Tweet
Демоничната отпуска на Евлампи Груев
Тази година си взе отпуска по- късно. И отиде на село.
Изобщо, Евлампи Груев, шофьор на градски автобус, обичаше селото си. Още повече го заобича, когато напреднаха годините и се замисли за пенсия. Не че беше време, разбира се. Но просто имаше вече належаща нужда от един добър ремонт на старата съборетина, на която малоумната му жена викаше гордо "вилата".
И ето го тук. Цялата тая полузабравена благодат, така мила на сърцето му... Ремонтът прерастна в строеж, циганите крадяха, комшиите си налягаха парцалите.... Единственото добро решение беше да прекара отпуската си тук. Хем щеше да посвърши туй-онуй, хем щеше да пази, хем.... Всъщност основното му занимание беше "варенето на ракия". Защо в кавички? Защото всъщност "ракията" беше със сигурност един съвсем неизвестен досега вид ядрено гориво, докарващо на нетренирания консуматор, най-малкото синдром на Даун - мозаечна форма, а в най-тежките случаи - доживотен аутизъм и тотална дименция. Рецептата беше скритата гордост на Евлампи. Така нареченото "казанче" - апарат, реализиран с помощта на неизвестни на науката технологии, би предизвикал неутолима завист у най-маститите физици в света."
Близостта до този алхимически артефакт караше Евлампи да се чувства щастлив. Споменатото стратегическо съоръжение беше разположено в гаража - единствената останала годна за обитаване, в следствие на ремонта, част от имота. Всъщност там беше и базовият лагер на Евлампи Груев. Компания му правеха само един малък телевизор "София" и помиярът Страшимир - кръстоска между нещо като куче, нещо като наповръщана изтривалка и нещо като полуалкохолик. Страшимир обичаше Евлампи, обичаше го с цялата си душа, както обичаше боб с наденица и евтина бира.
Евлампи излезе и запали цигара. От старата "ракия" беше останало не повече от седем - осем литра в една дамаджанка. Сутринта бяха десет. В момента се "вареше" новата. Вътре не беше безопасно да се пуши. Евлампи погледна звездното небе, усмихна се и се отправи към малката дървена постройчица в дъното на двора, известна сред народа, обитаващ малки, забравени от Бога селца, като "нужника".
Глухият, но усилващ се грохот, отначало не му направи впечатление, тъй като недалече имаше секретно военно летище и там често се правеха нощни полети. Но когато земята се затресе така, че кенефа почти рухна, реши че това е или силно земетресение, или недай Боже, в гаража най сетне се е осъществил ядрен синтез. Евлампи изхвръкна от медитационното помещение, опитвайки се с полусмъкнати гащи да се заеме със спасяването на своето уникално имущество и на кучето Страшимир, но така и не се зае с нищо, а изумено се опули в разширяващятя се цепнатина в земята. От която излизаха пламъци.
- А! Еб------у.....ъъъ... ай стига бе! - започна Евлампи...
От цепнатината, широка вече повече от метър, се показа огромно ноктесто ръчище, впи пръсти в земята, после се показа още едно, и нещо започна да излиза от разлома. Евлампи мрачно наблюдаваше появата на неканения гост. В пияната му глава за секунда се стрелна мисълта за качеството и количеството на изпитите за последните десет часа литри, но неуловена си отлетя. Пред него стоеше нещо. Някой. Почти три метра ръст, огромна, коронясана от извити рога глава, могъщи, покрити с бляскави люспи гърди, жълти зловещи очи със змийски зеници... И мирис. Не, не от "нужника". Не и от Евлампи. Мирис на сяра.
- Падни н и ч к о м, човече с м ъ р т н и й , пред п р а т е н и к а на Л у ц и ф е р ! - гръмовно изрева чудовището изпускайки дим от ноздрите си. - Долу, бе, кретен, глух ли си!
