Пътешествие с автомобил до остров Корсика и малко от Тоскана

[Asterix]

Дългоочакваното пътуване и за тази година най-накрая дойде и след доста неясноти, суетня, тестове и какво ли още не, в крайна сметка потеглихме към Калотина в добро настроение в сряда вечер след работа. Целта за деня беше да влезем в Хърватска и да спим там на палатка на познато място от минали пътувания. Хубаво е да сме отметнали едни 500 км + две граници и на следващата сутрин със свежи сили да стартираме в посока западна Европа към Ливорно, а оттам на ферибота и към френския остров Корсика. От години се върти идеята за посещението му и сега в тия смутни времена се оказа подходящ момент за пътуване в ЕС. Хем планини има там, хем някое и друго традиционно селце, панорами, плажове, абе с две думи притегателно място си изглежда. След това и Сардиния беше на прицел, но така и не остана време. Ще бъде за другия път, за да й се обърне подобаващото внимание.
И така по границите се изнизахме бързичко и след около 5-6 часа се озовахме на познато място в Хърватска до една помпена станция. Гастербайтерите се нижеха с хиляди, но в обратната посока. Стана ясно, че на връщане ще трябва да мислим концепция за заобикаляне и минаване през по-малки и непознати КПП-та. Разпънахме палатките, както и софрата за първата нощ под отрупаното със звезди небе на Хърватска и уютно заобиколени от царевичак.
Ден 1
Денят тръгна лежерно. Имахме около 900 км до Ливорно и само една граница. Все щяхме да ги вземем за деня. Малко преди тръгване до нас спря малко камионче и човека ни каза, че това не е най-подходящото място за нощувка, така че за следващ път може би ще трябва да търсим друг вариант. Хърватска се изниза и дойде ред на Словения. Там спряхме за обяд в една горичка и купихме билети за първия ферибот на следващата сутрин. Малко след това се появи първата неприятна изненада. Започна да се обажда лявото вътрешно каре. Ей така от раз, без да има предварителна индикация, че нещо го боли. А вътрешно каре като тропа, си тропа здраво, не е като външното. Тази година сменях десните (външно и вътрешно), но за лявото получих уверение, че е добре. Е, да, ама не. Чукането на метал стана бая силно и стана ясно, че трябва да търсим решение. Да ама вече имахме билети за ферибота на следващия ден, така че трябваше да се качим. Хубавото беше, че имаше някакъв момент при шофиране с 80 км/ч, когато преминаваше в състояние на по-голям комфорт без да издава звуци и така успяхме да караме. А Италия не ни помагаше особено. Ужасно натоварени магистрали, ремонти, задръствания и жега. Абе не беше много гостоприемно посрещане, така че в знак на протест в един момент напуснахме скъпите им магистрали и тръгнахме по второстепенни/третостепенни пътчета без милиони тирове, задръствания и такси. Вече се стъмваше. Решихме че ще спим близо до ферибота в нещо като парк, но доста по-диво изглеждащо. На фона на не много добрия ден обаче мястото за нощувка беше пет звездно. Сашо слезе от колата да огледа и каза, че е смутил няколко елена, които кротко си пасяли. Ще си имаме съквартиранти до лагера. Започнахме разпъване на лагера, а походния душ беше позициониран на близката палма. Със салата, домашна ракия и надеждата за по-хубав утрешен ден завршихме в палатките.
Ден 2
