Tweet
Завои и баири и пак завои и много баири- това е първото ни впечатление от Швейцария. Митничарите на границата са истински неутрални, достойни за името на държавата си. Всичко е подредено, чисто и хладно, въпреки, че беше месец юни. Питат ни защо влизаме в Швейцария и ние си признаваме. С нашия скромен Форд комби от 2004 подхващаме едно изкачване към манастира, в който отглеждат кучетата Сан Бернард, намиращ се на третия по височина обитаем проход в Швейцарските Алпи. Митничаря преглъща, поглежда ни изпод вежди, връща ни документите и ни благославя тайно в гръб на изпроводяк, опитвайки се да не клати глава в почуда.
Магистралата е чудесна, гледката замайваща, времето прекрасно за пътуване. След известно време пътя става само с две ленти, но поносим. Почти с гордост се оглеждаме как никой не ни надминава. Осъзнаваме обаче, че това е, защото пътя става все по-тесен, стръмен и самотен. Фордът се държи геройски и равномерно ръмжи по зашеметителните завои, претоварен от багажа ни, за всяка част от който до сега бях убедена, че ни е жизнено необходима. Започвам обаче да мисля какво да изхвърлям от багажника, ако возилото справедливо се заинати по нанагорнището. Правя това упражнение "мислене", за да избегна гледката на ронещия се директно под десните ми колела асфалт , там, където ширината на пътя свършва безмилостно и без дори най-малък опит за мантинела. За екстра забавление аз съм и с десен волан. Практически карам над урвата и се опитвам да си спомня с каква цел съм взела толкова торби с дрехи и всякакви други ненужности,които сега да тежат на колата да ни качи по-бързо. Хладината обхваща колата и нас постепенно и неотстъпчиво. Все още е ден, но леко мъгливо було се спуска над всичко. Пътят е безкраен, ние не се возим, а плуваме из Алпите. Стряскаме се само от време на време от някое превозно средство, което пълзи надолу по пътя, от който ние идваме. Разменям поглед с другия шофьор при всяка среща и усещам как си пожелаваме взаимно късмет.
И когато вече си мисля, че това съм правила цял живот и този път никога няма да свърши - пред нас се появява поселище. От двете страни на пътя заискачат магазинчета, ресторантчета и кафета и само няколко-стотин метра по-нагоре се появява манастирския комплекс Сан Бернард. Внушителен е, покривът му е забит в облаците и сигурно убива като парче от Лего Господ под сандалите, ако не внимава къде ходи из свечеряващото се алпийско небе. Ние обаче внимаваме и за това бързаме да паркираме колата и да разкрием коя от двете еднакви сгради с топла връзка помежду им е хотела ни. Излизаме от колата и буквално замръзваме, въпреки, че парното на Форда блъскаше на макс по целия баир нагоре. Изведнъж се сещам защо съм взела всички онези торби с дрехи в багажника. Ровим там и търсим най-дебелото възможно нещо, с което да си увием треперещите тела. Просто ми е съвестно да оставим тук нашия Форд-герой, който заслужи медал за това, което направи. Но мозъкът ми отказва да следва тоя ред на мисли и дава приоритет само на оцеляването, карайки ме да долазим някак си до най-близкия вход. На обявените на голям електронен термометър 15°C реално им липсва минуса отпред, за да приемем измереното за вярно.
Главният комплекс представлява две почти еднакви сгради. Едната е хотел с ресторанти, кафе и сувенирен магазин. Другата е манастирската част, с магерница, църква и параклис в мазето. Може да се преспива и в двете, но в хотела имаш щастието да не делиш тоалетна с десетина непознати, имаш право да ядеш каквото искаш в работещия до късно ресторант, както и да станеш сутринта, когато се наспиш. Тези привилегии обаче струват определена сума, която може да се спести в манастирската част. Ние избрахме хотела. Дадоха ни стая на най-горния етаж с изглед към Италианската граница. Самата граница се намира надолу по шосето и представлява малката кабинка, която виждате на снимката. Ако минавате по тъмно най-вероятно никой няма да ви спре, защото е затворена. Служителите си хапват или спят в нашия хотел или в този, който се вижда насреща в италианската част. Имало супер пица там, признаха дори от нашия ресторант.
