КЪМ ИРЛАНДИЯ ПРЕЗ ЮНИ С КОЛАТА И ПАЛАТКИТЕ

[Asterix]

Пролетта вече клонеше към своя край, а световното първенство по футбол беше в разгара си, когато в късния следобед на един юнски петък се натоварихме в колата заедно с една камара багаж и потеглихме към Ирландия. Магистралата и границите в нашата посока бяха чисти и се пътуваше приятно. В обратната посока обаче великата миграция на турците от запад на изток беше в пикова фаза, но за това щяхме да мислим на връщане. Този път някак успяхме да тръгнем по-навреме и целта да стигнем Хърватска тази вечер в приличен час изглеждаше съвсем постижима. Само на Сърбо-Хърватската граница се опитаха да ни саботират с детайлна проверка на багажа в някакво хале, но за щастие изгубиха интерес още в зародиш и скоро след последните слънчеви лъчи разпънахме лагера на чудесно място в покрайнините на крайгранично хърватско село. Мястото беше много идилично, близо до река Bosut и единствено крясъците на стотиците водни птици смущаваше нощното спокойствие.
Ден 1
Сутринта ни посрещнаха дузина чапли и два черни щъркела, които ровеха из водата в търсене на закуска. До палатките пък се мъдреха няколко черничеви дървета отрупани с плод, така че и нашата закуска беше готова. Мястото предразполагаше за дълго подмотване, защото имаше масички с приятна гледка, но не трябваше да се бавим, защото имаше планирано състезание по риболов за деца и дойдоха хора от организацията, за да започнат с приготовленията. Събрахме лагера и се отправихме на запад през Словения и Италия с дестинация за деня – Франция.




Извадихме някакъв крив късмет, че се паднаха рекордни жеги за юни и италианските магистрали ни посрещнаха с 42 градуса. Захлади се чак привечер малко преди френската граница, където вместо минаване през тунела Фрежус, си избрахме планински проход с хубави алпийски гледки и много завои. Беше красиво и прохладно - истински лукс, а като истинска награда дойде мястото за лагеруване, което открихме. Едно от най-чудесните в последно време. След като разпънахме палатките, направихме сефтето на новия преносим душ на Сашо, изядохме по 1 кг салата на човек и се оттеглихме в палатките под нощните звуци на планината.
Ден 2




Намирахме се близо до Анеси, градче което от доста време искам да видя, така че след закуската с гледка се отправихме натам. Паркирахме близо до центъра и тръгнахме да видим какво има да ни покаже градчето. Определено приятно място, главно заради езерото, каналите и симпатичните сгради отрупани с цветя, но и доста пренаселено от туристи, което малко замъгляваше чара му. Беше подобаваща жега и не се задържахме много. Имахме да прекосим почти цяла Франция за деня, за да достигнем Бретан с една спирка за разглеждане на малко традиционно селце по пътя.







Нямаше време за губене, така че хванахме магистралата и започна голямото плащане на такси. Френските магистрали според мен са най-скъпите в Европа. Сумата се доближаваше до около 12 евро за 100 км, а някъде и повече. По-късно като попитахме наш приятел французин, той сподели, че са дадени на концесия от правителството, но то не контролира цените и концесионерите си правят каквото искат. Той като французин каза, че му е скъпо и винаги избира обходни маршрути. Е, ние нямахме време, иначе с удоволствие бихме спестили някоя магистрала за сметка на малки пътища във френската провинция. По пътя разгледахме единствено Semur-en-Auxois, където случайно засякохме някакъв музикален фестивал. В различни части на града бяха обособени малки зони, в които свиреше музика на живо или на запис. Всяка зона беше с различен жанр и можеш да спреш да послушаш каквото ти харесва най-много. Добро хрумване! Продължихме в посока Рен като заобиколихме Париж отдалеч. Залезът ни завари на около 180 км от крайната цел и решихме да разпъваме лагера. Сашо намери добро място на Google Maps сред едни житни ниви, където единствено няколко заека изтичаха на светлината на фаровете. Мястото беше спокойно и приятно както и цялата вечер.