В ранна утрин още преди изгрев слънце събрахме набързо лагера в утринната влага и се насочихме към пристанището в Ливорно, което се намираше на около 30 км от мястото, на което нощувахме. Карето все така напомняше за себе си. Като стигнахме на пристанището вече беше започнало товаренето, така че направо се напъхахме в търбуха на ферибота. Организацията беше стройна. Проверка на лични карти, електронен билет и почти пренебрежителен поглед от 2 метра на сертификати от ваксинация и тестове за ковид, които се водят задължителни за качването на ферибота. Няма значение какви са разпоредбите в страната, защото фериботните компании си имаха собствени такива. Голяма тъпотия като цяло. В този ред на мисли на връщане трябваше да си правим локално някакви тестове, но решихме да „побългарим“ датите по тестовете, направени в България и минахме с тях. Всичко беше толкова проформа, че изобщо не изпитвахме угризения за малката шашма. След 4 часово плаване ферибота достигна до пристанището в град Бастиа. Слизайки от кораба разбира се полицията си избра съмнителните българи за проверка. Холандци, италианци, белгиййци и германци си слизаха необезпокоявани и се вливаха в градския трафик. За щастие полицаите бяха много любезни и приветливи и проверката мина бързо. Поехме към набелязан сервиз през безброй кръгови кръстовища и подобаващ трафик. В нашите представи Корсика беше едно спокойно място, в което дори и по-големите градова бяха сравнително заспали и разтоварени от коли и народ. Е, не се оказа така. Стигнахме сервиза и човека ни каза, че първо няма да намерим такова каре на острова и второ най-рано след около 20 дена би могъл да ни поеме. Отидохме при негов приятел, който беше французин, но от арабски произход. Човека се метна за тест драйв, за да се увери в проблема и се понесе с бясна скорост из трафика на града. Малко ми се поизправи косата. Мислех си, ако има камери, ще ми отрежат главата, защото превишението на скоростта беше около два пъти. Въпросния арабин ме убеждаваше, че проблема не е карето, а тампон на двигателя, но в крайна сметка се убеди и ми повярва. Но и той каза, че може да ни помогне само, ако си доставим частта. Почти бяхме поръчали да ни пращат по DHL от България каре, когато решихме да спрем в трети видимо по-голям и спретнат от предните два сервиз. Не хранехме големи надежди, но решихме да опитаме и това се оказа най-правилното решение за деня. Макар да си почакахме, хората подходиха много професионално. Вкараха колата и я прегледаха на подемник. Показаха ми нагледно хлабавината във вътрешното каре и ми казаха да почакам. След това управителя ме извика да ми каже, че е намерил хубава полуоска на SKF в Германия с доставка за около 3 дни и цена само около 150 лв повече отколкото би била в България. Стиснахме си ръцете, оставихме 100 евро капаро и се разбрахме да дойдем пак идната сряда. Беше петък, така че дните за изчакване автоматично станаха 5. Решихме лека-полека да обикаляме острова така и да се надяваме на добър късмет. Все пак искахме да си изкараме пълноценно отпуската, така че се изнесохме от натоварения град Бастия в северозападна посока към планините. Денят беше доста напреднал и имаше време само да се отбием до един плаж и да търсим място за палатките, а както се оказа това не беше най-лесната задача, защото всички черни пътища или бяха преградени, или имаше табели, че е частна собственост. Решихме че това ограждане се дължи на многото кемпери, които циркулираха из острова и вероятно се навираха на какви ли не места, което дразнеше местните. Оказа се че е така само по крайбрежието. Във вътрешността беше много по-лесно да се намери място за нощувка из храсталаците. Попаднахме на нещо като разграден двор, доста подходящ за нашите цели. На влизане смутихме една граблива птица и земята беше покрита с безброй колонии от мравки, но иначе си беше супер. Бяхме скрити зад голям дъб и не се виждахме от близкия път, а имаше и добро място за походния душ в края на ливадата, така че без много да му мислим се настанихме за първи лагер на Корсика.






