Tweet
Първоначално публикуван от ati
Пръстите му се плъзнаха по каросерията. Луминисцентните лампи се отразяваха в черния лак на колата. Ръката му последва извивката на калника и се спря до предната колонка. Тази красавица не беше негова. Освен за тази нощ. А как му се искаше да не е така, как му се искаше да я има за себе си, да се грижи за нея, да се наслаждава на отблясъците на слънцето върху металната й кожа, на тихото буботене на празен ход и на кресчендото в точката, близо до нейния оргазъм, който винаги беше следван от високооборотни спазми. Понякога любовта, която изпитваме към невъодушевените предмети е толкова чиста. Малко плитка сравнение със сложните взаимоотношения между хората, но един невъодушевен предмет не може да те нарани. Той е винаги там, където си го оставил. Той е винаги до теб, без да се оплаква. Той никога не те кара да крещиш от ярост, той никога не иска напразно твоя сълза. Така беше и с тази кола. Изцяло черна, тя беше като черна роза - красиво създание от мрака, но въпреки това бодливо. Не ме докосвай, беше неговото послание, или ела с мен завинаги.
Никой досега не се е разделял по собствено желание с такава кола.
Това се случваше и в този момент, когато той ловко пъхна проводника през прозореца и издърпа заключващия пин нагоре. Разнесе се тих писък в подземния гараж, секнал толкова бързо, колкото се бе появил.
Той се настани на меката кожа, която го прегърна, сякаш шепнейки - вече си мой. Той нямаше нищо напротив. Дори обратното - имаше нужда от някого до себе си, но беше прекалено слаб да си го признае, да го поиска. Днес окончателно бе загубил почвата под краката си, света се бе сринал за буквално 12 часа, нанасяйки безмилостно удар след удар. Искаше му се да избяга от живота като цяло. Не виждаше голям смисъл да пълни земното пространство със своето присъствие.
И тази кола беше точното средство, което можеше да го откъсне от света. Поне за малко. До утрото имаше много време, за последствията също. Понякога човек с усмивка поглежда към изневярата към самия себе си и към неговите принципи. Понякога е по-добре да ги наруши, отколкото да остане просто, съществувайки.
Така или иначе вече нямаше значение.
Когато запали двигателя и усети гъдела, който минава по гърба му, досъщ като докосването на любимата, което така усилено му липсваше. Нима можеше да се компенсира с една разходка на 4 колела?
Бавно излезе от осветения гараж в тъмната и необятна нощ. Фаровете му осветяваха закъснели пешеходци, най-често гушнати и усмихнати двойки, забързани някъде из собствения си свят. Но какво става, когато един свят, съставен от двама биде разкъсан? Дали като половин кълбо, откъснато през средата всичко, което е било вътре се излива навън, оставяйки привкус и следи от скорошното си съществуване?
Стомаха му се сви при тази мисъл, което накара крака му да настръхне и да настъпи повече газ-та. Колата се втурна със скок напред, изръмжа като настъпан звяр. С нежно докосване той овладя порива, дръпна крака си - човек не винаги получава това, което иска, и често го получава постепенно. И може би заради това живота е толкова хубав.
Двамата продължиха бавно забранената си разходка.
Докато не срещнаха други.....
Еквивалента на напудрена красива девойка, с вдигнат нос и надменно вдиганите рамена. Така седеше колата на светофара. Двамата бавно се приближиха - все пак неговата дама тази, а и всяка вечер се отличаваше с добродушната си усмивка, леко загадъчно изкривени крайща, защото само който я познаваше знаеше на какво е способна.
Мъжът в другата кола се обърна и се усмихна.
Не топло, стоманеностудено, досущ колата, която караше. Изрева веднъж с двигателя си.
Момчето се усмихна. Неговата загадъчна дама изръмжа леко. Едва доловимо. И двамата шофьори знаеха какво ще последва.