- А? Долу, ничком, викаш, а? Пред пратеника, начи, а? - приближи се Евлампи, незабелязано изваждайки от ръкава на ватенката щангата от рейса, която носеше за всеки случай, ако случайно срещне в тъмното крадлив циганин, и с която практически не се разделяше. Докато оня пускаше дим, Груев замахна със цялата сила, с която Бог някога е надарявал пиян рейсаджия, и изтътрузи пратеника точно между рогата. Потърпевшият се облещи тъпо, събра очите и приклекна. После започна псувайки, с изкривено лице, да разтрива удареното място.
- Оффф, мама ти.....Ти кво бе, побърка ли са, или кво? Найш как боли бе, бастун! Имай уважение - аз съм Демон, ясно ли е!
- Аааа, демон, начи, а? И къв хуй търсиш тук, да та еба в демона? - Евлампи отново пристъпи напред - Тук да не е мандра, бе! Тва е частна собственост, бе, айдук шибан! И ти ми са изсипваш тука и почваш да ми цепиш двора. Ами ако беше са нацепило до гаража, бе, п--ка майна? Ъъъъххх - вбесеният собственик на споменатата частна собственост отново замахна със щангата. Демонът направи две бързи, животоспасяващи крачки назад.
- Стига, ей! О, б е з у м н и й! - ревна отново рогатият - В и ж с к о г о г о в о р и ш...
- Нема кво да гледам! Изчезвай, че ш`та прибия! Секви са мъкнете, де--а вашта мама... Преди - цигани, ся пък пънкари.... Надрусало са, не знае на кой свет е... Писна ми от вас! Нали ги воза по цял ден такива, кат теб. Демони...
Изчадието се разсмя гръмко, периодически кашляйки пламъци:
- Безумен! Ще те убия милостиво бързо. Като първи клиент. Душата ти ще ме развеселява в Ада. - протегна ръчището си, хвана човека за ватенката, и го повдигна към устата си. Горещина като от отворена пещ и ужасна смрад на сяра лъхнаха Евлампи. Това вече беше прекалено. Ответният удар беше поразяващ. Евлампи, в отговор,просто му дъхна в лицето. Мощно.
Демонът го изпусна. Седнал на земата, изгубил всякаква способност за пламтене, едва дишайки, пратеникът на Луцифер представляваше жалка картинка.
- Как-к-к-во... Какво беше то-то-това? - промълви едва, търкайки очите си.
- Уй с око, да та е-а в пънкара! Ракия, кво! Истинска. Моя рецепта. Не кат кръчмарските боклуци. Ексклузив, дет са вика. Или експлозив беше... Се едно. Ма ти, кат та гледам, не носиш ного, а? Слаба работа си.. - ухилено каза Евлампи. Демонътсе опита да се изправи и кашляйки и залитайки едва не падна в цепнатината.
- Аз съм велик воин - ревна. Аз съм се бил със силите на земята и небето и съм ги побеждавал. А какво остава за нищожество, като тебе, човеко... Нима искаш да ме разгневиш? Нима хвърляш предизвикателство в лицето ми, о, смъртний?
- Аре, стегни са, бе! Маани ги теа моабети! А пък щом така искаш, нека да е предизвикателство, що не. Ама, кат та гледам, я остискаш литър-два, я не, даже и три пъти демон да си. Ма щом са прайш на мъж, аре с мен. Да та вида къв воин силен си...
Демонът, напълно шашнат от невижданото безочие на нищожеството Груев, сякаш против своята воля, унило потътри крака след Евлампи. В посока гаража.
Домакинът приветливо го покани вътре. Дори му отстъпи стола си. Самият той седна върху три торби цимент. Страшимир се насра, повърна изпитата бира, прилепи опашка на корема си и се набута под масата, имитирайки дематериализация.
- Е, станахме трима, момче - подвикна му Евлампи, но горкото куче не се почувства по-добре от това. Евлампи извади дамаджанката с остатъка от "старата" и две древни чаени чаши със счупени дръжки. Мътната, взривоопасна течност, весело се плисна в тях. В гаража замириса на първак и озон. Демонът кихна.
