Tweet
И така, на 25 октомври 2008 година, точно в 0:00 тръгнах от вкъщи. Показание на километража – 187615. След 3 часа и малко отгоре бях на изхода на София, заредих “колкото поеме” на Шел Европа и продължих на запад. След още 47 км бях на границата със Сърбия. Беше пусто (обичайно за този час - вече трети път минавам) – само 1 кола пред мен, формалностите бързо минаваха. Сръбския граничар ме попита колко валута нося (количествата на 3000 евро, мисля, трябва да се декларират), и остана учуден, че имам само 500 евро. След 15 минути вече бях в Сърбия, смених часа от 4:00 на 3:00. 90-те километра до началото на магистралата до Ниш преминах бързо – плътно зад колата, която беше на границата (за съжаление не помня с каква регистрация). Нямаше много движение (вероятно, заради ранния час), намери се още 1 кола “спътник” – не изпреварваше никого от нас. В 20-те км “безплатна” магистрала (нов участък - няма го на картата и още няма построени пунктове за събиране на ртакса) си променихме на няколко пъти реда и дистанцията. Следва TOLL-пункт, на който само вземаме билетче (обикновено за това трябва да се натисне бутон, но понякога служителите на пункта направо подават билета). Веднага след пункта започна мъгла, но на мен не ми пречеше особено – магистрала, почти никакво движение (четири и половина сутринта), а и съм с ксенонови лампи – много полезно нещо. Стана така, че през 200-те км до следващия пункт за плащане аз бях “лидера” – никой не ме изпревари. Подадох билетчето, платих (около 13 евро, но тъй като се бях запасил с динари, плащах с тях). Още 8 км и започна Белград (Beograd, Београд) – столицата на Сърбия. За пръв път ми се случи да премина всичките му 23 км без задръстване на моста на р. Сава (може би, заради ранния час – шест и половина, а беше и събота). След 16 км – трети TOLL пункт – вече директно се разплащаме (около 5 евро). Още 64 км, и последен пункт. Всички условия са както на третия. В 8:15 и 188512 км съм вече на границата с Унгария. Това е последната граница по пътя ми (не че целта е в Унгария). Имаше няколко коли отпред, но всичко вървеше бързо – 10-15 минути. Както винаги унгарския митничар поиска да отворя багажника, но и както винаги, почти “за протокола”. И този граничар попита колко валута нося, и като получи отговор “около 500 евро в брой”, учуден зададе въпрос “А ще стигнат ли ?”. Отговора ми беше прост – “да - ще стигнат, за 1 седмица, а имам и кредитни карти”. По всички граници ме питаха за къде пътувам, но просто така – особено не ги интересуваше, и всички се учудваха че пътувам сам (но по седалките имаше багаж). Започваха най-хубавите пътища – унгарските. 150 км до околовръстното на Будапеща, после 37 по самото околовръстно (съвсем ново – няма го нито в електронните, нито на хартиените карти). Но затова указатели има повече от достатъчно. По този участък (М0 от М5 до М3) ограничението не е 80 км/ч, а 130, както и на другите магистрали. В десет без петнадесет вече съм на М3. Досега съм пътувал по М5 и М1 няколко пъти, а М3 оставаше неизучена. Магистрала като всички останали (около Будапеща има повече хълмове - изкачване-спускане), но затова природата почти по целия път до Мишколц е много красива. Може би, за това много допринасяше сезона (златна есен – присъстваха всички цветове на спектъра). А и много прилича на природата в България. Дори се замислих, че не би било лошо да се живее в Унгария – само ако езика беше лесен … В 11 часа и 188866 км бях до Мишколц (пътя ми не преминава през него, а покрай). Тъй като по-близо до Токай нямаше да съм (засега), реших да спра до някакъв магазин, и той, магазина се показа – Auchan, на изхода от М30 при Мишколц. В радостта си не разбрах кръстовището (в Унгария са малко по-особени), и поех обратно към М3. След 5-6 км се появи възможност да поправя грешката – върнах се където трябва. Оказа се, че магазина още е в строеж. Но наблизо имаше бензиностанция Shell с магазин, където накупих каквото трябва и си починах половин час. В 12 без 15 и 188881 км тръгнах към Словакия. В 12:30 бях на бившата унгарско-словашка граница. Беше запуснато, нямаше жива душа. В този момент ми светна лампата за резерва на горивото, точно на 1000 км от последното зареждане. Не се безпокоих, защото до един от най-големите градове в Словакия - Кошице, имаше около 30 км. В началото “накарах” GPS-а да ме води в центъра на града, а като влязох, започнах да търся (пак на GPS-а) бензиностанция Shell. Бързичко я намерих. Но там имаше изненада – може да се плаща само в брой, а аз имах малко словашки крони – колкото да си платя винетката. Затова пък имах около 40 празни бутилки от чешка бира (от предишни пътувания дотам), и почти всички успях да обърна в пари, а парите – на малко гориво. Оказа се, че и седмична винетка нямат, и тръгнах да търся друга бензиностанция. Ако не трябваше да зареждам гориво, щях да попитам в Agip отсреща за винетка (по думите