Ден 3
Потеглихме към 9 ч в посока Fougeres – малко градче в провинция Бретан, което се оказа изключително зрелищно откъм архитектура. Въпреки жегата, го обходихме и изпихме по една ледена бира с гледка към крепостните стени, които разцепваха централната част.







В късния следобед потеглихме към Cancale на брега на океана, където имахме среща с нашия стар приятел французин на име Жудикаел. Хубаво е да се срещаш с чуждоземните си приятели от време на време, а не само да комуникираш по интернет. След като се видяхме и обсъдихме плана за действие, Жудикаел каза, че няма начин да пропуснем Mont-Saint-Michel, който беше в близост, и който неглижирахме при предишното си посещение в района преди 2 години за сметка на Saint Malo. Е, определено щяхме да допуснем грешка да не видим това място, по-различно от всичко, което сме виждали като забележителности по време на пътешествията през годините. Малко градче с традиционни къщи, построено на скала в океана, която по време на прилив се превръща в остров. За жалост нямахме много време по светло там, макар и в тъмнината мястото да имаше неповторим чар и по-малко тълпи. Щеше да е добре да имахме още ден за разглеждане из района, да се видим с Жудикаел за повече, но уви – вечната надпревара с времето. Нас ни очакваше ферибота за Ирландия на следващия ден, а Жудикаел трябваше да се приготвя за пътешествието си с колело от Франция до Исландия след два дена. Исландия, където всъщност се запознахме с него по същото време 10 години по-рано. Пожелахме си „До скоро“ и се настанихме на къмпинг в близост, където вече всички спяха, а ние се стараехме да сме максимално тихи.









Ден 4
Слънцето отново напичаше от рано и в палатките бързо стана като в парник, което помогна да се изстреляме по-навреме. Потеглихме към Cherbourg, откъдето тръгваше ферибота за Ирландия. Пътят до там беше един от малкото неплатени, по които покарахме из Франция. Там някъде из трафика пред нас се изпречи кола с ремарке пълно със стари мебели. На пръв поглед нищо необичайно, но се оказа, че те не са укрепени добре и от вятъра една врата на шкаф полетя из пространството. Благодарение на голям късмет не се заби в предното стъкло, а се изтъркаля под колелата и стана на трески. Много тъпо и лекомислено от страна на французина и добре, че ни се размина. Когато пристигнахме и се наредихме за товарене на ферибота се замислих колко бързо и лесно минава една такава процедура в Европа, колко уредено е в сравнение с качване на ферибот от Тунис например, където процедурите, проверките и чакането бяха безкрайни. Пътуването с ферибота беше около 15 часа до Ирландския бряг, което време беше подходящо за релакс, бира на палубата и зяпане в безкрайната морска шир. Случайно се заговорих с ирландци, които се връщаха обратно от континентална Европа. Казаха, че са ни видели малко по-рано и много са ни се зарадвали, че сме дошли от другия край на Европа и пътуваме със старо Ауди из техните земи. Фенове на марката от старите й години. Много позитивни хора, с които завързахме приятен разговор.

[Asterix]

Ден 5
Рано сутринта акостирахме в Rosslare, разтоварихме се бързо без излишни проверки и тръгнахме към първата дестинация – Cobh. Както и в Шотландия преди 2 години, така и тук имаше нужда от едни 20-30 минути адаптация с лявото движение и най-вече кръговите движения, но бързо се привиква. Паркирахме в центъра и тръгнахме на разходка в необичайно топлото за Ирландия време. Cobh се оказа много приятно градче. Освен приятната атмосфера, другите по-емблематични забележителности тук са катедралата, малкото пристанище и най-вече колоритната стръмна уличка с дългата редица разноцветни къщички. Разбрахме че някои от местните се дразнят на туристите, които в целта си да направят най-добрия кадър от перфектния ъгъл, се случва да влизат по дворове или да се катерят по оградите на съседните имоти.











