Tweet
ДапрекосишАтлантическия океан с яхта ... Кой се вълнува като мен само от мисълта за това !
Имам ли съмишленици, сродни души, чели като мен прекалено много за морски пътешествия, приключения и непознати земи, дето да ги дърпа синята безбрежност и копнежа да видят на всяка цена, какво има отвъд хоризонта...
Чувам вече тези, които са били вече там или професионално са пресичали нееднократно
Атлантика да ми се подсмихват леко на ентусиаста в мен, но нали и те са го преживели това
вълнение някога, нали е имало първия път ! Какво толкова...
Малко романтично започнах, което не ми пасва на характера въобще, а и от скромния си опит и от разкази на познати и не толкова познати си давам трезво сметка, че романтиката в плаването не е толкова много, колкото се е изписало в книгите и лошото време, клатенето, еднообразието и понякога неспиращите беди, малки и големи, една след друга те съсипват изцяло... Но пък от друга страна, постигаш нещо, отиваш до целта,побеждаваш, чувстващ се като уморен Цезар, не си даваш точна преценка от кое точно си опиянен - лашкането и блъскането на вълните или нескромността да се почувстваш роднина на морския бог, достигнал до набелязаната точка, въпреки всичко.
С мен поне винаги така е било: Шефа (погледни нагоре), винаги ме е награждавал с нещо си, само мое и лично за мен, след като ме е накарал да изтърпя еди-какво си, без да се оплаквам...Дали залеза с невероятните облаци, оцветени с последните задъхани слънчеви лъчи, първи обилен снеговалеж, магически изчезващ с неизбежното топло съприкосновение с непонятно черната земя или внезапна появява на дъхава люлякова поляна с раздиращо слуха скрибуцане на щурец.Това само за мен или заради мен и трябва само да си отворя очите за да го имам и да съм позитивен да го усетя. Затова и съм станал несвойствено за натурата ми търпелив и все очакващ напоследък. Не съм повече вярващ от средно-статистическия българин, които влиза два пъти в годината на църква, но и атеист не съм. И ето какво ми се случи наскоро и сега не знам какво да правя. Та на ТЕМАТА вече: Имам приятел, който е нещо своеворода самотен мореплавател( то и аз съм такъв, но начинаещ ) и с 13 метрова яхта се мотае из райските места(естествено, че му завиждам). Намислил е последно да прекоси Атлантика следващия месец , маршрута е Канарски – Карибски острови. И естественно, не желае да ме вземе с него.(то и аз бих постъпил така, след като лодката ми е оборудвана да се управлява и обслужва от един човек). Но какво се случва едва ли не в последния момент – приятелката му склонява на молбите и решава да тръгне с него. В разговор разбирам, че вече при променените обстоятелства има място за мен и моята приятелка(съпруга)!? Казах му няма проблем и сега спешно си търся, защото реално нямам такава или поне отговаряща на тези критерии: да обича силно морето и морските приключения, да има малко опит в мореплаването(морската болест не е за подценяване) и да знае малко немски...Надявам се да не звучи неприлично предложението ми, за мен в никакъв случай, не... Защото аз си имам цел, която преследвам и гоня до дупка и това е повече опит и оттам увереност във ветроходството и съм на крачка да се кача на моята яхта и вярвайте, все по-малко и по-малко ще чувате за мен...Не съм млад, на 40+ съм и не гоня вече много цели едновременно и знам колко много загубих и колко много спечелих, когато реших да променя изцяло живота си.Какво се случи ли? Заразих се с „океанския” вирус, видях как живеят хората с яхти по марините, бях там, усетих атмосферата, вкусих чувството свобода.Не мога повече да съм робота от системата: работя работа, което по принцип мразя и получавам пари, които давам за глупости(рекламата!), заспивам пред телевизора и на другия ден пак същото и след малко: а, пак ли Нова година е дошла?? Вече съм отчайващо „зависим” от синия аналгин, който едновременно ме тонизира и успокоява и не искам да спра да бъда зависим. Право на избор в живота за мен не е вече само думи.. Това е засега,стига , че ме изби на чувства, а и да пиша така, в интернетпространството е ново и малко смущаващо за мен, като знам колко завзеци има и как аномнимността влияе на хората.. Споделете, критикувайте, питайте ме нещо повече, че се уморих да пиша на PC-то и май много я разхвърлих темата и не знам дали съм убедителен. Не пиша често, даже последните 10-ина години никак . Естественно, че работата имаше приоритет...
