Tweet
Лятна жътва или „Ебаси жегата”
В самото начало трябва да кажа няколко неща за еърсофта като спорт и неговите разновидности. Като всяко едно хоби и при това има различни вариации в неговото практикуване. Най честия вариант е т.нар „неделен „ еърсофт провеждащ се най –често на терен с размери няколко стотин на няколко стотин метра и отличаващ се с мноу пуцане, мноу фрагове (т.е. уцелвания на къде противник , къде от своите), като времето се разпределя приблизително така:
Малко „по- сложните” игри т.нар. Мил –Сим или военни симулации се отличават с като правило повече трамбоване, по- малко стрелба и като правило по- заплетените сценарии. Поради повечето ходене между стрелбата, често пъти са наричани и „еърсофт туризъм”.
И така , ето историята.
След окончателният и безвъзвратен край на около три годишен експеримент наречен „сериозна връзка”, се оказах в едно положение известно като „пост- гаджен вакуум” . Този вакуум се характеризира с това , че свободното време иначе успешно уплътнявано с половинката , в един момент става незаето с неща като ежедневни разговори за следващата битова покупка,изслушване на тиради за колеги , приятелки, близки и роднини (известно още като споделяне) и полезни и приятни неща ,като например третото пребоядисване на хола за две години. Изпадайки в този вакум , човек обикновено преоткрива хобитата си и приятелите си за които не е имал възможност да отдели време от „важни” неща. Така отново започнах да се завръщам към старото си хоби- войната с бели топчета наречена Еърсофт.
С едно от приятелчетата от еърсофта (с творчески псевдоним Снайпа)се виждахме през вечер и именно той ме вкара в описаната по надолу ситуация.
Продуктите за кашата, която предстоеше да се забърка бяха приблизително следните:
До тук добре- продуктите за качамака са налице и можем спокойно да отидем към приготвянето му.
Както се полага към подготовката за предстоящото готвене се подходи сериозно. Много сериозно. На маса. С много Джим Биим, като продължи почти до ранни зори на деня на самото събитие.
След около четири часа сън бях на кантар за няколко неща: Да отеба всичко и да не си вдигам цял ден телефона, да се опитам да върна поръчката-дано олекне, или просто тихо и кротко да умра. Като изключих последователно и трите варианта, най-накрая с усилие на волята станах дотътрих се до банята след леко хладен душ,започнах да се приготвям. В изблик на мазохизъм (действието се развиваше през август) бяхме решили че част от „униформата” ще бъде черна тениска, личния ми принос към черния стайлинг беше доста мъдрото добавяне на.... шапка във въпросния цвят. След известно мислене малкото останал ми разум ме накара освен тактическата жилетка (естествено черна) да си взема и водоноската (къмълбег) с обем три литра и да.... да я напълня.
Слънчевата светлина съчетана с свежа утринна температура от 30+ градуса ми понесе точно толкова, колкото би се понравила на граф Дракула. В колата запазих мрачно мълчание до момента в който не се ободрих дотолкова че да започна вяло подобие на разговор основно с едносрични думи от моя страна.
След краткото спиране на бензиностанцията за зареждане с разни нужни неща се хибернирах (да се разбере кротко задремах) чак до пристигането ни на терена – намиращ се южно от небезизвестният полигон на Сливница.
След като се разтоварихме и пооправихме екипировката и поехме.
На първо место трябва да отбележа едно – беше топло... Топло е меко казано – беше баси жегата. Според статистиците температурата била достигнала 43 градуса на сянка. От чиста практическа гледна точка – дишането беше крайно труден процес изискващ усилие на волята. За вървенето да не говорим. На всичкото отгоре огромната част от предстоящият ни маршрут беше- досетихте ли се – по открит добре нагрят от слънцето терен.