След разходка из градчето продължихме към следващата цел, а именно град Корк. Паркирахме малко нелегално и се отправихме на опознавателна обиколка. Корк е голям град за местните стандарти и не беше особено впечатляващ макар и приятен за няколко часово размотаване, но няма нищо по-емблематично, с което да бъде запомнен. Аз лично го запомних с две неща. Първото е с безплатната цитадела, а второто е че като си купиш някаква напитка от магазин, плащаш отделно опаковката, която не е никак евтина. След като я върнеш в специална машина, която се намира на входовете на магазините, получаваш обратно депозита за опаковката. Машината приема само опаковки от напитки, които се предлагат в Ирландия. Добре работеща система за стимулиране на рециклирането.



Продължихме към намиращия се в близост Charles Fort. Добре запазена фортификация на брега на океана, която предлагаше интересна архитектура и приятни гледки. Видяхме и James Fort на отсрещния полуостров и предвид напредналия ден се отправихме към планинския район на северозапад. На следващия ден щяхме да изкачваме връх Carrauntoohil - първенецът на Ирландия, който макар и да не блести с височина, предлага чудесни гледки при хубаво време, както и тегав стръмен терен със сипеи и камънак. Настанихме се на къмпинг малко преди залез. Беше сравнително скъп, където душът се плащаше допълнително по евро на минута. За да го ползваш, трябва или да имаш асистент да ти пуска монетите докато ти се къпеш, или да притичваш насапунисан в другия край на общите бани, за да си пускаш монетки. Изключително удобно измислено. Но пък каквото такова. Разпънахме палатките, Сашо направи един казан пържени яйца и на фона на тъмните силуети на близките планини, изпратихме деня.





Ден 6
Ден за планина и за щастие с перфектно слънчево време. От ранна утрин се чуват циповете на съседните палатки и стъпките на потеглящи към планината хора. Ние не бяхме от най-рано тръгналите, защото прехода не се очертаваше дълъг. Наслагахме провизии в раниците, бърза закуска и потеглихме към върха. Първата част от маршрута беше с постепенна денивелация. Идеален терен за „влизане в крачка“. Имаше две хубави езера, които изкусително призоваваха за разхлаждане в необичайното за района топло време. След това дойде най-кривият участък, т.н. „Стълба на дявола“. Представляваше доста стръмен терен осеян с разхвърляни камъни и участъци плътни сипеи. След това се излиза на седловината преди върха, следва още малко бъхтане, но вече придружено със силен вятър и се разкрива металният кръст на върха. Гледката е чудесна, както всъщност от всеки един планински връх при ясно време. Откарахме там повече от половин час. Обядът с гледка горе беше два пъти по-вкусен.







Обратно в къмпинга зареждаме водните запаси с хубава вода от планината, изпиваме по една бира на сянка и поемаме на север в посока емблематичните „Скали на Мохер“. Но преди да започнем да търсим място за диво къмпингуване, разгледахме долменът Poulnabrone, който много напомня на долмените в България. Вечерта имахме късмет и намерихме място за палатките зад изоставена къща в края на малко село. Хора почти не се виждаха наоколо и вечерта беше спокойна и приятна под звездите и звуците на нощта.