Ако се застане на мястото на двете коли от горната снимка и се снима комплексът се вижда приблизително ето така:
Това е макет от музея. Беше много тъмно, много студено и много от близо, за да снимаме и да стане хубава панорамна снимка на комплеса. За това пък вътрешния музей е чудесно уреден и топъл и в него се намира този макет, който ви показвам. Лявата сграда е хотела, дясната е манастира. Негово героическо величество Фордачко прекара нощта на мястото на синия джип от снимката. Стаята ни е най-горната в ляво на лявата сграда. Има прозорец и от задната страна, където и на макета тук се вижда обиталището на кучетата. Там се намира и външния вход на музея. Когато се съживихме малко от пътуването и студа слязохме и по топлата връзка минахме в манастирската част.
Манастирът Сан Бернард е най-високата точка (2473м) и приблизително на половината път на Виа Франчиджена, (Via Francigena), който свързва Кентърбъри (главна катедрала и дом на главата на Англиканската църква) с Рим, Ватикана, базиликата Свети Петър (главен храм на Католическата църква и дом на Папата). Виа Франчиджена е поклоннически път, който хората са изминавали предимно пеш или на кон (ако са инвалиди) от десети век насам.Минавали са около 20км на ден, 1700км отиване и връщане. И до днес са се запазили знаците по камъни, пътни табели и специални места за спане, които показват вървящ поклонник. Пътят е труден, малкото хора, които го изминават и до днес пишат книги за това и стигат в Рим с надути и разранени крака.
В манастирската част на комплекса цари спокойствие. Има доста хора, но не колкото в хотела. От гостите тук се очаква да спазват строгите правила - молитва преди ядене, споделяне с благодарност на скромната храна в магерницата, спазване на тишина, никаква храна след седем вечерта и спане в общи помещения с общи бани и тоалетни. Цената за престой е почти символична, но на тръгване може да се направи дарение по ваша преценка. Църквата е голяма, но беше безлюдна, когато отидохме. Тя е най-високо разположената църква в Европа и по ред причини някои считат мястото за свято. За това пък имахме късмета да присъстваме на вечернята на монасите в параклиса в приземието. Много интимен интериор, много малко хора, много голям емоционален и духовен интензитет. И звук на малко, ромонящо по стената поточе, което са оставили да отнася всички молитви навън, към голямото кристално езеро и да ги разсипва по склоновете на Алпите. Не беше удобно да снимаме в параклиса, но ето няколко бегли снимки от църквата и коридорите.
Сан Бернард- главна икона в църквата на манастира.
Свети Бернард от Ментона се родил през 923 в много богато семейство. Получил отлично образование в Париж и се върнал в семейния замък, където по волята на баща си трябвало да се ожени. Бернард искал да служи на Бога и вечерта преди сватбата скочил от прозореца на стаята си, а ангели го хванали да не падне на земята от толкова високо. Отишъл в Бенедоктински манастир и проповядвал в северна Ломбардия. Най-голямата му заслуга обаче е постояването на стабилна хижа за преминаващи поклонници,търговци, пътници и войници на прохода Мон-Жу, който днес в негова чест се нарича Големия Сан Бернард. Той открил подобна хижа и на прохода съединяващ долината Аоста с Франция, която пък е Малкия Сан Бернард. По-известен обаче си остава Големия, където се пазят легендите за спасителния му подвиг.
За прохода Мон-Жу от най-стари времена се вярва, че е мястото, на което се крие дявола. Когато хората започнали да вървят по пътя Виа Франчиджена, той започнал да се появява често и да бута по урвите надолу в пропастта всеки десети поклонник. Появил се обаче Свети Бернард, построил пирамида на най-високата точка на прохода от девет човека и застанал сам десети на върха. Когато дявола дошъл, за да го бутне, Свети Бернард хвърли във въздуха сребърна верига, с която завързал и укротил дявола. За това и на статуята му, и на голямата икона той е изобразен като стъпил върху дявола. В реалността тоя дявол са изключително стръмните околни скали покрити със сняг целогодишно, безмилостно стръмните дерета, смъртната опасност за хората да бъдат заклещени от лошото време в планините, но най-вече безкруполните многобройни разбойници, които чакали в засада пътуващите, за да ги оберат и оставят безпомощни в студа. Свети Бернард помагал на хората предимно като ги пазел от разбойниците в околността, предлагал сигурни подслон и храна, които са животоспасителни в тази част на света. И до днес прохода е отворен за посетители едва от юни до август, евентуално септемви, ако се случи хубаво време. Ние бяхме там едва седмица след отварянето през юни, като само швейцарската страна беше изчистила идеално снега, италианците още работеха по тяхната. Сан Бернард си заминал от този свят през 1008 година, като и до днес е много почитан и се счита за покровител на катерачите, скиорите, алпинистите и всички, които живеят или ходят по планините.
Поради времето и разбойниците около седемнадесети век монасите започнали отглеждането и използването на специалните кучета, които носят името Сан Бернард. Те се справяли така добре, че станали световно известни именно като кучетата на този район, а по-късно и една от емблемите на Швейцария. От нашата стая можехме да чуем как си говорят/лаят помежду си в клетките си, а на сутринта отидохме и да ги видим. Гледачи на заплата и ентисиасти срещу билети (48 евро на човек) имат удоволствието да ги разхождат из околността.Освен редовните кучета на място, имаше и няколко гости-кучета в хотела, принадлежащи на частни стопани. Бяха дошли с надеждата да се харесат с тукашните екземпляри и да имат поколение след няколко месеца.
Кучетата са гледани прекрасно. За всяко има отделна табелка с името, рожденната дата, други житейски подробности и особеностите на характера- дружелюбен, игрив, ленив, гладник, капризна и т.н. Ядат около 5кг. храна на ден всяко. Около 2004 година монасите правят обществено достояние факта, че са много затруднени в отглеждането и поддържането на породата. Времената са се сменили и последното куче-спасител е било гледано около 1955 година. От тогава насам хеликоптери и друга техника е заменила Сан Бернарите в работата по спасяване на планинарите, а самите монаси драстично са намаляли на бройка- под десетина от началото на века насам. И понеже това е Швейцария и хората имат самоуважение и уважение към традициите и историята - веднага се сформира фондация, финансирана от спонсори и държавни фондове, която се заема с отглеждането и поддържането на породата. Наричат фондацията "Бари", по името на най-известното куче от породата, родено 1800г., живяло 14г., спасило четиредесет човека и загинало, докато спасява четиредесет и първия. От тогава по традиция винаги има по едно куче на име Бари в манастира. Негова статуя има и в Париж.
Препариран в музея стои пра-внук на този изключителен екземпляр, като тогава кучетата не са изглеждали както сега, породата постоянно се е подобрявала с годините.
В музея могат да се видят много интересни неща, разгледайте малко от тях:
Още нещо, което заслужава внимание на това място е преминаването на Наполеон. Кучетата и монасите помогнали на Наполеон и неговите 40 000 войници да преминат без нито една човешка жертва. Участвали и хората от близкото село. За благодарност Наполеон и войниците му изпили 21 724 бутилки вино и изяли тон и половина кашкавал, 800 кг месо, огромно количество хляб, употребили дърва за огрев и други благини за 40 000 тогавашни франка. Тези пари висели като дълг до президента Митеран, който от името на Франция върнал с лихвите дължимото на селото, както и част от дълга към манастира. За разлика от всеизвестната картина, изобразяваща как Наполеон на кон превзема Алпите, истината е, че той е бил на муле на изкачването и дори не е изразил възхищение от пейзажа. Това говори,че или не го е интересувало, или не го е забелязал (не знам как е възможно) или е бил изцяло концентриран във военното си дело. Жозефина от своя страна харесала всичко толкова много, че поканила впоследствие швейцарски фермер, жена му и десетина крави да живеят срещу заплащане за постоянно в малкото алпийско село, което Наполеон създал за нея в покрайнините на Париж.