Ден 3
Денят започна с продължителна закуска под сянката на големия дъб, под който нощувахме. След това вече беше време да започне същинаската обиколка на острова. Първата спирка беше селцето Pigna кацнало на едно възвишение с гледка към северното средиземноморие. Все още нямаше много хора, така че успяхме да се насладим на разходката. Освен че беше в традиционен стил, съградено предимно от камък, селцето видимо имаше „арт“ излъчване. Макар да беше малко си имаше зала за музикални изяви с редовни мероприятия.


След него продължихме към Speloncato, което беше друго селце в подобен стил. Може би е излишно да споменавам, но щом се отделиш от крайбрежието навлизаш в непрестанна плетеница от тесни планински пътчета и движението е нонстоп нагоре и надолу. Хубавото беше, че като цяло тълпите бяха по морето. Островът беше видимо много натоварен откъм движение и често се образуваха не малки задръствания, главно по кръговите движения, които са много на почит тук. Да се върна на Speloncato. Намира се в планините в северната част на острова и е чудесно място за любителите на традиционни местенца. В центъра има чудесна чешма, а над нея се извисява голяма черница с формата на чадър. Може би тук е момента да спомена, че във вътрешността на острова има много чешми с доста вкусна планинска вода. Нещо неприсъщо за повечето острови. За нас това беше добре дошло, защото разчитахме на тях за дневните ни нужди от вода за пиене, миене и къпане. От такава гледна точка бяхме подсигурени.




Разходихме се за около 2 часа из селцето и продължихме към следващата спирка – Soveria. Малко преди да стигнем спряхме за бира и фъстъци край малко пътче с гледка към околните планини и преминаващата в близост влакова линия. Като едно време на село, само че тогава люпехме семки под някоя сянка на такива гледки. Soveria не грабваше с нищо особено освен с панорамните гледки, които се разкриваха. И все пак имаше нещо любопитно, а именно тоалетните. На голяма част от старите къщи те бяха разположени на балконите в изградени помещения около 1,20х1,20 м, а тръбите се спускаха видимо по фасадата на сградите като елегантно бяха прикрити с пръскан бетон. Все пак бяха намерили начин да модернизират старите сгради и да ги снабдят със санитарен възел.




Продължихме към Corte, където целта беше да видим малкия замък на хълма в градчето, откъдето разбира се пак имаше доста панорамни гледки към околността. Доста симпатичен малък замък, но и околността му придаваше допълнително очарование. И в Corte, а и на други места имаше графити и надписи, които апелираха към независимост и свобода за корсиканците. Явно не се чувстваха добре под шапката на Франция и дори символа на острова беше негър с превръзка на главата, което символизирало, че вече превръзката не е на очите и едва ли не не можело французите да ги водят за носа повече. Не съм запознат с историята, така че ще спра до тук по темата.

Скоро щеше да се мръкне и затова напуснахме Corte в посока пътя през „Canyon de La Ruda“. Целта за утре беше Lozzi, откъдето тръгваше пътеката за южния подход към Monte Cinto – или най-високия връх на острова, който със своите 2807 м надморска височина се явяваше вторият най-вискок островен връх на Европа след Етна на Сицилия. Започнахме да търсим място за палатка из каньона, но както знаехме и от опит – в тесен каньон трудно се намираха равни площадки с достъл за кола и място за две палатки. И все пак късметът ни се усмихна и се настанихме зад видимо необитаема сграда, която ни скриваше от трафика по пътя. Е, по-късно стана ясно, че е съвсем обитаема, но не от хора. Мястото не беше лошо и макар и леко мърляво предлагаше удобства за нашите изисквания, така че поразчистихме, подредихме лагера и софрата и преминахме към вечерната баня. Скоро стана ясно, че над имровизираната ни „душ кабина“ нещо се движи. Там минаваше кабел, който свързваше постройката със съседно дърво и се оказа, че плъхове като изкусни акробати маршируваха между сградата и дървото. Не можеше да ни смути такова нещо, нито пък грухтенето и суетнята на диви прасета в съвсем близкия шубрак на не повече от 10 метра. Накрая като седнахме да вечеряме незнайно откъде се появи голяма рунтава и охранена котка. С толкова плъхове сигурно беше преяла, така че изгледа пренебрежително нашата трапеза и потъна в мрака на едно от помещенията.

