си трака... все пак трябваше да намерим после окаляната хулиганка... Обадих се и на Derhunter, който междувременно беше "събрал" джипката и се канеше да идва, да изчака...
Спасителният екип дойде невероятно бързо, явно за Васко и неговия Рубикон, задръстванията не важаха... В бързината, за мое щастие, спасителите бяха забравили фотоапарата (дори и в Стара Загора, на минералните бани, не бях се окалял толкова...), но пък и с телефона става "снимка за спомен"...
После нещата станаха бързо и лесно, Хулиганката излезе от калта и поехме надолу към цивилизацията, където природата ни се отблагодари с двойна дъга, макар и втората да се вижда едва-едва...
Използвам случая, да благодаря още веднъж на Васко за помоща, която ми оказа, както и на Иван, за готовноста му да ми помогне!
Благодаря ви, приятели!
Нищо де,но явно приключението си е струвало щом вечерта изпи една цяла МАЛКА ракийка
))
Коментар