Хвърковати мисли

[Alexr]

От: Хвърковати мисли

Разказчиетата много ми харесват! Случката с отпушването на тоалетната показва една често срещана практика в БНА - на боеца му се вменяват задължения или му се възлагат задачи, за които не му се дават нито инструменти, нито материали за изпълнението им. Пък често не му е работа.

[bilbo27]

От: Хвърковати мисли

Разказчиетата много ми харесват! Случката с отпушването на тоалетната показва една често срещана практика в БНА - на боеца му се вменяват задължения или му се възлагат задачи, за които не му се дават нито инструменти, нито материали за изпълнението им. Пък често не му е работа.

Супер реклама в полза на доброволната казарма[emoji2]

Иначе абонат !

TT

[Ivan Terziev]

От: Хвърковати мисли

Разказчиетата много ми харесват! Случката с отпушването на тоалетната показва една често срещана практика в БНА - на боеца му се вменяват задължения или му се възлагат задачи, за които не му се дават нито инструменти, нито материали за изпълнението им. Пък често не му е работа.

Най-тъпите мотики у вселената са в казармата. Режещият ръб има диаметър на закръгление около 5 милиметра. Няма нужда да споменавам, че нито флекс ни шмиргел ни до прост чук за клепане имахме достъп. Нарочно оставени подвити, за да се подчертае елементът на подигравка и унижение, за каквото са те пратили там. По мое време беше съвсем насилствена каторга, със заплаха от затвор ако не си изпълниш ангарията.

[jordanov sv]

От: Хвърковати мисли

... една често срещана практика в БНА - на боеца му се вменяват задължения или му се възлагат задачи, за които не му се дават нито инструменти, нито материали за изпълнението им. Пък често не му е работа.

Което е позитивно и принуждава към креативност
Не че всички минали през казарма са поливали розите, но, вероятно 99% от мъжете в цивилния живот не са почиствали обществена тоалетна... И т.н.
Хаха, една събота предиобед с редника Баковски от Троян доведохме до перфектен вид ротния кенеф. 14 или 16 клетки с клекала повече от половината задръстени, също и стената с улея за пикане. Старшина Дапков чак се изненада и изказа устна похвала

П.п. Майка ми, щото не е ходила в казарма, един ден някъде в началото на 80-те като се задръства банята и я отпушва с точилката. Баща ми командировка, аз по училище насам натам, отдолу са мазите... Жестоката истина излезе наяве след няколко дена - в края на седмицата Дъълги години след това баща ми я питаше как се отпушва сифоня

[Ivan Terziev]

От: Хвърковати мисли

Почистването на кенефите и копането как точно правят от момчето - мъж? За "боец" чак ме е срам да направя следващата градация. Все едно кучето да стане касапин с гледане.

[nissan_gr]

От: Хвърковати мисли

Дано офицерът да не от форума...

[alexalex69]

От: Хвърковати мисли

При нас е имало подобни случки и поради тази причина есовете бяха вързани с тел . Не че някой душманин с повече сила и по-малко АКЪЛ не можеше да ги събори ама поне бяхме малко застраховани .

[didogen]

От: Хвърковати мисли

Почистването на кенефите и копането как точно правят от момчето - мъж? За "боец" чак ме е срам да направя следващата градация. Все едно кучето да стане касапин с гледане.

Първа глава на книгата "Отбой в полунощ" дава отговор на въпроса ти.

