Малко ми е трудно да пиша за това. Времето - от зимата до юли, за когато беше планирано - мина като торнадо. После всичко полетя изведнъж. Бързо, интересно, много наситено. Не съм излизал често в чужбина, камо ли в Bayern. Реално, не съм и от най-емоционалните още по-трудно пресъздавам преживявания. В края на пътешествието с Ирена се прегръщахме и целувахме в една от тихите улички на Залцбург. Нямаше много хора. Бяхме до старо гробище. Въздухът беше тих и заспал. Наблизо в кадифето на вечерта шумеше фонтан, някъде плачеше цигулка. Женски глас лъхна от една от катедралите /репетираха опера, вероятно за Моцартовите дни, които предстояха, после се чу как отвориха голямата, тежка врата... през която и ние се шмугнахме да послушаме/...
А, може всъщност и да не е станало с мен това...
1 ден.
Пътуването започва с две бири на варненското летище. На "хубава" цена. За себеотпускане и кураж. И за убиване на времето до излитането... и не след дълго, хеле най-сетне - се отделяме от пистата. Самолетът прелита над родното Суворово, естествено. Отгоре не изглежда като Париж, ама пак си е добре.
После авиокомпанията ни черпи със сандвич от хлебче с шунка, някакво зелено листо и много-много майонеза. Веганите тук явно не са на мода. Аз пък бързам да го усвоя, щото поне ако ще падаме да не е капо в стомаха...
Двигателите си боботят равномерно и успиващо. Въздушни ями няма /още/. Странно – нивите в Румъния са нарязани на тънки и дълги ивици. Цветни са. Сигурно така по-лесно се обработват. Цялата земя изглежда като шарените бабини черги.
Някъде около два след обяд кацаме в Мюнхен. Първата ми среща с германската погранична стража е леко озадачаваща. Млада мъжествена полицайка, с доста впечатляваща долна челюст, внимателно чете личната ми карта /I was born in Russia/.Чете, чете... па забаботи за ID card.
Сигур приличам на сепаратист, а как иначе? - очите ми не са леко кървясъли от златните бири на летище Варна, очилата не са изкривени и изпотени, посребрената ми брада - не е набола за да приличам на поет и романтик, а от корема ми не се чува исландския гейзер, с който не си проправя път към вечноста дарствения сандвич от българската авиокомпания.
После навън се озъртаме за Радо. Летище като летище. Има доста таксита отпред. Същите бакшиши, с втвърдени от ... хормони фланелки, рунтави черни косици, възтънки мустачки, слънчеви очилца като рогца хахаха и плетени обувчици. Здравей роден край. Нещо обаче ми липсва, много ми липсва... Точно като идва Радо /търсел паркинг/ се сещам.... Никой не те дърпа за ръкава и не мучи – taxi mister mumubaubau... Всички хора ценят и уважават личното пространство, вкл. и вносните таксиметрови шофьори.
Заобичах Германия още тук.
Накрая нашия приятел дотърчава, замъкваме раниците в някакъв подземен паркинг, товарим и отпрашваме към наситените с кислород, миризма на билки и синьо небе алпийски покрайнини на страната.
Докато пътуваме към Гармиш през Мюнхен, аз честно казано задрямвам. Двигателят на аудито си боботи, Радо мърмори нещо за концерна БМВ и Олимпийския стадион наблизо, а аз чак похърквам упоен от плавното возило и хладния ветрец на климатика. И виждам картинки, картинки и сенки ..... с планини каменяци, раници, новата ми Петцел-ска каска, колчета за палатка, примка с два карабинера, саламчета разни, голяяяяма изпотена халба с шупуркаща ледена баварска бира и въодушевеното лице на Ирена греещо като луна от задната седалка.
Късния следобед се нанасяме набързо в един къмпинг в Грайнау /те са три села навързани в редица– Партеркирхен, Гармиш и Грайнау/, оглеждаме внимателно съседите – сиромаси от цяла Европа /има от шведи до италианци/ и се отправяме на първата разходка до подножието на близката екопътека...