- Наздраве! Само нема да пушиш тук. И да гориш, де! - каза Евлампи подавайки едната чаша на госта. - Как ти е името, бе пънкар?
- Асмодей! - отвърна демонът и със съмнение погледна съда.
- Е! Аре за запознанството! - вдигна тост Груев. Под масата Страшимир изхълца. Демонът удари един екс. После издиша така, че кинескопът на "София"-та се сцепи. Едри сълзи се търколиха от очите му и се изпариха. Върховете на рогата му се напукаха.
- Първата е най-трудна. После свикваш. - "успокои" го Евлампи и набълбука пак чашите догоре...
.....................................................................................................................................................
Минаха няколко часа...
- Ба-ба....бат Лампиииии? - Асмодей държейки несигурно n-тата чаша, изтри с длан лигите по брадата си.
- Кажи, брачед... - прегърна го Евлампи.
- Ти...мен... увжашлимъ... мен...начи? - демонът удари поредния екс.
- Мноу.. кат пич... многууу.. направу д-------а... Е на... пцовам са.. да саебав...
- Аре тугаа шмидоешнагости... Найшкви----киимам еееееееееееееееййййййййй.... Даже ена Кльо...Клю... ле...Клиупатра има сии-----матап--катадрънка... Аре отиваме ли?
- Абе ннам, брчет, жината... мойта стаавпрос.... - Евлампи се умисли
- А.. а, искш ли... искаш ли ас...аз тва... таа... твойта.. в Геената Ог... Огнена да я таковам... прата, а? За... Вовеки, а?
- Абе, кофти... Тя верно киликанзер, ама... Дваесе години сме заедно... Свикнах разбиршли...
- Батламби... Немалинешзамезе..Оглднях..
- Стаай тугаа.... Има един от селото.. Гледа мед.. тва, пчели, де...
.................................................................................................................................
Минаха още два часа.
Минаха така:
Двамата тръгнаха към пчелина на Бай Щерю, на другия край на селото. Стигнаха. Щерю имаше над тридесет кошера. Евлампи нямаше нито един. Асмодей чакаше на пътя. Евлампи реши да преразпредели благата. Тоест - да експроприира един кошер.
После всичко стана много бързо. Евлампи грабна кошера. В същия момент се чу дрънкане на верига и яростен кучи лай. Груев побягна. Асмодей също. Кучето на Щерю ги следваше. На половината път, точно до спирката на центъра, Евлампи не издържа. Хвърли така желания кошер и олекнал от товара набра преднина. Лаят вече не се чуваше. Дотича до двора. Асмодей вече беше там. Започваше да се разсъмва.
- Винаги стаа така, Ламби... Таман се отпусне човек....и купона свършва. Аз тряясиотивам... - каза демонът и залитайки тръгна към цепнатината. - Ма та убичам, да знайшбатламбиииии.
- Ти, такова.....пак ела, нали....ми мед не можех да та черпа, ама.. - Евлампи измъкна дамаджанката. Имаше още към литър. - Земи за из път... Или за сабале... - и я протегна към рогатия.
- А, тва шгопокажналуцифер... шсапобърка... - Живей, чвеко! - изхълца Асмодей, избърса напиращата сълза и скочи в цепнатината. Тя се затвори след него, сякаш никога не я е имало.
На сутринта пристигна Гюрга - жената на Евлампи.
- Пак ли си смукал, гъца да та изпий! Хората палати направиха, ти един ремонт две години го мъкнеш. Търкаля са тука пиян... Ша додат, сичко ша окрадат. Найш колко нахални са станали. Ей ся, слизам от рейса на центъра, гледам - народ са събрал. Някой снощи, да фане да открадне на Щерю пчеларя кучето... И нагъл - с колибката барабар... Ама сигур видял, че е мелез, щот го фърлил при спирката... С колибката... Ама ти така спиш, алкаш мръсен, че тук и къщата да дигнат, няма да чуйш...
"Що ли му отказах за Геената" - мислеше си Евлампи
Тази година си взе отпуска по- късно. И отиде на село.