на момичетата от Шел там би трябвало да има), но колата беше "гладна" и искаше Shell (добре че в града са 3). Но се оказа не толкова лесно да стигна до тях (GPS-а ме пращаше къде ли не, а и неговите пътища не съвпадаха съвсем с действителността). В края на краищата като не обръщах внимание на GPS-а видях една, от другата страна на булеварда. Не се занимавах да търся път към нея (там булевардите нямат пресечки на всеки 50 метра), тъй като малко по-нататък от моята страна следваше OMV. Където и винетки имаше, и заредих нафта – плащането с карта. В 13:30 и 188970 тръгнах към магистралата, Presov и полската граница. След 30 км – по магистрала с почти никакво движение, попаднах в гр. Presov. Сетих се, че не е лошо да купя цветя, и спрях до супермаркет TESCO (за щастие, този вече работеше). Купих букет от 9 рози (че и с отстъпка), върнах останалите бутилки от бира, и отново на път. В Словакия преминават на евро, и навсякъде може да се плаща с него – курса е еднакъв, няма измами. Точно в 14:30 и 189000 км тръгнах към Полша. На изхода на града ме изпревари бял варненски бус (дотук коли с BG регистрация виждах нарядко по магистралите, не очаквах по такова пътче да има). Зарадвах се, свирнах и му примигнах с фаровете, но той ме забеляза след десетина километра. Явно познаваше пътя, и караше бързичко, а аз – плътно зад него. Сигурно като е видял кола, която го следва плътно, се е загледал каква е, и виждайки номера, ми помига с аварийните. В някакво село, заради ремонт на пътя имаше колона пред светофара. Мислех си “ако изляза да си поговоря с него, ще светне зелено” – така няколко минути. Накрая като се реших, действително колоната тръгна. Сигурно бързаше - никъде не се спря. А по пътя следваха един след друг красиви пейзажи – само ги набелязвах за наобратно. В три и половина часа и 76 км след TESCO се появи изоставената словашко-полска граница. В колоната, следвайки буса, не обърнах внимание на ограниченията на скороста на територията на Полша (за пръв път отивах там). За съжаление около километър след границата го спря, струва ми се, гранична полиция, и аз продължих сам. В Полша движението беше значително повече – почти колони, а и по пътя плътно едно след друго селца. Накрая, след още 90 км от границата, в 17 часа и показание на километража 189168 км GPS-а ме отведе на автогарата на Rzeszów (Dwórzec autobusowy). Равносметка: 1553 км, за 18 часа, почти без спиране. Оказва се, възможно е.
Наложи се да почакам около 3 часа – автобуса на спътничката ми пристига в 20:10. Дойде, и се отправихме да търсим отбелязаните бюджетни хотели. Оказа се, че телефоните им записани в GPS-а не са актуални – не съществуват. Затова ги търсехме на място – по адрес. Уви, или нямаше свободни места, или цената не беше подходяща. Тръгнахме на север, към аерогарата – там в село Nowa Wies трябваше да е Dwór Ostoya. Само като го видяхме, разбрахме че не е за нас – твърде аристократично. Но бяхме длъжни да попитаме, и след като цената не ни устрои, тръгнахме да търсим това към което ни насочиха. Там също имаше някакъв банкет (събота вечер – хората разпускат). Започнах да губя надежда – от отбелязаните предварително оставаше само 1 хотел, но на около 30 км, а бях се уморил не на шега. За късмет минаваха някакви хора по улицата, и ги попитахме за нощуване. Те ни насочиха в “Авиата”. Да им дава Господ здраве и дълъг живот на тези хора – това беше точно което търсехме, а и свободна стая имаше. Всъщност, предложиха ни апартамент, цена 120 злоти (около 60 лв.), без закуска. По принцип искахме нещо по-непретенциозно, и по възможност – по-евтино, но както вече писах – бях уморен, и съгласих. И никак не съжалявам. Платихме още вечерта (можеше и сутринта), и като особеност на това място – оставяш паспорта на рецепцията, сутринта си го получаваш. Апартамента се състоше от антре (доста голямо - нормална стая), отделни баня и тоалетна, хол и спалня. Хола и спалнята имат отделни балкони. В хола имаше телевизор, но тази вечер не ни беше до него; в спалнята – радио. Хапнахме, пийнахме, поговорихме, гледахме снимки, обсъдихме плана за действие и маршрута поне за следващия ден, и след душа – в леглото. Блаженството на отпуската и почивката. В какво се състои ? За никъде да не бързаш, да се намираш в компанията на приятни (любими) хора, да не мислиш за неприятности, и да не се грижиш за нищо повече от нуждите за следващите няколко часа. Имахме възможност да си починем още един час – смяна на лятното време със зимно. А утрото беше прекрасно – всичко гореспоменато заедно, и в добавка – тиха местност, слънце, златна есен. Планът за този ден (неделя) беше да се доберем до Ченстохова (Częstochowa), да намерим църквата с чудотворната икона на св. Богородица (почитат я католици, православни, и ако не греша, протестанти и евреи). Евентуално по пътя да разгледаме още нещо интересно, ако попадне и времето позволи, но тъй като последното не