[Asterix]

Ден 4
Станахме по-рано, за да тръгнем в по-приличен час към планината. Бързо стигнахме до старата на пътеката, нарамихме раниците и потеглихме нагоре. В началото на пътеката имаше доста приятен къмпинг, където цели семейства бяха на почивка сред красотата на планината. Избрахме да се качим по по-непопулярния южен маршрут. По класическия северен подход бях чел, че имало бая тълпи, а това определено искахме да го избегнем. От юг пък почти жив човек нямаше. Пътят нагоре започваше доста леко и височина се набираше бавно, но пък идваше добре като за загрявка.


Беше просторно, пасяха крави и чак далече напред стърчаха острите чукари на масива, където се намираше върхът. Ненадейно край пътя се мерна дива череша зарината с плодове. Нямаше как да се изпусне такава находка и спряхме, за да се наядем до насита. Учудих се къде вирееше това дърво на около 2000 м надморска височина, беше доста голямо и в отлично здраве. Отдавна не бях ял диви череши, които макар дребни, по-месести и със съвсем лек горчив елемент във вкуса, даваха доста свежест в горещото време. Трудно се откъснахме от дървото и продължихме нагоре. Скоро след това беше заслона, който се явяваше междинна точка по маршрута. Там имаше поток, от който лекомислено не напълних запасите от вода.



По-късно се оказа, че до върха не оставаше още около час и половина, а три часа и то по вече доста тежък терен – стръмен, със сипеи и на места с катерене с ръце. Духаше сух вятър, който само при отваряне на устата, я пресушаваше на мига. Водата в бутилката бързо изчезваше, а все още си имаше бъхтане по стръмния чукар. Спряхме за бърз обяд с гледка към изминатия път. Има си планинско правило, че винаги се почива с гледка към изминатия път, а не към предстоящия, особено като те чака такъв лют чукар дето не се дава лесно.

Почти не се виждаха хора. Една част от тези, които срещнахме спряха до заслона, а останалите се движеха в обратната посока. Някъде следобедно време се показа кръста на върха вече на една ръка разстояние. Качихме се и доволни направихме поне една дузина снимки. Постояхме около половин час горе и тръгнахме с бърза крачка надолу и с мисълта за ледения поток край заслона.

Водата изчезна и си делихме една сочна чушка на парчета, за да залъжем жаждата. Вече на потока пихме до насита и си мислех какво удоволствие може да ти достави пиенето на вода. Нещо, което не можеш да усетиш в града, когато винаги под ръка имаш подсигурено достатъчно количество. На заслона се запознахме с дваме белгийци. Интересно, но единия имаше тениска с българската азбука и се заговорихме. Човека беше учител в Белгия и имал добър приятел от България. Дошли на Корсика при други приятели, а и за да избягат от строгите ковид мерки и носенето на маски навсякъде в родината си. Скитали по планините и хич не им се прибирало обратно. Почерпихме ги ядки и сушени плодове, на които се израдваха неимоверно и продължихме надолу, защото вечерта наближаваше малко по малко. Наложи се да подминем дивата череша бързо, защото едно спиране там автоматично значеше замръкване. Тъй като стана късно решихме да се върнем да спим на същото място от вчера при плъховете и дивите свине. Особено дивите прасета тази нощ бяха доста нахални. По едно време през нощта се усещаше сумтене и грухтене точно до палатката на Сашо, но след като той ги нахока ожесточено се изнесоха в галоп покрай нашата палатка с недоволно квичене. Оставиха ни на мира до сутринта, но не и проливния дъжд, който се изсипа в ранните часове на следвашия ден. От мързел ли, от умора ли, не бяхме опънали палатката по конец, не беше съвсем изпъната и сега си сърбахме попарата. Протече и трябваше да правим гимнастики, за да не подгизне всичко. Е, научихме си урока за след това. Лято е, ама винаги може да завали. Принципно в планините не сме така небрежни, но тук се поотпуснахме.