Изведнъж нощта бе раздрана от гума, оставаща в големи количества по студения, окъпан от луната, асфалт, два мотора и две човешки сърца заудряха бурно в обвивките си, два броя генерации изпускаха първичен рев, танцуващи светлини в мъглата от пушек подксказваха местонахождението на двете коли, докато те се бореха за всеки сантиметър преднина. Напудрената дама не отстъпваше, но стъписваноето й беше изписано ясно на лицето. Света се превърна в един тунел, заобиколен от червени светлини на нощни светофари, и жълта сърцевина на улични лампи. Имаше само две неща на този свят. Тя и той.
А само допреди няколко часа имаше толкова много в неговия живот, за което той така упорито се бе борил. Учудващо бързо черната роза бе взела своето. Няма нищо безплатно на този свят.
За момент нещо синьо се опита да нахлуе в света на тази странна двойка - двама по двама автомобил и човек, но само два човека и само два автомобила. Сините буркани не се оказаха достатъчно силни да разцепят тази токущообразувана дружба, гротеска в самото си съществуване, изродена, неприлична.
Това щеше да има последствия, може би скоро, но на кого не му е познат този момент, когато искаш господ да ти отпусне още няколко минути в прегръдката на любимата, с цената на всичко.
Двете спортни коли пореха мрака като натрапници от друг свят, красивото стакато на двигателите им се плъзгаше по ландшафта, оставяйки без дъх сетивата и карайки краката им да танцуват във все по-бясен танц в напреварата за надмощие.
Неусетно бяха минали качването на магистралата и се озоваха пред неограничени възможности със съвсем леки препятствия, които биваха прескачани, както влюбени прескачат пейка - хванати здраво за ръце, устремени в една посока, гледайки към една цел, минавайки от двете страни на пейката, за да се съберат с още по-голяма сила, отколкото са се разделили. И така отново и отново. Танцът под луната беше най-красивия балет, който той беше виждал. Сега той бе на върха на света, нищо не му липсваше, целия му организъм работеше само на адреналина, който ускуренобиещото му сърце помпаше, за да не му остане време да обръща внимание на режещата болка в средата му. Сега беше свободен и се рееше в небесата. Сега беше безсмъртен.
Света рухна отново днес. Красивия тунел, заменил жълтия си център от изкуствена на естествена лунна светлина се разпадна като влакова композиция, излизаща от релси в завой. Изведнъж се върна отново в тялото си, стиснал изпотен скоростния лост, усещайки всеки един оборот на двигателя, чувайки дивия, режещ рев на колата до себе си. Пред себе си виждаше зората. Зората, осеяна от сини буркани, разпръснати по целия хоризонт като най-красивия изгрев, който той бе виждал.
Дръпна крака си от газ-та и забеляза, че се движи прекалено бързо. Погледна настрани и видя как другата двойка се отказва със свирепо скърцане на гуми от разходката им. Но той беше преживял прекалено много, свободата му бе прекалено скъпа, а и какво имаше да губи?
Любяща майка или човекът, когото така безумно обича? Но може ли да се притежава човек, за да бъде загубен? Или губим единствено себе си, когато се влюбим, когато се отдадем на друг. Дали той всъщност някога ни връща сърцето, което сме му поверили. Дали всъщност това сърце, останало у него сега усещаше тази болка, дали то все още беше негово. Или веднъж дадено, то вече е загубено?
Прекалено много размисли за толкова кратко оставащ път. Синята зора беше вече много близо до него. Като да седиш на самотен хълм, сам със себе си, виждайки как се ражда новия ден, чакайки зората да се приближи леко до теб, да протегнеш ръка към нея и тя нежно да докосне кожата ти.
Но тази зора не беше такава. Тази беше направена от студена светлина, отразяваща се в студения метал на черната роза. Която даваше ясни знаци, че вече мисли да вземе своето. Кракът му отказваше да се дръпне от газ-та. Летеше с ужасяваща скорост срещу непробиваема преграда.
И тогава разбра, че не е важно дали ще спечелиш в живота, важно е как ще го направиш. Дали ще оставиш скърбящи и прегазени от устрема ти хора или ще успееш да лавираш така между тях, че да не забавяш темпото си, но и да не възпрепятсваш по-бавните от теб. И че може би идва момента, в който да забавиш ход, да уеднаквиш крачка със специален човек, за да можеш да го прегърнеш и да се насладиш на усмивката, която предизвикваш у него. И че може би трябва да не обръщаш гръб след първата тръпчинка на пътя, да не пускаш веднага ръката му, а да го издърпаш при себе си. И да му кажеш - обичам те.