[Asterix]

Ден 7
В другия край на селото се намираха останки от старинна каменна църква и след закуска се отправихме първо натам. Наоколо не се виждаше жив човек и това допълваше усещането за мястото, някак древно, видяло какво ли не през вековете. Продължихме по пътя. Беше ред на “Скалите на Мохер“. Една от известните забележителности на държавата. Мястото е зрелищно и представлява зелени ливади, които завършват с отвесни скали, спускащи се стотици метри към океана. Принципно тук идват много туристи, но за късмет беше още рано сутринта и се понасяше. Има няколко точки с гледка към скалите, които са свързани с пътеки. Ходиш, зяпаш, снимаш и продължаваш нататък. На последната точка с гледка заваля един хубав дъжд и бързо се изнизахме обратно към колата, но видяхме достатъчно. Отправихме се на север към малкото градче Clifden с изоставен, но много хубав замък на хълмовете над града. Там отново валеше и влязохме в туристическия информационен център хем на сушина, хем да понаучим за някоя забележителност в района. Служителката беше много отзивчива и ни разказа всичко, за което се интересувахме. Насърчи ни да видим замъка над града и да не пропускаме островите Aran, които планирахме за посещение на следващия ден. Затова завъртяхме едно кръгче в малкия град и се отправихме към замъка. До него се стига по пътека пеша от пътя за по-малко от 30 минути, но разходката и откриващите се гледки бяха добре дошли, още повече, че вече не валеше. Замъкът беше изоставен и рушащ се, но с особен чар, красива архитектура и целият обвит в бръшлян от едната страна. Като декор от някой филм. Наоколо кротко скитаха крави и допълваха пейзажа. Общо взето в Ирландия трудно може да се завъртиш на 360 градуса и погледът ти да не попадне на поне едно тревопасно. Тъй като времето напредваше, трябваше да потърсим място за нощувка. Времето обаче пак нещо се вълнуваше, валеше, духаше и влагата се беше просмукала във въздуха. Всичко беше прогизнало и опитите за нагазване в някоя ливада завършваха с джвакане на краката сякаш стъпваш в напоена гъба. Май беше най-добре да се ориентираме към къмпинг са тази вечер. За щастие имаше такъв на около 15 км от ферибота, който трябваше да хванем на следващата сутрин. Абе лукс си е в къмпинга – баня, кухня, сушина за вечерята, нямаше и такива орди от хапещите изроди – midges (или миджовете, както им казвахме ние), които могат да превърнат и най-приятното място във филм на ужасите, ако са голямо количество. На следващия ден се чудиш откъде ти е дошло. Целият си на едри червени буци като дори и по главата под косата всичко е на хълмове и какви ли не релефи от ухапванията на тези гадове. Единствено вятърът е спасение, но него все го няма, когато те са наоколо. Е, тази вечер ги нямаше, така че беше спокойна и приятна вечер в къмпинга.



















Ден 8
Без много мотане събрахме лагера преди утринния дъжд и се отправихме към фериботите за островите Aran, а именно най-големият от тях Inishmore. Там фериботът е само за пешеходци и за около 45 минути се стига. Веднъж на острова, най-добрият вариант за пълноценно разглеждане е с колело, което получаваш срещу 25 евро за целия ден. Предварително бях набелязал маршрута, за да сме по-организирани и да видим повече неща. Най-популярните забележителности на острова са т.н. „Dun“ или крепости, но със специфична форма и архитектура от реден камък, най-често с овална форма или с формата на полукръг. Разположени са сред зелените ливади или на отвесните скали край океана. Гледките са зрелищни, а това че островът е малък и можеш да го видиш като на длан от по-високите части, допълваше красотата. Другото интересно са хилядите каменни зидове, които прорязваха зеленината, а често зад тях надничаха дружелюбни магарета. Нещо което не се среща на основния ирландски остров, където овцете царуват. Дългоухите симпатяги допълваха идиличната картина и само чакаха да им обърнеш внимание. Карането на колело беше истинско удоволствие предвид липсата на автомобилно движение. Единствено трябва да си наложиш да не спираш постоянно да снимаш, защото все нещо ти грабва окото. На няколко пъти се налагаше да оставяме колелетата край пътя и да хващаме пътеки пеша, но всички правеха така и нямаше притеснение за изчезването на велосипедите. Всички забележителности, които видяхме бяха безплатни освен „Dun Aengus“, но цената за вход е съвсем нормална. В северната част на острова има и колония от тюлени, но успяхме да видим само един във водата. Островът е изключителен и ако не бързахме, с удоволствие щяхме да останем да нощуваме и да се приберем на следващия ден, но както винаги, все времето ни гонеше по петите. Накрая се наложи да завъртим педалите с пълна сила, за да хванем ферибота за наобратно 10 минути преди да издуе платната. Обратно на основния остров, продължихме на север към градчето Westport. Там Краси установи, че е качил неканени пътници от острова – два кърлежа, които за щастие успя да извади с пинсета. По-късно намери и трети. Явно е имало бая на острова. Westport кипеше от живот, улиците бяха оживени и баровете се пръскаха по шевовете. Разходихме се и погледахме ритъма на града главно заради атмосферата. Нямаше някакви емблематични забележителности. В края на града имаше и къмпинг, който проверихме за евентуална нощувка, но се оказа много претъпкани и шумен, и решихме да се уединим някъде в дивото. Въпреки трудното намиране на места по тези земи, все пак тази вечер имахме късмет и на едно уширение до почти изоставен път, успяхме да се установим. Макар и да се наложи да поутъпчем тревата, която беше около метър висока, мястото беше много спокойно и приятно. Трябваше ни не малко място – за колата, двете палатки и масата, затова трябваше да има доста площ. Поредния валеж тъкмо приключваше и ни позволи да се насладим на вечерта.