Това, което Наполеон загубил бил негов любим генерал Луи Дазе. Безстрашен, той повежда хората с изречението: "Има време за още една победа", но е ударен от точен австрийски мускет. Наполеон е неутешим и въпреки, че от начало Дазе бива погребан в Милано 1800г, тялото му е качено през 1805 обратно в манастира на прохода Сан Бернард. Наполеон изписал името на Дазе на Триумфалната арка (заедно с имената на други герои от Наполеоновите войни), издигнал му два паметника, кръстил на името му улици в Париж и Ню Орлеанс. Но надминал себе си, когато поръчал на скъпоплатения скулптор Жан Гийом Моат монументална гробница от едно единствено парче бял мрамор. Натоварили го и с цената на няколко магарешки живота и невероятни усилия на десетки хора го закарали в манастира. Може да се види и днес там, наистина е внушителен, помпозен и по френски изящен в направата. Привилегия е да се докосне на живо. Насладете му се и вие поне на снимка:
Минахме и през сувенирния магазин, купихме някои дребни неща, които почти без изключение бяха минали дългия път от Китай до Алпите. Платихме най-вече от уважение към факта, че са докарани чак до тук, за да попаднат в нашия багаж. Взехме и няколко плочки швейцарски шоколад, който на вкус се оказа прехвален. Беше време да се натоварим на верния Форд и да запълзим надолу към Торино. Чухме, че италианската част е с по-поносим наклон и силно вярвахме, че това ще се окаже вярно. Тръгнахме да заобиколим езерото пред манастира и понеже беше ден и им се работеше- италианските граничари ни спряха за ленива проверка на паспортите. Спряхме за малко след тях в италианската част, за да погледнем пак към манастирския комплекс и да направим няколко снимки. Трудно ни беше да повярваме, че е юни и е ден- всичко беше забулено в студена бяла мъгла.
Седнахме с благодарност в топлата кола и запълзяхме противозаконно на неутрална скорост само на спирачка надолу по едва от вчера изчистеното от сняг шосе. Животът си има своите малки компенсационни бонуси и този път като шофьор с десен волан мястото ми беше плътно и сигурно до скалите. Без да мога да фокусирам мярнах в огледалцето за обратно виждане нещо над манастирския покрив. И изведнъж проумях, че това наистина са сандалите на Господ, който танцува в мъглата, а всеки скрежно свеж повей на вятъра идва от разлюляната му дреха. Да го виждат наистина обаче е разрешил само на кучетата.
Магистралата е чудесна, гледката замайваща, времето прекрасно за пътуване. След известно време пътя става само с две ленти, но поносим. Почти с гордост се оглеждаме как никой не ни надминава. Осъзнаваме обаче, че това е, защото пътя става все по-тесен, стръмен и самотен. Фордът се държи геройски и равномерно ръмжи по зашеметителните завои, претоварен от багажа ни, за всяка част от който до сега бях убедена, че ни е жизнено необходима. Започвам обаче да мисля какво да изхвърлям от багажника, ако возилото справедливо се заинати по нанагорнището. Правя това упражнение "мислене", за да избегна гледката на ронещия се директно под десните ми колела асфалт , там, където ширината на пътя свършва безмилостно и без дори най-малък опит за мантинела. За екстра забавление аз съм и с десен волан. Практически карам над урвата и се опитвам да си спомня с каква цел съм взела толкова торби с дрехи и всякакви други ненужности,които сега да тежат на колата да ни качи по-бързо. Хладината обхваща колата и нас постепенно и неотстъпчиво. Все още е ден, но леко мъгливо було се спуска над всичко. Пътят е безкраен, ние не се возим, а плуваме из Алпите. Стряскаме се само от време на време от някое превозно средство, което пълзи надолу по пътя, от който ние идваме. Разменям поглед с другия шофьор при всяка среща и усещам как си пожелаваме взаимно късмет.