беше в изобилие, само се наслаждавахме на прекрасните гледки от колата. GPS-а помогаше с маршрута (по принцип, да се заблудиш е трудно – знаците са повече от достаточно) и във времето на пристигане. Това не ми беше първото пътуване с такова устройство, и знаех, че времето на пристигане може да се промени - зависи от много неща. Но, както вече писах, не бързахме. Маршрута (300 км) минаваше през Жешув (Rzeszów), Dębica (чете се Денбица - там правят автомобилните гуми), Tarnów, Brzesko, Bochnia, Wieliczka, Kraków, Myslowice, Dąbrowa Górnicza, Siewierz (всички населени места от този списък, освен Жешув, имат околовръстни пътища, и през тях не се налага да се минава). На първата бензиностанция спрях и купих винетка (оказа се, че около 100 км съм карал "гратис") и я залепих на стъклото. В началото ми беше трудно да свикна с темпа на движения в Полша, но с течение на временето се получи. Веднага след Краков беше първия пункт за плащане за магистралата (платих в брой), после още един - там пък с кредитна карта. Цената е еднаква (около 4-5 лв. мисля). Някъде 30 км преди Ченстохова набелязахме мотел за нощувка, а след 10 км, в началото на задръстването още една възможност. Отбелязахме за посещение и Olsztyn, но време за него нямаше – оставихме го за друг път. Оказа се че задрътването не от ПТП или защото хората се прибират вкъщи (неделя следобед), а заради ремонт на пътя целия поток е стеснен в една лента. Как пък не се намери някой да нервничи, хитрува, ... GPS-а намери центъра на града, но той е пешеходна зона. Наложи се да питаме полицаите на улицата как да се доберем до църквата. Отговора беше елементарен – “Цял час просто”, което на полски значи “само направо”. До края на пътуването се майтапехме с този израз. Намерихме църквата, близо до нея и паркинг (платен), и тръгнахме. За първи път ми се случва да съм в католически храм по време на служба – досега само съм чел (писано от некатолици) – колко е величествено да слушаш органна музика на такова място, в такъв момент. Е, на мен така величествено не ми се стори, но усещането си беше на 100% по-особено.
Направихме няколко снимки, и тъй като вече се стъмняваше, потърсихме отбелязаните места за нощувка. Както вече писах, в задръстването до Wrzosow видяхме табела “нощувки от 80 злоти” (40 лв.). Търсихме, но никъде нямаше – нито в Wrzosow, нито в съседните Slowik, Korwinow, Nowa Wies (навярно най-разпространеното име на нас. място в Полша – всъщност, в превод и у нас - Ново село). Накрая спряхме в Dwór Kasztelana, на самия път Е75, до Kozieglowy. Отначало помислихме че ще е скъпо – сервитьорките в ресторанта бяха в национални носии, но стаята струваше 150 злоти (75 лв.) със закуска. Интересно, че вече втори ден, по пътищата, а през деня не ми се яде – никакъв глад, само вечер хапване. Самата закуска струваше около 20-30 злоти, така че – цената беше нормална. Сигурно можехме да намерим и по-евтини стаи, но и с по-малко удобства, а това не ни устройваше. На следващия ден решихме да намерим музея на бирата, за който разбрахме от табела на излизане от магистралата от Краков за Ченстохова. Стигнахме мястото на знака, но никаква информация. GPS-а също мълчеше, а и в хартиените карти нямаше нищо. Питахме в крайпътно заведение, и се оказа, че това е на 40 км, в град Tychy, откъдето и името на пивото – Tyskie. В центъра на града направихме снимки, попитахме таксиметров шофьор къде се намира този музей (интересно, че един от първите му въпроси беше "имате ли GPS" – почти във всички коли има).
Завода за бира намерихме, но музея все още не. Оставихме колата на една бензиностанция, и пеша потърсихме музея (трябваше да е близо). Е, нямаше как да не го намерим. До началото на работното време на музея оставаха още няколко часа, но някаква експозиция беше достъпна, и ние я разгледахме, макар и без гид. В съседство беше и музея на града, който както ни обясниха в понеделник не работи, но ни позволиха да разгледаме – благодарим ! После на колата, като преди това от магазинчето си взехме две бутилки Tyskie, и пак на път. Целта беше град Łódż (Уудзь)– на около 100 км. Веднага след Ченстохова видяхме супермаркет TESCO, и спряхме да напазурваме, и да сменим евро за злоти. За никъде не бързахме, стъмни се, и се оглеждахме за място за нощуване. И скоро го намерихме – Motel Joko, до бензиностанция PKP Orlen, в околностите на гр. Radomsko. Не помня цената на стаята, но беше под "стандартните" 120 злоти (60 лв.). Изборът беше голям – стаи с удобства (WC) или без - общи на етажа, както и със закуска или без. Взехме с удобства и без закуска. Момичето на рецепцията се опули на личната ми карта - явно там не минават често българи. Това беше, може би, най-луксозната стая за цялото пътуване – имаше чайник, кафе, чай. На следващия ден около обед бяхме в центъра на Łódż, направихме няколко снимки на катедралата, разгледахме града, но той ни се стори сив, безинтересен.