[Asterix]

Ден 5
На сутринта падна голямо сушене на всичко подгизнало. Добре че дъжда вече си беше продължил по пътя и слънцето се беше показало. След като продължихме в посока т.н. Piana Scenic Road съжалихме, че не сме продължили още предната вечер в тази посока. Навлязохме в прекрасни иглолистни гори с не по-малко прекрасни места за лагер. Мястото беше като оазис на спокойствието – хлад, природа, планинска вода в изобилие и много места чудесни за пикник. Спряхме да попълним водните запаси и после се наслаждавахме в движение на гледките. На места, където имаше пролуки в гората се откриваха изключителни панорами към околни долини.



Всъщност имахме усещането, че сме доста нависоко предвид гледките. По пътя се натъкнаме на интересен феномен. На шосето се шляеше шайка от около 8 черни и шарени прасета. Изглеждажа полудиви. Бяхме на километри от най-близкото населено място. Спряхме да ги разгледаме и да ги почерпим с български бисквити. Останаха толкова доволни, че се сбиха на шосето и диво квичене огласи околността. Накрая решиха да си искат нахално още и буквално ни налазиха. Наложи се Сашо да се евакуира моментално в бяг към колата, за да не му изядат и обувките.


Минахме през градчето Evisa, което изглежда доста приятно, но решихме да не спираме, тъй като предните дни вече бяхме разгледали няколко със сходна визия. Стигнахме до началото на панорамния път и паркирахме, за да можем да изходим пътя пеша. Не беше най-чудесното място за ходене поради факта, че пътят е тесен, а е с двупосочно движение и буквално няма място за пешеходци, но не можеш от прозореца на колата да усетиш мястото и да поснимаш на воля. Все пак това беше едно от най-интересните места на острова.






Посоката след това беше към столицата на Корсика – Аячо, или родното място на Наполеон Бонапарт. Пристигнахме в късния следобед като по пътя спряхме за един бърз плаж гарниран с корсиканска бира и фъстъци. Между другото забелязахме, че в някои корсикански бири използват брашно от кестени. Получава се доста приятен вкус. На влизане в Аячо отново поседяхме в задръстване, но хубавото беше, че след това намерихме хубав безплатен паркинг точно на брега до пристанището, който не е далеч от центъра и основните забележителности на града. Тръгнахме покрай брега и после влязохме на централната търговска улица, която завършва при хубава крепост. Навсякъде се споменаваше „Наполеон“ – кафе „Наполеон“, изложба за „Наполеон“ и т.н. Вероятно и половината домашни любимци на острова се казават „Наполеон“. Районът край крепостта беше доста приятен. Имаше и хубав плаж точно до стените на цитаделата.








Града ни допадна, но времето бързо напредваше, а ни се искаше преди мръкване да излезем и да си намерим място за лагеруване. На път към колата добре ни поизкъпа внезапно появил се дъжд и добре наквасени се понесохме към изхода на града в южна посока. Намирането на място не беше лесна задача макар да не търсехме кой знае какво, но все нещо ни отказваше от потенциалните варианти. Малко преди мръкване късметът ни се усмихна и намерихме доста приятно закътано местенце. Тази вчер освен палатките разпънахме и тента, за да ни е мирна главата докато вечеряме. Времето беше колебливо и беше доста вероятно дъждът да ни навести. Тази тента я взехме преди години за откритите пустини на Мароко и Иран с идеята по-скоро да я ползваме за слънце на местата, където намирането на сянка е невъзможно, но в крайна сметка така и не я ползвахме и първоти й опъване са оказа, че беше за защита от дъжд. Получи се поредната приятна вечер в лагера. Няма как да е иначе на пътешествие и на палатка.

[Asterix]

Ден 6
Продължихме на юг към Filitosa, която беше археологически сайт с каменни фигури от древни времена. Учудващо много хора имаше, цената за входа беше висока, а в крайна сметка не беше нищо особено, но гледайки в интернет придобиваш съвсем друга представа.



След Filitosa тръгнахме в посока Bonifacio – най-големия град в южната част на острова, но малко преди да стигнем се отказахме. При справка в google maps, стана ясно, че града е опасан от задръствания и хич не ни се губеше време да киснем, така че завихме на изток преди да стигнем до него с идеята за се прехвърлим от другата страна на острова и да направим още някое бързо къпане в морето. Бях харесал един хубав плаж, който се оказа лош избор. На километри преди и след него от двете страни на пътя беше пълно с паркирали коли и само поради голям късмет успяхме да намерим място за спиране. На плажа се оказа истински мравуняк - толкова много хора имаше. Така и така бяхме дошли, останахме, но само за около половин час. Определено не беше място като за нас с цялото това гъмжило. Не знам дали винаги е така през летните месеци, но острова беше толкова пълен с хора, че бяхме доста учудени. Преди идването ни смятахме Корсика за доста непопулярна дестинация. Изнизахме се и тръгнахме отново на север към един хубав каньон, започващ от градчето Solenzara. Тъй като скоро се очакваше да се мръкне поразгледахме каньона от пътя. Оказа се поредното доста популярно място с бая посетители. Сложната задача беше да намерим място за палатките. Това винаги става трудно в каньони, ждрела и други такива от този сорт места. Стръмно, тясно, камънак. Точно в момента, в който мислехме, че каузата е загубена се показа едно скътано местенце, скрито зад една скала от шосето. Имаше и място за паркиране до пътя, а палатките щяха да са зад скалата. Имаше малко статут на тоалетна, ама нищо страшно. Без колебание се нанесохме, а и гледката беше просто чудесна, така че нямаше какво да му умуваме. Душ, вечеря и по палатките.

Ден 7
Бяхме на около 80 км от Бастия и планирахме да стигнем около обяд за планираната смяна на карето. Пак хванахме трафик. Пристигайки с облекчение разбрахме, че частта е пристигнала. Сега оставаше само и да е същата. И това се оказа така. Хората смениха полуоската, направиха проверка на гумите, на течностите и доляха като комплимент. После минаха с check-list дали всичко е направено, както трябва и бяхме готови за тръгване. Обслужването беше на ниво! Поисках си старата полуоска, но казаха, че сделката е била да остане за тях. Пращали я обратно в Германия, където я рециклирали. Нямаше как да го разбера това на френски в момента на договорка, така че се съгласих безропотно.
Продължихме пътя, но не след дълго стартера реши да става своенравен и стана ясно, че ще ни създава проблеми. Решихме да не продължаваме с обиколката по острова, а да хващаме ферибота на следващия ден. Така или иначе бяхме се позабавили доста с непредвидените процедури и решихме да поразгледаме из Тоскана на връщане и така да запълним малкото време. Намерихме си местенце за нощувка в едно лозе с наклон, където ако се наложи да запалим лесно без стартер. Мястото всъщност беше чудесно. Залязващото слънце над редиците лозя навяваше чувство за спокойствие. За този ден толкова.

[Asterix]

Ден 8
Отново в Бастия минахме през сервиза да видим как стоят нещата с ремонт на стартера. Нямаше такова понятие като ремонт там. Само замяна с нов и чакане за доставка. Не беше добра офертата, така че купихме билети за следобедния ферибот и използвахме оставащото време да накупим малко провизии и разни работи за България. Качихме се безпроблемно на ферибота. Имахме известни резерви заради стартера, но той като че ли се уплаши и не създаваше никакви проблеми до България макар предния ден да не искаше хич да завърти. Времето на кораба беше подходящо за релакс и зяпане в безкрайната шир на морето. Винаги съм харесвал фериботите и времето на тях е било по-скоро удоволствие. Нагласата е по-скоро за круиз, отколкото за досадна подробност, която е необходима за преодоляване на разстояние по вода. В късния следобед акостирахме на континентална Европа в Ливорно. Излизането от пристанището стана бързо и се отправихме към сърцето на Тоскана. Имахме набелязани няколко симпатични малки градчета, а разчитахме и на приятни гледки по пътя към тях. Наистина пътя до там беше много приятен. На 10 км преди първата набелязана точка намерихме чудесно закътано място за лагера. Беше ливада оградена отвсякъде с храсти и ниски дървета. Просто чудесно и точно като по поръчка. Винаги съм казвал, че вечерите и сутрините около лагера, всеки път на ново място са една прекрасна част от цялостното пъуване и изкарване.
Ден 9


Пристигнахме в Сан Джимиджано преди основните туристически потоци да затекат към популярното малко тосканско градче. Това определено беше голям плюс и успяхме да го разгледаме в по-спокойна атмосфера.






След това продължихме към следващата спирка – градчето с доста трудно име - Colle Di Val D'Elsa. Наистина много живописно, с каменни къщи, кацнало на една височинка на скали и с панорамна гледка на района наоколо. Тук се помотахме повечко.





Третото и последно, което видяхме от Тосканските селца беше Monteriggioni – съвсем малко селце или по скоро укрепление, сред чиито крепостни стени се помещава населеното място. Всъщност точно това му беше чара иначе не блестеше с нещо кой знае какво, но пък беше интересно да се види.







Вече беше късен следобед и решихме да поемаме лека-полека по обратния път към България. Поради това, че магистралите бяха почти всички в ремонт и се образуваха ужасни задръствания, а на всичкото отгоре плащаш бая за тях, решихме да се придвижваме на североизток по второстепенни пътчета. Това беше доста добър избор. Видяхме интересни места по пътя, които иначе бихме транзитирали по магистралата, а и честно казано не се забавихме много повече отколкото, ако бяхме следвали транзитния коридор. По тъмно стигнахме покрайнините на Венеция и решихме да се мятаме на магистралата вече. Въпреки късния час движението беше много интензивно. Искахме да влезем в Словения и да спим на някоя от безбройните зелени идилични ливади там. Успяхме някъде в малките часове на нощта. Мястото, което избрахме беше точно според представите ни.


