Tweet
Асизи е прелестно красив, свеж и внушаващ уважение град, вписан през 2000г. като обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. След Рим това е второто по важност място за католиците, особено италианските католици. Асизи е важна точка на няколко поклоннически пътя, включително Via Francigena of San Francesco (250км). Тук е роден, живял и погребан патронът на Италия Свети Франциск. През лятото на 2015г. дойдохме със семейството ми да видим това достойно за посещение място.
Градът е бил арена на много битки и войни. Долен Асизи (покрайнините с ливадите и селяните, които произвеждали занаятчийските стоки и храните) воювал с горен Асизи (благородниците с парите и гражданите, които въртели търговията). Войните си били истински, кървави и жестоки- така, както само близки могат да си ги устроят един на друг. Когато не воювали - търгували или харчели.
На търговецът на коприна Петър Бернардоне много му провървяло в бизнеса с Франция и когато се върнал доволен от свършеното един ден в края на 1181г. в къщи, разбрал, че му се е родил син, когото жена му прибързано нарекла Йоан. Петър обаче упражнил семейното си средновековно право на вето (обусловено от позицията на мъжа като глава и единствен финансист на семейството, бетонирано от забраната за развод при католиците) и накарал жена си да прекръсти детето на Франциск в чест на държавата, която го направила богат. Очевидно това било много по-важно за търговеца от желанието и правото на съпругата му като майка да нарече детето както си иска. По това време Петър не бил наясно със законите на кармата, но му се наложило с течение на времето болезнено да ги опознае.
Отначало Франциск си растял като истински асизки младеж: ядял, пиел и харчел парите на татко по кръчми, за дрешки и военни пособия (върховния израз на нови технологии по това време). Когато младежа бил на около 20г. на асизци им омръзнало да се бият помежду си и те обърнали поглед към близката Перуджа. Франциск участвал, но паднал в плен и лежал година в една студена кула. Това се отразило на физическото му здраве, което довело до промяна на мисленето. Когато излязъл бил различен човек, но продължил по инерция живота, тръгвайки на нова война. По пътя бил спрян от Глас, който го накарал да избере дали да служи на Господаря или на слугата. За щастие на всички свои последователи, по това време първото правило на психиатрията: "Ако ти говориш на Бог - това е молитва, но ако Бог ти говори на теб - това е шизофрения" не било популярно и Франциск не бил наясно с концепцията му. Затова, без да се плаши от Гласа и бидейки интелигентен значително над средното ниво, Франциск се вслушал и направил избор - избрал да служи на Господаря, заради което му се наложило да се върне в къщи. Гласът продължил да го насочва и Франциск се научил да му прави разлика с другия глас, който го изкушавал. За да избегне тия изкушения един път скочил гол в един трънак, който при допира си с този чист човек разцъфнал в розов храст. (Ще пропусна разяснение на второто правило на психиятрията от почитание към светеца.)
Франциск медитирал. Седял, загледан в красотите на Умбрия. Има го на статуя в църковния комплекс Св. Дамян - мястото, където получил и прозрението какво да прави занапред в живота си.
Разбрал, че всичко на този свят е временно, а на онзи - вечно, че всичко тленно тук е маловажно и без стойност, че ние сме едно с природата, че ако успеем да пренебрегнем телесното ще имаме очи и сетива за духовното. Осъзнал, че това му познание ще измени живота му из основи, осъзнал, че иска тази промяна и че няма връщане назад.
Отказал се от търговията, баща му го смазал от бой, унизил го пред целия град като го завлякъл и затворил в мазето в къщи. Майка му го освободила, когато бащата излязъл по работа и аз силно вярвам, че на празния одър в малкия домашен затвор е оставила бележка: "Петре, пуснах Йоан на свобода. Той се върна на обичайното си място да медитира. Жена ти." Знам, че това не е така, но кой може да ни забрани да мечтаем... Бащата искал нормален син, с нормални харчове на богаташ-лентяй, за които бил готов с радост да се охарчва. Искал си предишния син, който пиел, мързелувал и воювал. Искал внуци и наследници на бизнеса. Не искал син-духовник. Знайно е обаче, че човек предполага, но Господ разполага и Петър Бернардоне бил дарен именно със син супер-духовник, син-светец, когото като баща нямал духовния капацитет да оцени (колко иронично, но съвсем закономерно, нали...). Баща и син се съдили, бащата си поискал всичко, което бил похарчил за сина и Франциск се съблякъл гол, за да върне дори дрехите, които баща му бил платил. След това бил две години просяк из църквите в района. Никога не е бил ръкоположен в Църквата за свещеник или монах. Под ръководството на Гласа с помощта на дарения възстановил много църкви наоколо. Много младежи сами последвали примера му в начина на живот и така основали Францисканския орден. Всичко това вероятно е било огромно изпитание за баща му, който продължавал да живее и търгува в Асизи.
