ОТ БЪЛГАРИЯ ДО СИЦИЛИЯ И САРДИНИЯ С КОЛА И ПАЛАТКИ ЗА 2 СЕДМИЦИ

[Asterix]

Хубаво нещо са пътешествията, особено когато чакаш цяла година от едното до следващото по-значимо пътуване. Тазгодишното се очертаваше по-облекчено откъм ковид рестрикции и други такива бюрократични истории, но както се оказа в последствие само така ни се е струвало. Идеята за обиколка на Тунис ми се върти в главата от години и след като ограниченията паднаха не мислихме много-много, а направихме организацията за разходка в тази посока в комбинация с остров Сардиния на прибиране към България. И така в ранните дни на месец май се отправихме в посока Игуменица и ферибота за Бриндизи (Италия). Групата беше пълна – една кола с 4-ма човека. Поради пълния комплект от ентусиасти за пътешествието се наложи изработката на допълнителен втори таванен багажник до основния, който да носи водата и някои други дреболии. В крайна сметка се получи доста добър продукт, който трудно може да се разбере, че не е фабрично изработен. Много е хубаво усещането, когато пътуването започне. Загърбваш сивотата на града, пред теб е само пътя и предстоящите емоции, нови места, срещи с хора и положителни впечатления, които неминуемо те обогатяват и оставят усещане за пълноценно изкарано време. И така след около 600 км се озовахме на пристанището в Игуменица и след известни процедури, бяхме готови за качване на ферибота. Той разбира се закъсня и в малките часове на нощта се понесохме по вълните към Италия.

Ден 2
На пристанището в Бриндизи на сутринта без съмнение се видяхме интересни на граничните служители и решиха да ни поразпитат малко какви ще ги вършим, колко пари носим и да не сме посмели да лъжем, че ще ни претърсят основно. Е, щом сме от България определено трябва да има нещо нелегално. Всички западноевропейци си минаваха без изобщо да бъдат закачани. Нито е първия такъв случай, няма да е и последен, както стана ясно на връщане от Сардиния, така че карай да върви. Времето беше облачно и валеше слаб дъжд. Отправихме се към първата спирка, а именно градчето Алберобело с известните къщи „Трули“. Вечерта трябваше да стигнем до пристанището в Салерно откъдето да хванем ферибота за Тунис.
Алберобело се оказа симпатично, но и доста туристическо градче. Въпреки ръсещия дъждец, ентусиасти за разглеждане не липсваха и беше рядкост да останеш насаме в някоя от малките улички с къщички „Трули“ от двете страни, но с малко повече късмет все пак успяхме. Снимките с тълпи макар и на хубав фон някак си губят от чара.





След Алберобело се отправихме към Матера, която не беше далеч. Паркирахме в центъра и пред нас се откри едно истинско старинно бижу. Да си призная честно по снимките, които съм гледал преди това не очквах да видя толкова мащабен старинен град и гледката определено ме грабна. Разходихме се няколко часа из града, който беше пръснат на няколко хълма и от всеки един от тях гледката си заслужава. Зеленина из града почти липсва и напомня много на град в арабски стил, но точно в това се крие и чара му според мен.



След Матера в доста късния следобед потеглихме към Салерно. Дъждовете, които ни преследваха през почти целия ден вече се бяха поокротили и успяхме да спрем преди града, да реорганизираме багажа и да подготвим раниците за плаването, което се очакваше да отнеме около 23 часа. На тези фериботи винаги е голяма суетня, персонала крещи невротично, хаоса владее наоколо и е добре да си подготвен с багажа. В Салерно влязохме по тъмно. Беше петък вечер и града вилнееше и купонясваше. Полутахме се доста докато открием точното пристанище, но в крайна сметка успяхме. Оказа се, че има яхтено и товарно пристанище, но според google ферибота тръгваше от яхтеното, което не е вярно. Намерихме правилното в другия край на града, заверихме билетите и зачакахме качването. А наоколо тунизииците, които се прибираха внасяха колорит с натоварените си коли, на които таваните бяха отрупани с багаж по-скоро за един камион, отколкото за кола и то какви ли не вещи. Вероятно голяма част от тях изхвърлени на боклука от други. Но такъв си им е манталитета. Ферибота разбира се закъсня и вместо в 1 ч, тръгна 2 ч през нощта, но нищо ново.
Ден 3
Морето беше бурно и след цяла нощ лашкане се събудихме с мътни глави. Оказа се, че ни се е паднала каюта точно на носа, където клати най-много. По обяд акостирахме на междинната спирка в Палермо, за да слязат някои и да се качат други.