За пръв път съм по тези места. Има много нови коли, много усмихнати хора, няма въобще котки, кошчетата за боклук са рядкост. То и боклук няма. Къщичките /поне тук/ са кокетни - то ясно е туристически район.
Почти се влюбвам в паната по стените им.
С две думи тази първа вечер - зяпаме, обикаляме за адаптация и аклиматизация... Всичко завършва накрая с бира и картофи на края на някаква гора, наблизо е реката и въздуха изведнъж става студен, но не е неприятно. Хапваме , пийваме и правим планове за утре.
Сетне се прибираме в къмпинга, почти е мръкнало. Хоп... още една приятна изненада. Фигурантите по палатките и покрай тях говорят тихо, почти шепнешком. Няма и помен от силна музика и пиянски крясъци и други маймунджулъци. Личното пространство... най-приятното ми откритие в първите часове в Европа.
То и през по-късните часове, само хъркане се чува от палатките /тук явно си лягат рано/, или сладострастно пъшкане. А може и да съм халюцинирал на път към тоалетните преди сън. Лека нощ.
Утрешния ден.
На палатка бързо и яростно се спи. Сънищата минават като среднощен експрес през главите ни. Към шест вече сме кукуряци. Радо знаел някакъв Мак-Доналдс в Партеркирхен, та ни откарва по изгрев да пием кафе. С тортички разбира се. Персонала – две мили българки - наша възраст. Едната приятно русичка и лъчезарна, другата – слабичка и висока, замислена синеочка. Много симпатични. Въобще в Германия екстри много. Към 8 и нещо се натоварваме на кабинката за подножието на Альпшпице и тумбур-лумбур скоро вече се загащваме със седалките под фератата.
Отиваме там...
Ние.
Това нещо отдолу изглежда само сериозно, нагоре си е пътека тук-таме с някой праг. Разбира се при лошо време – вятър, дъждосняг, плюс нощ или лошо настроение евентуално, картинката сигурно става здраво сексистска. Радо е минавал траверса от Цугшпице до тук миналато лято за около 17 часа буквално по гол гъз, как - само той си знае. Сал железа навсякъде няма. Хубаво, че са ангелите на небето да удрят по едно крило...
Нагоре въобще не си даваме зор. Някой ни изпреварва, други ние...
Времето е прекрасно и често спираме да погледаме наоколо. Много е красиво тук.
И така хоп-троп парапетче, чучка – скоро сме на върха. Нямам усещането за изкачен връх /то никога не съм го и имал де, вкл. и на Елбрус по котки и на четери крака в една мъгла/ но разходката си струва. Въобще за мен - пътят нагоре е важен, а не самия връх/. Пристигане... къде, кога - това са бързо преходни условности...
Горе има много весели хора. И едни гарги, които са доста нахални. Едва ли не кацат по каските и си просят внимание и храна. Германците не им дават. Сигурно е лоша поличба. Обаче, някой незапознат с нравите им, е подхвърлил ябълка и птичетата чат-пат възстановяват изгорените калории, яздейки и дълбаейки влажните и сладки вътрешности във всички посоки. Птичките са дружелюбни и натрапчиви, сигурно тука никой не ги бие и гони.
"Черный ворон"... хехе
Хората, също и изглеждат доволни и добрички. Горе-долу еднакво спретнато облечени и почти равностойно услужливи и любезни. Радо ни обяснява, че тука е така... Оня със Скарпата може да е министър, момчето до него със саломонките може да е санитар или комбайнер, а ей оная дългокраката кака, дето си чопли носа и си оправя очуканата каска може да е племенница на канцлерката. Разликата във визуалното възприятие е точно нулева. Много поучително.
Под кръста има една книга в която всеки желаещ се разписва. Аз бия геокешърския ни печат, в калабалъка извлачам заветната кутийка изпод едни камъни. Ако някой ме е забелязал, обещавам да си направя харакири с подострена смядовска луканка... Бърз лог и кеша се връща на мястото си.
После тръгваме да слизаме, естествено по друга пътека. С доста по-малко ферата и то в подножието чак.