Изобщо, Евлампи Груев, шофьор на градски автобус, обичаше селото си. Още повече го заобича, когато напреднаха годините и се замисли за пенсия. Не че беше време, разбира се. Но просто имаше вече належаща нужда от един добър ремонт на старата съборетина, на която малоумната му жена викаше гордо "вилата".
И ето го тук. Цялата тая полузабравена благодат, така мила на сърцето му... Ремонтът прерастна в строеж, циганите крадяха, комшиите си налягаха парцалите.... Единственото добро решение беше да прекара отпуската си тук. Хем щеше да посвърши туй-онуй, хем щеше да пази, хем.... Всъщност основното му занимание беше "варенето на ракия". Защо в кавички? Защото всъщност "ракията" беше със сигурност един съвсем неизвестен досега вид ядрено гориво, докарващо на нетренирания консуматор, най-малкото синдром на Даун - мозаечна форма, а в най-тежките случаи - доживотен аутизъм и тотална дименция. Рецептата беше скритата гордост на Евлампи. Така нареченото "казанче" - апарат, реализиран с помощта на неизвестни на науката технологии, би предизвикал неутолима завист у най-маститите физици в света."
Близостта до този алхимически артефакт караше Евлампи да се чувства щастлив. Споменатото стратегическо съоръжение беше разположено в гаража - единствената останала годна за обитаване, в следствие на ремонта, част от имота. Всъщност там беше и базовият лагер на Евлампи Груев. Компания му правеха само един малък телевизор "София" и помиярът Страшимир - кръстоска между нещо като куче, нещо като наповръщана изтривалка и нещо като полуалкохолик. Страшимир обичаше Евлампи, обичаше го с цялата си душа, както обичаше боб с наденица и евтина бира.
Евлампи излезе и запали цигара. От старата "ракия" беше останало не повече от седем - осем литра в една дамаджанка. Сутринта бяха десет. В момента се "вареше" новата. Вътре не беше безопасно да се пуши. Евлампи погледна звездното небе, усмихна се и се отправи към малката дървена постройчица в дъното на двора, известна сред народа, обитаващ малки, забравени от Бога селца, като "нужника".
Глухият, но усилващ се грохот, отначало не му направи впечатление, тъй като недалече имаше секретно военно летище и там често се правеха нощни полети. Но когато земята се затресе така, че кенефа почти рухна, реши че това е или силно земетресение, или недай Боже, в гаража най сетне се е осъществил ядрен синтез. Евлампи изхвръкна от медитационното помещение, опитвайки се с полусмъкнати гащи да се заеме със спасяването на своето уникално имущество и на кучето Страшимир, но така и не се зае с нищо, а изумено се опули в разширяващятя се цепнатина в земята. От която излизаха пламъци.
- А! Еб------у.....ъъъ... ай стига бе! - започна Евлампи...
От цепнатината, широка вече повече от метър, се показа огромно ноктесто ръчище, впи пръсти в земята, после се показа още едно, и нещо започна да излиза от разлома. Евлампи мрачно наблюдаваше появата на неканения гост. В пияната му глава за секунда се стрелна мисълта за качеството и количеството на изпитите за последните десет часа литри, но неуловена си отлетя. Пред него стоеше нещо. Някой. Почти три метра ръст, огромна, коронясана от извити рога глава, могъщи, покрити с бляскави люспи гърди, жълти зловещи очи със змийски зеници... И мирис. Не, не от "нужника". Не и от Евлампи. Мирис на сяра.
- Падни н и ч к о м, човече с м ъ р т н и й , пред п р а т е н и к а на Л у ц и ф е р ! - гръмовно изрева чудовището изпускайки дим от ноздрите си. - Долу, бе, кретен, глух ли си!
