Tweet
След прекалено дългото застояване на едно място (криза 
), решихме поне по Гергьовден да му отпуснем края и да пообиколим малко. Предупреждавам от сега - снимките са съвсем малко и с не особено добро качество.
Първоначалната идея беше да отскочим на 6ти до едно конкретно място в Родопите, да проверим дали едни хубави хора не са забравили как се приготвя агне на трап и по някое време в събота, като изтрезнеем, да се приберем. Както често се случва обаче, плановете отидоха на кино още в сряда вечерта - един клиент малко нещо ми вдигна кръвното и изразходвах целия си запас от търпение, за да запазя добрия тон и към 7 вечерта на 5ти просто се натоварихме набързо на Витарката и отпрашихме в посока Димитровград- Хасково - Кърджали - Момчилград - Златоград, най-вече защото любимата ми половинка не беше ходила по тоя край.
Офроуда започва още на влизане в Димитровград, но за това по-нататък. Малко преди Златоград се отбих по някакъв черен път, прегазихме 2-3 локви и си намерихме чудна полянка за преспиване. Не посмяхме да запалим огън - беше достатъчно топло, а най-вече местността си беше откровено пожароопасна.
На сутринта, свежи и бодри, отскочихме до Златоград:
Помотахме се по работилничките, грънчарите бяха така любезни да ни демонстрират глинените чанове - за моя голяма изненада вадят кристално-чист звук, като добри туристи се снабдихме с някой и друг сувенир и дори заварихме празничната литургия. Може би трябва да уточня, че не си падам никак по религията във всичките и разновидности, но просто нямаше как да пропуснем многогласната хармония, която се носеше от храма. Да де, в Александър Невски сигурно има и по-добри гласове и по-голям хор, но пък в Златоградската църква имаше дух, истински дух, който толкова отдавна не съм усещал. А и пеенето беше къде по-близо до балканджийското, отколкото до почти оперните престаравания, които понякога пускат по телевизията.
Позяпахме картата и навигаторката реши, че трябва да проверим защо след с. Стрижба (последното преди прохода Маказа) няма път
Уточнявам, става дума за обикновена пътна крта от Лукойл.
Път, естествено имаше, плътно покрай река Кесебир - приятно, но нищо особено. Добираме се без приключения до Тихомир и, надъхани от успеха, решаваме да проверим защо на картата няма път между селата Ручей и Лимец. И се започна.
На картата е отбелязано, че от пътя за Крумовград се отклонява черен път към Лещарка и Ручей. Табелите на Лещарка обаче са си на пътя. Питаме първия срещнат, който на не особено добър български обяснява, че за Ручей трябва да минем през, цитирам: "покрай гробищата и през втората Лещарка". А сега де? Намираме въпросните гробища и влизаме в селото. Един изключително дружелюбен човек, вероятно малко над 60 годишен, ни обясни как да намерим пътя за Ручей, като на 2-3 пъти деликатно намекна, че вероятно няма да можем да минем. Което имаше обратния ефект - само ни насъска още повече
След 2-3 килоетра се добираме до друго село, което се оказва, въпросната "втора Лещарка". Пак питаме, този път директно ни обясняват, че с тая смешна колица нямаме никакви шансове. Засегнат на чест и на Витара, възразявам, че съм с 4х4, но човека, с когото разговаряме хич не се трогва. "Вървете, щом искате", казва, но с една такава усмивчица, ясно казваща "Давам ви 10 минути преди да се откажете". Сега като се замисля - да бях го послушал, но пък нямаше да съм аз, ако поне не опитам...
Излизаме от селото и виждаме ей тая картинка:
Красота! Даже има нещо, което поне от далече прилича на път:
Не съм проверявал височините, но долу до реката денивелацията е стотина метра. Спускането как да е. Пътят е отврат, не толкова, защото е тесен, колкото заради доста неприятни подскоци, които при този наклон и на това място са си откровено опасни. Слизането е на първа бавна, тук-там на спирачки и на молитви. На няколко пъти слизам да огледам преди да мина, но като цяло с малко адреналин се минава. Долу ни чакат няколко безнадзорни крави и подозрително тесен мост:
Първо слизам под моста, колкото да се уверя, че е достатъчно здрав и с леко притеснение отбелязвам, че който и да е минавал последно, е предпочел да мине през реката - пътя малко преди и малко след моста видимо не е използуван никога от автомобил. Малко ми остава и аз да се набутам през реката, но неприятното разположение на камъните и дълбокия пясък на брега ме отказват - не ми се занимава няколко часа да вадя закопана Витара, а въобще не си представям как точно да обясня къде съм, ако се наложи да ме вадят...