Щеките тук влизат в употреба. Пред нас едни девойки едва пъплят, а ние прехвърчаме покрай тях като теснолинейката покрай гара Костандово...
После изпреварваме някакви симпатични дядовци, които си дрънкат мързаливо някакви неща на немски /досущ като мои познати туристи ветерани от тук/. За женки, за на Стамат-Гюнтер виното, за децата тези чворчета малки, неблагодарни и едно време какво беше сигур... хахаха малко се поувлякох, понеже прехвърлих автоматично един манталитет връз друг.
И така... в подножието на нашето слизане има няколко наковани прага, и по-малко ненаковани после и тунел пробит юнашки през скалите. Сигурно нежни, жълтооки еделвайси люлеят бели коронки над мъхести крачета някъде по скалите, но ние само ги чувстваме. Не ги виждаме.
Майка ми казва за снимки като тази..."полные штаны счастья" /непреводимо от руски - сътв. на много сме щастливи многомногомного.../
Час и половина преди последната кабинка надолу, сме на горната стнация на лифта пак. С две думи затворихме кръга. Върнахме се понеже.
Примерния маршрут.
На заведението има доста бирено разнообразие. Поръчвам Мас за мене и малки бира и безалкохолно за другите. Междувременно изтичвам до кутийката наблизо и оставям бубулечката за която един германец бучеше на лични, че се застояла доста у нас /мисията ѝ е да обикаля планински курорти... какво по-хубаво място/.
Те така, пием бира. Говорим си. Слънцето свети. На заник вече. Птички обсипват свода небесен... и кацат по масите дори нахалните гарги.
А скоро направо се залюляваме във вагончето надолу към колата.
Прекрасен ден.
Равносметката – с Ирена изпихме около литър вода по пътеката - към и от Алпшпице /жена ми упорито твърдеше, че сме качили Аушвице, сигур от дехидратацията сбъркала.../, средната температура беше 25 градуса наоколо, безветрие. Пих бири после на горната станция на слизане. Около два литра, а след като слязохме, и долу в къмпинга още три боклучави пластмасови половинки от Гармишкия Лидъл. Пиках чак на другата сутрин.
Извода?
Следващия ден.
Задължителния ритуал в МкД с кафето приключва в ранна доба. И яхаме колата за Австрия. Тя е на няколко километра и там е подстъпът ни към Цугшпице. На паркинга, до долната станция на лифта, докато се преобличаме - похапваме здраво горски ягоди. Има изобилие от тях и понеже растат, криейки се във влажни треволяци, си стоят непокътнати. Радо казва, че по тукашните места санитарните власти плашат германците и австрийците с бяс и последните много не берат от горските плодове...
Не след дълго вървим вече към Цугшпице. Отначало по черен път. После той се вталява до планинска пътечка, която чезне между борчетата за да се вкамени окончателно малко по-горе... с напредването на деня се появяват и туристи. „Грюс Гот, Сервус...” и други тиролски поздрави боботят над камънаците...
Час и нещо след старта започва да припича зловещо и бързаме към един наклонен отвес да починем и да пийнем от оскъдното количество водица което бълбука от един джоб на раницата ми.
Скоро излизаме на хижа...Винер Нойщат
Част от интериора.
В бързината си поръчвам безалкохолна ... бира, а то е разумно понеже после на фератата всеки промил щеше да ми вдигне категорията... Там е пътека, пътека... ама на места няма ни въже ни стълбички по прагчетата. Е, лесно е. Но при евентуален валеж, мокротия или тъмнина преживяването може да стане незабравимо и последно.
Началото...
Впрочем в това почти ме оборват скоро двама австрийци?, мъж и жена, които притичват покрай нас в посока нагоре, обути с доста ъъъ напредничави маратонки и облечени по гащи и потници. Без излишъци от дрехи и екипировка дето се вика. Подвикват весело нещо и се губят във високото...
А, ние си продължаваме без да бързаме. Гледките назад, напред и настрани са прекрасни. Нагоре също.
Пътеката не е пренаселена, но сегиз-тогиз някой преминава в едната или другата посока. Скоро излизаме под върха.