Имам ли съмишленици, сродни души, чели като мен прекалено много за морски пътешествия, приключения и непознати земи, дето да ги дърпа синята безбрежност и копнежа да видят на всяка цена, какво има отвъд хоризонта...
Чувам вече тези, които са били вече там или професионално са пресичали нееднократно
Атлантика да ми се подсмихват леко на ентусиаста в мен, но нали и те са го преживели това
вълнение някога, нали е имало първия път ! Какво толкова...
Малко романтично започнах, което не ми пасва на характера въобще, а и от скромния си опит и от разкази на познати и не толкова познати си давам трезво сметка, че романтиката в плаването не е толкова много, колкото се е изписало в книгите и лошото време, клатенето, еднообразието и понякога неспиращите беди, малки и големи, една след друга те съсипват изцяло... Но пък от друга страна, постигаш нещо, отиваш до целта,побеждаваш, чувстващ се като уморен Цезар, не си даваш точна преценка от кое точно си опиянен - лашкането и блъскането на вълните или нескромността да се почувстваш роднина на морския бог, достигнал до набелязаната точка, въпреки всичко.
С мен поне винаги така е било: Шефа (погледни нагоре), винаги ме е награждавал с нещо си, само мое и лично за мен, след като ме е накарал да изтърпя еди-какво си, без да се оплаквам...Дали залеза с невероятните облаци, оцветени с последните задъхани слънчеви лъчи, първи обилен снеговалеж, магически изчезващ с неизбежното топло съприкосновение с непонятно черната земя или внезапна появява на дъхава люлякова поляна с раздиращо слуха скрибуцане на щурец.Това само за мен или заради мен и трябва само да си отворя очите за да го имам и да съм позитивен да го усетя. Затова и съм станал несвойствено за натурата ми търпелив и все очакващ напоследък. Не съм повече вярващ от средно-статистическия българин, които влиза два пъти в годината на църква, но и атеист не съм. И ето какво ми се случи наскоро и сега не знам какво да правя. Та на ТЕМАТА вече: Имам приятел, който е нещо своеворода самотен мореплавател( то и аз съм такъв, но начинаещ ) и с 13 метрова яхта се мотае из райските места(естествено, че му завиждам). Намислил е последно да прекоси Атлантика следващия месец , маршрута е Канарски – Карибски острови. И естественно, не желае да ме вземе с него.(то и аз бих постъпил така, след като лодката ми е оборудвана да се управлява и обслужва от един човек). Но какво се случва едва ли не в последния момент – приятелката му склонява на молбите и решава да тръгне с него. В разговор разбирам, че вече при променените обстоятелства има място за мен и моята приятелка(съпруга)!? Казах му няма проблем и сега спешно си търся, защото реално нямам такава или поне отговаряща на тези критерии: да обича силно морето и морските приключения, да има малко опит в мореплаването(морската болест не е за подценяване) и да знае малко немски...Надявам се да не звучи неприлично предложението ми, за мен в никакъв случай, не... Защото аз си имам цел, която преследвам и гоня до дупка и това е повече опит и оттам увереност във ветроходството и съм на крачка да се кача на моята яхта и вярвайте, все по-малко и по-малко ще чувате за мен...Не съм млад, на 40+ съм и не гоня вече много цели едновременно и знам колко много загубих и колко много спечелих, когато реших да променя изцяло живота си.Какво се случи ли? Заразих се с „океанския” вирус, видях как живеят хората с яхти по марините, бях там, усетих атмосферата, вкусих чувството свобода.Не мога повече да съм робота от системата: работя работа, което по принцип мразя и получавам пари, които давам за глупости(рекламата!), заспивам пред телевизора и на другия ден пак същото и след малко: а, пак ли Нова година е дошла?? Вече съм отчайващо „зависим” от синия аналгин, който едновременно ме тонизира и успокоява и не искам да спра да бъда зависим. Право на избор в живота за мен не е вече само думи.. Това е засега,стига , че ме изби на чувства, а и да пиша така, в интернетпространството е ново и малко смущаващо за мен, като знам колко завзеци има и как аномнимността влияе на хората.. Споделете, критикувайте, питайте ме нещо повече, че се уморих да пиша на PC-то и май много я разхвърлих темата и не знам дали съм убедителен. Не пиша често, даже последните 10-ина години никак . Естественно, че работата имаше приоритет...
. От там, ако времето позволява, държите курс към Барбадос, заобикаляте го и цопвате желязото пред Bridgetown. Викате ги на 12-ти канал на УКВ, после пускате дингито и с документите под мишница, право при властите.
).
"
Коментар