Когато започнало духовното служение на променения младеж, Франциск говорил с хората така, че те го следвали, говорел дори на птиците така, че те кацали около него да го слушат. Бил посочен свише и изпълнил дадената му отгоре задача повече от идеално. Създения орден пропoвядвал бедност за братята и благотворителност за хората и имал мотото "Мир и доброта". Всичко това може да ни се струва естествено днес, особено с new-age гуровците, които се въдят и ни поучават за всичко под път и над път, но е било толкова новаторско, напредничаво и изумително за времето си, че наричат Франциск Подбудителя на Ренесанса и първото хипи. Ходил по света, свършил много добрини, давал всичко, което имал, проповядвал скромност и съчуствие към природата, изживял живота си повече от достойно и се прибрал да почива завинаги в Асизи. Грижи се чудесно за родното си място и до днес с осигуряване на постоянен, нестихващ поток от поклонници от цял свят.
В Асизи днес живеят добре и се препитават над 27 000 човека. Градът е чудесно развит, като запазвайки автентичното е добавил и съвременното без двете да си пречат. Тук може да се пристигне удобно по въздух, шосе и релси. Има подслон и храна за хора с всякаква дълбочина на джоба. Ние се настанихме в частна група вилички в Долен Асизи. Преценихме, че ако настане отново война с Горен Асизи е по-добре да сме на страната на продуктите, а не на хартиените пари. Е, хареса ни и това, че имаше пре-достатъчно място да си оставим колата, паркирането на която в Горен Асизи беше изключено. Понеже беше валяло предните два дни в наша чест, сега въздухът беше свеж, панорамата кристална и в компенсация на това, че нямаше интернет (спрял от бурята, оправиха го, когато си тръгнахме) любезния ни домакин, облечен като Слънчев-брягски келнер от 70-те в почивния си ден, ни предостави виличка, която имаше магически прозорец - гледаше директно към Горен Асизи. Този факт приех спокойно до момента, в който не погледнах през прозореца вечерта. Няма да ви го разказвам, а ще се опитам да ви го покажа, но знайте, че снимките не покриват и половината от реалността. Прекарахме вечерта си на прозореца и долу зад къщата, където имаше типичен селски двор с лятна кухня, скара, люлка, пране и домати:
На сутринта поехме по една прекрасна пътека нагоре, към Горен Асизи. Пътеката много ни хареса, равна, с полегат поносим наклон, обгърната в дървета, които дават шарена сянка и прохлада в такъв жегав летен ден. Ето я снимана от горе надолу, на около половината път до Горен Асизи.
Направи ни впечатление, че на почти всяка тухличка от пътя е написано име, години и населено място.
Никога не бяхме виждали такова нещо, нито имаше указателен надпис кой-какво-защо, за това направих специално проучване в нета, когато ми се удаде възможност за това. Установих, че малкото съществуващи материали са на италиански, тези на английски са кратки, а на български изобщо няма по този въпрос. Когато прочетох по-подробно каквото успях да намеря, разбрах, че всъшност се опитват да покрият цялата работа. Срам ги е.