В някакво малко супермаркетче купихме сокове (вкл. и доматен за водката вечерта – за Bloody Mery). Решихме да обядваме в ресторант на който не помня името, в центъра на града. Отвън изглеждаше огромен, на партерния етаж, такъв тежък, с носталгия по отминалите времена. На входа разбрахме че работното време започва след половин час, и докато се чудехме дали още да се пошляем докато отворят, или направо да тръгваме, сервитьорката отвори и ни покани да влезем. Вътре имаше само 4-5 маси, никакви други клиенти, и ни обслужваше много бързо. Предлаха традиционна полска кухня, а освен това и еврейска (логично), и мисля, немска (също има логика). Естествено пробвахме полската. Всичко беше много, много вкусно, а порциите бяха повече от огромни – трудно се справих (въпреки че обикновено това за мен не е проблем). Учудих както сервитьорката, така и спътницата си че поисках оцет за супата (żurek – традиционна полска – два пъти ядох от нея за тази седмица, и дори си взех от един супер в кутия от 1 литър – като натурален сок). Оцета в Полша няма нищо общо с нашия – чиста химия е, такъв му е и аромата. Нахранени тръгнахме към полската столица, но вече знаехме че няма да стигнем до там през този ден – ще търсим място за нощувка десетина километра пред нея. Пак го намерихме от първия път – Zajazd Kasztelana. Отново не помня цената (нещо от порядъка на 120 злоти – 60 лв.), но ни дадоха ключ от огромна 4-местна стая (едно двойно легло и две единични) - нормална за семейство с две деца, с дървена маса и две пейки вътре в стаята, и ни обещаха че ще е само за нас – няма да ни пращат съквартиранти. Сутринта тръгнахме към столицата на Полша – Варшава. Въпреки че в предградията си беше задръстване (но пак спокойно, без нерви), в центъра почти нямаше движение, и даже успях да намеря къде да паркирам – до хотел Intercontinental. Разгледахме самия център на столицата, после отидохме в Park Lazienkowski, и там се поразходихме, поснимах, накрая отидохме в Stare miasto (старият град).
Разгледахме и него, после бързо хапване в MacDonald’s (не съм им фен, но исках да опитам – да сравня вкуса в различните страни по света – е, засега само няколко в Европа). Варшава ми хареса най-много – от градовете които разгледах по време на това пътуване, и въобще от всички които съм виждал засега. Вече мръкваше, и тръгнахме към Kraków. По пътя пак светна лампичката за резервата на горивото, и заредих на British Petrolium – нафтата беше скъпа, но за сметка на това качествена. Докато съм плащал, през бензиностанцията минала кола с българска регистрация (доколкото разбрах, КН). Вече съвсем се стъмни, но исках да се приближим максимално до Kraków. В някакво село видях реклама на мотел, и веднага свих към него. Оказа се, не съм видял че moтела се намира на километър по-нататък по пътя. Почти погостувахме на хората, чийто дом взех за мотел. Нощувката уредихме малко след този весел случай – в Karczma Antolka, селото също се казва Antolka. Доколкото си спомням, цената беше 130 злоти за двойна стая (около 65 лв.). В коридора и в стаята по стените имаше кожи на диви животни – мечки, глигани, в стаята за поставка за саксията – отрязано дърво. Въпреки че прозореца беше към пътя Kraków – Warszawa, шума от неспиращото движение не се усещаше. Сутринта тръгнахме към старата полска столица - Краков, но за втори път не се спряхме, а само минахме през нея – целта беше Wieliczka, и световно известната солна мина. По пътя се отбихме в TESCO, обядвахме в ресторант до паркинга на мината – чашката свещник беше от каменна сол, а храната беше много вкусна. В мината екскурзията ни беше на английски – другият вариант беше на полски, щеше да е малко по-евтино. Да си призная, мината не ми хареса много – може би защото очакванията ми бяха по-големи, а може би и заради екскурзоводката – “презентацията” й беше за американци, а ние не сме такива. Като излязохме навън, се беше стъмнило, и отидохме да разгледаме Краков вечерта. После за нощуване тръгнахме към Антолка – ако друго не намерим, поне там. Но намерихме Stary mlyn (старата мелница), на около 16 км от центъра на Краков, до село Zerwana. В началото се опитвах да се разбера със собственичката на своя развален полски, ама тя, като видя как се мъча, ме попита какви други езици говоря, и преминахме на руски. Цената на стаята за двама беше 80 злоти (40 лв.), а условията не бяха много по-лоши от всичките дотук – нямаше телевизор в стаята, но ние искахме почивка. Телевизор имаше в коридора, гледаха го няколко подпийнали чичковци – но те не ни пречеха. Чувствахме се почти като в каубойски фильме – това беше база за конна езда, имаше коне и всякакви аксесоари и принадлежности за това. Сутринта отидохме в Краков, рагледахме замъка Вавел, центъра на града на дневна светлина,
хапнахме много вкусно в украински ресторант на ул. Kanonicza 12,
още се помотахме из града и вечерта тръгнахме към Rzeszów. Ориентирахме се в разписанието на автобусите на автогарата, и отидохме в познатия хотел от първата вечер – Aviata. Там ни предложиха стая за двама за 80 злоти (40 лв.), но тъй като щеше да е последна вечер, поискахме пак апартамент. Дадоха ни съседния, но нямахме нищо против. Сутринта поехме малко по-рано – опасявахме се от натоварени пътища, нищо че бяхме близо (беше денят на Вси светии – празник за умрелите при поляци, а и не само - същото беше и в Словакия, Унгария – нещо като нашата Задушница, която беше и на същата дата), а вече трябваше да се съобразяваме и с разписанието на автобусите. На автогарата за закуска-обед взех кебап (нещо средно между дюнер и хамбургер) – стори ми се огромен, но се справих. В 10 часа заредих догоре на Shell, и при показание на километража 190555 км тръгнах обратно към вкъщи.