Много интересно беше, че само на метри от пристанището с всичките големи кораби, контейнери и съоръжения бяха жилищните блокове с гледка към ежедневния ритъм на пристанището. Няма индустриална зона или отделен периметър, както съм свикнал да виждам на всички пристанища досега. След престой от около 2 часа ферибота пое към финалната си цел – Тунис. В малките часове на нощта се мернаха светлините на африканския континент. Акостирахме на пристанището в Тунис и започна един като цяло уреден процес по гранични формалности. Чак се учудих, но радостта беше рязко попарена на финалната права. Граничарите започнаха да искат ваучер за хотелско настаняване за целия престой. Ние разбира се такова чудо нямахме, а и нямаше как да имаме след като щяхме да се меситим всеки ден и да спим из пустини и шубраци на палатка. Не се и изискваше официално. Бях проверил на сайта на външно министерство и от февруари месец тази година се искаше единствено паспорт и сертификат за ваксинация. Да ама не. Тия тунизийски тиквени глави се запънаха, започнаха да се държат с нас като с престъпници и нещата загрубяха. Те така работели от 2 години заради ковид. Ама какъв ковид бе хора и с какво този хотел ще оправи нещата?!? Да ама малоумните глави не разсъждават. Щях да си помисля, че е лично отношение, но двама германци и двама американци бяха в същото положение като нас. Дори германците показаха резервация от Booking за хотел, но това не било ваучер и явно без ваучер ще пръскат ковид из цял Тунис, така че и те бяха в кюпа с нас. През цялото време не ни даваха никаква информация, само чакахме и чакахме до момента, в който нещата ескалираха. На американците не им издържаха нервите, защото ни задържаха документите и не даваха никаква информация какво се случва. Стана скандал, появиха се едни хора с електрикави жилетки и докато се усетим ни съпровождаха обратно на ферибота почти насила без никакви обяснения. Няма дискусия, няма обяснение, просто ей така си ни изритаха като натрапници от уж отворената си за туристи страна, която се слави като най-светската в северна Африка. Не ни дадоха документите чак докато не преполувихме пътя наобратно за Италия. Американците пропуснаха обратен полет за Мароко от Тунис, германците увиснаха с хотелската резервация, а ние с един билет за ферибот и с план и очакавания за обиколка на страната по чудесен маршрут. Явно така е трябвало да стане. Обратно в Палермо вечерта на следващия ден беше време за преразглеждане и препланиране. Сардиния си оставаше и предстоеше в програмата, но вместо времето планирано за Тунис, решихме, че ще направим обиколка на Сициялия, която в първоначалния план беше само леко загатната и по-скоро претупана.
Започнахме с Палермо. Във вечерните часове ни посрещнаха мръсотия, наркомани, упадък и като цяло един не много приятелски настроен град. В центъра спряхме, за да вземем нещо за ядене и веднага се лепна досаден наркоман, който искаше пари нагло и безцеремонно. След това в нас се блъсна някакъв дрипльо с моторче. Като го питахме дали е добре, той с умопомрачен поглед започна да ни предлага хашиш. Бях резервирал хотел по телефона докато чакахме да слезем от ферибота, но като видяхме на какво криминално място се намира, се обадих да го канселирам. Решихме, че трябва да се разкараме оттук и поехме към планините на около 30 км от града, където спахме на доста приятно местенце на палатка. Много интересно колко симпатична и приветлива е Сицилия щом излезеш от Палермо.

[Валери Недялков]

Браво!