След земетресението 1997 в Асизи има доста разрушения. Въпреки, че катедралата е папска, папата очевидно е материално затруднен и за това започва събирането на пари от католиците от цял свят за възстановяване на църкви и сгради. Повечето работници се трудят на доброволни начала, а материалите (или парите за тях) са от дарения. Един инициативен бизнесмен Егидио Балерини кандидатства с проект, който обещава проправяне на около 7км. широка, удобна за детски и инвалидни колички пътека из Асизи, свързваща всички важни за Св. Франциск и Св. Клара (светица от града, живяла малко след Св. Франциск) места. Средствата са набрани от около 80 000 вярващи от целия свят, които си закупили тухли от пътеката на стойност около $45 едната. На всяка тухла фирмата се ангажирала да се изпишат името, годините и местоживеенето на дарителя. Представете си броя католици от цял свят, които искат една тухла в Асизи да носи тяхното име. Парите заваляли, започнали да строят пътеката. С времето 7-те километра се смалили до около 750 метра и после фирмата внезапно банкрутирала. Въпреки, че бил частен предприемач и не бил ощетил държавата с нищо, скандала явно бил голям, затова решили да разследват случая. Намерили Егидио, опитали се да разговарят с него като цивилизовани хора, но го хванали едновременно амнезия, парализа на езика и загуба на гласа. Затворили го. Само след 3 дни затворническа храна станало чудо, той оздравял и поискал да говори лично с прокурора. Разговорът явно бил сладък, защото се проточил 13 часа. Изяснило се, че са събрани около $4 милиона, от които до банковата сметка на местното кметство успели да се доберат едва някакви си има-няма $300 000, като дори те не личали в готовия резултат. Започнали да разследват и кмета, и заместника му, осъдили ги заедно с Егидио, но парите не намерили - те потънали някъде безвъзвратно... За това сега никой не говори за целия случай нито в пресата, нито с туристите, табелки и да е имало - са премахнати. Ние лично се насладихме на разходката по хубавите 750м., защото след като те свършиха започнаха тесните, стръмни, направени от неравни камъни улички на Асизи, които са наистина некомфортни за хора на колела (инвалидни и детски колички, и скутъри).
Папската катедрала, в която е положено тялото на Св. Франциск е внушителна.
Строежът на основната част е започнал почти веднага след смъртта на светеца, но готовата църквичка, макар и съобразена с учението на францисканците, била обидна за грандоманството на папата. Поради стичащия се постоянно народ, той наредил изграждането на катедрала с манастирска част, които дори взел под крилото си. Пренебрегнал изцяло факта, че Св. Франциск след смъртта на баща си е раздал цялото семейно наследство на бедните, всички дарения, които е получавал е раздавал, особено на деца и вдовици, носел е само една дреха като чувал, бил е бос зиме и лете, предал е Богу дух в просто дървено легло в необзаведена стая, тежейки на края около 45кг. от постоянен пост и молитва. Въпреки всичко това Църквата узаконила набързо ордена му, вярна на принципа си: "Ако не можеш да ги победиш - приобщи ги" и станала ръководителка на цялата дейност, свързана със Св. Франциск в Асизи. Катедралата изглежда тежка и скъпа и днес, невъобразимо е как е изглеждала на хората при построяването. Неграмотността не е пречка човек да е добър католик и вместо да се бръкне за училище - папата наел най-добрите и скъпи художници да изрисуват катедралата с истории от Библията и от живота на Св. Франциск така, че да е ясно на всеки влязъл за какво иде реч и кой има монопол върху всичко това. Между художниците бил и Джото - сам по себе си особняк и нека кажем - Боянският Майстор на Италия. Не му се нравели много каноните, пренебрегнал ги и пръв на запад направил фреските си така, както ги вижда в реалния живот. Дъщеря ми пък, която прави снимките за пътеписа, е един съвременен Джото - пренебрегва всички канони за снимане на забранени места.
Катедралата е разделена на две - в долната част са мощите на Св. Франциск.
Има място за оставяне на листчета с молитви и молби. Може и мартеници.
В горната има много и големи помещения, много фрески, много пейки, предразполага към усамотяване и вглъбяване. Някои го правят, други сноват като из Дисниленд и (се) снимат (с) всеки квадратен сантиметър отвътре и отвън на катедралата.
Входа и двора на манастира зад катедралата:
Малък, страничен вход към катедралата. Иисус върви с кръста, зад него е Св. Франциск, също с кръст. Наричали са го Втория Христос, толкова е бил близко като поведение до Иисус.
Излязохме, разходихме се из огромния двор. Тук са минали Цар Борис Трети и Царица Йоанна Българска на сватбата си на 25-ти октомври 1930, когато събират цвета на Европейската аристокрация на това място. Царица Йоанна почива в местното гробище, има и улица/пътека на нейно име:
На площада пред катедралата има постоянно много хора. Има монаси, които работят почти като гидове. Много от тях имат вид на охранители от застрахователно дружество от 90-те в България. Този, с когото се спряхме да поприказваме слага в малкия си джоб съвременен, всеизвестен с любовта си към луксозните часовници български митрополит. Докато говорехме, на лявата китка под чувалената дреха на монаха блесна бижу, декизирано като часовник, на стойност поне четири мои коли. Толкоз за безсребрието на Францисканците. Чувалената дреха прикриваше едро, добре охранено телосложение. Толкоз и за поста.
По улиците на Асизи е пълно с туристи, поклонници, магазини за сувенири и ресторанти. Може да се закупи Св. Франциск от джобен ключодържател до почти естествен размер фигура от гипс. Може да се яде от малък сладкиш до пълна софра с деликатеси. Има всичко, за което може да се сети негово величество даващия паричките.
Къщата на Св. Франциск е превърната в музей и може да се види мазето, където баща му го е заключил, за да пречупи волята му. На този барелеф е изобразено как майка му го освобождава (бележката за Петър е в някой джоб и не се вижда).
Асизи е красив средновековен град с тесни улички, удобни площадчета, много църкви и приказна панорамна гледка на Умбрия. Разходката изцяло си заслужава. Ех, ако Балерини беше завършил и равното, право шосенце от тухлички...
На около 4км надолу, в центъра на Долен Асизи се намира скромният параклис, където се е молил Св. Франциск. Казва се Порзиункола, там е люлката на Францисканския орден, там е предал Богу дух светецът. Изрисувана е нагъсто, от много майстори-художници. Върху него като похлупак е надградена цяла катедрала Санта Мария Дели Анджели и манастир. Постоянно е пълно с хора, има и монахини, които са готови веднага да се молят с вас, да дадат благословия или утеха. Отпред има пазарче за сувенири и голям парк.
Асизи е свято място и това се усеща дори в гледката, пред която можеш да седиш с часове.
Хиляди хора идват, за да търсят упование в Св. Франциск. Същевременно с това на моменти мястото горчи. Паркингите са пълни с луксозни коли, всичко е скъпо, всичко се продава, всичко има цена, всичко е комерсиализирано. Свети Франциск е олицетворение на бедността, на благотворителността, на грижата за хората и природата. Аз не видях нищо от това. Домакините са любезни, както във всички туристически места по света. Има сърцати монаси и монахини, но има и такива, за които това е просто професия и им личи. Усещането навсякъде е като един голям Франциско-ленд. Не видях никъде свободна маса, на която бедни хора да седнат и да хапнат без пари. Не видях кът за раздаване на помощи или за събиране на пари за нуждаещи се. Всички дарения бяха с насоченост към църквата и поддържане на мястото. Не видях надписи, че средствата събрани тук ще бъдат предоставени на детски/старчески дом. В известен смисъл мечтата на Петър Бернардоне се е сбъднала - синът му Е най-големия и успешен търговец на Умбрия за всички времена, макар и не за лична облага. Всичко прилича на луксозен аквапарк, построен в памет на удавник. Ходейки наоколо единственото, което ми идваше наум като обобщение беше стария виц: Иисус слязъл отново на земята и отишъл във Ватикана. Посрещнали го, разходили го, показали му църквите, съкровищата, автомобилния парк и понеже той нищо не казал, само гледал и клател глава, те се заобяснявали притеснени: "Надяваме се, че ти харесва как се грижим за бизнеса, шефе, напреднахме доста и продължаваме; все пак моля не забравяй, че почнахме само с едно магаре..."
Бих се върнала в Асизи, ако знам, че Св. Франциск е там, горе, до комплекса Св. Дамян - седнал, гледайки към Умбрия и бъдещето. Искам да знае, че не всичко е провалено, не всички негови идеали са профанизирани, че мечтите му за духовност, взаимопомощ и взаимоуважение не са изопачени до неузнаваемост. Искам да знае, че не сме изменили на завета му. Искам да знае, че баща му не е моралния победил в житейската им битка и парите не са станали основния господар на Асизи и света. Искам да знае, че повечето хора са зрели, добри, пораснали и живеят по правилата на духовното му наследство, че всички поделят това, което имат и са човечни един с друг. Че вече няма гладни, изоставени, страдащи, че работата на ордена му за толкова векове е донесла мечтания резултат.