- А? Долу, ничком, викаш, а? Пред пратеника, начи, а? - приближи се Евлампи, незабелязано изваждайки от ръкава на ватенката щангата от рейса, която носеше за всеки случай, ако случайно срещне в тъмното крадлив циганин, и с която практически не се разделяше. Докато оня пускаше дим, Груев замахна със цялата сила, с която Бог някога е надарявал пиян рейсаджия, и изтътрузи пратеника точно между рогата. Потърпевшият се облещи тъпо, събра очите и приклекна. После започна псувайки, с изкривено лице, да разтрива удареното място.
- Оффф, мама ти.....Ти кво бе, побърка ли са, или кво? Найш как боли бе, бастун! Имай уважение - аз съм Демон, ясно ли е!
- Аааа, демон, начи, а? И къв хуй търсиш тук, да та еба в демона? - Евлампи отново пристъпи напред - Тук да не е мандра, бе! Тва е частна собственост, бе, айдук шибан! И ти ми са изсипваш тука и почваш да ми цепиш двора. Ами ако беше са нацепило до гаража, бе, п--ка майна? Ъъъъххх - вбесеният собственик на споменатата частна собственост отново замахна със щангата. Демонът направи две бързи, животоспасяващи крачки назад.
- Стига, ей! О, б е з у м н и й! - ревна отново рогатият - В и ж с к о г о г о в о р и ш...
- Нема кво да гледам! Изчезвай, че ш`та прибия! Секви са мъкнете, де--а вашта мама... Преди - цигани, ся пък пънкари.... Надрусало са, не знае на кой свет е... Писна ми от вас! Нали ги воза по цял ден такива, кат теб. Демони...
Изчадието се разсмя гръмко, периодически кашляйки пламъци:
- Безумен! Ще те убия милостиво бързо. Като първи клиент. Душата ти ще ме развеселява в Ада. - протегна ръчището си, хвана човека за ватенката, и го повдигна към устата си. Горещина като от отворена пещ и ужасна смрад на сяра лъхнаха Евлампи. Това вече беше прекалено. Ответният удар беше поразяващ. Евлампи, в отговор,просто му дъхна в лицето. Мощно.
Демонът го изпусна. Седнал на земата, изгубил всякаква способност за пламтене, едва дишайки, пратеникът на Луцифер представляваше жалка картинка.
- Как-к-к-во... Какво беше то-то-това? - промълви едва, търкайки очите си.
- Уй с око, да та е-а в пънкара! Ракия, кво! Истинска. Моя рецепта. Не кат кръчмарските боклуци. Ексклузив, дет са вика. Или експлозив беше... Се едно. Ма ти, кат та гледам, не носиш ного, а? Слаба работа си.. - ухилено каза Евлампи. Демонътсе опита да се изправи и кашляйки и залитайки едва не падна в цепнатината.
- Аз съм велик воин - ревна. Аз съм се бил със силите на земята и небето и съм ги побеждавал. А какво остава за нищожество, като тебе, човеко... Нима искаш да ме разгневиш? Нима хвърляш предизвикателство в лицето ми, о, смъртний?
- Аре, стегни са, бе! Маани ги теа моабети! А пък щом така искаш, нека да е предизвикателство, що не. Ама, кат та гледам, я остискаш литър-два, я не, даже и три пъти демон да си. Ма щом са прайш на мъж, аре с мен. Да та вида къв воин силен си...
Демонът, напълно шашнат от невижданото безочие на нищожеството Груев, сякаш против своята воля, унило потътри крака след Евлампи. В посока гаража.
Домакинът приветливо го покани вътре. Дори му отстъпи стола си. Самият той седна върху три торби цимент. Страшимир се насра, повърна изпитата бира, прилепи опашка на корема си и се набута под масата, имитирайки дематериализация.
- Е, станахме трима, момче - подвикна му Евлампи, но горкото куче не се почувства по-добре от това. Евлампи извади дамаджанката с остатъка от "старата" и две древни чаени чаши със счупени дръжки. Мътната, взривоопасна течност, весело се плисна в тях. В гаража замириса на първак и озон. Демонът кихна.