Похапваме за успокоение на нервите и с малко помощ от навигаторката минавам по мостчето. Снимки от изкачването нямам, защото хич не ми беше до снимане - първа бавна и на молитви, Камъните тук-там са разместени, на места ронливи и сигурно свалям съединител като за 1000 километра, докато най-накрая се добираме до въпросното селце, наречено Ручей. Гледката на почти отвесната пропаст, започваща на няма и половин метър от гумите и свършваща стотина метра по-надолу никак не помага за подобряване на настроението. Обаче пусти инат...
Ручей се оказва 5 къщи на куп, като единственото, което подсказва, че сме 21ви, а не 11ти век, са електрическите стълбове и самотната сателитна чиния на единствената обитаема къща.
Път напред обаче няма. Въпросния Лимец се вижда на отсрещния баир, но не и някакъв начин да се доберем до там. Дори си правя труда да обиколя общо трите глухи пресечки между къщите, но там трудно може да мине нещо по-голямо от катър.
Привличаме вниманието на древен старец, видимо единствен постоянен обитател на селото. Малко трудно намираме общ език, но в крайна сметка успява да ни обясни това, което вече и аз съм разбрал - път нататък няма. За сметка на това откриваме път нагоре, където обаче на 2-3 километра по-нататък има само 15-тина изоставени къщи. И една обитаема, но възрастната жена, която мяркаме за момент, се скрива в къщата и ни оставя да се оправяме сами. Витарата едва минава между къщите с прибрани огледала, но не това е интересното. Интересното е, че ще трябва да се връщаме по същия неприятен път.
Връчвам на жената една бира за отпускане не нервите - помага. Бавно и полека се спускаме до реката и когато започваме обратното изкачване към Лещарка, правя грешката да погледна отсрещния склон. Е сега вече ме хвана шубето! Задавам си въпроса що за малоумен идиот съм да се чекна по тия баири, при условие, че нямам абсолютно никаква работа там...
Както и да е, нагоре винаги е по-лесно и двадесетина минути по-късно, стараейки се да не се заглеждам встрани, се качваме обратно до Лещарка. Оня същия човек, който по-рано ни обясни, че нямаме шансове, се показва и като му казвам, че все пак сме издрапали, отначчало не вярва. Убеждава го само тържествуващата ми физиономия. Пожелава ни лек път и продължаваме нататък.
Някъде между двете Лещарки удряме едно рамо на закъсал Московец и без повече приключения, хващаме пътя към Крумовград. Интересна подробност от махалите на Лещарка - пътят е около 2-3 километра. Пеш сигурно е доста по-малко, но с кола толкова. Асфалт няма, не е имало и няма и да има скоро, но пък на най-гадните участъци някой си е направил труда да циментира, при това грамотно, част от черния път. Не съм питал, но съм почти сигурен, че си е работа на местните хора. Вярно, циментираниите участъци са съвсем тесни, гумите на Витарата едва се събират, но определено облекчава много живота на местните шофьори.
Вече е към 6 вечерта, когато се добираме там, за където сме тръгнали поначало, но ни чака изненада: основната група се очаква за събота и неделя.Което не ни устройва, защото в неделя сутрин трябва да сме си у дома. Взимаме няколко сурови мръвки и се забиваме по Бяла река. Нататък ясно - огън, чакане, печене, ядене, няколко бири и по спалните чували.
На сутринта прегазваме Бяла река надолу по течението, някъде до Меден Бук и отпрашваме към Ивайловград. Спираме в Лъджа за по кафе, придружено с приятен разговор с любезните домакини и след кратък размисъл отпрашваме към крепоста Лютица. По някое време срещаме табела "пътят е непроходим за леки автомобили", но решаваме, че не ни засяга, още повече пътят си иглежда съвсем безобиден. Спускаме се до римския мост на Армира:
Покрай моста има брод, но не му обръщам внимание и както ще разбера съвсем скоро - това е грешка. Разминаваме се с едно бяло Паджеро и поемаме нататък. Съвсем скоро разбирам какво са имали предвид с табелата "Непроходим". Вярно не е за лека кола. То и за джип не е, но вече сме претръпнали, къде на бавни, къде на псуване, къде с мръсна газ, издрапвам до една площадка с някакъв фургон и гордо развяващо се българско знаме. Пътя не е чак толкова екстремен, по-скоро се притеснявам да не сцепя някоя гума по камъните или да не хлътна в изровеното - все пак на места дълбочината е над половин метър, а клиренса на Витарката е далеч по-малък, но всичко минава благополучно.