[Asterix]

Ден 9
Утрото ни посрещна с хубав слънчев ден и след обичайните занимания в лагера продължихме към “Benbulbin”. Това е голяма скала с форма на пресечена пирамида, която се издига насред равнинния пейзаж. Около нея има изградена нещо като екопътека, която предлага постоянни хубави гледки по време на разходката, а на едно място и доволно количество боровинки. По стръмните склонове на скалата се виждаха като малки точки образите на пасящи овце. В района спокойно можеш да изкараш цял ден особено ако искаш да се качиш на върха на скалата и да погледнеш как е отвисоко. В тази част на страната пейзажът започна да се променя. Появиха се иглолистни гори, а колкото по-на север отивахме, изглеждаше по-диво и откъснато.

















Достигнахме Malin Head или най-северната точка на остров Ирландия. Има фар, отвесни скали и вятърът не спира да духа никога. Тук беше и момента, в който пътят ни тръгваше на югоизток към Северна Ирландия и крайната спирка Белфаст, но по пътя имаше още какво да се види. При влизане от Ирландия в Северна Ирландия, обликът не се променя особено, освен че цените преминаха в паундове. Сякаш и подходящите възможности за спане из дивото станаха повече. Подминахме Derry, градът свързван с много кръвопролития през размирните времена, когато ирландците и англичаните са били в конфликт. Не ни остана време да го посетим. На следващия ден вечерта трябваше да хванем ферибота от Белфаст до Ливърпул, но посетихме няколко интереси обекта по пътя. Замъкът „Dunluce“ беше на скалите над океана. Макар в развалини, на светлината на залязващото слънце, изглеждаше приказно. Близо до него се намира може би най-известната природна забележителност в Северна Ирландия – Giants Causeway. Представлява нещо като нацепени скали във формата на шестостени, но най-удивителното е правилната форма и броя им, които придават тази уникалност на мястото. Уцелихме перфектния момент за разглеждане. Беше привечер, нямаше почти никакви хора, а светлината беше най-подходящата за контрастни снимки. Странно, но се влиза без да са плаща вход. Според мен това съвсем скоро ще се промени. Не ни се тръгваше и поостанахме, за да запечатаме момента. След това беше крайно време да намерим място за лагеруване. Хванахме обещаващ път, които се очакваше да влезе в гъста иглолистна гора, но точно на входа метална порта препречваше пътя. За късмет до портата имаше малко уширение, където разположихме лагера. Логиката беше, че след като пътя е преграден, явно не се използва много. Мястото имаше прекрасна гледка към ливадите, фермите и океана. Залезът обагряше всичко наоколо в характерните златисти нюанси. Приятно място за последно лагеруване на ирландския остров. Но……….нямаше как всичко да е идеално. Нашите стари врагове миджовете усетиха, че се наслаждаваме прекалено много на момента и бързо вдигнаха тревога и започнаха да атакуват. До тук със спокойствието. Нанизахме мрежите на главите, сложихме якета и ръкавици и се примирихме, че тук е така.