Но не бих си позволила да го лъжа.
За това просто бих седнала до него да помълчим заедно, загледани в Умбрия.
https://vitoshaword.wordpress.com/
Градът е бил арена на много битки и войни. Долен Асизи (покрайнините с ливадите и селяните, които произвеждали занаятчийските стоки и храните) воювал с горен Асизи (благородниците с парите и гражданите, които въртели търговията). Войните си били истински, кървави и жестоки- така, както само близки могат да си ги устроят един на друг. Когато не воювали - търгували или харчели.
На търговецът на коприна Петър Бернардоне много му провървяло в бизнеса с Франция и когато се върнал доволен от свършеното един ден в края на 1181г. в къщи, разбрал, че му се е родил син, когото жена му прибързано нарекла Йоан. Петър обаче упражнил семейното си средновековно право на вето (обусловено от позицията на мъжа като глава и единствен финансист на семейството, бетонирано от забраната за развод при католиците) и накарал жена си да прекръсти детето на Франциск в чест на държавата, която го направила богат. Очевидно това било много по-важно за търговеца от желанието и правото на съпругата му като майка да нарече детето както си иска. По това време Петър не бил наясно със законите на кармата, но му се наложило с течение на времето болезнено да ги опознае.
Отначало Франциск си растял като истински асизки младеж: ядял, пиел и харчел парите на татко по кръчми, за дрешки и военни пособия (върховния израз на нови технологии по това време). Когато младежа бил на около 20г. на асизци им омръзнало да се бият помежду си и те обърнали поглед към близката Перуджа. Франциск участвал, но паднал в плен и лежал година в една студена кула. Това се отразило на физическото му здраве, което довело до промяна на мисленето. Когато излязъл бил различен човек, но продължил по инерция живота, тръгвайки на нова война. По пътя бил спрян от Глас, който го накарал да избере дали да служи на Господаря или на слугата. За щастие на всички свои последователи, по това време първото правило на психиатрията: "Ако ти говориш на Бог - това е молитва, но ако Бог ти говори на теб - това е шизофрения" не било популярно и Франциск не бил наясно с концепцията му. Затова, без да се плаши от Гласа и бидейки интелигентен значително над средното ниво, Франциск се вслушал и направил избор - избрал да служи на Господаря, заради което му се наложило да се върне в къщи. Гласът продължил да го насочва и Франциск се научил да му прави разлика с другия глас, който го изкушавал. За да избегне тия изкушения един път скочил гол в един трънак, който при допира си с този чист човек разцъфнал в розов храст. (Ще пропусна разяснение на второто правило на психиятрията от почитание към светеца.)
Франциск медитирал. Седял, загледан в красотите на Умбрия. Има го на статуя в църковния комплекс Св. Дамян - мястото, където получил и прозрението какво да прави занапред в живота си.
Разбрал, че всичко на този свят е временно, а на онзи - вечно, че всичко тленно тук е маловажно и без стойност, че ние сме едно с природата, че ако успеем да пренебрегнем телесното ще имаме очи и сетива за духовното. Осъзнал, че това му познание ще измени живота му из основи, осъзнал, че иска тази промяна и че няма връщане назад.
Отказал се от търговията, баща му го смазал от бой, унизил го пред целия град като го завлякъл и затворил в мазето в къщи. Майка му го освободила, когато бащата излязъл по работа и аз силно вярвам, че на празния одър в малкия домашен затвор е оставила бележка: "Петре, пуснах Йоан на свобода. Той се върна на обичайното си място да медитира. Жена ти." Знам, че това не е така, но кой може да ни забрани да мечтаем... Бащата искал нормален син, с нормални харчове на богаташ-лентяй, за които бил готов с радост да се охарчва. Искал си предишния син, който пиел, мързелувал и воювал. Искал внуци и наследници на бизнеса. Не искал син-духовник. Знайно е обаче, че човек предполага, но Господ разполага и Петър Бернардоне бил дарен именно със син супер-духовник, син-светец, когото като баща нямал духовния капацитет да оцени (колко иронично, но съвсем закономерно, нали...). Баща и син се съдили, бащата си поискал всичко, което бил похарчил за сина и Франциск се съблякъл гол, за да върне дори дрехите, които баща му бил платил. След това бил две години просяк из църквите в района. Никога не е бил ръкоположен в Църквата за свещеник или монах. Под ръководството на Гласа с помощта на дарения възстановил много църкви наоколо. Много младежи сами последвали примера му в начина на живот и така основали Францисканския орден. Всичко това вероятно е било огромно изпитание за баща му, който продължавал да живее и търгува в Асизи.