Дни 10-11
Предстоеше ни само транзит, така че се мотаехме много сутринта. Беше събота и всички бяха тръгнали нанякъде, а и с все още неспирния поток от гастербайтери беше ясно, че трябваше да избираме второстепенни КПП-та. Това даде възможност да поразгледаме провинцията на Словения, макар и от шосето. В Хърватска влязохме през северния пункт над магистралата. Стана бързо и беше добър избор. На околовръстното на Загреб отново премеждие. Заварка на изпускателната система изпусна и буквално се скъса тръбата непосредствено след изпускателния колектор и преди първото гърне. Най-неприятното място. Чуваше се оглушително бръмчене. За късмет, но само привидно имаше точно сервиз за гърнета на по малко от километър, но разбира се не работеше. Видимо враждебен и кисел хърватин ни каза, че чак в понеделник ще работи, а и че в цял Загреб нямало да намерим работещ сервиз за гърнета. Спряхме на един супермаркет и решихме да се справяме сами. Интересно е какви чудеса могат да свършат алуминиево фолио за печене, консерва от котешка храна и две водопроводни скоби. Скоро импровизираната муфа беше готова и от оглушителния гърлен звук нямаше и следа. Прибрахме се така успешно до България. Направи ми впечатление обаче изключително дръпнатото поведение на хърватите, които се опитахме да попитаме разни неща. Само като чуеха английска реч и направо ти обръщаха гръб. Явно попадахме само на кофти хора. И така, продължихме нататък. Между Хърватска и Сърбия отново през второстепенно КПП на север от основната магистрала. Тук обаче си почакахме 2 часа някъде. И други бяха решили, че не им се чака цял ден на магистралата. Влязохме в Сърбия по тъмно. Първоначално бяхме решили да разгледаме едно доста симпатично свърталище на рибари край Белград разположено на река Сава, но се забавихме с гърнето, на границата и в крайна сметка остана за друг път. На 50 км след Белград свихме към разни села и търсенето на място за лагер ни отведе в прасковена градина с нектарини, които тъкмо бяха узрели. Спазвайки вътрешни убеждения си взехме само от падналите на земята и изядохме по 1-2. Мястото изглеждаше чудесно, но на сутринта стана ясно, че само така ни се е сторило. По изгрев слънце само след 4 часа сън ни събудиха яростни викове и блъскане по палатките. Излизайки, ни посрещнаха крайно недоволните стопани на овощната градина. Опитите ни да обясним, че единственото, с което сме им „навредили“ на градината е това, че сме омачкали малко бурените с палатката, останаха нечути. Противно на всяка логика е да дойдем да им берем прасковите и да спим там, но явно акъла им не можа да го асимилира. След като Сашо им обясни, че където и да сме ходили, такова отношение не сме срещали, нещо в тях се преобърна и омекнаха. Опитаха се дори да ни почерпят с праскови, но ние се направихме на обидени и с кисели физиономии си събрахме лагера и ги оставихме да се забавляват с историята на българите, които са спали в градината им. Имаха материал за разкази цяла седмица на селския мегдан. Истински братя сърби! Наближавайки Ниш решихме да пропуснем удоволствието да почакаме цяла вечност с целия поток гастербайтери и слязохме към Стрезимировци. Направи ми впечатлени, че сърбите са дръпнали с магистралата и в посока македонската граница. Не знам дали е завършена, но до Сурдулица си беше изцяло магистрала. Не бях минавал няколко години оттам и се учудих. От Сурдулица до границата с България води тесен път с доста завой, но пък е живописно. Характерно за тази граница е, че освен че времето е спряло и всичко става свръх бавно, камиони и коли минават през единствения коридор. В нашия случай за 4 превозни средства отне един час. И все пак беше по-добрия избор. На следващия ден в офиса научих от колежка, че на Калотина е чакала 9 часа, за да влезе в България. Бяхме взели правилното решение да заобиколим. Вече на българска територия оставащите километри се изнизаха бързо и неусетно, отново бяхме в София и монотонното ежедневие ни зовеше. Макар и с перипетии се получи интересно пътуване до места, за които бяхме чели от години, но най-накрая дойде време да ги посетим. Корсика има какво да покаже, разнообразен остров е, но туристическата маса там беше в повече. Може би извън сезона би било по добре за посещение с цел пътешествие, а не за лежане по плажове, вино и сирена по ресторантите. Общо километри 4141 км.

[Венци- малкия]

Страхотно пътешествие. Жалко ,че сте пропуснали Бонифачо, според мен единственото смислено нещо за разглеждане на този остров. И Порто Векио.

[ИВАН НЕДОКЛАНОВ]

Благодаря !!!

Имам една питанка само защо чест разпъвате палатките, така че, едната да гледа гърба на другата ?

[Asterix]

Благодаря !!!

Имам една питанка само защо чест разпъвате палатките, така че, едната да гледа гърба на другата ?

Принципно е без особено значение и вложен умисъл освен в случаите, когато има лек наклон и тъй като краката са откъм входа така се явява най подходящото разположение, за да няма някой надолу с главата :-)

[s_s1]

Благодаря за прекрасния пътепис.
Снимките особено много ми харесаха, защото се отварят в друг прозорец и се "зумират" /древна българска дума/.
И тъй като не съм излизал от Родината от 2019 г. Вашият разказ много ме зарадва.

[afyonki]

Благодаря за прекрасния пътепис.