[Asterix]

Ден 10
В 5 часа сутринта спря кола на близо. От нея изскочиха един мъж и кучето му и тръгнаха да се разхождат отвъд портата. Това бяха единствените посетители, които смутиха уединението ни. Размърдахме се лениво и започнахме сутрешната рутина - закуска, чай, кафе, организиране и прибиране на багажа и потегляне към Белфаст, който не беше далеч. По пътя обаче спряхме да видим „Hidden Village of Galboly“ – скритото село. Няколко стари къщи от камък скрити в края на изоставен черен път, а наоколо беше пълно с диви зайци, които гледат подозрително от разстояние. Мястото изглежда изоставено и изобщо не е туристическо, но пък можеш да усетиш какъв е бил животът тук едно време, когато е било населено.









Стигнахме до Белфаст и паркирахме близо до центъра в изоставено хале обособено като платен паркинг. Изглеждаше доста криминално, но имаше камери навсякъде. Не можахме да се ориентираме каква е схемата за паркиране на улицата, така че решихме да не рискуваме. Вечерта преди ферибота нямаше да имаме време да се разправяме при евентуално поставяне на скоба, така че по-добре беше да заложим на сигурното. Денят се очертаваше чудесен за разходка и имахме време чак до вечерта за изследване на Белфаст. Започнахме от т.н. „Titanic Quarter“, който беше посветен на известния кораб. Имаше музей, който беше изграден сравнително наскоро. На отделни точки бяха разположени обекти свързани с компанията, която го е построила. Там е разположен като забележителност и корабът „SS Nomadic“, построен от същата корабостроителница и съвременник на Титаник. Аз като цяло не бях запознат с детайли относно техническите характеристики на Титаник, но четейки ми стана ясно, че е бил нещо невиждано за времето си откъм размери.











След това се насочихме към центъра, който не беше нещо особено. Имаше прекалено много бездомни, наркомани и видимо изпаднали хора, които лежаха по централните части на групи от по няколко човека. Това придаваше цялостен упадък на града. Многобройни графити украсяваха някои от сградите. Едни бяха забавни, други остроумни, а трети тъжни и с дълбок подтекст и със съдържание свързано с жертвите на неотдавнашния кървав конфликт между ирландци и англичани. Продължихме към „Shankill road“ където се намират кварталите в които са били най-големите кръвопролития. Английската част е цялата с английски знамена, а ирландската с техните. Макар да няма конфликт в момента, сякаш във въздуха се усеща напрежение. Все още има висока стена, която отделя двете части на квартала, както и големи порти, които все още се затварят понякога. Последната по-сериозна ескалация на напрежение е била при излизането на Великобритания от Европейския съюз, което вероятно хич не се е харесало на ирландците живеещи в Северна Ирландия. Полетели са коктейли „Молотов“ над стената и по чисто чудо нещата са се успокоили без да се е разгорял отново конфликт. Английската част по мое мнение изглежда повече като гето. Мръсно е, хората изглеждат по-изпаднали и те гледат някак подозрително. Ирландската е по-спретната, усеща се по-голямо спокойствие и нормалност. Графитите тук са навсякъде, изцяло с военна тематика и на една голяма част от тях има послание за приятелство и съпричастност с Палестина. Макар да е потискащо, може би това е най-интересното в Белфаст, което заслужава да се види. Заради историята и всичко свързано с един от най-кървавите конфликти в Европа от последното столетие. Върнахме се обратно в центъра. Седнахме в местен бар да си припомним вкуса на истинска бира “Guinness” и да възстановим малко водния баланс след дългата разходка. Случайно улучихме един от емблематичните барове на няколко стотин години. Беше претъпкано и прекалено шумно, но за кратко ставаше. След бирата вече се свечеряваше и се отправихме към колата, а оттам и към ферибота. Процедурата по товаренето беше бърза и безпроблемна. Пътуването до Ливърпул траеше една нощ, така че се настанихме в каютата (която беше безупречно чиста), погледахме малко мач от световното първенство и закъртихме.