[a100]

От: Хвърковати мисли

При мен нещата се стекоха по специфичен начин, така че успях да видя службата в родната армия от няколко гледни точки - бях моряк, после курсант, после офицер по бойните части (както ги водеха навремето "първоешелонни подразделения"). Видял съм и гонка по устав, и чанч, и извращения... Живот и здраве, като ми дойде вдъхновение, ще разказвам. Знам, че всеки си има собствено мнение по тия ( а и по много други) въпроси. Само ще отговоря на колегата Ivan Terziev: Първо, нямам спомен, в казармата или във военните училища да е имало на щат чистачки, които да чистят тоалетните. Второ, като знаеш как миришат лайната, няма да се страхуваш да легнеш в калта... Има една книга - "Червеи" на Робърт Фланагън, мисля. Там детайлно се описва новобранския период в разни американски подразделения. Но, всъщност пиша и публикувам тези мои преживявания, за да ви развеселявам и да придам настроение на недотам приятното ежедневие, а не за да създавам негативни емоции. Наздраве!

[chrichri]

От: Хвърковати мисли

... Но, всъщност пиша и публикувам тези мои преживявания, за да ви развеселявам и да придам настроение на недотам приятното ежедневие, а не за да създавам негативни емоции. Наздраве!

+

[nissan_gr]

От: Хвърковати мисли

Но, всъщност пиша и публикувам тези мои преживявания, за да ви развеселявам и да придам настроение на недотам приятното ежедневие, а не за да създавам негативни емоции. Наздраве!

Видимо се получава

[jordanov sv]

От: Хвърковати мисли

Добре казано, колега а100! И "Червеи" и например "На Западния фронт нищо ново" и т.н. са интересни четива.
Наздраве! /кафе/

[a100]

От: Хвърковати мисли

Спомените за детството заемат особено място при всеки човек. При повечето хора, те са свързани с приятели, емоции, бели и прочие. Моите спомени от детството са слънчеви, летни, усмихнати, дори и тези от най-лютите зими. Детството ми се дели основно на две части: в Айтос, където живях до седмата си година и след това в Бургас, докато завърших средното си образование.
Летата, прекарани в Айтос в началото на 70-те години, бяха може би най-наситени с емоции... Родителите ни отиваха сутрин на работа и се прибираха към шест вечерта, и ние по цял ден бяхме сами и вършехме какви ли не щуротии. Бяхме шестима братовчеди и една братовчедка, та тя от немай-къде постоянно хайманосваше с нас. Обувахме гуменките на бос крак и хукахме към реката (Айтоска или Лясковска, вече нямам спомен), джапахме там, ловяхме кротушки (дребни рибета), които пускахме в гащите на другия, ловяхме жаби и се замеряхме с тях, а ако някой успееше да докопа някое раче изпод камъните... Никой не можеше да му излезе насреща с такова оръжие . Ходихме да гледаме на „Трите братя“ как снимат „Заветът на мъртвия инка“ и обикаляхме около индианците (от бившето ГДР)... Абе беше си емоция...