[Asterix]

Ден 4






След закуска се отправихме към градчето Корлеоне с очакването да видим дали „Кръстникът“ е оставил някаква следа там. Градчето беше приятно, но нищо особено, затова не му отделихме много време и решихме да се върнем обратно в Палермо, да му дадем втори шанс и да видим дали на светло не е по-приветлив. Е, определено беше, но все пак планините с боклук по улиците в центъра, странните субекти и някак буквално разлагащите се сгради не можеха да бъдат пренебрегнати. От друга страна пазарите, старинната архитектура и атмосферата на пристанищен град си имаха своя колорит, така че не съжалихме, че се върнахме. Нейде из града се мъдреше надпис, че града бил сблъсък на арабо-европейската култура, но европейската според мен вече беше в крайна фаза на претопяване.









След Палермо, поехме към една от перлите на Сицилия, а именно градчето Чефалу, което беше като друга планета в сравнение със сицилианската столица. Старинни постройки разположени в основата на живописна скала на брега на морето. Тесни улички и шарени лодки допълват атмосферата, а наближаващият залез обагри градчето в златисти отенъци и му придаде дори още по-голям чар. Местенцето си беше за по-дълго оставане, но ние трябваше да се изнизваме, за да си намерим място за палаткуване по възможност с последните слънчеви лъчи. Не стана така разбира се и в тъмницата налучквахме къде ще е подходящо за разпъване на лагера. В крайна сметка без много лутане се устроихме на прилично местенце макар и малко влажно, но не беше време за претенции.






Ден 5
Измъкнахме се лениво в сутрешната свежест и започна обичайната рутина в лагера, която толкова много обичам. Закуска, чай/кафе, обсъждане на маршрута и потегляне към новите хоризонти. Обикновено не става бързо и се измотаваме освен когато тръгваме към някой връх в планината и тогава има военнен режим, за да сме точни.
Като първа спирка за деня бяхме набелязали градчето Ганджи, което беше в планините, беше от онези традиционни малки градчета от камък и имаше празник с оркестър на площада, а недалеч гърмяха и оръдия. Празнуваха деня, в който местните са спрели нашествието на картагенците. Хубаво местенце, но и хубава буря се задаваше, така че след като го обходихме в лек тръс забързахме към колата и на метри от нея небето се отвори и се изля потоп.








Ние продължихме към Агридженто, което се оказа хем старинно, хем с АРТ излъчване. Сицилианските градчета от този тип си приличат, но всяко едно носи и по нещо различно, което го отличава от останалите и го запомняш. В Агридженто това беше живописната и разнообразна стара част и обширната панорама от катедралата в горната част на града. В близост се намира и т.н. „Долина на храмовете“, която ние разгледахме от известно разстояние - от шосето и се отправихме в търсене на подходящ лагер, който открихме зад изоставена полуразрушена постройка насред обработваеми земи.

[Asterix]

Браво!
А да очакваме ли продължение?
Или пътеписа е уърк ин прогрес?

Ей сега ще го изгенерирам

[Asterix]

Ден 6
След закуска поехме към Рагуза със спирка по пътя в малкия национален парк „Bosco di Santo Pietro“, който беше от по-неизвестните забележителности, но пък мястото беше много приятно с гори от корков дъб и вечен дъб, които са красиви и величествени дървета.
След като обядвахме продължихме към Рагуза, която се оказа едно чудесно местенце и то главно заради географското разположение на стария град, кацнал на едно възвишение и с чудесна гледка към него от по-новата част на града. Място, на което просто можеш да седиш и с часове да зяпаш околните долини и стария град сместен на хълма между тях. Тъй като обиколката на Сицилия не беше в оригиналния план, нашето странстване из острова беше импровизация и въпреки това уцелихме чудесни места, които си заслужава да се видят. Е, имаше и помощ от приятел от България, който ни нахвърля на какво да обърнем внимание.