- Наздраве! Само нема да пушиш тук. И да гориш, де! - каза Евлампи подавайки едната чаша на госта. - Как ти е името, бе пънкар?
- Асмодей! - отвърна демонът и със съмнение погледна съда.
- Е! Аре за запознанството! - вдигна тост Груев. Под масата Страшимир изхълца. Демонът удари един екс. После издиша така, че кинескопът на "София"-та се сцепи. Едри сълзи се търколиха от очите му и се изпариха. Върховете на рогата му се напукаха.
- Първата е най-трудна. После свикваш. - "успокои" го Евлампи и набълбука пак чашите догоре...
.....................................................................................................................................................
Минаха няколко часа...
- Ба-ба....бат Лампиииии? - Асмодей държейки несигурно n-тата чаша, изтри с длан лигите по брадата си.
- Кажи, брачед... - прегърна го Евлампи.
- Ти...мен... увжашлимъ... мен...начи? - демонът удари поредния екс.
- Мноу.. кат пич... многууу.. направу д-------а... Е на... пцовам са.. да саебав...
- Аре тугаа шмидоешнагости... Найшкви----киимам еееееееееееееееййййййййй.... Даже ена Кльо...Клю... ле...Клиупатра има сии-----матап--катадрънка... Аре отиваме ли?
- Абе ннам, брчет, жината... мойта стаавпрос.... - Евлампи се умисли
- А.. а, искш ли... искаш ли ас...аз тва... таа... твойта.. в Геената Ог... Огнена да я таковам... прата, а? За... Вовеки, а?
- Абе, кофти... Тя верно киликанзер, ама... Дваесе години сме заедно... Свикнах разбиршли...
- Батламби... Немалинешзамезе..Оглднях..
- Стаай тугаа.... Има един от селото.. Гледа мед.. тва, пчели, де...
.................................................................................................................................
Минаха още два часа.
Минаха така:
Двамата тръгнаха към пчелина на Бай Щерю, на другия край на селото. Стигнаха. Щерю имаше над тридесет кошера. Евлампи нямаше нито един. Асмодей чакаше на пътя. Евлампи реши да преразпредели благата. Тоест - да експроприира един кошер.
После всичко стана много бързо. Евлампи грабна кошера. В същия момент се чу дрънкане на верига и яростен кучи лай. Груев побягна. Асмодей също. Кучето на Щерю ги следваше. На половината път, точно до спирката на центъра, Евлампи не издържа. Хвърли така желания кошер и олекнал от товара набра преднина. Лаят вече не се чуваше. Дотича до двора. Асмодей вече беше там. Започваше да се разсъмва.
- Винаги стаа така, Ламби... Таман се отпусне човек....и купона свършва. Аз тряясиотивам... - каза демонът и залитайки тръгна към цепнатината. - Ма та убичам, да знайшбатламбиииии.
- Ти, такова.....пак ела, нали....ми мед не можех да та черпа, ама.. - Евлампи измъкна дамаджанката. Имаше още към литър. - Земи за из път... Или за сабале... - и я протегна към рогатия.
- А, тва шгопокажналуцифер... шсапобърка... - Живей, чвеко! - изхълца Асмодей, избърса напиращата сълза и скочи в цепнатината. Тя се затвори след него, сякаш никога не я е имало.
На сутринта пристигна Гюрга - жената на Евлампи.
- Пак ли си смукал, гъца да та изпий! Хората палати направиха, ти един ремонт две години го мъкнеш. Търкаля са тука пиян... Ша додат, сичко ша окрадат. Найш колко нахални са станали. Ей ся, слизам от рейса на центъра, гледам - народ са събрал. Някой снощи, да фане да открадне на Щерю пчеларя кучето... И нагъл - с колибката барабар... Ама сигур видял, че е мелез, щот го фърлил при спирката... С колибката... Ама ти така спиш, алкаш мръсен, че тук и къщата да дигнат, няма да чуйш...
"Що ли му отказах за Геената" - мислеше си Евлампи
И то без майтап я беше прочел човека... Представяш ли си?
Коментар