Но вече така или иначе беше късно за това. Прекалено късно той скочи на спирачките. Мирис на изгоряла гума раздра белите му дробове, мушкаше го като шило на все повече места.
Последва грозния шум на огъващи се железа, хрущенето на стъкло, досущ хрущенето на кости, които може би бяха и неговите, трясъка от удар на тон ламарина в нещо голямо. И тъмнина..........
Никой досега не се е разделял по собствено желание с такава кола.
Това се случваше и в този момент, когато той ловко пъхна проводника през прозореца и издърпа заключващия пин нагоре. Разнесе се тих писък в подземния гараж, секнал толкова бързо, колкото се бе появил.
Той се настани на меката кожа, която го прегърна, сякаш шепнейки - вече си мой. Той нямаше нищо напротив. Дори обратното - имаше нужда от някого до себе си, но беше прекалено слаб да си го признае, да го поиска. Днес окончателно бе загубил почвата под краката си, света се бе сринал за буквално 12 часа, нанасяйки безмилостно удар след удар. Искаше му се да избяга от живота като цяло. Не виждаше голям смисъл да пълни земното пространство със своето присъствие.
И тази кола беше точното средство, което можеше да го откъсне от света. Поне за малко. До утрото имаше много време, за последствията също. Понякога човек с усмивка поглежда към изневярата към самия себе си и към неговите принципи. Понякога е по-добре да ги наруши, отколкото да остане просто, съществувайки.
Така или иначе вече нямаше значение.
Когато запали двигателя и усети гъдела, който минава по гърба му, досъщ като докосването на любимата, което така усилено му липсваше. Нима можеше да се компенсира с една разходка на 4 колела?
Бавно излезе от осветения гараж в тъмната и необятна нощ. Фаровете му осветяваха закъснели пешеходци, най-често гушнати и усмихнати двойки, забързани някъде из собствения си свят. Но какво става, когато един свят, съставен от двама биде разкъсан? Дали като половин кълбо, откъснато през средата всичко, което е било вътре се излива навън, оставяйки привкус и следи от скорошното си съществуване?
Стомаха му се сви при тази мисъл, което накара крака му да настръхне и да настъпи повече газ-та. Колата се втурна със скок напред, изръмжа като настъпан звяр. С нежно докосване той овладя порива, дръпна крака си - човек не винаги получава това, което иска, и често го получава постепенно. И може би заради това живота е толкова хубав.
Двамата продължиха бавно забранената си разходка.
Докато не срещнаха други.....
Еквивалента на напудрена красива девойка, с вдигнат нос и надменно вдиганите рамена. Така седеше колата на светофара. Двамата бавно се приближиха - все пак неговата дама тази, а и всяка вечер се отличаваше с добродушната си усмивка, леко загадъчно изкривени крайща, защото само който я познаваше знаеше на какво е способна.
Мъжът в другата кола се обърна и се усмихна.
Не топло, стоманеностудено, досущ колата, която караше. Изрева веднъж с двигателя си.
Момчето се усмихна. Неговата загадъчна дама изръмжа леко. Едва доловимо. И двамата шофьори знаеха какво ще последва.
Изведнъж нощта бе раздрана от гума, оставаща в големи количества по студения, окъпан от луната, асфалт, два мотора и две човешки сърца заудряха бурно в обвивките си, два броя генерации изпускаха първичен рев, танцуващи светлини в мъглата от пушек подксказваха местонахождението на двете коли, докато те се бореха за всеки сантиметър преднина. Напудрената дама не отстъпваше, но стъписваноето й беше изписано ясно на лицето. Света се превърна в един тунел, заобиколен от червени светлини на нощни светофари, и жълта сърцевина на улични лампи. Имаше само две неща на този свят. Тя и той.
А само допреди няколко часа имаше толкова много в неговия живот, за което той така упорито се бе борил. Учудващо бързо черната роза бе взела своето. Няма нищо безплатно на този свят.