Естествено, голяма част от тези емоции се падат и на обучението ми като велосипедист. Всеки (или почти) е изпитал онова ужасяващо усещане, когато усещаш, че се движиш почти със скоростта на Халеевата комета, а единствения начин да спреш е ... да паднеш. И съответната невероятна гордост, когато усетиш, че можеш да контролираш високотехнологичното съоръжение под теб и дори можеш да завиваш и да спираш, когато пожелаеш. Гагарин и оня, как беше ... Армстронг, дето уж стъпил на Луната, абе пасти да ядат в сравнение с твоите умения и професионализъм. Горе-долу така се чувствах, в края на деня след като бях паднал безброй пъти, с ожулени лакти и колене, но щастлив, че мога да измина невероятните 30-40 метра САМ, без ничия помощ. Цял ден брат ми и братовчед ми Стефан ме учиха как да се справям с „Лястовичката“ (първото колело на брат ми), която не беше никак малка и за да се кача, трябваше да придърпаме един камък, на който да стъпвам. В края на деня, точно след последното „кръгче“, видяхме в края на уличката баща ми, който се връщаше от работа, натоварен с две мрежи (предполагам, по-големите от вас ги помнят) с покупки. „Уличка“ е много силно казано за една прашна алея с ширина около 2 метра, от едната страна на която бяха дворовете, а от другата започваше едно дере, което беше ужасно стръмно. Дължината на тази „улица“ беше около 30-тина метра. В единия край на тази уличка беше Чешмата (тогава не във всички къщи и дворове имаше вода и повечето хора ходеха да си наливат вода оттам за вкъщи). Там в онзи край беше баща ми.
„Хайде да покажем на татко как караш“, каза брат ми, аз стъпих на камъка, надигнах се на пръсти и прехвърлих крак над рамката. Бавно и колебливо започнах да карам към баща ми. Забързвайки, ставах все по-уверен. На устата ми вече беше залепена огромна усмивка. Виждах как баща ми също се усмихва и се спря да ме гледа. Засилих се, за да покажа колко съм добър. В този момент забелязах комшийката, леля Живка, с една кобилица и две пълни кофи с вода да се движи право срещу мен. Със скоростта, с която се движех, ако направех кактато и да е маневра, рискувах да се търкулна в дерето, с неизвестен за мен завършек. Виждах как очите на бедната женица се разширяват, тя спря на едно място с тайната надежда някак да я заобиколя или да се случи чудо и да я прескоча... Уви, както е знайно законите на физиката не подлежат на обжалване... В следващия момент жена, момче, колело, кофи и всичко наоколо бяхме в едно - вода и кал. Аз се някак си се изправих и се опитах да изправя колелото. Баща ми помагаше на съседката да се изправи. Явно съм бил много комична гледка, защото баща ми, вместо да се развика, започна да се смее. Леля Живка, като установи, че всичко си е наред и няма нищо счупено по нея и тя започна да се смее... По едно време баща ми успя само да каже:
- Добре де, защо блъсна жената, имаше достатъчно място да минеш покрай нея?
- А тя защо не се движи вдясно? – отговорих аз със самочувствие...