Когато започнало духовното служение на променения младеж, Франциск говорил с хората така, че те го следвали, говорел дори на птиците така, че те кацали около него да го слушат. Бил посочен свише и изпълнил дадената му отгоре задача повече от идеално. Създения орден пропoвядвал бедност за братята и благотворителност за хората и имал мотото "Мир и доброта". Всичко това може да ни се струва естествено днес, особено с new-age гуровците, които се въдят и ни поучават за всичко под път и над път, но е било толкова новаторско, напредничаво и изумително за времето си, че наричат Франциск Подбудителя на Ренесанса и първото хипи. Ходил по света, свършил много добрини, давал всичко, което имал, проповядвал скромност и съчуствие към природата, изживял живота си повече от достойно и се прибрал да почива завинаги в Асизи. Грижи се чудесно за родното си място и до днес с осигуряване на постоянен, нестихващ поток от поклонници от цял свят.
В Асизи днес живеят добре и се препитават над 27 000 човека. Градът е чудесно развит, като запазвайки автентичното е добавил и съвременното без двете да си пречат. Тук може да се пристигне удобно по въздух, шосе и релси. Има подслон и храна за хора с всякаква дълбочина на джоба. Ние се настанихме в частна група вилички в Долен Асизи. Преценихме, че ако настане отново война с Горен Асизи е по-добре да сме на страната на продуктите, а не на хартиените пари. Е, хареса ни и това, че имаше пре-достатъчно място да си оставим колата, паркирането на която в Горен Асизи беше изключено. Понеже беше валяло предните два дни в наша чест, сега въздухът беше свеж, панорамата кристална и в компенсация на това, че нямаше интернет (спрял от бурята, оправиха го, когато си тръгнахме) любезния ни домакин, облечен като Слънчев-брягски келнер от 70-те в почивния си ден, ни предостави виличка, която имаше магически прозорец - гледаше директно към Горен Асизи. Този факт приех спокойно до момента, в който не погледнах през прозореца вечерта. Няма да ви го разказвам, а ще се опитам да ви го покажа, но знайте, че снимките не покриват и половината от реалността. Прекарахме вечерта си на прозореца и долу зад къщата, където имаше типичен селски двор с лятна кухня, скара, люлка, пране и домати:
На сутринта поехме по една прекрасна пътека нагоре, към Горен Асизи. Пътеката много ни хареса, равна, с полегат поносим наклон, обгърната в дървета, които дават шарена сянка и прохлада в такъв жегав летен ден. Ето я снимана от горе надолу, на около половината път до Горен Асизи.
Направи ни впечатление, че на почти всяка тухличка от пътя е написано име, години и населено място.
Никога не бяхме виждали такова нещо, нито имаше указателен надпис кой-какво-защо, за това направих специално проучване в нета, когато ми се удаде възможност за това. Установих, че малкото съществуващи материали са на италиански, тези на английски са кратки, а на български изобщо няма по този въпрос. Когато прочетох по-подробно каквото успях да намеря, разбрах, че всъшност се опитват да покрият цялата работа. Срам ги е.
След земетресението 1997 в Асизи има доста разрушения. Въпреки, че катедралата е папска, папата очевидно е материално затруднен и за това започва събирането на пари от католиците от цял свят за възстановяване на църкви и сгради. Повечето работници се трудят на доброволни начала, а материалите (или парите за тях) са от дарения. Един инициативен бизнесмен Егидио Балерини кандидатства с проект, който обещава проправяне на около 7км. широка, удобна за детски и инвалидни колички пътека из Асизи, свързваща всички важни за Св. Франциск и Св. Клара (светица от града, живяла малко след Св. Франциск) места. Средствата са набрани от около 80 000 вярващи от целия свят, които си закупили тухли от пътеката на стойност около $45 едната. На всяка тухла фирмата се ангажирала да се изпишат името, годините и местоживеенето на дарителя. Представете си броя католици от цял свят, които искат една тухла в Асизи да носи тяхното име. Парите заваляли, започнали да строят пътеката. С времето 7-те километра се смалили до около 750 метра и после фирмата внезапно банкрутирала. Въпреки, че бил частен предприемач и не бил ощетил държавата с нищо, скандала явно бил голям, затова решили да разследват случая. Намерили Егидио, опитали се да разговарят с него като цивилизовани хора, но го хванали едновременно амнезия, парализа на езика и загуба на гласа. Затворили го. Само след 3 дни затворническа храна станало чудо, той оздравял и поискал да говори лично с прокурора. Разговорът явно бил сладък, защото се проточил 13 часа. Изяснило се, че са събрани около $4 милиона, от които до банковата сметка на местното кметство успели да се доберат едва някакви си има-няма $300 000, като дори те не личали в готовия резултат. Започнали да разследват и кмета, и заместника му, осъдили ги заедно с Егидио, но парите не намерили - те потънали някъде безвъзвратно... За това сега никой не говори за целия случай нито в пресата, нито с туристите, табелки и да е имало - са премахнати. Ние лично се насладихме на разходката по хубавите 750м., защото след като те свършиха започнаха тесните, стръмни, направени от неравни камъни улички на Асизи, които са наистина некомфортни за хора на колела (инвалидни и детски колички, и скутъри).
Папската катедрала, в която е положено тялото на Св. Франциск е внушителна.
Строежът на основната част е започнал почти веднага след смъртта на светеца, но готовата църквичка, макар и съобразена с учението на францисканците, била обидна за грандоманството на папата. Поради стичащия се постоянно народ, той наредил изграждането на катедрала с манастирска част, които дори взел под крилото си. Пренебрегнал изцяло факта, че Св. Франциск след смъртта на баща си е раздал цялото семейно наследство на бедните, всички дарения, които е получавал е раздавал, особено на деца и вдовици, носел е само една дреха като чувал, бил е бос зиме и лете, предал е Богу дух в просто дървено легло в необзаведена стая, тежейки на края около 45кг. от постоянен пост и молитва. Въпреки всичко това Църквата узаконила набързо ордена му, вярна на принципа си: "Ако не можеш да ги победиш - приобщи ги" и станала ръководителка на цялата дейност, свързана със Св. Франциск в Асизи. Катедралата изглежда тежка и скъпа и днес, невъобразимо е как е изглеждала на хората при построяването. Неграмотността не е пречка човек да е добър католик и вместо да се бръкне за училище - папата наел най-добрите и скъпи художници да изрисуват катедралата с истории от Библията и от живота на Св. Франциск така, че да е ясно на всеки влязъл за какво иде реч и кой има монопол върху всичко това. Между художниците бил и Джото - сам по себе си особняк и нека кажем - Боянският Майстор на Италия. Не му се нравели много каноните, пренебрегнал ги и пръв на запад направил фреските си така, както ги вижда в реалния живот. Дъщеря ми пък, която прави снимките за пътеписа, е един съвременен Джото - пренебрегва всички канони за снимане на забранени места.
Катедралата е разделена на две - в долната част са мощите на Св. Франциск.
Има място за оставяне на листчета с молитви и молби. Може и мартеници.
В горната има много и големи помещения, много фрески, много пейки, предразполага към усамотяване и вглъбяване. Някои го правят, други сноват като из Дисниленд и (се) снимат (с) всеки квадратен сантиметър отвътре и отвън на катедралата.
Входа и двора на манастира зад катедралата:
Малък, страничен вход към катедралата. Иисус върви с кръста, зад него е Св. Франциск, също с кръст. Наричали са го Втория Христос, толкова е бил близко като поведение до Иисус.
Излязохме, разходихме се из огромния двор. Тук са минали Цар Борис Трети и Царица Йоанна Българска на сватбата си на 25-ти октомври 1930, когато събират цвета на Европейската аристокрация на това място. Царица Йоанна почива в местното гробище, има и улица/пътека на нейно име:
На площада пред катедралата има постоянно много хора. Има монаси, които работят почти като гидове. Много от тях имат вид на охранители от застрахователно дружество от 90-те в България. Този, с когото се спряхме да поприказваме слага в малкия си джоб съвременен, всеизвестен с любовта си към луксозните часовници български митрополит. Докато говорехме, на лявата китка под чувалената дреха на монаха блесна бижу, декизирано като часовник, на стойност поне четири мои коли. Толкоз за безсребрието на Францисканците. Чувалената дреха прикриваше едро, добре охранено телосложение. Толкоз и за поста.
По улиците на Асизи е пълно с туристи, поклонници, магазини за сувенири и ресторанти. Може да се закупи Св. Франциск от джобен ключодържател до почти естествен размер фигура от гипс. Може да се яде от малък сладкиш до пълна софра с деликатеси. Има всичко, за което може да се сети негово величество даващия паричките.
Къщата на Св. Франциск е превърната в музей и може да се види мазето, където баща му го е заключил, за да пречупи волята му. На този барелеф е изобразено как майка му го освобождава (бележката за Петър е в някой джоб и не се вижда).
Асизи е красив средновековен град с тесни улички, удобни площадчета, много църкви и приказна панорамна гледка на Умбрия. Разходката изцяло си заслужава. Ех, ако Балерини беше завършил и равното, право шосенце от тухлички...
На около 4км надолу, в центъра на Долен Асизи се намира скромният параклис, където се е молил Св. Франциск. Казва се Порзиункола, там е люлката на Францисканския орден, там е предал Богу дух светецът. Изрисувана е нагъсто, от много майстори-художници. Върху него като похлупак е надградена цяла катедрала Санта Мария Дели Анджели и манастир. Постоянно е пълно с хора, има и монахини, които са готови веднага да се молят с вас, да дадат благословия или утеха. Отпред има пазарче за сувенири и голям парк.
Асизи е свято място и това се усеща дори в гледката, пред която можеш да седиш с часове.
Хиляди хора идват, за да търсят упование в Св. Франциск. Същевременно с това на моменти мястото горчи. Паркингите са пълни с луксозни коли, всичко е скъпо, всичко се продава, всичко има цена, всичко е комерсиализирано. Свети Франциск е олицетворение на бедността, на благотворителността, на грижата за хората и природата. Аз не видях нищо от това. Домакините са любезни, както във всички туристически места по света. Има сърцати монаси и монахини, но има и такива, за които това е просто професия и им личи. Усещането навсякъде е като един голям Франциско-ленд. Не видях никъде свободна маса, на която бедни хора да седнат и да хапнат без пари. Не видях кът за раздаване на помощи или за събиране на пари за нуждаещи се. Всички дарения бяха с насоченост към църквата и поддържане на мястото. Не видях надписи, че средствата събрани тук ще бъдат предоставени на детски/старчески дом. В известен смисъл мечтата на Петър Бернардоне се е сбъднала - синът му Е най-големия и успешен търговец на Умбрия за всички времена, макар и не за лична облага. Всичко прилича на луксозен аквапарк, построен в памет на удавник. Ходейки наоколо единственото, което ми идваше наум като обобщение беше стария виц: Иисус слязъл отново на земята и отишъл във Ватикана. Посрещнали го, разходили го, показали му църквите, съкровищата, автомобилния парк и понеже той нищо не казал, само гледал и клател глава, те се заобяснявали притеснени: "Надяваме се, че ти харесва как се грижим за бизнеса, шефе, напреднахме доста и продължаваме; все пак моля не забравяй, че почнахме само с едно магаре..."
Бих се върнала в Асизи, ако знам, че Св. Франциск е там, горе, до комплекса Св. Дамян - седнал, гледайки към Умбрия и бъдещето. Искам да знае, че не всичко е провалено, не всички негови идеали са профанизирани, че мечтите му за духовност, взаимопомощ и взаимоуважение не са изопачени до неузнаваемост. Искам да знае, че не сме изменили на завета му. Искам да знае, че баща му не е моралния победил в житейската им битка и парите не са станали основния господар на Асизи и света. Искам да знае, че повечето хора са зрели, добри, пораснали и живеят по правилата на духовното му наследство, че всички поделят това, което имат и са човечни един с друг. Че вече няма гладни, изоставени, страдащи, че работата на ордена му за толкова векове е донесла мечтания резултат.
Но не бих си позволила да го лъжа.
За това просто бих седнала до него да помълчим заедно, загледани в Умбрия.
https://vitoshaword.wordpress.com/
Коментар