Ден 11
В ранно утро акостирахме в Ливърпул. Трябваше да пресечем Великобритания по диагонал и да стигнем до тунела под Ламанша. Натоварени магистрали и ремонти, всичко си беше както преди две години при предишното ни идване по тези места. Заобиколихме Лондон от юг и скоро след това стигнахме до терминала на тунела. Пристигнахме по-рано от резервацията и трябваше да чакаме около 2 часа, но все пак ни позволиха да се качим на по-ранен влак. Превозните средства се товарят във вагони и така преминават през тунела. Минимизира се рискът от грешки на шофьорите, ако се пусне трафикът на собствен ход. Принципно е хубаво да се вземе билет по-рано. Цената беше с около 50 % по-висока, ако се купи в последния момент. Влаковете приличат на машини от бъдещето. Преходът е около 45 минути, а разтоварването става мигновено. Няма проверки при акостирането във Франция. Интересно преживяване е. Когато стъпихме на френска земя беше около 18 ч и имаше време да отметнем малко километри, че следващите два дена се очертаваха маратонско каране до България. Успяхме да пресечем Белгия и вече по тъмно влязохме в Германия като намерихме доста добро място за лагер недалеч от град Аахен.
Ден 12 и 13
Влязохме в покрайнините на Аахен да заредим с провизии и се отправихме на изток с цел до края на деня да влезем в Хърватска. Германските магистрали бяха претоварени и в ремонти, както обикновено. Горивото беше много по-скъпо на магистралите. И преди е било така, но сега разликата беше по-голяма. В Австрия трафикът рязко стана по облекчен, а пейзажите по-разнообразни и планински, но скоро заваля и валя здраво чак до влизането в Словения. Около Грац магистралата беше затворена и трафикът влизаше в града, но навигацията нещо се обърка тотално и се повъртяхме докато се измъкнем. Словения е толкова малка в този участък, че докато влезеш и вече си излязъл, но не бива да се забравя винетката, макар и за малко си трябва. Веднага след границата в Хърватска, Сашо беше намерил чудесно място за палатка. Имаше беседка и чешма. Дъждът беше спрял, но духаше много силен вятър и трудно разпънахме палатките, но пък ги изпънахме по конец накрая предвид бушуващия вятър. Мястото беше изключително уютно. Хърватска ни посрещна със страхотно място на идване и ни изпраща със същото при последната ни нощувка. На сутринта дойде трактор и екип косачи, които внесоха смут в сутрешните ни занимания. Добре че станахме по-рано. Хората бяха вежливи, но им пречехме да си свършат работата и трябваше да се изнижем по-бързо. На границата Хърватска – Сърбия постъпихме мъдро и заобиколихме на север през един по-второстепенен пункт. На Калотина обаче решихме да не заобикаляме и си почакахме, но все пак по светло се завърнахме на родна земя. Макар с бързане на моменти, пътуването се получи много приятно и внесе свеж полъх в зациклилото ежедневие в големия град. Изминахме 7269 км за 13 дена и въпреки температурните рекорди във Франция, дъждовете в Ирландия и нашите стари врагове миджовете, се получи поредното незабравимо пътешествие.

[aldr]

Благодаря за чудесния разказ !

[Валери Недялков]

Хубав пътепис! Поредния.
Благодаря!