Също така се породи известна несигурност породена от честото повтаряне на думата „Не знам”. Ситуацията почна да граничи армейската действителност в момента, в който се оказа, че повечето присъстващи грам нямат идея къде точно трябва да отидем, още повече че любезно предоставената ни карта беше няква интересна мътилка разпечатана от Гугъл ърт и на мен лично ми говореше точно толкова колкото и комплект карти Таро. След като криво –ляво се ориентирахме решихме, че ще се предвижим до някоя от т.нар. „хасиенди” и ще си времепрекарваме там на сянка. Естествено се оказа че въпросните Хасиенди са „ей там” – демек в кажи речи другия край на картата. Допълнителен бонус беше че взетата на заем от мен „пушка” (демек реплика на бойно оръжие стреляща с пластмасови топчета) се оказа, първо с подцевен гранатомет (докарващ масата и до над поносимата) и второ с характер. Характера и се изразяваше в това че стреляше на моменти напълно сама. Не се бъзикам. Поради някакъв проблем (до ден днешен не ясно какъв) без абсолютно никакъв контакт между показалеца или каквото и да е било друго към спусъка тя даваше къс ред. Без възможност за прогнозиране кога.Това си качество за първи път прояви още на паркинга, където всички ме погледнаха обвинително и дори аз почнах да се само убеждавам, че съм я закачил в нещо по екипировката. В последствие обаче като почна да си трещи докато просто си ходех я демонстрирах на останалите държейки я с четири пръста и далеко от всякакви „лостове за управление”. Тъпите и невярващи погледни с нищо не помогнаха.....
След почти безкрайно трамбоване в жегата (продължило както в последствие се оказа не повече от 40 минути и около 2 км. имахме първия си „контакт”. И тука се почна с веселото влизане в ролите....
В самото начало трябва да кажа няколко неща за еърсофта като спорт и неговите разновидности. Като всяко едно хоби и при това има различни вариации в неговото практикуване. Най честия вариант е т.нар „неделен „ еърсофт провеждащ се най –често на терен с размери няколко стотин на няколко стотин метра и отличаващ се с мноу пуцане, мноу фрагове (т.е. уцелвания на къде противник , къде от своите), като времето се разпределя приблизително така:
- Приготвяне при колите(кипрене и нагласяне на екипировката за придобиване на профи вид)- 1 час
- Игра -3-4 часа.
- Пиене на бира , ядене и сладки приказки – 2-3 часа.
Малко „по- сложните” игри т.нар. Мил –Сим или военни симулации се отличават с като правило повече трамбоване, по- малко стрелба и като правило по- заплетените сценарии. Поради повечето ходене между стрелбата, често пъти са наричани и „еърсофт туризъм”.
И така , ето историята.
След окончателният и безвъзвратен край на около три годишен експеримент наречен „сериозна връзка”, се оказах в едно положение известно като „пост- гаджен вакуум” . Този вакуум се характеризира с това , че свободното време иначе успешно уплътнявано с половинката , в един момент става незаето с неща като ежедневни разговори за следващата битова покупка,изслушване на тиради за колеги , приятелки, близки и роднини (известно още като споделяне) и полезни и приятни неща ,като например третото пребоядисване на хола за две години. Изпадайки в този вакум , човек обикновено преоткрива хобитата си и приятелите си за които не е имал възможност да отдели време от „важни” неща. Така отново започнах да се завръщам към старото си хоби- войната с бели топчета наречена Еърсофт.
С едно от приятелчетата от еърсофта (с творчески псевдоним Снайпа)се виждахме през вечер и именно той ме вкара в описаната по надолу ситуация.
Продуктите за кашата, която предстоеше да се забърка бяха приблизително следните:
- Ще участваме в игра на т.нар Мил Сим , като ще го „играем” група наемници. По първоначалните розови тонове играта трябваше да бъде лека, приятна с т.нар. ЛАРП елемент (демек „вживяване” в ролята). Общо взето идеята беше повече като приятно прекарване сред природата, отколкото като някво приключение.
- Ще се съберем свои хора и ще поканим и едни приятели от Пловдив да дойдат. Ролята на майните ще стане ясна по-надолу.
- Аз ще командвам „отряда”!!! Искам да подчертая, че това обещание беше изтръгнато от мен след продължителна употреба на спиртни напитки и агитация подобна на тая за влизане в ТКЗС през 1946 та година. Поради простата причина че в родния еърсофт , кандидат фелдмаршалите (в пълна противоположност на кандидат редниците) са в количества като за три четири генерални щаба на Вермахта , до този момент всячески бях се старал да избегна заемането на каквито и да е командни длъжности давайки възможности за изява на други желаещи (каквито никога не липсваха).
