Следпразнично...
Отминаха коледните и новогодишните празници. Хубави-лоши, изтъркаляха се. Аз, между нас казано, напоследък започнах да ги недолюбвам... И то, не защото дядо Коледа ходи и обикаля само с чифт елени (за разлика от дядо Мраз, който си има една Снежанка, която, каквото и да си говорим си е свежо разнообразие) и не ми носи желаните подаръци. Като се замисля, не съм прав... Напоследък вървят реклами с дядо Коледа и Снежанка, което никак не е зле като иновация, ама с оглед на тенденциите напоследък, тази година по Коледа, току-виж са станали трима – белобрадия старец, неговата хммм, сътрудничка и (пази боже) за да няма дискриминация, някакво третополово същество... Извинете! Нещо съм се изкривил... Ама, като видях в една реклама дядо Коледа и Снежанка (?!?) да се крият в склада на един магазин, малко се притесних, какво ще е рекламното послание . Уфф, отплеснах се...
Та, думата ми беше, че празниците си отминаха, хладилника отслабна, ние напълняхме и всичко лека-полека си тръгна по ежедневните релси. Като казах, хладилника отслабна, не визирах само електротехническото съоръжение, а и прилежащите шкафове за съхранение на зеленчуци, плодове, бидончето с туршийката, побратимчето му с киселото зеле, пръта с луканките и прочее. Всичко драстично намаля, да не говорим, че някои нещица тотално изчезнаха. Та, така де – всичко (или почти) си дойде по местата. Вече не си лягаме с претъпкани стомаси и така да се каже – спим както си требе. До снощи. Вечеряхме, както се полага – малката щерка изпържи последните два картофа, аз нарязах последната сланинка, глава лук (оказа се, че не е последната) и чашка червено винце за борба с вирусите. Какво му трябва на човек, за да е щастлив... Легнахме, аз „подкарах прасетата“, както се полага на главата на всяко уважаващо себе си българско семейство, а жената, докато чакаше да се успокоят гръмогласните трептения, излизащи от дъното на моята душа, си ровичкаше нещо из телефона. По едно време ме сръчка:
- Пак не си затворил както трябва крана на чешмата в банята! Чуваш ли как капе?
- Добре де – измрънках аз – малка ли си да станеш и да го затвориш?
- Като не си го затворил... – тя не довърши.
Наистина, отнякъде се дочуваше тихичко „кап-кап-кап“...
Надигнах се, споменавайки много близки роднини на ВиК-съоръжението по дамска линия и се затътрих към банята. Затворих здраво кранчетата на чешмата и на душа и с чиста съвест се пъхнах под топлата завивка. След 5 минути отново получих сигнал под формата на сръчкване между 6-тото и 7-то ребро:
- Чуваш ли?
- К`во – лееко започнах да се нервя аз – нищо не чувам.
- Много ти е лесно, чуваш само като ти е изгодно! – милото взе да се напряга. Всъщност, репликата не беше съвсем лишена от основание, но и не беше 100% истина.
Като се заслушах, отново дочух онова „кап-кап-кап“...
Станах и отидох на оглед, този път в кухнята. Затворих здраво крана и си легнах чувството за изпълнен дълг. Това трая 2-3 минути. След това отново отнякъде започна да капе – „кап-кап-кап“. Започнах да се напрягам все повече. Ясно беше, че трябва да се предприемат сериозни мерки. Станах и извадих кутията с инструменти. Гаечни ключове, клещи, тръбен ключ, всевъзможни помощни материали, всичко беше наизвадено и започнах да проверявам всички съоръжения из апартамента, където, дори и хипотетично, може да тече вода – мивки, сифони, казанчето на тоалетната, бойлер, душ... След час всичко беше притегнато и проверено за теч. Сухо навсякъде! Най-накрая! Бях изпотен от нерви и отвиване и завиване на болтове и гайки. Смених тениската и си легнах.
„Кап-кап-кап“...
Започнах да полудявам! Жената, виждайки в какво състояние съм, започна да ме успокоява:
- Остави, утре на светло ще го гледаме! Хайде да спим вече!
Да бе, много е лесно да се каже! Аз само като затворя очи и чувам това „кап-кап-кап“ и не мога да мисля за друго.
Станах и започнах да отварям подред – хладилника, шкафове, шкафчета, аспиратор... Нищо!
Отварям „килера“ (един шкаф, който кръстихме така, защото слагаме там буркани, картофи, лук, абе килер) и какво да видя... Едно мишле, примряло от глад, ръфа последната глава лук, гледа ме с ей-такива големи очи и от очите му капят на пода огромни сълзи – кап-кап-кап...