За момент нещо синьо се опита да нахлуе в света на тази странна двойка - двама по двама автомобил и човек, но само два човека и само два автомобила. Сините буркани не се оказаха достатъчно силни да разцепят тази токущообразувана дружба, гротеска в самото си съществуване, изродена, неприлична.
Това щеше да има последствия, може би скоро, но на кого не му е познат този момент, когато искаш господ да ти отпусне още няколко минути в прегръдката на любимата, с цената на всичко.
Двете спортни коли пореха мрака като натрапници от друг свят, красивото стакато на двигателите им се плъзгаше по ландшафта, оставяйки без дъх сетивата и карайки краката им да танцуват във все по-бясен танц в напреварата за надмощие.
Неусетно бяха минали качването на магистралата и се озоваха пред неограничени възможности със съвсем леки препятствия, които биваха прескачани, както влюбени прескачат пейка - хванати здраво за ръце, устремени в една посока, гледайки към една цел, минавайки от двете страни на пейката, за да се съберат с още по-голяма сила, отколкото са се разделили. И така отново и отново. Танцът под луната беше най-красивия балет, който той беше виждал. Сега той бе на върха на света, нищо не му липсваше, целия му организъм работеше само на адреналина, който ускуренобиещото му сърце помпаше, за да не му остане време да обръща внимание на режещата болка в средата му. Сега беше свободен и се рееше в небесата. Сега беше безсмъртен.
Света рухна отново днес. Красивия тунел, заменил жълтия си център от изкуствена на естествена лунна светлина се разпадна като влакова композиция, излизаща от релси в завой. Изведнъж се върна отново в тялото си, стиснал изпотен скоростния лост, усещайки всеки един оборот на двигателя, чувайки дивия, режещ рев на колата до себе си. Пред себе си виждаше зората. Зората, осеяна от сини буркани, разпръснати по целия хоризонт като най-красивия изгрев, който той бе виждал.
Дръпна крака си от газ-та и забеляза, че се движи прекалено бързо. Погледна настрани и видя как другата двойка се отказва със свирепо скърцане на гуми от разходката им. Но той беше преживял прекалено много, свободата му бе прекалено скъпа, а и какво имаше да губи?
Любяща майка или човекът, когото така безумно обича? Но може ли да се притежава човек, за да бъде загубен? Или губим единствено себе си, когато се влюбим, когато се отдадем на друг. Дали той всъщност някога ни връща сърцето, което сме му поверили. Дали всъщност това сърце, останало у него сега усещаше тази болка, дали то все още беше негово. Или веднъж дадено, то вече е загубено?
Прекалено много размисли за толкова кратко оставащ път. Синята зора беше вече много близо до него. Като да седиш на самотен хълм, сам със себе си, виждайки как се ражда новия ден, чакайки зората да се приближи леко до теб, да протегнеш ръка към нея и тя нежно да докосне кожата ти.
Но тази зора не беше такава. Тази беше направена от студена светлина, отразяваща се в студения метал на черната роза. Която даваше ясни знаци, че вече мисли да вземе своето. Кракът му отказваше да се дръпне от газ-та. Летеше с ужасяваща скорост срещу непробиваема преграда.
И тогава разбра, че не е важно дали ще спечелиш в живота, важно е как ще го направиш. Дали ще оставиш скърбящи и прегазени от устрема ти хора или ще успееш да лавираш така между тях, че да не забавяш темпото си, но и да не възпрепятсваш по-бавните от теб. И че може би идва момента, в който да забавиш ход, да уеднаквиш крачка със специален човек, за да можеш да го прегърнеш и да се насладиш на усмивката, която предизвикваш у него. И че може би трябва да не обръщаш гръб след първата тръпчинка на пътя, да не пускаш веднага ръката му, а да го издърпаш при себе си. И да му кажеш - обичам те.
Но вече така или иначе беше късно за това. Прекалено късно той скочи на спирачките. Мирис на изгоряла гума раздра белите му дробове, мушкаше го като шило на все повече места.
Последва грозния шум на огъващи се железа, хрущенето на стъкло, досущ хрущенето на кости, които може би бяха и неговите, трясъка от удар на тон ламарина в нещо голямо. И тъмнина..........
Коментар