След Рагуза продължихме към Ното. Друг жив и автентичен сицилиански град. Бяхме там малко преди залез, живота в града беше в разгара си, а последните слънчеви лъчи отново обагряха архитектурата в златисто. Дядовци бяха изкарали класически фиатове от далечното минало в перфектно състояние, играеха на шах край тях и се радваха на погледите и одобрителното кимане на минувачите, които се спираха да разгледат колите им. Малко по-натам вероятно известна манекенка правеше фотосесия на фона на местната архитектура заобиколена от половин дузина фотографи. В края на центъра пък бе поместен малък пазар с интересни местни неща за ядене. Опитахме канолите, които доста ни харесаха, а след това се отправихме в търсене на място за нощувка преди да падне мрака. Намерихме го безпроблемно сред маслинова горичка.









Разпънахме лагера и се появи един местен. Усмихнат и приятен човек, който ни поздрави и каза, че няма проблем да останем там. Мястото било негово, а той живеел в къщата отсреща. По-късно вече по тъмно дойде втори, не толкова приятен, а по-скоро кисел и сприхав. Започна да ни обяснява как щял да вика карабинерите, но след като неколкократно му обяснихме, че собственика ни е позволил ни остави на мира. Последва чудесна спокойна вечер в лагера сред маслините и хайде по палатките.
Ден 7
Отправихме се към Сиракуза. Старата част е отделена на остров, до който се стига по мост и това е може би единственото интересно. Изкарахме там до ранния следобед, но на фона на видените до момента градчета в Сицилия, не ни впечатли много.








Решихме след това да видим някой див сицилиански плаж. Спряхме да обядваме край пътя до дупката на диви зайци, които се изнесоха незабавно при нашето появяване. Решихме да ги компенсираме и им оствихме купичинка обелки от моркови в близост, за да се почерпят. След това намерихме наистина див и просторен плаж в близост до иглолистна гора. Доста приятно местенце и почти пусто. Посетителите бяха единици и определено не се ползваше много макар и сравнително близо до Катания. Целия плаж беше осеян с огромни миди, гората в съседство излизаше до пясъка, а на няколко места имаше направни импровизирани навеси от клони, което придаваше примитивност и чар на мястото - сякаш си някаъде на отдалечен остров, а не в цивилизацията.







Продължихме в посока национален парк „Етна“ като край едно от селцата в полите на планината намерихме необитаем двор сред кактуси и вулканични камъни и устроихме лагер за чудо и приказ. Приготвихме сандвичи за другия ден, когато трябваше рано-рано да потеглим към планината и да се разходим по вулкана докъдето позволяваше управата на националния парк. Уцелихме момент, в който вулкана се беше активизирал и не се позволяваха изкачвания до самия връх.

[Asterix]

Ден 8
На фона на изгряващото слънце от лагера се виждаше чудесна гледка към вулкана, който съвсем видимо пушеше. Всичко беше обагрено в розова светлина, наоколо кактуси, маслини и палатките между тях. Цареше приятно сутрешно спокойствие, но нямахме време за подмотване, а трябваше да тръгваме. Изкачихме се сравнително рано с колата до южния подход на Етна. Горе беше доста комерсиализирано, с големи паркинги, магазини и хотели. Южния подход е по-популярния, но и с по-зрелищни гледки към вулканичните релефи. От север е с повече растителност, но и доста по-спокойно откъм тълпи. Ние решихме да изходим цялото разстояние пеша (докъдето беше позволено предвид активизирането на вулкана). Имаше и вариант с лифт и после с 4х4 автобуси, но този вариант хич не ни беше по вкуса. Паркирахме и се огледахме. Наоколо имаше доста впечатляващи експедиционни машини. От преустроени бусове, през огромни 4х4 камиони/кемпери, до един гигантски пикап от Ню Мексико, който беше на околосветско. Всички още спяха, а ние се запътихме по прашния път нагоре. Като цяло пешеходците не бяха много. Не обичат много да се движат тия хора явно. Стигнахме първо до горната станция на лифта. Наоколо още имаше останал сняг, но по пътя не се налагаше да газим в него. След още около час стигнахме до най-високата позволена точка. Беше тъпо, че нямаше как да продължим още нагоре, но гъстата мъгла, която се спусна помогна да не съжаляваме толкова. Италианците така са го измислили, че дори и при нормални условия оттук нагоре може само с гид да се продължи. Само пари гледат да събират тия италианци, а Етна мисля че пълни бая хазната. Тръгнахме надолу с идеята да се качим по някои от околните по-малки кратери, от които също се издигаше пара от земните недра. Решихме да слезем по малко по-различен път, което се оказа добър избор. От югоизточната страна се показаха зрелищни гледки с кратери, засъхнала лава и зелени мъхове. Пейзажа ми напомни за някои части на Исландия и беше най-интересната част от полудневния ни преход из района.














Слязохме към Катания, която нямаше да разглеждаме. Минахме само с колата през града. След Палермо на никой не му се гледаше такъв град. Трябваше да оставим един от членовете на екипажа, който трябваше да се прибере в България по-скоро, а ние да продължим към Месина и ферибота за континентална Италия. В последствие Иван ни разказа, че Катания бил по-приветлив град от Палермо. От Катания до Месина се стига бързо. Нахлухме директно на пристанището и срещу 35 евро докато се усетим вече бяхме на ферибота, който вдигаше котва. Организацията беше изключителна. Направо не разбираш, че се редиш за ферибот, а едва ли не усещането е като да чакаш на светофар да светне зелено. От десетките фериботи, на които съм се качвал, не съм виждал толкова стройна организация или поне така я улучихме ние. От другата страна акостирахме в градчето Вила Сан Джовани. Измъкването от пристанището отне известно време и се отправихме на север. Решихме да отметнем километри, за да може на следвашия ден да ни е по-лежерно. Трябваше да стигнем до Чивитавекия на около 700 км оттук, а оттам да хванем ферибота за Сардиния. Интересното беше, че карахме по хубави спокойни магистрали, които за всеобщо учудване бяха безплатни. На фона на доста скъпите италиански магистрали, това си беше доста добре. В Сицилия също почти не сме плащали за магистрали. Някъде около 3 евро на едно място. Пейзажа в тази част беше доста живописен – планини, зеленина и морето в близост. След около 300 км се отклонихме от магистралата и по черен път стигнахме до подходящо за лагеруване място. Сашо смути един язовец, на чиято територия вероятно гостувахме. Беше мъгливо и хладно, но това не ни спря да вземем по един душ на средата на черния път, където се намери подходящ клон за окачване на преносимия душ.




Ден 9
Прекрасно слънчево време, планински пейзаж, спокойствие, зеленина и свежест ни посрещнаха на сутринта. Мястото, което бяхме избрали беше чудесно. След дълга закуска и подмотване продължихме на север. Тъй като целия ден беше пред нас за изминаването на пътя до Чивитавекия, решихме да слезем от магистралите и да караме по второстепенни пътища, за да разгледаме как е из околността. Накрая така се оказа, че от избиране и подмотване стигнахме малко преди ферибота и то главно заради заобикалянето на Рим, което макар и по свръх треторазряден път с дупки и неравности отне време в задръствания. Все пак стигнахме и товаренето започна веднага. Ферибота беше с крайно пристанище Барселона и междинна спирка Порто Торес на о-в Сардиния. Оказа се че този вариант е доста по-евтин отколкото директната връзка до Олбия. Може би, защото този до Барселона се движеше само веднъж седмично, но точно съвпадна с нашия желан ден за отплаване. Тук за всеобщо учудване накараха пасажерите да слязат и да минат отделно контрол и рентген като на летище. Нещо което беше безсмислено след като колите си минаваха без проверка. Дори накараха Сашо да си изхвърли малкото джобно ножче, ако иска да се качи. Чиста проба заяждане при положение, че от колата мога да взема мачета или брадва, ако искам без никой да ме закача, но явно бедните италианци са видели удобен случай да си го присвоят след като знаеха, че колата е вече на борда и няма къде да го остави. Чиста проба идиоти се оказаха. Тук дори граница не се минаваше. Ферибота беше доста по-цивилизован и като чистота, и като пасажери в сравнение с тунизийския, където си беше голяма анархия. Изкарахме вечерта на палубата с местна бира и гледки към морето, а след това слязохме в каютата, която макар и тясна беше чиста и спретната.