И когато вече си мисля, че това съм правила цял живот и този път никога няма да свърши - пред нас се появява поселище. От двете страни на пътя заискачат магазинчета, ресторантчета и кафета и само няколко-стотин метра по-нагоре се появява манастирския комплекс Сан Бернард. Внушителен е, покривът му е забит в облаците и сигурно убива като парче от Лего Господ под сандалите, ако не внимава къде ходи из свечеряващото се алпийско небе. Ние обаче внимаваме и за това бързаме да паркираме колата и да разкрием коя от двете еднакви сгради с топла връзка помежду им е хотела ни. Излизаме от колата и буквално замръзваме, въпреки, че парното на Форда блъскаше на макс по целия баир нагоре. Изведнъж се сещам защо съм взела всички онези торби с дрехи в багажника. Ровим там и търсим най-дебелото възможно нещо, с което да си увием треперещите тела. Просто ми е съвестно да оставим тук нашия Форд-герой, който заслужи медал за това, което направи. Но мозъкът ми отказва да следва тоя ред на мисли и дава приоритет само на оцеляването, карайки ме да долазим някак си до най-близкия вход. На обявените на голям електронен термометър 15°C реално им липсва минуса отпред, за да приемем измереното за вярно.
Главният комплекс представлява две почти еднакви сгради. Едната е хотел с ресторанти, кафе и сувенирен магазин. Другата е манастирската част, с магерница, църква и параклис в мазето. Може да се преспива и в двете, но в хотела имаш щастието да не делиш тоалетна с десетина непознати, имаш право да ядеш каквото искаш в работещия до късно ресторант, както и да станеш сутринта, когато се наспиш. Тези привилегии обаче струват определена сума, която може да се спести в манастирската част. Ние избрахме хотела. Дадоха ни стая на най-горния етаж с изглед към Италианската граница. Самата граница се намира надолу по шосето и представлява малката кабинка, която виждате на снимката. Ако минавате по тъмно най-вероятно никой няма да ви спре, защото е затворена. Служителите си хапват или спят в нашия хотел или в този, който се вижда насреща в италианската част. Имало супер пица там, признаха дори от нашия ресторант.
Ако се застане на мястото на двете коли от горната снимка и се снима комплексът се вижда приблизително ето така:
Това е макет от музея. Беше много тъмно, много студено и много от близо, за да снимаме и да стане хубава панорамна снимка на комплеса. За това пък вътрешния музей е чудесно уреден и топъл и в него се намира този макет, който ви показвам. Лявата сграда е хотела, дясната е манастира. Негово героическо величество Фордачко прекара нощта на мястото на синия джип от снимката. Стаята ни е най-горната в ляво на лявата сграда. Има прозорец и от задната страна, където и на макета тук се вижда обиталището на кучетата. Там се намира и външния вход на музея. Когато се съживихме малко от пътуването и студа слязохме и по топлата връзка минахме в манастирската част.
Манастирът Сан Бернард е най-високата точка (2473м) и приблизително на половината път на Виа Франчиджена, (Via Francigena), който свързва Кентърбъри (главна катедрала и дом на главата на Англиканската църква) с Рим, Ватикана, базиликата Свети Петър (главен храм на Католическата църква и дом на Папата). Виа Франчиджена е поклоннически път, който хората са изминавали предимно пеш или на кон (ако са инвалиди) от десети век насам.Минавали са около 20км на ден, 1700км отиване и връщане. И до днес са се запазили знаците по камъни, пътни табели и специални места за спане, които показват вървящ поклонник. Пътят е труден, малкото хора, които го изминават и до днес пишат книги за това и стигат в Рим с надути и разранени крака.
В манастирската част на комплекса цари спокойствие. Има доста хора, но не колкото в хотела. От гостите тук се очаква да спазват строгите правила - молитва преди ядене, споделяне с благодарност на скромната храна в магерницата, спазване на тишина, никаква храна след седем вечерта и спане в общи помещения с общи бани и тоалетни. Цената за престой е почти символична, но на тръгване може да се направи дарение по ваша преценка. Църквата е голяма, но беше безлюдна, когато отидохме. Тя е най-високо разположената църква в Европа и по ред причини някои считат мястото за свято. За това пък имахме късмета да присъстваме на вечернята на монасите в параклиса в приземието. Много интимен интериор, много малко хора, много голям емоционален и духовен интензитет. И звук на малко, ромонящо по стената поточе, което са оставили да отнася всички молитви навън, към голямото кристално езеро и да ги разсипва по склоновете на Алпите. Не беше удобно да снимаме в параклиса, но ето няколко бегли снимки от църквата и коридорите.
Сан Бернард- главна икона в църквата на манастира.
Свети Бернард от Ментона се родил през 923 в много богато семейство. Получил отлично образование в Париж и се върнал в семейния замък, където по волята на баща си трябвало да се ожени. Бернард искал да служи на Бога и вечерта преди сватбата скочил от прозореца на стаята си, а ангели го хванали да не падне на земята от толкова високо. Отишъл в Бенедоктински манастир и проповядвал в северна Ломбардия. Най-голямата му заслуга обаче е постояването на стабилна хижа за преминаващи поклонници,търговци, пътници и войници на прохода Мон-Жу, който днес в негова чест се нарича Големия Сан Бернард. Той открил подобна хижа и на прохода съединяващ долината Аоста с Франция, която пък е Малкия Сан Бернард. По-известен обаче си остава Големия, където се пазят легендите за спасителния му подвиг.
За прохода Мон-Жу от най-стари времена се вярва, че е мястото, на което се крие дявола. Когато хората започнали да вървят по пътя Виа Франчиджена, той започнал да се появява често и да бута по урвите надолу в пропастта всеки десети поклонник. Появил се обаче Свети Бернард, построил пирамида на най-високата точка на прохода от девет човека и застанал сам десети на върха. Когато дявола дошъл, за да го бутне, Свети Бернард хвърли във въздуха сребърна верига, с която завързал и укротил дявола. За това и на статуята му, и на голямата икона той е изобразен като стъпил върху дявола. В реалността тоя дявол са изключително стръмните околни скали покрити със сняг целогодишно, безмилостно стръмните дерета, смъртната опасност за хората да бъдат заклещени от лошото време в планините, но най-вече безкруполните многобройни разбойници, които чакали в засада пътуващите, за да ги оберат и оставят безпомощни в студа. Свети Бернард помагал на хората предимно като ги пазел от разбойниците в околността, предлагал сигурни подслон и храна, които са животоспасителни в тази част на света. И до днес прохода е отворен за посетители едва от юни до август, евентуално септемви, ако се случи хубаво време. Ние бяхме там едва седмица след отварянето през юни, като само швейцарската страна беше изчистила идеално снега, италианците още работеха по тяхната. Сан Бернард си заминал от този свят през 1008 година, като и до днес е много почитан и се счита за покровител на катерачите, скиорите, алпинистите и всички, които живеят или ходят по планините.
Поради времето и разбойниците около седемнадесети век монасите започнали отглеждането и използването на специалните кучета, които носят името Сан Бернард. Те се справяли така добре, че станали световно известни именно като кучетата на този район, а по-късно и една от емблемите на Швейцария. От нашата стая можехме да чуем как си говорят/лаят помежду си в клетките си, а на сутринта отидохме и да ги видим. Гледачи на заплата и ентисиасти срещу билети (48 евро на човек) имат удоволствието да ги разхождат из околността.Освен редовните кучета на място, имаше и няколко гости-кучета в хотела, принадлежащи на частни стопани. Бяха дошли с надеждата да се харесат с тукашните екземпляри и да имат поколение след няколко месеца.
Кучетата са гледани прекрасно. За всяко има отделна табелка с името, рожденната дата, други житейски подробности и особеностите на характера- дружелюбен, игрив, ленив, гладник, капризна и т.н. Ядат около 5кг. храна на ден всяко. Около 2004 година монасите правят обществено достояние факта, че са много затруднени в отглеждането и поддържането на породата. Времената са се сменили и последното куче-спасител е било гледано около 1955 година. От тогава насам хеликоптери и друга техника е заменила Сан Бернарите в работата по спасяване на планинарите, а самите монаси драстично са намаляли на бройка- под десетина от началото на века насам. И понеже това е Швейцария и хората имат самоуважение и уважение към традициите и историята - веднага се сформира фондация, финансирана от спонсори и държавни фондове, която се заема с отглеждането и поддържането на породата. Наричат фондацията "Бари", по името на най-известното куче от породата, родено 1800г., живяло 14г., спасило четиредесет човека и загинало, докато спасява четиредесет и първия. От тогава по традиция винаги има по едно куче на име Бари в манастира. Негова статуя има и в Париж.
Препариран в музея стои пра-внук на този изключителен екземпляр, като тогава кучетата не са изглеждали както сега, породата постоянно се е подобрявала с годините.
В музея могат да се видят много интересни неща, разгледайте малко от тях:
Още нещо, което заслужава внимание на това място е преминаването на Наполеон. Кучетата и монасите помогнали на Наполеон и неговите 40 000 войници да преминат без нито една човешка жертва. Участвали и хората от близкото село. За благодарност Наполеон и войниците му изпили 21 724 бутилки вино и изяли тон и половина кашкавал, 800 кг месо, огромно количество хляб, употребили дърва за огрев и други благини за 40 000 тогавашни франка. Тези пари висели като дълг до президента Митеран, който от името на Франция върнал с лихвите дължимото на селото, както и част от дълга към манастира. За разлика от всеизвестната картина, изобразяваща как Наполеон на кон превзема Алпите, истината е, че той е бил на муле на изкачването и дори не е изразил възхищение от пейзажа. Това говори,че или не го е интересувало, или не го е забелязал (не знам как е възможно) или е бил изцяло концентриран във военното си дело. Жозефина от своя страна харесала всичко толкова много, че поканила впоследствие швейцарски фермер, жена му и десетина крави да живеят срещу заплащане за постоянно в малкото алпийско село, което Наполеон създал за нея в покрайнините на Париж.
Това, което Наполеон загубил бил негов любим генерал Луи Дазе. Безстрашен, той повежда хората с изречението: "Има време за още една победа", но е ударен от точен австрийски мускет. Наполеон е неутешим и въпреки, че от начало Дазе бива погребан в Милано 1800г, тялото му е качено през 1805 обратно в манастира на прохода Сан Бернард. Наполеон изписал името на Дазе на Триумфалната арка (заедно с имената на други герои от Наполеоновите войни), издигнал му два паметника, кръстил на името му улици в Париж и Ню Орлеанс. Но надминал себе си, когато поръчал на скъпоплатения скулптор Жан Гийом Моат монументална гробница от едно единствено парче бял мрамор. Натоварили го и с цената на няколко магарешки живота и невероятни усилия на десетки хора го закарали в манастира. Може да се види и днес там, наистина е внушителен, помпозен и по френски изящен в направата. Привилегия е да се докосне на живо. Насладете му се и вие поне на снимка:
Минахме и през сувенирния магазин, купихме някои дребни неща, които почти без изключение бяха минали дългия път от Китай до Алпите. Платихме най-вече от уважение към факта, че са докарани чак до тук, за да попаднат в нашия багаж. Взехме и няколко плочки швейцарски шоколад, който на вкус се оказа прехвален. Беше време да се натоварим на верния Форд и да запълзим надолу към Торино. Чухме, че италианската част е с по-поносим наклон и силно вярвахме, че това ще се окаже вярно. Тръгнахме да заобиколим езерото пред манастира и понеже беше ден и им се работеше- италианските граничари ни спряха за ленива проверка на паспортите. Спряхме за малко след тях в италианската част, за да погледнем пак към манастирския комплекс и да направим няколко снимки. Трудно ни беше да повярваме, че е юни и е ден- всичко беше забулено в студена бяла мъгла.
Седнахме с благодарност в топлата кола и запълзяхме противозаконно на неутрална скорост само на спирачка надолу по едва от вчера изчистеното от сняг шосе. Животът си има своите малки компенсационни бонуси и този път като шофьор с десен волан мястото ми беше плътно и сигурно до скалите. Без да мога да фокусирам мярнах в огледалцето за обратно виждане нещо над манастирския покрив. И изведнъж проумях, че това наистина са сандалите на Господ, който танцува в мъглата, а всеки скрежно свеж повей на вятъра идва от разлюляната му дреха. Да го виждат наистина обаче е разрешил само на кучетата.
Благодаря 
Коментар