Tweet
С Ванята на поход или как да не си подреждаме багажа.
Пишещият тези редове е всеобщо известен като „вечно закъсняващ”. Поради простата причина, че винаги има нещо (или много неща) за които се сеща точно (ама точно), когато му се обадят да слиза пред блока. Това са подробности от типа, какво ще яде котарака докато ме няма или „ и тва ще потрябва” с последващо прибиране в раницата- най често такива дреболии като GPS или резервни батерии.
Въпреки това подхода ми при подреждането на багаж е строго педантичен. Първо вадя и подреждам всичко което мисля , че може и да потрябва. След това махам всичко без което мога да мина. След това с много родилни мъки махам докато останат нещата без които не бих могъл да мина. Подреждане на раницата. Тъжно изпъшкване (не се събира), вадене на всичко и обратното му преподреждане като се редуцират жизненоважни неща , като например третия комплект термо бельо, вторият полар и два от общо 4 чифта чорапи. Говорим за еднодневен поход.....
Но тук няма да говорим за мен.... Става дума за едно приятелче от относително далечното минало когото ще наречем условно Ванята.
В багажа на въпросният левент се наблюдаваше известна... ексцентричност. Ще пропуснем тъпия поглед на дружинката когато същият изкара от нещото което наричаше своя раница (здрав брезент и кожа според повечето от нас трофей от Втората Световна) вещи необходими за бивакуване точно толкова колкото на рибата и трябва велосипед. Сред тях могат да бъдат посочени:
Порцеланова чашка за чай с чинийка увити прилежно в хавлиена кърпа с бродиран на нея петел.
Дъска и нож за сирене.
Чехли със заешки ушички- сещате се – от онези с муцунките.
Това без да се брои снежно белият пуловер (снежното минаваше след около час), боксерките на мечета и ленената (колосана – не се ебавам) салфетка.
Тези „вещи на разкоша” обикновено заменяха „маловажни” неща от типа на нож , резервни чорапи, сериозно яке и храна различна от курабийки наръсени със захар. За вода да не говорим. На подмятанията и въпросите „Ваня- кой що носиш това или що не носиш онова”, се отговаряше с усмивка достойна за добрия войник Швеик, тъповат поглед и свиване на рамене.
След вторият „лагерно – походен” опит с въпросният ентусиаст се зароди една МИСЪЛ. Може би се зароди едновременно у всички, но покорният ви слуга първи я изрази гласно. За което се разкая в следващите 38 секунди. На три пъти.
Мисълта беше , че някой от „по- печените”, ще е добре следващият път да отиде да помогне на пациента със събирането и най- вече със селектирането на багажа. Проблема беше в това, че изказването на тази мисъл, беше прието като вдигане на ръчичка в трети клас „Моля госпожо – нека аз”. И така всички се съгласиха че аз ще отида да му помогна следващият път.
Мина се време и въпросният път дойде. Вечерта преди тръгването се придвижих до фамилният дом на нашият герой. Същият живееше в най- близкият еквивалент на дядовата ръкавичка- в относително просторната къща се помещаваха:
Майка му (баща му благоразумно се беше изнесъл преди доста години).
Бездетната му леля.
Двете му доста по- големи от него сестри (перманентно в раздели и разводи).
Приютена братовчедка – студентка с палав поглед и излъчваща страст с всичките си около 80 килограма.
Челядта на въпросните сестри – на брой три парчета от категория”Пършинг”.
Мама направи кафе , придружено естествено с два модела кекс и три вида сладки, след което се пристъпи към подреждането на багажа.
Както казах пристъпи се... само по себе си подреждането обясни доста неща.
На първо место Ванята НИКОГА не си беше редил багажа сам. Тази работа а вършеха мама, кака, леля и ко. Защо да се мори човека с толкова помощен персонал? След като стана ясно, че така няма да стане взех нещата в свои ръце: Процедурата беше следната – нещото за багажа се носеше при мен за одобрение след което се слагаше ДО раницата. Репликите бяха от типа „Джапнаките няма да му трябват”,” Не лельо Нинче – наистина шампоана против пърхот е излишен”, „Август сме – не му трябва шал”, „Ванята резервни чорапи няма ли”.
Натрупания багаж беше доста солидна купчина .... И на Ванята му се даде възможността да си го подреди в раницата. Аз скръстих ръце и загледах. Естествено якето (всъщност анурак от баща му с емблема на БТС) , отиде най-отдолу точно върху него беше поставена храната (домашно произведени въглехидрати в количество като за чаено парти с 30 гости), а върху тях бяха поставени две шишета с вода. След нелеп опит да се натъпче остатъка в страничните джобове последва ново представление в стил Швеик състоящо се от последователни опити кутията със сладки да бъде набутана в джоб с двойно по малки размери. Мене лично дали от кафето и кекса, дали от друго ме беше обхванала една тиха апатия изразяваща се поглед говорещ „Изяжте ме мухи” и апатия най често разпространена сред хората на сериозни антидепресанти.
Накрая реших , че е време да взема нещата в свои ръце.... Буквално. Изсипах всичко обратно на леглото, махнах няколко не особено необходими но обемни предмета (дори не искам да си спомням за чинията алпака, несесера за хранене за 6 (шест) човека и още един два подобни артикула) и започнах да подреждам. Курабийките минаха от кутия в плик , вторият кекс беше оставен въпреки неодобрителните погледи на лелята (ако искате вярвайте носеща гръмкото име Ламбина). След около 30 минути редене на пъзел най накрая анурака отиде под джоба на раницата, джобовете бяха закопчани на последна дупка на кожените си ремъчки и се строполих на масата за да пробвам домашната вишновка (наистина превъзходна). Имах тежка мигрена, защото целият цирк се приемаше с огромен ентусиазъм от сестрината челяд, а децата имат навика си да изразяват тези чувства с нечленоразделни звуци в неприятен да ухото диапазон. До ден днешен не ми у ясно как три хлапета на куп са в състояние да заглушат и рок концерт- но го правят.
Тръгнах си добре „навишновчен”, съпроводен със сластните и обещаващи погледи на джабоподобната братовчедка, но с чувството за добре изпълнен дълг. Този път Ванята щеше да дойде на похода подготвен......
Това изтрая до следващата сутрин когато нашият герой цъфна на срещата изкипрен в чифт бели китайски кецове. Явно не само багажа му го подреждаше женската половина на рода.
Пишещият тези редове е всеобщо известен като „вечно закъсняващ”. Поради простата причина, че винаги има нещо (или много неща) за които се сеща точно (ама точно), когато му се обадят да слиза пред блока. Това са подробности от типа, какво ще яде котарака докато ме няма или „ и тва ще потрябва” с последващо прибиране в раницата- най често такива дреболии като GPS или резервни батерии.
Въпреки това подхода ми при подреждането на багаж е строго педантичен. Първо вадя и подреждам всичко което мисля , че може и да потрябва. След това махам всичко без което мога да мина. След това с много родилни мъки махам докато останат нещата без които не бих могъл да мина. Подреждане на раницата. Тъжно изпъшкване (не се събира), вадене на всичко и обратното му преподреждане като се редуцират жизненоважни неща , като например третия комплект термо бельо, вторият полар и два от общо 4 чифта чорапи. Говорим за еднодневен поход.....
Но тук няма да говорим за мен.... Става дума за едно приятелче от относително далечното минало когото ще наречем условно Ванята.
В багажа на въпросният левент се наблюдаваше известна... ексцентричност. Ще пропуснем тъпия поглед на дружинката когато същият изкара от нещото което наричаше своя раница (здрав брезент и кожа според повечето от нас трофей от Втората Световна) вещи необходими за бивакуване точно толкова колкото на рибата и трябва велосипед. Сред тях могат да бъдат посочени:
Порцеланова чашка за чай с чинийка увити прилежно в хавлиена кърпа с бродиран на нея петел.
Дъска и нож за сирене.
Чехли със заешки ушички- сещате се – от онези с муцунките.
Това без да се брои снежно белият пуловер (снежното минаваше след около час), боксерките на мечета и ленената (колосана – не се ебавам) салфетка.
Тези „вещи на разкоша” обикновено заменяха „маловажни” неща от типа на нож , резервни чорапи, сериозно яке и храна различна от курабийки наръсени със захар. За вода да не говорим. На подмятанията и въпросите „Ваня- кой що носиш това или що не носиш онова”, се отговаряше с усмивка достойна за добрия войник Швеик, тъповат поглед и свиване на рамене.