За наказание занесох две пълни кофи с вода до къщата на потърпевшата...

[jordanov sv]

От: Хвърковати мисли

Хаха, браво Колега! Добър сборник се получава дотук и на мен ми харесва, че не ги караш по хронология.
Ако ми позволиш - едно уточнение. "Лястовичката" ако става въпрос за "Ласточка", оригинално е с дамска рамка, все пак е за момичета. Мъжките са "Орленок" и рамката е характерна - две сплескани тръби в извивка към задния венец. Аз след "Школник" имах такъв "Орленок", може би две години, после го взе един братовчед и след него вече не знам. Производство са на Мински велозавод, а мисля и някакъв Литовски ги правеше. Живи и здрави!

П.п. Да, ето го, само че моят беше оранжево с бяло, красива работа

[a100]

От: Хвърковати мисли

Силвето...

Силвето, бе, не я ли знаеш? Дето работеше в офиса. Блондинката, с големите...очи? Не се сещаш? Добре де, добре...
Силвето беше много много приятно девойче – блондинка (усещам рентгеновия поглед на моята половинка през панелената стена откъм кухнята - „Ей, аман с тия блондинки“), ама не бледа, безжизнена и с „морен“ поглед или нахакана блондинка, тип „златотърсачка“. Тя беше обикновено жизнерадостно момиче на около 25.... Да бе, да, обикновено... Незабележима, като розов Ролс Ройс на площада в Сунгурларе. Трудно би я пропуснал в радиус от стотина метра – мъжете веднага се стягаха, гълтаха коремите, изправяха стойката и започваха да вървят с уверена крачка, все едно отиват на сделка за поне половин милион, а жените започваха да я гледат с поглед, който би я изпепелил. Дамите, които бяха със съпруг или приятел, веднага ги хващаха подръка (да се знае, кой командва на тази територия) и ги стискаха до посиняване (не съм сигурен дали нямаше пострадали с фрактури на ключица или луксация на раменни стави). Господ се беше постарал доста в желанието си да я направи качествено – големи сини (наситено сини, не блудкави някакви) очи, дълги извити мигли, с които, като премигнеше 3-4 пъти и предизвикваше цунами в Японско море и 10-тина инфаркта около себе си, чувствени устни (като се усмихнеше, събеседникът срещу нея получаваше аритмия с пулс 120-140, а кръвното падаше, поради простата причина, че кръвта се събираше на едно точно определено място). Общо взето, не ставаше за манекенка поради една проста причина - беше надарена с доста добре развити млечни жлези, в превод – имаше много големи гърди. Тоест, поне така изглеждаха от това, което можеше да се види от сложната конструкция, която ги прикриваше. Лично аз смятам, че за производството на сутиените, които носеше, беше ангажирана минимум бригада арматуристи и конструкциите им се изчисляваха от отдел опитни конструктори.
Май се поотплеснах малко...
Освен всичко друго, Силвето беше много добродушна и доверчива, иначе казано – наивно дете... Нерядко ставаше обект на закачки и майтапи от страна на колеги и приятели. Добре, че носеше на майтап, не се впрягаше (е, поне не много) и не се сърдеше.
Като започваше работа в офиса, моите диванета я бяха пратили до едни колеги в офис на пристанището, да вземе новия каталог с новите коти* на Бургас за годината (точното обяснение - „един лъскав гланциран каталог като списание ELLE“), защото ми трябвал за новите проекти.
(Да поясня - Ко̀та (мн.ч. коти) е термин, който означава надморска височина на точка, на всяка една точка по земната повърхност и не се поместват в каталог)
Междувременно се обаждат на колегите и ги предупреждават за ситуацията. Отива нашата девойка, меджувременно сменила 2 автобуса – „Добър ден, тъй и тъй, новия каталог с котите на Бургас“. Всички се изнасят „да пушат“, щото не могат са се сдържат да не прихнат и оставят най-хладнокръвния да се справя със ситуацията: „Извинявай, вчера го дадохме да го копират в кметството в Меден Рудник, можеш да минеш оттам да го вземеш“...
И така, от кметството в Меден Рудник в Славейков, оттам в Долно Езерово и надвечер с едно тесте билетчета се прибра в офиса каталясала и най-вече нещастна, че не е могла да свърши работата, защото „онези я изгледали гадно и казали, че чужди неща не искат, но и своите не дават“! На следващия ден й дадох почивка, а на зевзеците възложих нейните задачи.
Както вече стана ясно, Силвето не блестеше с брилянтен ум, но компенсираше с ентусиазъм и самоотверженост.
Наближаваше Коледа и Нова Година, и както всички знаят, тогава настава всенародин ентусиазъм – трябва да се предават проекти, да се минават експертни съвети, да се приключват финансови сделки и прочее. Съответно и в нашия офис кипеше бурна дейност – трябваше да се предават 2 проекта, тоест – разпечатване, сгъване, окомплектоване. Абе, работа за 3-4 часа. Стига да не беше петък. Съответно, предколедно всички бяхме поканени на купон, от който нямаше как да се скатаем. Някой трябваше да остане да довърши работата и в момента, в който нещата бяха опряли до жребий, Силвето рече:
- Шефе, аз ще остана!
- Защо реши така – аз бях учуден, защото знаех колко много искаше да дойде - да не се е случило нещо?
- Нямам настроение, а и нямам с кого да дойда, скарахме се с гаджето – отговори тя кратко – отивайте, аз ще се оправя!
Малко ми стана кофти, но пък от друга страна всичко се нареждаше по оптимален начин. Изнесохме се по най-бързия начин и отидохме да се приготвяме за партито.
Точно се бях окомплектовал – риза с изгладена яка (останалото не се виждаше), сако без петна от лютеница и панталон полу-плисе (само с по три предни ръба на крачол) и телефонът иззвъня. Реших, че няма да поглеждам, няма да вдигам няма да се занимавам с досадни клиенти... Телефонът звънеше настоятелно... Погледнах го лошо, но той продължаваше да звъни... Явно трябваше да вдигна... Беше Силвето, по-точно някакво нейно истерично подобие:
- Шефе... компютъра полудя... проектите... Спри, бе идиот! Шефе, прооекта... Мамка му...
По гърба ми плъзнаха мравки...
- Така, спри за малко и обясни по-ясно! – опитах се да бъда спокоен – Какво става?
- Компютърът... Отваря прозорци... Всички прозорци са отворени и продължават да се отварят... Страх ме е... Шефе, помощ! – Гласът отсреща не много плавно премина във фалцет.
Мравките по гърба ми преминаха в галоп, вече си представях как прозорците в офиса се отварят един по един, вратите се блъскат, а компютърът гони Силвето с изплезено чекмедже на DVD-то и я обстрелва с дискети във формата на шурикени... Боже, май много фантастика гледам... Опитах се да звуча спокойно:
- Силве, затвори всички врати и прозорци и обясни какво става!
- Шефе, прозорците на уиндоуса, не на офиса – гласът вече беше с инфрапозитронна честота, каквато никога не съм предполагал, че мога да възприема – компютърът полудя и генерира прозорци, много прозорци, разбираш ли??? МНОГО ПРОЗОРЦИ! И не мога да ги затворя!
Мисля, че не бях се изпотил много... Поне кутрето на левия ми крак не беше, май само там беше сравнително сухо... Започнах да прехвърлям наум проектите, които не бяхме предали, тези които не бяха разпечатани, сроковете, които изпускаме и неустойките... Май не бяха много – колкото една S класа. Нова, с панделка от магазина. С всички екстри...
Стига паника, време е за действие:
- Стига се паникьосва! Я виж какво свети! – говорех силно и бързо, като се надявах по този начин да я накарам да се стегне.
- Само лампата в коридора и тази в стаята – гласеше отговорът – да ги изгася ли?
- Не бе, Силве – разсмях се аз – на компютъра отпред, какви лампички светят?
- Ами една зелена, мига неравномерно, и още една, на бутона за включване, тя свети постоянно.
- Това е добре – успокоих я аз – не е забил. Стой там и се успокой, идвам веднага!
След 10 минути бях в офиса. Картинката, която заварих, някак не можеше да бъде определена – трагична или комична, а може би от двете по малко – Силвето беше вперила празен поглед в монитора, сините й очи бяха потъмнели от плач, гримът се беше размазал по бузите, цялото й същество беще отчаяно и отпуснато, само показалецът на дясната й ръка щракаше в несвяст с мишката. На монитора постоянно се появяваха прозорци, сякаш някой невидим зъл дух срещу нея отваряше File Explorer-a, но с 2-3 пъти по-голяма скорост, от тази с която тя ги затваряше.
- Шефе, помогни ми – проплака тя – направи нещо, кажи ми, че не съм объркала всичко! На всичкото отгоре и презрамката на сутиена ми се скъса, а не мога да стана от тук, защото трябваше да затварям тези прозорци. Аз затворя един – отворят се пет... Така е от половин час! Моля те, помогни ми!
Хвърлих бегъл поглед към клавиатурата и забелязах причината за създалата се ситуация – всъщност, вследствие грешка в изчисленията на конструкторите или на арматуристите на сутиена, цялата конструкция беше поддала и развитите млечни жлези на Силвето заедно с арматурата бяха намерили опора в клавиатурана на компютъра, натискайки невъобразима комбинация от клавиши, която генерираше прозорци File Explorer в несвяст.
- О, Боже! Благодаря ти шефе!– Тя първо се изчерви, но после се разсмя, като й обясних ситуацията – Значи всичко е наред? Толкова се радвам!
Компютърът продължи да генерира прозорци още около половин час... После нещата се нормализираха и успяхме да се справим със задачата.
Силвето ли? Тя завърши архитектура и сега има собствено проектанстско бюро!