[Asterix]

Ден 10

Сутринта около 7 ч пристигнахме на пристанището в Порто Торес. По-голямата част от кораба се изсипа тук, а доста малко продължиха към Барселона. Първата спирка, към която се насочихме беше градчето Alghero. То е малко крайбрежно градче с арт излъчване из тесните улички. Приятно местенце за разходка и подходящо за първа спирка на острова.










След това се отправихме в търсене на известните от миналото къщурки наречени „Пинета“ или поне аз на така си мисля, че се казват по информация от интернет. Това което бях успял да открия се намираше сред планините във вътрешността на острова и сред поредица от тесни пътчета и безброй завои се озовахме на мястото само, за да открием, че тя е почти разрушена и седи само половината постройка. Принципно представлява постройка с кръгла форма от камък и коничен покрив от дърво. Малки и симпатични, пръснати по планините на острова. В последствие успяхме да видим случайно една, но цялата от камък. Тъй като беше обедно време, решихме поне да използваме удобството на чешма край пътя и да обядваме на мястото. Проблема беше, че наоколо беше голям пек, а сянка никаква, но тук в употреба влезе тентата, която с известно труд и творчество беше нагласена за нуждите ни. Продължихме нататък в посока Bosa, която се оказа доста, доста приятно място. Още от пътя блесна на отсрещния хълм – шарено градче, с крепостни стени над него и голяма река в ниското, по чийто бряг бяха наредени симпатични сгради. Паркирахме и се отправихме на разузнаване. Мястото не е за изпускане и горещо го препоръчвам, ако на някой му се отвори път в тази посока. На високото край крепостните стени може да се приседне и да се наблюдава цялата околност. Поседяхме там известно време и се отправихме за първи плаж на Сардиния недалеч от градчето. В късния следобед се потопихме в освежаващите хладни води на средиземноморието. По плажа беше спокойно. Нямаше и следа от тълпи. Вероятно защото още не беше сезона, а и температурата на водата със сигурност не беше по вкуса на всеки. Привечер се отправихме в посока Оргосоло с идеята преди залез да намерим място за лагеруване. Оказа се нелека задача. И тук почти всяко черно пътче беше с бариера, а ливадите с огради. Все пак не сме толкова претенциозни и разпънахме лагера насред един черен път, който видимо не се използваше. Беше ограден с високи зидове от реден камък, а околните високи треволяци ни скриваха допълнително. Недалеч стадо овце пасяха кротко и създаваха усещане за спокойствие. Хубава първа вечер на Сардиния!

[Asterix]

Ден 11
Продължихме към Оргосоло, което се намираше на 65 км от лагера или около час път. Това градче беше по-различно от всички останали. Това беше градът на графитите. Сградите на целия град бяха изрисувани с какви ли не шарени разбираеми или незнайни графити. Беше много интересно. Не знам дали има друго подобно място по света, но определено това привличаше туристи и придаваше уникалност на малкото населено място. Обходихме го напред и назад, бая поснимахме и се отправихме на юг по вътрешността на острова.











По пътя попаднахме на едно от най-интересните неща, които могат да се видят на острова и които не се срещат никъде другаде – т. н. „нураги“ от времената, когато острова е населяван от тази цивилизация. На острова имаше около 7000 такива постройки в по-добро или по-лошо състояние. Тази, пред която се намирахме се нарича „нураги Ола“ и беше в много добро състояние. От снимка се придобива добра представа какво представлява, но накратко това е градеж от големи обли камъни на два етажа + покрив с вито стълбище във вътрешността и няколко помещения. Инженерния гении за онова време е безспорен. Останахме много впечатлени, а красивата околност правеше всичко още по-хубаво.








В следобедните часове стихнахме до планинско плато с поляни и гори от „вечни дъбове (evergreen oaks)“. Направихме по няколко снимки и продължихме, но скоро направихме обратен завой. Това място беше изключително и не можеше просто да го подминем. Въпреки ранния час и програмата, която следвахме, решихме да прекараме нощта тук. Нямаше по-хубаво място за лагер, а прохладата и спокойствието не бяха за изпускане. Наоколо имаше само стада и малко черни прасета, които невъзмутимо се приближаваха до палатките. Разхождахме се из околността и се отдадохме на релакс. Вечерта отново беше чудесна, а след вечеря излязохме на разходка в нощта за по-добро храносмилане и за учудване на малкото преминаващи автомобили.