Отминаха коледните и новогодишните празници. Хубави-лоши, изтъркаляха се. Аз, между нас казано, напоследък започнах да ги недолюбвам... И то, не защото дядо Коледа ходи и обикаля само с чифт елени (за разлика от дядо Мраз, който си има една Снежанка, която, каквото и да си говорим си е свежо разнообразие) и не ми носи желаните подаръци. Като се замисля, не съм прав... Напоследък вървят реклами с дядо Коледа и Снежанка, което никак не е зле като иновация, ама с оглед на тенденциите напоследък, тази година по Коледа, току-виж са станали трима – белобрадия старец, неговата хммм, сътрудничка и (пази боже) за да няма дискриминация, някакво третополово същество... Извинете! Нещо съм се изкривил... Ама, като видях в една реклама дядо Коледа и Снежанка (?!?) да се крият в склада на един магазин, малко се притесних, какво ще е рекламното послание . Уфф, отплеснах се...
Та, думата ми беше, че празниците си отминаха, хладилника отслабна, ние напълняхме и всичко лека-полека си тръгна по ежедневните релси. Като казах, хладилника отслабна, не визирах само електротехническото съоръжение, а и прилежащите шкафове за съхранение на зеленчуци, плодове, бидончето с туршийката, побратимчето му с киселото зеле, пръта с луканките и прочее. Всичко драстично намаля, да не говорим, че някои нещица тотално изчезнаха. Та, така де – всичко (или почти) си дойде по местата. Вече не си лягаме с претъпкани стомаси и така да се каже – спим както си требе. До снощи. Вечеряхме, както се полага – малката щерка изпържи последните два картофа, аз нарязах последната сланинка, глава лук (оказа се, че не е последната) и чашка червено винце за борба с вирусите. Какво му трябва на човек, за да е щастлив... Легнахме, аз „подкарах прасетата“, както се полага на главата на всяко уважаващо себе си българско семейство, а жената, докато чакаше да се успокоят гръмогласните трептения, излизащи от дъното на моята душа, си ровичкаше нещо из телефона. По едно време ме сръчка:
- Пак не си затворил както трябва крана на чешмата в банята! Чуваш ли как капе?
- Добре де – измрънках аз – малка ли си да станеш и да го затвориш?
- Като не си го затворил... – тя не довърши.
Наистина, отнякъде се дочуваше тихичко „кап-кап-кап“...
Надигнах се, споменавайки много близки роднини на ВиК-съоръжението по дамска линия и се затътрих към банята. Затворих здраво кранчетата на чешмата и на душа и с чиста съвест се пъхнах под топлата завивка. След 5 минути отново получих сигнал под формата на сръчкване между 6-тото и 7-то ребро:
- Чуваш ли?
- К`во – лееко започнах да се нервя аз – нищо не чувам.
- Много ти е лесно, чуваш само като ти е изгодно! – милото взе да се напряга. Всъщност, репликата не беше съвсем лишена от основание, но и не беше 100% истина.
Като се заслушах, отново дочух онова „кап-кап-кап“...
Станах и отидох на оглед, този път в кухнята. Затворих здраво крана и си легнах чувството за изпълнен дълг. Това трая 2-3 минути. След това отново отнякъде започна да капе – „кап-кап-кап“. Започнах да се напрягам все повече. Ясно беше, че трябва да се предприемат сериозни мерки. Станах и извадих кутията с инструменти. Гаечни ключове, клещи, тръбен ключ, всевъзможни помощни материали, всичко беше наизвадено и започнах да проверявам всички съоръжения из апартамента, където, дори и хипотетично, може да тече вода – мивки, сифони, казанчето на тоалетната, бойлер, душ... След час всичко беше притегнато и проверено за теч. Сухо навсякъде! Най-накрая! Бях изпотен от нерви и отвиване и завиване на болтове и гайки. Смених тениската и си легнах.
„Кап-кап-кап“...
Започнах да полудявам! Жената, виждайки в какво състояние съм, започна да ме успокоява:
- Остави, утре на светло ще го гледаме! Хайде да спим вече!
Да бе, много е лесно да се каже! Аз само като затворя очи и чувам това „кап-кап-кап“ и не мога да мисля за друго.
Станах и започнах да отварям подред – хладилника, шкафове, шкафчета, аспиратор... Нищо!
Отварям „килера“ (един шкаф, който кръстихме така, защото слагаме там буркани, картофи, лук, абе килер) и какво да видя... Едно мишле, примряло от глад, ръфа последната глава лук, гледа ме с ей-такива големи очи и от очите му капят на пода огромни сълзи – кап-кап-кап...
Коментар