В продължение на десетки километри след Жешув беше почти задръстване, но след 90 километра, точно в 12:00 след фиктивната, изоставена полско-словашка граница попаднах в Словакия.
След 20 км в Svidnik купих с наличните словашки крони нова словашка винетка (тази, която имах изтече предишния ден),
след още 110 км отново пуста граница - словашко-унгарската, там бях в 14:00 ч.
След 200 км и два часа бях до Будапеща – поех по околовръстното М0, 37 км по него и се прехвърлих на М5.
Следващото спиране беше на последната бензиностанция в Унгария – MOL, малко след 17 ч. и показание на километража 191163 км. Половин час там – зареждане на гориво, почивка, тоалетна, доливане на масло в двигателя. Оставаха 23 км до границата, които минах за десетина минути. Самата граница минах бързо – за 15 минути, и напред по пътищата на Сърбия. Стараех се “да се прикача” към някой от местните, бързи шофьори, но те бяха или до близкото населено място или караха твърде бързо. След 94 км, в седем без 15 се появи първия TOLL-пункт. Оказа се, цените са повишени с малко – вероятно от 1 ноември. Още 64 км и малко повече от половин час – втори TOLL-пункт. После 16 км до началото на Белград, там бях точно в седем и половина. След около 30 км и половин час – “билетен” TOLL-пункт. На изхода му някакъв младеж попита не съм ли за Ниш. Казах – “не”, въпреки че пътя ми минава покрай него. Но няколко метра трима полицаи, в униформи помолиха за същото – съгласих се (колеги, какво да направиш), въпреки че по всичките седалки имаше багаж. Бързичко сложихме всичко в багажника, жабката. По пътя поприказвахме – за пътищата, работата, живота, заплатите, и два часа и 200+ километра минаха неусетно. Останалите 84 км до Пирот изминах точно за час. От там до границата има още 30 км. Сръбската граница минах бързо, “протоколно” за няколко минути около 23:00 ч. На българската се наложи да почакам (проблем с флаш-ките, с които се минава) – времето използвах да настроя всички часовници на нашата часова зона. Митничаря поиска да погледне в багажника, и като видя хаоса там, попита “това сърбите ли го направиха ?”. Отговорих, че не – там никой нищо не е пипал, и му разказах за багажа по седалките, и как се наложи да го прибираме в багажника за да взема сръбските колеги-полицаи. Това му подейства, и бързо ме пусна (не че имаше намерение да се заяжда – просто питаше повече от друг път) с пожелание за лек път. В 0:20 поех по празния български път. Скоро се появил “спонсор” – бърз Мерцедес с номера СС, и аз плътно зад него. Така бързо – за около половин час минах 50 км до околовръстното на София. Там, макар че бяхме вече “примерни”, първата полицейска засада на самото околовръстно го спря. Оставаха ми 320 км, познат път, без движение, през нощта. Два пъти спирах – за кафе (по принцип не пия), и да заредя гориво на колата. Накрая, в четири и половина сутринта и показание на километража 192085 км колата беше в гаража, а аз – у дома.
Равносметка : пътя обратно от Жешув до вкъщи преминах по-бързо – 17 часа и малко отгоре (1530 км) срещу с около час повече нататък (1553 км), но това е благодарение на по-малкото спирания и лутания за нещо си. От Жешув до Жешув, “от събота до събота” изминах 1387 км с най-приятната за мен компания. Струваше си – всички разходи и усилия !