[Asterix]

Ден 12
На никой не му се тръгваше от това място, но нямаше как. Продължихме в посока Su Nuraxi, или най-голямата „нураги“ на острова. За разлика от „нураги Ола“, Su Nuraxi беше туристическа дестинация с входна такса. Макар и с доста солен вход, мястото определено си заслужаваше. Основната сграда беше нещо като жилищен блок от големи обли камъни с множество помещения, малко вътрешно дворче и покрив, от който можеше да се наблюдава цялата околност. Реално гледайки градежа отвън, не можеш да си представиш колко много неща са поместени вътре. Гидът ни също беше добър и разказваше увлекателно.







Продължихме към Порто Пино или плажът с пясъчните дюни. Намира се в южната част на острова на запад от столицата Cagliari. Пристигнахме в късен следобед и поехме на разходка по дългата плажна ивица. Мястото беше много живописно. Дюните, макар и далеч от мащабите на пустиня, бяха впечатляващи на фона на морския залив. За десерт се бухнахме в студената средиземноморска вода и малко преди залез тръгнахме да търсим място за нощувка. Тази вечер домакин ни беше едно лозе, ревниво пазено от цял легион комари. Въпреки заплахата от млките гадове се изкъпахме на походния душ ръкомахайки енергично, но макар и така ни накълваха бая. Все пак това не помрачи вечерта.

[Asterix]

Ден 13
На сутринта стана ясно, че съвсем близо до палатките има малко блато и веднага се изясни присъствието на толкова много комари. След закуска продължихме към столицата на Сардиния – Cagliari. Градът е голям за мащабите на острова и модерен, но има и стара част, към която се насочихме след като все пак отктихме безплатно място за паркиране на крайбрежната улица. Поради разположението си, на неравен терен, Cagliari предлага на своите посетители възможността да се качат на високо и да погледнат на почти 360 градуса града и околностите му. Има широка тераса с арка, от която се открива гледка към пристанището и южната част на града. Приятно местенце. Оттам на север се влиза в старата част, а след нея се насочихме към известен закрит пазар, за да видим как стоят нещата там. Опитахме някои местни тестени изделия, които не се оказаха особено сполучливи, както и странни незнайно какви плодове, но след това компенсирахме нещата с пица, която беше доста добра.

















В късния следобед се отправихме на север към град Олбия, откъдето трябваше да хванем ферибота на следващия ден. Пътят от Cagliari до Olbia беше в по-голямата си част магистрала с изключение на последните около 100 км, които още се изграждаха и придвижването ставаше по обходни пътища. На 10 км от Олбия, Сашо намери на картата чудесно място за нощувка. Представляваше спокоен паркинг с пейки и поляни в полите на малък хълм с крепост, а недалеч се намираше и най-дългата гробница на острова. Имаше още няколко буса с германци, които възнамеряваха да нощуват там. За 15 мин се качихме до крепостта, която предлагаше чудесна гледка към морето, околните ливади и близкото летище. Мястото беше изключително спокойно и приятно, поседяхме доста време и позяпахме околността. След това отидохме до гробницата, която се оказа също много интересен обект. Учудващо беше, че това място нямаше вход. Плащали сме за къде къде по невзрачни обекти. Гробницата беше много запазена, с разположени вертикални камъни под формата на полумесец, а в центъра му беше входа. След културната програма заредихме с вода от близкия водоизточник предназначен по-скоро за напояване на животните, но това ни осигури вода за душа. Банята, разположена сред гората тази вечер беше 5 звезди. Следваше вечеря, на която почерпихме и немците с домашна българска ракия. По тъмно се качихме отново на крепостта да погледнем светлините на близкия град и да позяпахме малко в нощта. Поредна чудесна вечер под звездите!

[Валери Недялков]

Това е гробница - долмен от мегалитната ера. В България има доста такива в Сакар и Странджа.

https://offroad-bulgaria.com/forum/о...