След вторият „лагерно – походен” опит с въпросният ентусиаст се зароди една МИСЪЛ. Може би се зароди едновременно у всички, но покорният ви слуга първи я изрази гласно. За което се разкая в следващите 38 секунди. На три пъти.
Мисълта беше , че някой от „по- печените”, ще е добре следващият път да отиде да помогне на пациента със събирането и най- вече със селектирането на багажа. Проблема беше в това, че изказването на тази мисъл, беше прието като вдигане на ръчичка в трети клас „Моля госпожо – нека аз”. И така всички се съгласиха че аз ще отида да му помогна следващият път.
Мина се време и въпросният път дойде. Вечерта преди тръгването се придвижих до фамилният дом на нашият герой. Същият живееше в най- близкият еквивалент на дядовата ръкавичка- в относително просторната къща се помещаваха:
Майка му (баща му благоразумно се беше изнесъл преди доста години).
Бездетната му леля.
Двете му доста по- големи от него сестри (перманентно в раздели и разводи).
Приютена братовчедка – студентка с палав поглед и излъчваща страст с всичките си около 80 килограма.
Челядта на въпросните сестри – на брой три парчета от категория”Пършинг”.
Мама направи кафе , придружено естествено с два модела кекс и три вида сладки, след което се пристъпи към подреждането на багажа.
Както казах пристъпи се... само по себе си подреждането обясни доста неща.
На първо место Ванята НИКОГА не си беше редил багажа сам. Тази работа а вършеха мама, кака, леля и ко. Защо да се мори човека с толкова помощен персонал? След като стана ясно, че така няма да стане взех нещата в свои ръце: Процедурата беше следната – нещото за багажа се носеше при мен за одобрение след което се слагаше ДО раницата. Репликите бяха от типа „Джапнаките няма да му трябват”,” Не лельо Нинче – наистина шампоана против пърхот е излишен”, „Август сме – не му трябва шал”, „Ванята резервни чорапи няма ли”.
Натрупания багаж беше доста солидна купчина .... И на Ванята му се даде възможността да си го подреди в раницата. Аз скръстих ръце и загледах. Естествено якето (всъщност анурак от баща му с емблема на БТС) , отиде най-отдолу точно върху него беше поставена храната (домашно произведени въглехидрати в количество като за чаено парти с 30 гости), а върху тях бяха поставени две шишета с вода. След нелеп опит да се натъпче остатъка в страничните джобове последва ново представление в стил Швеик състоящо се от последователни опити кутията със сладки да бъде набутана в джоб с двойно по малки размери. Мене лично дали от кафето и кекса, дали от друго ме беше обхванала една тиха апатия изразяваща се поглед говорещ „Изяжте ме мухи” и апатия най често разпространена сред хората на сериозни антидепресанти.
Накрая реших , че е време да взема нещата в свои ръце.... Буквално. Изсипах всичко обратно на леглото, махнах няколко не особено необходими но обемни предмета (дори не искам да си спомням за чинията алпака, несесера за хранене за 6 (шест) човека и още един два подобни артикула) и започнах да подреждам. Курабийките минаха от кутия в плик , вторият кекс беше оставен въпреки неодобрителните погледи на лелята (ако искате вярвайте носеща гръмкото име Ламбина). След около 30 минути редене на пъзел най накрая анурака отиде под джоба на раницата, джобовете бяха закопчани на последна дупка на кожените си ремъчки и се строполих на масата за да пробвам домашната вишновка (наистина превъзходна). Имах тежка мигрена, защото целият цирк се приемаше с огромен ентусиазъм от сестрината челяд, а децата имат навика си да изразяват тези чувства с нечленоразделни звуци в неприятен да ухото диапазон. До ден днешен не ми у ясно как три хлапета на куп са в състояние да заглушат и рок концерт- но го правят.
Тръгнах си добре „навишновчен”, съпроводен със сластните и обещаващи погледи на джабоподобната братовчедка, но с чувството за добре изпълнен дълг. Този път Ванята щеше да дойде на похода подготвен......
Това изтрая до следващата сутрин когато нашият герой цъфна на срещата изкипрен в чифт бели китайски кецове. Явно не само багажа му го подреждаше женската половина на рода.
!
Коментар