Наложи се да почакам около 3 часа – автобуса на спътничката ми пристига в 20:10. Дойде, и се отправихме да търсим отбелязаните бюджетни хотели. Оказа се, че телефоните им записани в GPS-а не са актуални – не съществуват. Затова ги търсехме на място – по адрес. Уви, или нямаше свободни места, или цената не беше подходяща. Тръгнахме на север, към аерогарата – там в село Nowa Wies трябваше да е Dwór Ostoya. Само като го видяхме, разбрахме че не е за нас – твърде аристократично. Но бяхме длъжни да попитаме, и след като цената не ни устрои, тръгнахме да търсим това към което ни насочиха. Там също имаше някакъв банкет (събота вечер – хората разпускат). Започнах да губя надежда – от отбелязаните предварително оставаше само 1 хотел, но на около 30 км, а бях се уморил не на шега. За късмет минаваха някакви хора по улицата, и ги попитахме за нощуване. Те ни насочиха в “Авиата”. Да им дава Господ здраве и дълъг живот на тези хора – това беше точно което търсехме, а и свободна стая имаше. Всъщност, предложиха ни апартамент, цена 120 злоти (около 60 лв.), без закуска. По принцип искахме нещо по-непретенциозно, и по възможност – по-евтино, но както вече писах – бях уморен, и съгласих. И никак не съжалявам. Платихме още вечерта (можеше и сутринта), и като особеност на това място – оставяш паспорта на рецепцията, сутринта си го получаваш. Апартамента се състоше от антре (доста голямо - нормална стая), отделни баня и тоалетна, хол и спалня. Хола и спалнята имат отделни балкони. В хола имаше телевизор, но тази вечер не ни беше до него; в спалнята – радио. Хапнахме, пийнахме, поговорихме, гледахме снимки, обсъдихме плана за действие и маршрута поне за следващия ден, и след душа – в леглото. Блаженството на отпуската и почивката. В какво се състои ? За никъде да не бързаш, да се намираш в компанията на приятни (любими) хора, да не мислиш за неприятности, и да не се грижиш за нищо повече от нуждите за следващите няколко часа. Имахме възможност да си починем още един час – смяна на лятното време със зимно. А утрото беше прекрасно – всичко гореспоменато заедно, и в добавка – тиха местност, слънце, златна есен. Планът за този ден (неделя) беше да се доберем до Ченстохова (Częstochowa), да намерим църквата с чудотворната икона на св. Богородица (почитат я католици, православни, и ако не греша, протестанти и евреи). Евентуално по пътя да разгледаме още нещо интересно, ако попадне и времето позволи, но тъй като последното не беше в изобилие, само се наслаждавахме на прекрасните гледки от колата. GPS-а помогаше с маршрута (по принцип, да се заблудиш е трудно – знаците са повече от достаточно) и във времето на пристигане. Това не ми беше първото пътуване с такова устройство, и знаех, че времето на пристигане може да се промени - зависи от много неща. Но, както вече писах, не бързахме. Маршрута (300 км) минаваше през Жешув (Rzeszów), Dębica (чете се Денбица - там правят автомобилните гуми), Tarnów, Brzesko, Bochnia, Wieliczka, Kraków, Myslowice, Dąbrowa Górnicza, Siewierz (всички населени места от този списък, освен Жешув, имат околовръстни пътища, и през тях не се налага да се минава). На първата бензиностанция спрях и купих винетка (оказа се, че около 100 км съм карал "гратис") и я залепих на стъклото. В началото ми беше трудно да свикна с темпа на движения в Полша, но с течение на временето се получи. Веднага след Краков беше първия пункт за плащане за магистралата (платих в брой), после още един - там пък с кредитна карта. Цената е еднаква (около 4-5 лв. мисля). Някъде 30 км преди Ченстохова набелязахме мотел за нощувка, а след 10 км, в началото на задръстването още една възможност. Отбелязахме за посещение и Olsztyn, но време за него нямаше – оставихме го за друг път. Оказа се че задрътването не от ПТП или защото хората се прибират вкъщи (неделя следобед), а заради ремонт на пътя целия поток е стеснен в една лента. Как пък не се намери някой да нервничи, хитрува, ... GPS-а намери центъра на града, но той е пешеходна зона. Наложи се да питаме полицаите на улицата как да се доберем до църквата. Отговора беше елементарен – “Цял час просто”, което на полски значи “само направо”. До края на пътуването се майтапехме с този израз. Намерихме църквата, близо до нея и паркинг (платен), и тръгнахме. За първи път ми се случва да съм в католически храм по време на служба – досега само съм чел (писано от некатолици) – колко е величествено да слушаш органна музика на такова място, в такъв момент. Е, на мен така величествено не ми се стори, но усещането си беше на 100% по-особено.
Направихме няколко снимки, и тъй като вече се стъмняваше, потърсихме отбелязаните места за нощувка. Както вече писах, в задръстването до Wrzosow видяхме табела “нощувки от 80 злоти” (40 лв.). Търсихме, но никъде нямаше – нито в Wrzosow, нито в съседните Slowik, Korwinow, Nowa Wies (навярно най-разпространеното име на нас. място в Полша – всъщност, в превод и у нас - Ново село). Накрая спряхме в Dwór Kasztelana, на самия път Е75, до Kozieglowy. Отначало помислихме че ще е скъпо – сервитьорките в ресторанта бяха в национални носии, но стаята струваше 150 злоти (75 лв.) със закуска. Интересно, че вече втори ден, по пътищата, а през деня не ми се яде – никакъв глад, само вечер хапване. Самата закуска струваше около 20-30 злоти, така че – цената беше нормална. Сигурно можехме да намерим и по-евтини стаи, но и с по-малко удобства, а това не ни устройваше. На следващия ден решихме да намерим музея на бирата, за който разбрахме от табела на излизане от магистралата от Краков за Ченстохова. Стигнахме мястото на знака, но никаква информация. GPS-а също мълчеше, а и в хартиените карти нямаше нищо. Питахме в крайпътно заведение, и се оказа, че това е на 40 км, в град Tychy, откъдето и името на пивото – Tyskie. В центъра на града направихме снимки, попитахме таксиметров шофьор къде се намира този музей (интересно, че един от първите му въпроси беше "имате ли GPS" – почти във всички коли има).
Завода за бира намерихме, но музея все още не. Оставихме колата на една бензиностанция, и пеша потърсихме музея (трябваше да е близо). Е, нямаше как да не го намерим. До началото на работното време на музея оставаха още няколко часа, но някаква експозиция беше достъпна, и ние я разгледахме, макар и без гид. В съседство беше и музея на града, който както ни обясниха в понеделник не работи, но ни позволиха да разгледаме – благодарим ! После на колата, като преди това от магазинчето си взехме две бутилки Tyskie, и пак на път. Целта беше град Łódż (Уудзь)– на около 100 км. Веднага след Ченстохова видяхме супермаркет TESCO, и спряхме да напазурваме, и да сменим евро за злоти. За никъде не бързахме, стъмни се, и се оглеждахме за място за нощуване. И скоро го намерихме – Motel Joko, до бензиностанция PKP Orlen, в околностите на гр. Radomsko. Не помня цената на стаята, но беше под "стандартните" 120 злоти (60 лв.). Изборът беше голям – стаи с удобства (WC) или без - общи на етажа, както и със закуска или без. Взехме с удобства и без закуска. Момичето на рецепцията се опули на личната ми карта - явно там не минават често българи. Това беше, може би, най-луксозната стая за цялото пътуване – имаше чайник, кафе, чай. На следващия ден около обед бяхме в центъра на Łódż, направихме няколко снимки на катедралата, разгледахме града, но той ни се стори сив, безинтересен.
В някакво малко супермаркетче купихме сокове (вкл. и доматен за водката вечерта – за Bloody Mery). Решихме да обядваме в ресторант на който не помня името, в центъра на града. Отвън изглеждаше огромен, на партерния етаж, такъв тежък, с носталгия по отминалите времена. На входа разбрахме че работното време започва след половин час, и докато се чудехме дали още да се пошляем докато отворят, или направо да тръгваме, сервитьорката отвори и ни покани да влезем. Вътре имаше само 4-5 маси, никакви други клиенти, и ни обслужваше много бързо. Предлаха традиционна полска кухня, а освен това и еврейска (логично), и мисля, немска (също има логика). Естествено пробвахме полската. Всичко беше много, много вкусно, а порциите бяха повече от огромни – трудно се справих (въпреки че обикновено това за мен не е проблем). Учудих както сервитьорката, така и спътницата си че поисках оцет за супата (żurek – традиционна полска – два пъти ядох от нея за тази седмица, и дори си взех от един супер в кутия от 1 литър – като натурален сок). Оцета в Полша няма нищо общо с нашия – чиста химия е, такъв му е и аромата. Нахранени тръгнахме към полската столица, но вече знаехме че няма да стигнем до там през този ден – ще търсим място за нощувка десетина километра пред нея. Пак го намерихме от първия път – Zajazd Kasztelana. Отново не помня цената (нещо от порядъка на 120 злоти – 60 лв.), но ни дадоха ключ от огромна 4-местна стая (едно двойно легло и две единични) - нормална за семейство с две деца, с дървена маса и две пейки вътре в стаята, и ни обещаха че ще е само за нас – няма да ни пращат съквартиранти. Сутринта тръгнахме към столицата на Полша – Варшава. Въпреки че в предградията си беше задръстване (но пак спокойно, без нерви), в центъра почти нямаше движение, и даже успях да намеря къде да паркирам – до хотел Intercontinental. Разгледахме самия център на столицата, после отидохме в Park Lazienkowski, и там се поразходихме, поснимах, накрая отидохме в Stare miasto (старият град).
Разгледахме и него, после бързо хапване в MacDonald’s (не съм им фен, но исках да опитам – да сравня вкуса в различните страни по света – е, засега само няколко в Европа). Варшава ми хареса най-много – от градовете които разгледах по време на това пътуване, и въобще от всички които съм виждал засега. Вече мръкваше, и тръгнахме към Kraków. По пътя пак светна лампичката за резервата на горивото, и заредих на British Petrolium – нафтата беше скъпа, но за сметка на това качествена. Докато съм плащал, през бензиностанцията минала кола с българска регистрация (доколкото разбрах, КН). Вече съвсем се стъмни, но исках да се приближим максимално до Kraków. В някакво село видях реклама на мотел, и веднага свих към него. Оказа се, не съм видял че moтела се намира на километър по-нататък по пътя. Почти погостувахме на хората, чийто дом взех за мотел. Нощувката уредихме малко след този весел случай – в Karczma Antolka, селото също се казва Antolka. Доколкото си спомням, цената беше 130 злоти за двойна стая (около 65 лв.). В коридора и в стаята по стените имаше кожи на диви животни – мечки, глигани, в стаята за поставка за саксията – отрязано дърво. Въпреки че прозореца беше към пътя Kraków – Warszawa, шума от неспиращото движение не се усещаше. Сутринта тръгнахме към старата полска столица - Краков, но за втори път не се спряхме, а само минахме през нея – целта беше Wieliczka, и световно известната солна мина. По пътя се отбихме в TESCO, обядвахме в ресторант до паркинга на мината – чашката свещник беше от каменна сол, а храната беше много вкусна. В мината екскурзията ни беше на английски – другият вариант беше на полски, щеше да е малко по-евтино. Да си призная, мината не ми хареса много – може би защото очакванията ми бяха по-големи, а може би и заради екскурзоводката – “презентацията” й беше за американци, а ние не сме такива. Като излязохме навън, се беше стъмнило, и отидохме да разгледаме Краков вечерта. После за нощуване тръгнахме към Антолка – ако друго не намерим, поне там. Но намерихме Stary mlyn (старата мелница), на около 16 км от центъра на Краков, до село Zerwana. В началото се опитвах да се разбера със собственичката на своя развален полски, ама тя, като видя как се мъча, ме попита какви други езици говоря, и преминахме на руски. Цената на стаята за двама беше 80 злоти (40 лв.), а условията не бяха много по-лоши от всичките дотук – нямаше телевизор в стаята, но ние искахме почивка. Телевизор имаше в коридора, гледаха го няколко подпийнали чичковци – но те не ни пречеха. Чувствахме се почти като в каубойски фильме – това беше база за конна езда, имаше коне и всякакви аксесоари и принадлежности за това. Сутринта отидохме в Краков, рагледахме замъка Вавел, центъра на града на дневна светлина,
хапнахме много вкусно в украински ресторант на ул. Kanonicza 12,
още се помотахме из града и вечерта тръгнахме към Rzeszów. Ориентирахме се в разписанието на автобусите на автогарата, и отидохме в познатия хотел от първата вечер – Aviata. Там ни предложиха стая за двама за 80 злоти (40 лв.), но тъй като щеше да е последна вечер, поискахме пак апартамент. Дадоха ни съседния, но нямахме нищо против. Сутринта поехме малко по-рано – опасявахме се от натоварени пътища, нищо че бяхме близо (беше денят на Вси светии – празник за умрелите при поляци, а и не само - същото беше и в Словакия, Унгария – нещо като нашата Задушница, която беше и на същата дата), а вече трябваше да се съобразяваме и с разписанието на автобусите. На автогарата за закуска-обед взех кебап (нещо средно между дюнер и хамбургер) – стори ми се огромен, но се справих. В 10 часа заредих догоре на Shell, и при показание на километража 190555 км тръгнах обратно към вкъщи.
В продължение на десетки километри след Жешув беше почти задръстване, но след 90 километра, точно в 12:00 след фиктивната, изоставена полско-словашка граница попаднах в Словакия.
След 20 км в Svidnik купих с наличните словашки крони нова словашка винетка (тази, която имах изтече предишния ден),
след още 110 км отново пуста граница - словашко-унгарската, там бях в 14:00 ч.
След 200 км и два часа бях до Будапеща – поех по околовръстното М0, 37 км по него и се прехвърлих на М5.
Следващото спиране беше на последната бензиностанция в Унгария – MOL, малко след 17 ч. и показание на километража 191163 км. Половин час там – зареждане на гориво, почивка, тоалетна, доливане на масло в двигателя. Оставаха 23 км до границата, които минах за десетина минути. Самата граница минах бързо – за 15 минути, и напред по пътищата на Сърбия. Стараех се “да се прикача” към някой от местните, бързи шофьори, но те бяха или до близкото населено място или караха твърде бързо. След 94 км, в седем без 15 се появи първия TOLL-пункт. Оказа се, цените са повишени с малко – вероятно от 1 ноември. Още 64 км и малко повече от половин час – втори TOLL-пункт. После 16 км до началото на Белград, там бях точно в седем и половина. След около 30 км и половин час – “билетен” TOLL-пункт. На изхода му някакъв младеж попита не съм ли за Ниш. Казах – “не”, въпреки че пътя ми минава покрай него. Но няколко метра трима полицаи, в униформи помолиха за същото – съгласих се (колеги, какво да направиш), въпреки че по всичките седалки имаше багаж. Бързичко сложихме всичко в багажника, жабката. По пътя поприказвахме – за пътищата, работата, живота, заплатите, и два часа и 200+ километра минаха неусетно. Останалите 84 км до Пирот изминах точно за час. От там до границата има още 30 км. Сръбската граница минах бързо, “протоколно” за няколко минути около 23:00 ч. На българската се наложи да почакам (проблем с флаш-ките, с които се минава) – времето използвах да настроя всички часовници на нашата часова зона. Митничаря поиска да погледне в багажника, и като видя хаоса там, попита “това сърбите ли го направиха ?”. Отговорих, че не – там никой нищо не е пипал, и му разказах за багажа по седалките, и как се наложи да го прибираме в багажника за да взема сръбските колеги-полицаи. Това му подейства, и бързо ме пусна (не че имаше намерение да се заяжда – просто питаше повече от друг път) с пожелание за лек път. В 0:20 поех по празния български път. Скоро се появил “спонсор” – бърз Мерцедес с номера СС, и аз плътно зад него. Така бързо – за около половин час минах 50 км до околовръстното на София. Там, макар че бяхме вече “примерни”, първата полицейска засада на самото околовръстно го спря. Оставаха ми 320 км, познат път, без движение, през нощта. Два пъти спирах – за кафе (по принцип не пия), и да заредя гориво на колата. Накрая, в четири и половина сутринта и показание на километража 192085 км колата беше в гаража, а аз – у дома.
Равносметка : пътя обратно от Жешув до вкъщи преминах по-бързо – 17 часа и малко отгоре (1530 км) срещу с около час повече нататък (1553 км), но това е благодарение на по-малкото спирания и лутания за нещо си. От Жешув до Жешув, “от събота до събота” изминах 1387 км с най-приятната за мен компания. Струваше си – всички разходи и усилия !
). Не бих издържал на такъв маратон, а ти си гонил към целта. И защо нито една снимка на "целта"???
"Е те такова животно нЕма" 
Четох,четох и никъде не видях тези вкусотиики за които си заслужава да се върнеш,ако си ги пропуснал
Коментар