Тук някъде е условната немско-австрийска граница. Горе е гъмжило от хора. Има дори тризвезден хотел. Самата кота на върха е недалеч, но има опашка от поклонници понеже се преминава по тясна пътечка. Спестяваме си го естествено. Горе и без друго си е тълпа, а да се бутам на опашка не ме блазни.
Как се гледат двете. Само...
В 16.30 хващаме последното вагонче за надолу.
Долу сме. Зад нас е Цугшпице.
Забравих да уточня одеве, че двамата австрийци? /що реших че са австрийци/ ни разминаха също толкова бързо и весело малко преди излизането ни на ръба, само че сега тичаха надолу по пътеката, съответно по праговете се плъзгаха като гекони. Излишно е да споменавам, че долу, като слязохме от кабинката и ги видяхме да притичват към колата си. Бодри хора...
Долу, на началната станция за пръв път купуваме по някой друг сувенир . Предимно еманации на еделвайси. После следва задължителната бира в заведение наблизо. Младички протягащи се сервитьорки, суетня, изтърван поднос с чаши и чинийки на плочките с ефект на „Рожен свири и пее” и накрая правим яко откритие - в Австрия е по-семпло отколкото в Германия.
Светло е още, затова отскачаме до близкия австрийски град.№№ Ей така, да погледнем Тирол отдолу, а там небето се разплаква от умиление. Тъкмо излизаме от колата и ни зачатква як дъжд. Всъщност, след жегите дори е приятно. Но оглеждаме набързо. Околни ни хвърлят подозрителни погледи.
Ирена и Радо.
Рекламата на Райфайзен банк. Идеята сигурно е - елате при нас. Ние помагаме на всички / и на себе си първо/ ...
На път за къмпинга придобивам и от австрийската бира на случайна бензиностанция. В къмпинга е все същото. Тихо, мрачно /но уютно/ и вали. Лека нощ...
18 юли.
Днес денят е разпускащ. Разходихме се горе, сега културно ще се гмурне по низкото с тълпите туристи. /после малко съжалих, замаците са интересни, спор няма, но може би най-адекватното време за посещение е късно след полунощ - при проливен, да речем, леден дъжд и пронизващ, желателно, мразовит силен вятър.../
Културната програма включва замъка Ноешванщайн, ... няколко кеша около тях и един красив каньон на връщане /близо до къмпинга/, ако остане време.
Сто километра пътуване покрай зелени ливади, валчести бали, на пет къщи в полето непременно стадионче или тенис игрище и вело-алеи, ама много и навсякъде. Като капиляри са. Пронизват така да се каже Бавария. И разни хора щъкат по тях. Всички с каски, очила. С цветни екипи като тропически птички. Тук-там, дори често, из-под очилата надзърта и побеляла брада....
И няма дупки в асфалта. Голяма скука, но към десет часа пристигаме. Тоя замък е строен от някакъв луд баварски крал в началото на 20-ти век. Людовик II /Безумния/... Радо разказва подробности но слушам уви с половин ухо.
На площадчето под замъка е вавилонското стълпотворение. Няма само марсианци и перничани. А може и да има... Билети се продават за няколко часа напред. Мерси.
Затова се качваме само за външен оглед. Пътьом забърсваме и една кутийка... Горе в предверието на замъка е не по-малка тарапана. Ентусиасти заемат странни пози, вкл. и по земята за по-добър ракурс. Аз помислих първо, че там епилептик се търкаля.
Няколко пъти, докато сме горе /страшен задух е/ - се опитва да завали. Въобще се чувствам като на баня – от шума, жегата и тътренето на бели, черни, кафеви и жълти крака по джапанки и навсякъде и връз.
Отдъхваме си от грандиозната гледка чак в една гора на път към отсрещния замък - Хоеншвангау. Имаме и два кеша в гората, по пътеки, които рядко се посещават. Тук има изобилие от кислород, сянка и прекрасни гледки към голямо езеро. И някакви огромни гъби /пастърви?/ до които се снимаме.