- Играта за нас ще е „фасулска” – сиреч ще походим около половин час и след това ще смучем кафета и сокове и ще изпълняваме пълната програма „Стойки и чалъми”, пред т.нар. „местно население”.
До тук добре- продуктите за качамака са налице и можем спокойно да отидем към приготвянето му.
Както се полага към подготовката за предстоящото готвене се подходи сериозно. Много сериозно. На маса. С много Джим Биим, като продължи почти до ранни зори на деня на самото събитие.
След около четири часа сън бях на кантар за няколко неща: Да отеба всичко и да не си вдигам цял ден телефона, да се опитам да върна поръчката-дано олекне, или просто тихо и кротко да умра. Като изключих последователно и трите варианта, най-накрая с усилие на волята станах дотътрих се до банята след леко хладен душ,започнах да се приготвям. В изблик на мазохизъм (действието се развиваше през август) бяхме решили че част от „униформата” ще бъде черна тениска, личния ми принос към черния стайлинг беше доста мъдрото добавяне на.... шапка във въпросния цвят. След известно мислене малкото останал ми разум ме накара освен тактическата жилетка (естествено черна) да си взема и водоноската (къмълбег) с обем три литра и да.... да я напълня.
Слънчевата светлина съчетана с свежа утринна температура от 30+ градуса ми понесе точно толкова, колкото би се понравила на граф Дракула. В колата запазих мрачно мълчание до момента в който не се ободрих дотолкова че да започна вяло подобие на разговор основно с едносрични думи от моя страна.
След краткото спиране на бензиностанцията за зареждане с разни нужни неща се хибернирах (да се разбере кротко задремах) чак до пристигането ни на терена – намиращ се южно от небезизвестният полигон на Сливница.
След като се разтоварихме и пооправихме екипировката и поехме.
На първо место трябва да отбележа едно – беше топло... Топло е меко казано – беше баси жегата. Според статистиците температурата била достигнала 43 градуса на сянка. От чиста практическа гледна точка – дишането беше крайно труден процес изискващ усилие на волята. За вървенето да не говорим. На всичкото отгоре огромната част от предстоящият ни маршрут беше- досетихте ли се – по открит добре нагрят от слънцето терен.
Също така се породи известна несигурност породена от честото повтаряне на думата „Не знам”. Ситуацията почна да граничи армейската действителност в момента, в който се оказа, че повечето присъстващи грам нямат идея къде точно трябва да отидем, още повече че любезно предоставената ни карта беше няква интересна мътилка разпечатана от Гугъл ърт и на мен лично ми говореше точно толкова колкото и комплект карти Таро. След като криво –ляво се ориентирахме решихме, че ще се предвижим до някоя от т.нар. „хасиенди” и ще си времепрекарваме там на сянка. Естествено се оказа че въпросните Хасиенди са „ей там” – демек в кажи речи другия край на картата. Допълнителен бонус беше че взетата на заем от мен „пушка” (демек реплика на бойно оръжие стреляща с пластмасови топчета) се оказа, първо с подцевен гранатомет (докарващ масата и до над поносимата) и второ с характер. Характера и се изразяваше в това че стреляше на моменти напълно сама. Не се бъзикам. Поради някакъв проблем (до ден днешен не ясно какъв) без абсолютно никакъв контакт между показалеца или каквото и да е било друго към спусъка тя даваше къс ред. Без възможност за прогнозиране кога.Това си качество за първи път прояви още на паркинга, където всички ме погледнаха обвинително и дори аз почнах да се само убеждавам, че съм я закачил в нещо по екипировката. В последствие обаче като почна да си трещи докато просто си ходех я демонстрирах на останалите държейки я с четири пръста и далеко от всякакви „лостове за управление”. Тъпите и невярващи погледни с нищо не помогнаха.....
След почти безкрайно трамбоване в жегата (продължило както в последствие се оказа не повече от 40 минути и около 2 км. имахме първия си „контакт”. И тука се почна с веселото влизане в ролите....
!
Коментар