На това място се вижда още един път и подозренията ми, че съм се набутал се увеличават. Малко по-късно, когато се качваме на самата крепост и заварваме там бялото паджеро, вече съм сигурен, че съм се прекарал сериозно с драпането по изровените камънаци. По някое време се виждаме с групата от Паджерото и шофьора - готин пич, явно местен, ни обяснява, че през брода покрай римския мост има път и с джип се минава съвсем спокойно. Когато малко след това обаче горе се появява един Сценик се вкисвам окончателно - явно съм набарал от трите най-дългото, а бях толкова доволен, че съм издрапал...
На връщане минаваме по третия път, който ни извежда близо до Пелевун (по неизвестни причини на картите напоследък го отбелязват като Плевун, но това е отделна тема). Спокойно се минава с лека кола...
След известно чесане по главата се отправяме към обичайната спирка в този регион - Маджарово. Ходя достатъчно често там и всеки път пейзажа ме впечатлява. Докато се чудим дали да слезем на плажа на Арда или да търсим старите крепости, се набиваме по едно пътче, по което не бях минавал. Добираме се без приключения до една чудна малка рекичка. Водата е толкова топла, че не се сдържаме и откриваме сезона на къпането. Толкова е спокойно и приятно, че оставаме до вечерта. Размазващо!
Вечерта решаваме, че сме се находили и поемаме обратно към дома. Имах доброто желание да помрънкам колко много калпави пътища има в милата ни Татковина, но едва ли ще кажа нещо ново. За статистиката: обща продължителност 680км. Изразходвани точно 70 литра газ, което си е направо отлично. И около 0.4 литра масло, което никак не е добре.
По груба сметка сме минали около 120км по черен път, от тях малко под 50 км труднопроходим терен. Две-три преджапвания на реки и няколко кални коловоза, но нищо особено. Много красота, чуст въздух, адреналин и съвсееем мъничко страх
Пропуснал съм поне полвината обикаляне - и част от пътищата и посещението на Вила Армира (между другото там засякохме едно туристическо BMW с пазарджишка регистрация, което ми се видя подозрително познато) и какво ли още не, но пък това не е точен отчет, нали?
), решихме поне по Гергьовден да му отпуснем края и да пообиколим малко. Предупреждавам от сега - снимките са съвсем малко и с не особено добро качество.Първоначалната идея беше да отскочим на 6ти до едно конкретно място в Родопите, да проверим дали едни хубави хора не са забравили как се приготвя агне на трап и по някое време в събота, като изтрезнеем, да се приберем. Както често се случва обаче, плановете отидоха на кино още в сряда вечерта - един клиент малко нещо ми вдигна кръвното и изразходвах целия си запас от търпение, за да запазя добрия тон и към 7 вечерта на 5ти просто се натоварихме набързо на Витарката и отпрашихме в посока Димитровград- Хасково - Кърджали - Момчилград - Златоград, най-вече защото любимата ми половинка не беше ходила по тоя край.
Офроуда започва още на влизане в Димитровград, но за това по-нататък. Малко преди Златоград се отбих по някакъв черен път, прегазихме 2-3 локви и си намерихме чудна полянка за преспиване. Не посмяхме да запалим огън - беше достатъчно топло, а най-вече местността си беше откровено пожароопасна.
На сутринта, свежи и бодри, отскочихме до Златоград:
Помотахме се по работилничките, грънчарите бяха така любезни да ни демонстрират глинените чанове - за моя голяма изненада вадят кристално-чист звук, като добри туристи се снабдихме с някой и друг сувенир и дори заварихме празничната литургия. Може би трябва да уточня, че не си падам никак по религията във всичките и разновидности, но просто нямаше как да пропуснем многогласната хармония, която се носеше от храма. Да де, в Александър Невски сигурно има и по-добри гласове и по-голям хор, но пък в Златоградската църква имаше дух, истински дух, който толкова отдавна не съм усещал. А и пеенето беше къде по-близо до балканджийското, отколкото до почти оперните престаравания, които понякога пускат по телевизията.
Позяпахме картата и навигаторката реши, че трябва да проверим защо след с. Стрижба (последното преди прохода Маказа) няма път
Уточнявам, става дума за обикновена пътна крта от Лукойл. Път, естествено имаше, плътно покрай река Кесебир - приятно, но нищо особено. Добираме се без приключения до Тихомир и, надъхани от успеха, решаваме да проверим защо на картата няма път между селата Ручей и Лимец. И се започна.
На картата е отбелязано, че от пътя за Крумовград се отклонява черен път към Лещарка и Ручей. Табелите на Лещарка обаче са си на пътя. Питаме първия срещнат, който на не особено добър български обяснява, че за Ручей трябва да минем през, цитирам: "покрай гробищата и през втората Лещарка". А сега де? Намираме въпросните гробища и влизаме в селото. Един изключително дружелюбен човек, вероятно малко над 60 годишен, ни обясни как да намерим пътя за Ручей, като на 2-3 пъти деликатно намекна, че вероятно няма да можем да минем. Което имаше обратния ефект - само ни насъска още повече
След 2-3 килоетра се добираме до друго село, което се оказва, въпросната "втора Лещарка". Пак питаме, този път директно ни обясняват, че с тая смешна колица нямаме никакви шансове. Засегнат на чест и на Витара, възразявам, че съм с 4х4, но човека, с когото разговаряме хич не се трогва. "Вървете, щом искате", казва, но с една такава усмивчица, ясно казваща "Давам ви 10 минути преди да се откажете". Сега като се замисля - да бях го послушал, но пък нямаше да съм аз, ако поне не опитам...
Излизаме от селото и виждаме ей тая картинка:
Красота! Даже има нещо, което поне от далече прилича на път:
Не съм проверявал височините, но долу до реката денивелацията е стотина метра. Спускането как да е. Пътят е отврат, не толкова, защото е тесен, колкото заради доста неприятни подскоци, които при този наклон и на това място са си откровено опасни. Слизането е на първа бавна, тук-там на спирачки и на молитви. На няколко пъти слизам да огледам преди да мина, но като цяло с малко адреналин се минава. Долу ни чакат няколко безнадзорни крави и подозрително тесен мост:
Първо слизам под моста, колкото да се уверя, че е достатъчно здрав и с леко притеснение отбелязвам, че който и да е минавал последно, е предпочел да мине през реката - пътя малко преди и малко след моста видимо не е използуван никога от автомобил. Малко ми остава и аз да се набутам през реката, но неприятното разположение на камъните и дълбокия пясък на брега ме отказват - не ми се занимава няколко часа да вадя закопана Витара, а въобще не си представям как точно да обясня къде съм, ако се наложи да ме вадят...
Похапваме за успокоение на нервите и с малко помощ от навигаторката минавам по мостчето. Снимки от изкачването нямам, защото хич не ми беше до снимане - първа бавна и на молитви, Камъните тук-там са разместени, на места ронливи и сигурно свалям съединител като за 1000 километра, докато най-накрая се добираме до въпросното селце, наречено Ручей. Гледката на почти отвесната пропаст, започваща на няма и половин метър от гумите и свършваща стотина метра по-надолу никак не помага за подобряване на настроението. Обаче пусти инат...
Ручей се оказва 5 къщи на куп, като единственото, което подсказва, че сме 21ви, а не 11ти век, са електрическите стълбове и самотната сателитна чиния на единствената обитаема къща.
Път напред обаче няма. Въпросния Лимец се вижда на отсрещния баир, но не и някакъв начин да се доберем до там. Дори си правя труда да обиколя общо трите глухи пресечки между къщите, но там трудно може да мине нещо по-голямо от катър.
Привличаме вниманието на древен старец, видимо единствен постоянен обитател на селото. Малко трудно намираме общ език, но в крайна сметка успява да ни обясни това, което вече и аз съм разбрал - път нататък няма. За сметка на това откриваме път нагоре, където обаче на 2-3 километра по-нататък има само 15-тина изоставени къщи. И една обитаема, но възрастната жена, която мяркаме за момент, се скрива в къщата и ни оставя да се оправяме сами. Витарата едва минава между къщите с прибрани огледала, но не това е интересното. Интересното е, че ще трябва да се връщаме по същия неприятен път.
Връчвам на жената една бира за отпускане не нервите - помага. Бавно и полека се спускаме до реката и когато започваме обратното изкачване към Лещарка, правя грешката да погледна отсрещния склон. Е сега вече ме хвана шубето! Задавам си въпроса що за малоумен идиот съм да се чекна по тия баири, при условие, че нямам абсолютно никаква работа там...
Както и да е, нагоре винаги е по-лесно и двадесетина минути по-късно, стараейки се да не се заглеждам встрани, се качваме обратно до Лещарка. Оня същия човек, който по-рано ни обясни, че нямаме шансове, се показва и като му казвам, че все пак сме издрапали, отначчало не вярва. Убеждава го само тържествуващата ми физиономия. Пожелава ни лек път и продължаваме нататък.
Някъде между двете Лещарки удряме едно рамо на закъсал Московец и без повече приключения, хващаме пътя към Крумовград. Интересна подробност от махалите на Лещарка - пътят е около 2-3 километра. Пеш сигурно е доста по-малко, но с кола толкова. Асфалт няма, не е имало и няма и да има скоро, но пък на най-гадните участъци някой си е направил труда да циментира, при това грамотно, част от черния път. Не съм питал, но съм почти сигурен, че си е работа на местните хора. Вярно, циментираниите участъци са съвсем тесни, гумите на Витарата едва се събират, но определено облекчава много живота на местните шофьори.
Вече е към 6 вечерта, когато се добираме там, за където сме тръгнали поначало, но ни чака изненада: основната група се очаква за събота и неделя.Което не ни устройва, защото в неделя сутрин трябва да сме си у дома. Взимаме няколко сурови мръвки и се забиваме по Бяла река. Нататък ясно - огън, чакане, печене, ядене, няколко бири и по спалните чували.
На сутринта прегазваме Бяла река надолу по течението, някъде до Меден Бук и отпрашваме към Ивайловград. Спираме в Лъджа за по кафе, придружено с приятен разговор с любезните домакини и след кратък размисъл отпрашваме към крепоста Лютица. По някое време срещаме табела "пътят е непроходим за леки автомобили", но решаваме, че не ни засяга, още повече пътят си иглежда съвсем безобиден. Спускаме се до римския мост на Армира:
Покрай моста има брод, но не му обръщам внимание и както ще разбера съвсем скоро - това е грешка. Разминаваме се с едно бяло Паджеро и поемаме нататък. Съвсем скоро разбирам какво са имали предвид с табелата "Непроходим". Вярно не е за лека кола. То и за джип не е, но вече сме претръпнали, къде на бавни, къде на псуване, къде с мръсна газ, издрапвам до една площадка с някакъв фургон и гордо развяващо се българско знаме. Пътя не е чак толкова екстремен, по-скоро се притеснявам да не сцепя някоя гума по камъните или да не хлътна в изровеното - все пак на места дълбочината е над половин метър, а клиренса на Витарката е далеч по-малък, но всичко минава благополучно.
На това място се вижда още един път и подозренията ми, че съм се набутал се увеличават. Малко по-късно, когато се качваме на самата крепост и заварваме там бялото паджеро, вече съм сигурен, че съм се прекарал сериозно с драпането по изровените камънаци. По някое време се виждаме с групата от Паджерото и шофьора - готин пич, явно местен, ни обяснява, че през брода покрай римския мост има път и с джип се минава съвсем спокойно. Когато малко след това обаче горе се появява един Сценик се вкисвам окончателно - явно съм набарал от трите най-дългото, а бях толкова доволен, че съм издрапал...
На връщане минаваме по третия път, който ни извежда близо до Пелевун (по неизвестни причини на картите напоследък го отбелязват като Плевун, но това е отделна тема). Спокойно се минава с лека кола...
След известно чесане по главата се отправяме към обичайната спирка в този регион - Маджарово. Ходя достатъчно често там и всеки път пейзажа ме впечатлява. Докато се чудим дали да слезем на плажа на Арда или да търсим старите крепости, се набиваме по едно пътче, по което не бях минавал. Добираме се без приключения до една чудна малка рекичка. Водата е толкова топла, че не се сдържаме и откриваме сезона на къпането. Толкова е спокойно и приятно, че оставаме до вечерта. Размазващо!
Вечерта решаваме, че сме се находили и поемаме обратно към дома. Имах доброто желание да помрънкам колко много калпави пътища има в милата ни Татковина, но едва ли ще кажа нещо ново. За статистиката: обща продължителност 680км. Изразходвани точно 70 литра газ, което си е направо отлично. И около 0.4 литра масло, което никак не е добре.
По груба сметка сме минали около 120км по черен път, от тях малко под 50 км труднопроходим терен. Две-три преджапвания на реки и няколко кални коловоза, но нищо особено. Много красота, чуст въздух, адреналин и съвсееем мъничко страх
Пропуснал съм поне полвината обикаляне - и част от пътищата и посещението на Вила Армира (между другото там засякохме едно туристическо BMW с пазарджишка регистрация, което ми се видя подозрително познато) и какво ли още не, но пък това не е точен отчет, нали?
Прикачени файлове
Нямам нищо против да се завирам по кофти терени, но не и когато на картата са отбелязани като първокласен път и навсякъде са набити табелки за винетки. 
Коментар