Околностите на другия замък са, като че ли по-спокойни. Хората тук вече не са толкова припряни. Явно малко ентусиасти стигат до тук след лудницата на Ноешванщайн. Правим няколко снимки и ние, завъртаме се около шадраванчето па слизаме долу при колата.
На път за Грайнау навигацията на Радо полудява за момент и хоп ето ни пак в Австрия. Попадаме и в някакво гигантско задръстване да не е без екшън по пътя, а също и на незначително ПТП. Скоро пак сме в ... покрайнините на Грайнау и тръгваме пеш по екопътеката, в началото на която пихме бира първия следобяд тук. Тя води към каньона Хьоленталклам. В интерес на истината, в момента съм изморен и заядлив. А, може би гъмжащите тълпи покрай замъците отдеве са ми поизсмукали жизнената енергия. Ранен следобед е, постепенно приятно захладнява и съответно настроението се пооправя... Пътеката в каньона е направена с мерак, а е и доста стара.
Първо е водела към някакви мини, а после, по времето на, или малко преди III Райх, към ВЕЦ. Поне така разбрах от надписите в импровизирания музей при входа. Подът на музейчето впрочем беше впечатляващ. Тънка стоманена решетка, а самата сграда е дигната на около метър над земята. Очакваната нечистотия от обувките на посетителите някога изсъхва и благодарение на гравитацията лека полека се изронва в небитието долу. Хитро. А и зимата всичко това вероятно се консервира.
И така времето напредна и ние се оказахме последните посетители по тази пътека, и май въобще в гората. В къмпинга нищо ново. Май бяха дофтасали и поляци отнякъде та глъчката се бе повдигнала с тон и половина хаха.
Следва...
А, може всъщност и да не е станало с мен това...
1 ден.
Пътуването започва с две бири на варненското летище. На "хубава" цена. За себеотпускане и кураж. И за убиване на времето до излитането... и не след дълго, хеле най-сетне - се отделяме от пистата. Самолетът прелита над родното Суворово, естествено. Отгоре не изглежда като Париж, ама пак си е добре.
После авиокомпанията ни черпи със сандвич от хлебче с шунка, някакво зелено листо и много-много майонеза. Веганите тук явно не са на мода. Аз пък бързам да го усвоя, щото поне ако ще падаме да не е капо в стомаха...
Двигателите си боботят равномерно и успиващо. Въздушни ями няма /още/. Странно – нивите в Румъния са нарязани на тънки и дълги ивици. Цветни са. Сигурно така по-лесно се обработват. Цялата земя изглежда като шарените бабини черги.
Някъде около два след обяд кацаме в Мюнхен. Първата ми среща с германската погранична стража е леко озадачаваща. Млада мъжествена полицайка, с доста впечатляваща долна челюст, внимателно чете личната ми карта /I was born in Russia/.Чете, чете... па забаботи за ID card.
Сигур приличам на сепаратист, а как иначе? - очите ми не са леко кървясъли от златните бири на летище Варна, очилата не са изкривени и изпотени, посребрената ми брада - не е набола за да приличам на поет и романтик, а от корема ми не се чува исландския гейзер, с който не си проправя път към вечноста дарствения сандвич от българската авиокомпания.
После навън се озъртаме за Радо. Летище като летище. Има доста таксита отпред. Същите бакшиши, с втвърдени от ... хормони фланелки, рунтави черни косици, възтънки мустачки, слънчеви очилца като рогца хахаха и плетени обувчици. Здравей роден край. Нещо обаче ми липсва, много ми липсва... Точно като идва Радо /търсел паркинг/ се сещам.... Никой не те дърпа за ръкава и не мучи – taxi mister mumubaubau... Всички хора ценят и уважават личното пространство, вкл. и вносните таксиметрови шофьори.
Заобичах Германия още тук.
Накрая нашия приятел дотърчава, замъкваме раниците в някакъв подземен паркинг, товарим и отпрашваме към наситените с кислород, миризма на билки и синьо небе алпийски покрайнини на страната.
Докато пътуваме към Гармиш през Мюнхен, аз честно казано задрямвам. Двигателят на аудито си боботи, Радо мърмори нещо за концерна БМВ и Олимпийския стадион наблизо, а аз чак похърквам упоен от плавното возило и хладния ветрец на климатика. И виждам картинки, картинки и сенки ..... с планини каменяци, раници, новата ми Петцел-ска каска, колчета за палатка, примка с два карабинера, саламчета разни, голяяяяма изпотена халба с шупуркаща ледена баварска бира и въодушевеното лице на Ирена греещо като луна от задната седалка.
Късния следобед се нанасяме набързо в един къмпинг в Грайнау /те са три села навързани в редица– Партеркирхен, Гармиш и Грайнау/, оглеждаме внимателно съседите – сиромаси от цяла Европа /има от шведи до италианци/ и се отправяме на първата разходка до подножието на близката екопътека...
За пръв път съм по тези места. Има много нови коли, много усмихнати хора, няма въобще котки, кошчетата за боклук са рядкост. То и боклук няма. Къщичките /поне тук/ са кокетни - то ясно е туристически район.
Почти се влюбвам в паната по стените им.
С две думи тази първа вечер - зяпаме, обикаляме за адаптация и аклиматизация... Всичко завършва накрая с бира и картофи на края на някаква гора, наблизо е реката и въздуха изведнъж става студен, но не е неприятно. Хапваме , пийваме и правим планове за утре.
Сетне се прибираме в къмпинга, почти е мръкнало. Хоп... още една приятна изненада. Фигурантите по палатките и покрай тях говорят тихо, почти шепнешком. Няма и помен от силна музика и пиянски крясъци и други маймунджулъци. Личното пространство... най-приятното ми откритие в първите часове в Европа.
То и през по-късните часове, само хъркане се чува от палатките /тук явно си лягат рано/, или сладострастно пъшкане. А може и да съм халюцинирал на път към тоалетните преди сън. Лека нощ.
Утрешния ден.
На палатка бързо и яростно се спи. Сънищата минават като среднощен експрес през главите ни. Към шест вече сме кукуряци. Радо знаел някакъв Мак-Доналдс в Партеркирхен, та ни откарва по изгрев да пием кафе. С тортички разбира се. Персонала – две мили българки - наша възраст. Едната приятно русичка и лъчезарна, другата – слабичка и висока, замислена синеочка. Много симпатични. Въобще в Германия екстри много. Към 8 и нещо се натоварваме на кабинката за подножието на Альпшпице и тумбур-лумбур скоро вече се загащваме със седалките под фератата.
Отиваме там...
Ние.
Това нещо отдолу изглежда само сериозно, нагоре си е пътека тук-таме с някой праг. Разбира се при лошо време – вятър, дъждосняг, плюс нощ или лошо настроение евентуално, картинката сигурно става здраво сексистска. Радо е минавал траверса от Цугшпице до тук миналато лято за около 17 часа буквално по гол гъз, как - само той си знае. Сал железа навсякъде няма. Хубаво, че са ангелите на небето да удрят по едно крило...
Нагоре въобще не си даваме зор. Някой ни изпреварва, други ние...
Времето е прекрасно и често спираме да погледаме наоколо. Много е красиво тук.
И така хоп-троп парапетче, чучка – скоро сме на върха. Нямам усещането за изкачен връх /то никога не съм го и имал де, вкл. и на Елбрус по котки и на четери крака в една мъгла/ но разходката си струва. Въобще за мен - пътят нагоре е важен, а не самия връх/. Пристигане... къде, кога - това са бързо преходни условности...
Горе има много весели хора. И едни гарги, които са доста нахални. Едва ли не кацат по каските и си просят внимание и храна. Германците не им дават. Сигурно е лоша поличба. Обаче, някой незапознат с нравите им, е подхвърлил ябълка и птичетата чат-пат възстановяват изгорените калории, яздейки и дълбаейки влажните и сладки вътрешности във всички посоки. Птичките са дружелюбни и натрапчиви, сигурно тука никой не ги бие и гони.
"Черный ворон"... хехе
Хората, също и изглеждат доволни и добрички. Горе-долу еднакво спретнато облечени и почти равностойно услужливи и любезни. Радо ни обяснява, че тука е така... Оня със Скарпата може да е министър, момчето до него със саломонките може да е санитар или комбайнер, а ей оная дългокраката кака, дето си чопли носа и си оправя очуканата каска може да е племенница на канцлерката. Разликата във визуалното възприятие е точно нулева. Много поучително.
Под кръста има една книга в която всеки желаещ се разписва. Аз бия геокешърския ни печат, в калабалъка извлачам заветната кутийка изпод едни камъни. Ако някой ме е забелязал, обещавам да си направя харакири с подострена смядовска луканка... Бърз лог и кеша се връща на мястото си.
После тръгваме да слизаме, естествено по друга пътека. С доста по-малко ферата и то в подножието чак.
Щеките тук влизат в употреба. Пред нас едни девойки едва пъплят, а ние прехвърчаме покрай тях като теснолинейката покрай гара Костандово...
После изпреварваме някакви симпатични дядовци, които си дрънкат мързаливо някакви неща на немски /досущ като мои познати туристи ветерани от тук/. За женки, за на Стамат-Гюнтер виното, за децата тези чворчета малки, неблагодарни и едно време какво беше сигур... хахаха малко се поувлякох, понеже прехвърлих автоматично един манталитет връз друг.
И така... в подножието на нашето слизане има няколко наковани прага, и по-малко ненаковани после и тунел пробит юнашки през скалите. Сигурно нежни, жълтооки еделвайси люлеят бели коронки над мъхести крачета някъде по скалите, но ние само ги чувстваме. Не ги виждаме.
Майка ми казва за снимки като тази..."полные штаны счастья" /непреводимо от руски - сътв. на много сме щастливи многомногомного.../
Час и половина преди последната кабинка надолу, сме на горната стнация на лифта пак. С две думи затворихме кръга. Върнахме се понеже.
Примерния маршрут.
На заведението има доста бирено разнообразие. Поръчвам Мас за мене и малки бира и безалкохолно за другите. Междувременно изтичвам до кутийката наблизо и оставям бубулечката за която един германец бучеше на лични, че се застояла доста у нас /мисията ѝ е да обикаля планински курорти... какво по-хубаво място/.
Те така, пием бира. Говорим си. Слънцето свети. На заник вече. Птички обсипват свода небесен... и кацат по масите дори нахалните гарги.
А скоро направо се залюляваме във вагончето надолу към колата.
Прекрасен ден.
Равносметката – с Ирена изпихме около литър вода по пътеката - към и от Алпшпице /жена ми упорито твърдеше, че сме качили Аушвице, сигур от дехидратацията сбъркала.../, средната температура беше 25 градуса наоколо, безветрие. Пих бири после на горната станция на слизане. Около два литра, а след като слязохме, и долу в къмпинга още три боклучави пластмасови половинки от Гармишкия Лидъл. Пиках чак на другата сутрин.
Извода?
Следващия ден.
Задължителния ритуал в МкД с кафето приключва в ранна доба. И яхаме колата за Австрия. Тя е на няколко километра и там е подстъпът ни към Цугшпице. На паркинга, до долната станция на лифта, докато се преобличаме - похапваме здраво горски ягоди. Има изобилие от тях и понеже растат, криейки се във влажни треволяци, си стоят непокътнати. Радо казва, че по тукашните места санитарните власти плашат германците и австрийците с бяс и последните много не берат от горските плодове...
Не след дълго вървим вече към Цугшпице. Отначало по черен път. После той се вталява до планинска пътечка, която чезне между борчетата за да се вкамени окончателно малко по-горе... с напредването на деня се появяват и туристи. „Грюс Гот, Сервус...” и други тиролски поздрави боботят над камънаците...
Час и нещо след старта започва да припича зловещо и бързаме към един наклонен отвес да починем и да пийнем от оскъдното количество водица което бълбука от един джоб на раницата ми.
Скоро излизаме на хижа...Винер Нойщат
Част от интериора.
В бързината си поръчвам безалкохолна ... бира, а то е разумно понеже после на фератата всеки промил щеше да ми вдигне категорията... Там е пътека, пътека... ама на места няма ни въже ни стълбички по прагчетата. Е, лесно е. Но при евентуален валеж, мокротия или тъмнина преживяването може да стане незабравимо и последно.
Началото...
Впрочем в това почти ме оборват скоро двама австрийци?, мъж и жена, които притичват покрай нас в посока нагоре, обути с доста ъъъ напредничави маратонки и облечени по гащи и потници. Без излишъци от дрехи и екипировка дето се вика. Подвикват весело нещо и се губят във високото...
А, ние си продължаваме без да бързаме. Гледките назад, напред и настрани са прекрасни. Нагоре също.
Пътеката не е пренаселена, но сегиз-тогиз някой преминава в едната или другата посока. Скоро излизаме под върха.
Тук някъде е условната немско-австрийска граница. Горе е гъмжило от хора. Има дори тризвезден хотел. Самата кота на върха е недалеч, но има опашка от поклонници понеже се преминава по тясна пътечка. Спестяваме си го естествено. Горе и без друго си е тълпа, а да се бутам на опашка не ме блазни.
Как се гледат двете. Само...
В 16.30 хващаме последното вагонче за надолу.
Долу сме. Зад нас е Цугшпице.
Забравих да уточня одеве, че двамата австрийци? /що реших че са австрийци/ ни разминаха също толкова бързо и весело малко преди излизането ни на ръба, само че сега тичаха надолу по пътеката, съответно по праговете се плъзгаха като гекони. Излишно е да споменавам, че долу, като слязохме от кабинката и ги видяхме да притичват към колата си. Бодри хора...
Долу, на началната станция за пръв път купуваме по някой друг сувенир . Предимно еманации на еделвайси. После следва задължителната бира в заведение наблизо. Младички протягащи се сервитьорки, суетня, изтърван поднос с чаши и чинийки на плочките с ефект на „Рожен свири и пее” и накрая правим яко откритие - в Австрия е по-семпло отколкото в Германия.
Светло е още, затова отскачаме до близкия австрийски град.№№ Ей така, да погледнем Тирол отдолу, а там небето се разплаква от умиление. Тъкмо излизаме от колата и ни зачатква як дъжд. Всъщност, след жегите дори е приятно. Но оглеждаме набързо. Околни ни хвърлят подозрителни погледи.
Ирена и Радо.
Рекламата на Райфайзен банк. Идеята сигурно е - елате при нас. Ние помагаме на всички / и на себе си първо/ ...
На път за къмпинга придобивам и от австрийската бира на случайна бензиностанция. В къмпинга е все същото. Тихо, мрачно /но уютно/ и вали. Лека нощ...
18 юли.
Днес денят е разпускащ. Разходихме се горе, сега културно ще се гмурне по низкото с тълпите туристи. /после малко съжалих, замаците са интересни, спор няма, но може би най-адекватното време за посещение е късно след полунощ - при проливен, да речем, леден дъжд и пронизващ, желателно, мразовит силен вятър.../
Културната програма включва замъка Ноешванщайн, ... няколко кеша около тях и един красив каньон на връщане /близо до къмпинга/, ако остане време.
Сто километра пътуване покрай зелени ливади, валчести бали, на пет къщи в полето непременно стадионче или тенис игрище и вело-алеи, ама много и навсякъде. Като капиляри са. Пронизват така да се каже Бавария. И разни хора щъкат по тях. Всички с каски, очила. С цветни екипи като тропически птички. Тук-там, дори често, из-под очилата надзърта и побеляла брада....
И няма дупки в асфалта. Голяма скука, но към десет часа пристигаме. Тоя замък е строен от някакъв луд баварски крал в началото на 20-ти век. Людовик II /Безумния/... Радо разказва подробности но слушам уви с половин ухо.
На площадчето под замъка е вавилонското стълпотворение. Няма само марсианци и перничани. А може и да има... Билети се продават за няколко часа напред. Мерси.
Затова се качваме само за външен оглед. Пътьом забърсваме и една кутийка... Горе в предверието на замъка е не по-малка тарапана. Ентусиасти заемат странни пози, вкл. и по земята за по-добър ракурс. