И не само лилии. Това е за лятната ни разходка в Алпи и Доломити. Накрая беше Милано. Там видяхме отново лилии. Малко дълго стана, за което сори. 10 дни все пак бяха това.
Края на зимата наближаваше, а ние още не бяхме уточнили как ще запълним двата дни, които евентуално артисват някъде в Италия от тазгодишната, запланувана Алпийско-Тиролска обиколка. Накрая попаднах на един пътепис в Интернет за Доломити, и Трите Кули превзеха за дълго съзнанието ми. Човекът, който беше минал от там, само се кахъреше за лошото време и мъглата. Кулите били наблизо, подушили миризмата на камъка, но така и не ги видяли на живо. Сефте. Прекръстих се и реших да минем покрай тях и да оправим времето за да ги видим.
Придобиването на билети до там и обратно /Меминген-Малпенца/ за едни известни низкотарифни авиокомпании се превърна в допълнителна екстра по време на скучните и студени майски вечери. Въоръжени с бира и мезета, сядахме с Ирена пред лаптопите и се забавлявахме по цели нощи как да градим стратегеми, че хем да е евтино, но да е сигурно, а още - да не е с по една малка торба багаж. Накрая се вдъхновихме и дори застраховахме полетите, пък и места си избрахме. Сумата беше поносима, като за отиване и връщане, а ние замразихме емоциите и се заредихме с търпение за края на юни и подтвърждаване на билетите.
Термина дойде по-скоро отколкото очаквах и една вечер се осиферих в спалния вагон за София. От долното легло Ирена си хапеше замечтано устните, а от горното Радко ръсеше двусмислени вицове и пиперливи шеги.
В София ни посрещна сериозна жега. Докато бързахме към изхода на Централна гара, ходом купих вода от някаква будка, изтръгнах капачката като шплент на граната и впих устни в гърлото на шишето, докато не се е изпарила. Пътниците от нашия влак се влачеха с охкане и пъшкане зад нас по мрачния тунел, като лош дубъл от снимки на зомби-апокалипсис филм. Приликата беше толкова явна, че няколко пъти се огледах за изпадали ръце, крака, очи, носове и други телесни части.
След половин час се озовахме в апартамента на един приятел, където се очертаваше да дочакаме времето за полета привечер. Аз хлопнах няколко бири за добър ден и след като Марин излезе за работа, задрямах на едно кресло.Сънувах сбръчкана, слабичка мумия с очила полегнала на един пън. Главата й беше плешива и лицето нещастно. Нямаше абсолютно нищо наоколо, само жега и пясък. Накрая почнах да говоря със сянката си, уплаших се и се събудих. Вече беше следобед. Околната температура бе спаднала с няколко стотни от целзиевия градус, а ние се метнахме на едно такси и отпрашихме към летището. За късмет уцелихме терминала, минахме всички проверки експедитивно и най-сетне коланите се впиха в гърдите ни при излитането на самолета. Той преди това бая засили, имах чувството че ще се отдели от земята някъде към Сливница...
Полетът започна и завърши нормално, а Радко искрено се радваше да съзерцава земните форми долу. Като летиш, под тебе все едно Земята е жива. Някъде е стара с гънки и бръчки, другаде млада равна и зелена, срещат се намръщени скали като неизмита чорлава коса, из-зад които се пулят сини езерни очи. Облаците бяха с интересни форми, а ние бяхме само на едно ръкостискане и към половин сантиметър закалено стъкло от тях....
В назначеното време кацнахме в Меминген, бивше военно летище, по моему модернизирано да разтовари Мюнхенския трафик. След като ни провериха личните карти и подгоних раницата направо чобанската по поточната линия, пернах две бири /срещу заплащане/ от заведението в чакалнята и отърчахме на главния паркинг. Радо големия, вече акостираше с колата там.
След петнайсетина минути паркирахме пред къщата за гости в селцето Еркхайм /резервирана стая/, за съжаление на грешното място. Понеже сина на хазайката си зареждал там електромобила обикновено. Преместихме си колата, и хлътнахме в стаите. Вътре ни посрещна почти семеен уют. Но, някак си западноевропейски. Нашата баня представляваше душ кабина където водата те полива отвред / отгоре, отдолу, отстрани, дори отзад.../, на стълбите стърчеше часовник-кула, а на едни шкафчета бяха строени бурканчета с мед с цени. До тях празна чинийка за парите, ако някой иска да си купи.
Този мед впрочем, както установихме в България после, се оказа върховен. За да не губим оставащия час светло, се разходихме малко наоколо. Навън беше вече прохладно, духаше лек ветрец с привкус на прясна оборска тор. Крави не видяхме, но миризмата беше супер концентрирана. Дали си внасят отнякъде балон с газ като торена есенция??? Да имитират здрав селски въздух... Това си мислехме докато чертаехме замислени осморки към мегдана.
Там снимах паметника на загиналите във войните. Имам слабост към такива.
После хукнахме да търсим два кеша. Селцето беше наистина съвсем празно по улиците. Някакви момчетии се въртяха около майския стълб и толкова.
За съжаление не намерихме кеша, към който се бяхме насочили. Мястото му под един мост беше мокро, бодливо и празно. Та повъртяхме се малко и се прибрахме да спим.
Малко преди лягане открих в Booking една хижа до Берхтесгаден за следващата вечер. За съжаление, впоследствие тя се оказа непревземаема крепост...
На другия ден станахме по-раничко, отмъкнахме едно бурканче мед от скринчето на стълбите и издрънчахме в чинийката отстрани четери и половина евро на монети. Решихме да започнем днес пътуването от стария град Меминген.
Там с помоща на чичко Гугъл открихме подземен паркинг, оставихме колата и плъзнахме към центъра. Бях прегледал историята на градчето /ок. 44 000 жит./, преди това в местен сайт – пощадено през годините, от военни и цивилни бедствия..
Започнахме разходката от едни осмоъгълни вулканични камъни, които стърчаха като стари черни зъби от плочките на улицата и от тях извираха водни вадички. После прочетох, че това е шадраван направен някога от местния художник? архитект? Човек на изкуството? Юрген Бадшайдер....
По улиците към центъра имаше доста хора, магазините бяха отворени, мяркаха се автомобили и мотопеди, но обичайния градски шум сякаш минаваше през шарен заглушител. Това съвсем непринудено ни караше да се шляем като в забавен кадър все едно сме на Луната. Най-острите звуци издаваха пет врабчета, които се биеха в една синя локва недалеч от Градската управа...
Пътечката от кешовете, които бях сторнал*, първо рисуваше разкривен, замислен йероглиф из центъра, после хукваше и се спотайваше между сгради и паметници, на две места прескочи старата градска стена и накрая свърши точно над паркинга. Разтъкавахме се няколко безгрижни часа по нея, между "изрисувани фасади, църкви, порти и кули пощадени от бомбите на съюзниците през 40-те и от западногерманския модернистичен напън през 60-те".
Докато откривахме кутийка след кутийка, Радо ни превеждаше надписите по някои от старите сгради. Едни информираха кой е живял там, а други убеждаваха, че за да се живее дълго и безгрижно, вместо вода трябва да се пие само бира и производни, щото водата наоколо вкл. и кладенчовата не ставала за пиене.
Така докато обикаляхме, и къде скришом, къде не съвсем логвахме кутийки, наближи обяд и трябваше да се връщаме към паркинга. За последно се помотахме около градската река /Ридбах?/ в тихата част на града. Един мъж с небрежни дрехи хвърляше парченца хляб в нея. Ако патките, /в бавно необезпокоявано изобилие/ ги мързеше да стигнат до поредната порция, то тя с тихо шупуркане изчезваше в тъмно зелената вода. Понякога на слънцето тромаво блясваше едър сребрист гръб на риба.
"Нужник на обочине"
През следващите два часа пътувахме към Берхтесгаден. Небето ту светваше, ту се мръщеше. Накрая, когато паркирахме пред набелязаната хижа, то се напъна и избълва отгоре ни цял порой от ледени, дъждовни стрелички...
В хижата естествено нямаше места. За щастие, любезната рецепционистка, като хвърли едно око на бушуващия водопад вън, съвсем естествено ни упъти към Туристическия център в градчето. Свързахме се по телефона и клъвна една баба с къща за гости на старата Кьонигзее щрасе. Това беше малко извън градчето.
След двайсе минути мокри и още ошашавени се катерехме по стълбите към нашата стая на третия етаж в малкия бонбонен баварски замък в гората над Берхтесгаден. Да кажа, че бях очарован от хазайката фрау... да речем Луиза , стаята и помещението за хранене /не ми позволява съвестта да го нарека столова/ на долния етаж – значи нищо да не кажа. Сега когато седя и пиша това, още чувам скърцането на стъпалата и суркането на шарените килимчета по тях. От перилата мирише на чам. Отдолу на кифлички и кафе. Горе дъжда безсилно боботи по ламарината на покрива. Отваряме вратата на стаята ни –и хоп ето ни в спалнята на мечоците. И се чувстваме като Снежанка. Като три Снежанки. Големия Радо спа в друга стая. Скромна като килията на монаха Тък.
С четери думи – уютно, чисто, цветно и ръчна изработка .... като самата Бавария.
Нашата „бърлога” беше ощастливена с балкон с гледка към Вацман. Там, когато извадих двете скътани шишета с бира и тумбестия шишо с Егермастер и се разположих на една паянтова табуретка зад саксиите с цветя навън, дъждът тутакси спря и светна малкото изцедено, но измито слънце.
Фасадата ни.
След почти едночасова почивка за пийване и малко късна закуска, излязохме да се поразходим в околността, щото още светло, а и имахме няколко кутийки наблизо. Единствената стръмна улица нагоре към планината блестеше мокра и чиста, около нея се кипреха разнообразни къщета с приветливо светещи прозорци. И естествено никакъв намек за движение, като на картичка. Нито куче, нито кола, нито вътре някъде там движение или нещо. Като след неутронна бомба. Но се вслушах в усещанията си и ми хареса. Сигурно зад дебелите стени хора джуркаха бири, спореха, играеха шах... но всичко това беше сякаш на Марс, само ние тътрехме крак по лъскавото шосе към тунела от дървета на близката гора.
Къще в околността. Никакво движение вътре или отвън...
Така много лежерно и някак си на майтап за половин час боцнахме четири кутийки и също толкова достолепно се върнахме „у нас”.
Малко са четири кеша.
Остатъка от вечерта премина в планове за утре – имах чувството че ще вали здраво и не се излъгах и справянето с остатъците от бирата и едни консервирани кренвирши /които за няколко дни се превърнаха в най-омразната за малкия Радко храна/.
Следва.
Края на зимата наближаваше, а ние още не бяхме уточнили как ще запълним двата дни, които евентуално артисват някъде в Италия от тазгодишната, запланувана Алпийско-Тиролска обиколка. Накрая попаднах на един пътепис в Интернет за Доломити, и Трите Кули превзеха за дълго съзнанието ми. Човекът, който беше минал от там, само се кахъреше за лошото време и мъглата. Кулите били наблизо, подушили миризмата на камъка, но така и не ги видяли на живо. Сефте. Прекръстих се и реших да минем покрай тях и да оправим времето за да ги видим.
Придобиването на билети до там и обратно /Меминген-Малпенца/ за едни известни низкотарифни авиокомпании се превърна в допълнителна екстра по време на скучните и студени майски вечери. Въоръжени с бира и мезета, сядахме с Ирена пред лаптопите и се забавлявахме по цели нощи как да градим стратегеми, че хем да е евтино, но да е сигурно, а още - да не е с по една малка торба багаж. Накрая се вдъхновихме и дори застраховахме полетите, пък и места си избрахме. Сумата беше поносима, като за отиване и връщане, а ние замразихме емоциите и се заредихме с търпение за края на юни и подтвърждаване на билетите.
Термина дойде по-скоро отколкото очаквах и една вечер се осиферих в спалния вагон за София. От долното легло Ирена си хапеше замечтано устните, а от горното Радко ръсеше двусмислени вицове и пиперливи шеги.
В София ни посрещна сериозна жега. Докато бързахме към изхода на Централна гара, ходом купих вода от някаква будка, изтръгнах капачката като шплент на граната и впих устни в гърлото на шишето, докато не се е изпарила. Пътниците от нашия влак се влачеха с охкане и пъшкане зад нас по мрачния тунел, като лош дубъл от снимки на зомби-апокалипсис филм. Приликата беше толкова явна, че няколко пъти се огледах за изпадали ръце, крака, очи, носове и други телесни части.
След половин час се озовахме в апартамента на един приятел, където се очертаваше да дочакаме времето за полета привечер. Аз хлопнах няколко бири за добър ден и след като Марин излезе за работа, задрямах на едно кресло.Сънувах сбръчкана, слабичка мумия с очила полегнала на един пън. Главата й беше плешива и лицето нещастно. Нямаше абсолютно нищо наоколо, само жега и пясък. Накрая почнах да говоря със сянката си, уплаших се и се събудих. Вече беше следобед. Околната температура бе спаднала с няколко стотни от целзиевия градус, а ние се метнахме на едно такси и отпрашихме към летището. За късмет уцелихме терминала, минахме всички проверки експедитивно и най-сетне коланите се впиха в гърдите ни при излитането на самолета. Той преди това бая засили, имах чувството че ще се отдели от земята някъде към Сливница...
Полетът започна и завърши нормално, а Радко искрено се радваше да съзерцава земните форми долу. Като летиш, под тебе все едно Земята е жива. Някъде е стара с гънки и бръчки, другаде млада равна и зелена, срещат се намръщени скали като неизмита чорлава коса, из-зад които се пулят сини езерни очи. Облаците бяха с интересни форми, а ние бяхме само на едно ръкостискане и към половин сантиметър закалено стъкло от тях....
В назначеното време кацнахме в Меминген, бивше военно летище, по моему модернизирано да разтовари Мюнхенския трафик. След като ни провериха личните карти и подгоних раницата направо чобанската по поточната линия, пернах две бири /срещу заплащане/ от заведението в чакалнята и отърчахме на главния паркинг. Радо големия, вече акостираше с колата там.
След петнайсетина минути паркирахме пред къщата за гости в селцето Еркхайм /резервирана стая/, за съжаление на грешното място. Понеже сина на хазайката си зареждал там електромобила обикновено. Преместихме си колата, и хлътнахме в стаите. Вътре ни посрещна почти семеен уют. Но, някак си западноевропейски. Нашата баня представляваше душ кабина където водата те полива отвред / отгоре, отдолу, отстрани, дори отзад.../, на стълбите стърчеше часовник-кула, а на едни шкафчета бяха строени бурканчета с мед с цени. До тях празна чинийка за парите, ако някой иска да си купи.
Този мед впрочем, както установихме в България после, се оказа върховен. За да не губим оставащия час светло, се разходихме малко наоколо. Навън беше вече прохладно, духаше лек ветрец с привкус на прясна оборска тор. Крави не видяхме, но миризмата беше супер концентрирана. Дали си внасят отнякъде балон с газ като торена есенция??? Да имитират здрав селски въздух... Това си мислехме докато чертаехме замислени осморки към мегдана.
Там снимах паметника на загиналите във войните. Имам слабост към такива.
После хукнахме да търсим два кеша. Селцето беше наистина съвсем празно по улиците. Някакви момчетии се въртяха около майския стълб и толкова.
За съжаление не намерихме кеша, към който се бяхме насочили. Мястото му под един мост беше мокро, бодливо и празно. Та повъртяхме се малко и се прибрахме да спим.
Малко преди лягане открих в Booking една хижа до Берхтесгаден за следващата вечер. За съжаление, впоследствие тя се оказа непревземаема крепост...
На другия ден станахме по-раничко, отмъкнахме едно бурканче мед от скринчето на стълбите и издрънчахме в чинийката отстрани четери и половина евро на монети. Решихме да започнем днес пътуването от стария град Меминген.
Там с помоща на чичко Гугъл открихме подземен паркинг, оставихме колата и плъзнахме към центъра. Бях прегледал историята на градчето /ок. 44 000 жит./, преди това в местен сайт – пощадено през годините, от военни и цивилни бедствия..
Започнахме разходката от едни осмоъгълни вулканични камъни, които стърчаха като стари черни зъби от плочките на улицата и от тях извираха водни вадички. После прочетох, че това е шадраван направен някога от местния художник? архитект? Човек на изкуството? Юрген Бадшайдер....
По улиците към центъра имаше доста хора, магазините бяха отворени, мяркаха се автомобили и мотопеди, но обичайния градски шум сякаш минаваше през шарен заглушител. Това съвсем непринудено ни караше да се шляем като в забавен кадър все едно сме на Луната. Най-острите звуци издаваха пет врабчета, които се биеха в една синя локва недалеч от Градската управа...
Пътечката от кешовете, които бях сторнал*, първо рисуваше разкривен, замислен йероглиф из центъра, после хукваше и се спотайваше между сгради и паметници, на две места прескочи старата градска стена и накрая свърши точно над паркинга. Разтъкавахме се няколко безгрижни часа по нея, между "изрисувани фасади, църкви, порти и кули пощадени от бомбите на съюзниците през 40-те и от западногерманския модернистичен напън през 60-те".
Докато откривахме кутийка след кутийка, Радо ни превеждаше надписите по някои от старите сгради. Едни информираха кой е живял там, а други убеждаваха, че за да се живее дълго и безгрижно, вместо вода трябва да се пие само бира и производни, щото водата наоколо вкл. и кладенчовата не ставала за пиене.
Така докато обикаляхме, и къде скришом, къде не съвсем логвахме кутийки, наближи обяд и трябваше да се връщаме към паркинга. За последно се помотахме около градската река /Ридбах?/ в тихата част на града. Един мъж с небрежни дрехи хвърляше парченца хляб в нея. Ако патките, /в бавно необезпокоявано изобилие/ ги мързеше да стигнат до поредната порция, то тя с тихо шупуркане изчезваше в тъмно зелената вода. Понякога на слънцето тромаво блясваше едър сребрист гръб на риба.
"Нужник на обочине"
През следващите два часа пътувахме към Берхтесгаден. Небето ту светваше, ту се мръщеше. Накрая, когато паркирахме пред набелязаната хижа, то се напъна и избълва отгоре ни цял порой от ледени, дъждовни стрелички...
В хижата естествено нямаше места. За щастие, любезната рецепционистка, като хвърли едно око на бушуващия водопад вън, съвсем естествено ни упъти към Туристическия център в градчето. Свързахме се по телефона и клъвна една баба с къща за гости на старата Кьонигзее щрасе. Това беше малко извън градчето.
След двайсе минути мокри и още ошашавени се катерехме по стълбите към нашата стая на третия етаж в малкия бонбонен баварски замък в гората над Берхтесгаден. Да кажа, че бях очарован от хазайката фрау... да речем Луиза , стаята и помещението за хранене /не ми позволява съвестта да го нарека столова/ на долния етаж – значи нищо да не кажа. Сега когато седя и пиша това, още чувам скърцането на стъпалата и суркането на шарените килимчета по тях. От перилата мирише на чам. Отдолу на кифлички и кафе. Горе дъжда безсилно боботи по ламарината на покрива. Отваряме вратата на стаята ни –и хоп ето ни в спалнята на мечоците. И се чувстваме като Снежанка. Като три Снежанки. Големия Радо спа в друга стая. Скромна като килията на монаха Тък.
С четери думи – уютно, чисто, цветно и ръчна изработка .... като самата Бавария.
Нашата „бърлога” беше ощастливена с балкон с гледка към Вацман. Там, когато извадих двете скътани шишета с бира и тумбестия шишо с Егермастер и се разположих на една паянтова табуретка зад саксиите с цветя навън, дъждът тутакси спря и светна малкото изцедено, но измито слънце.
Фасадата ни.
След почти едночасова почивка за пийване и малко късна закуска, излязохме да се поразходим в околността, щото още светло, а и имахме няколко кутийки наблизо. Единствената стръмна улица нагоре към планината блестеше мокра и чиста, около нея се кипреха разнообразни къщета с приветливо светещи прозорци. И естествено никакъв намек за движение, като на картичка. Нито куче, нито кола, нито вътре някъде там движение или нещо. Като след неутронна бомба. Но се вслушах в усещанията си и ми хареса. Сигурно зад дебелите стени хора джуркаха бири, спореха, играеха шах... но всичко това беше сякаш на Марс, само ние тътрехме крак по лъскавото шосе към тунела от дървета на близката гора.
Къще в околността. Никакво движение вътре или отвън...
Така много лежерно и някак си на майтап за половин час боцнахме четири кутийки и също толкова достолепно се върнахме „у нас”.
Малко са четири кеша.
Остатъка от вечерта премина в планове за утре – имах чувството че ще вали здраво и не се излъгах и справянето с остатъците от бирата и едни консервирани кренвирши /които за няколко дни се превърнаха в най-омразната за малкия Радко храна/.
Следва.
Коментар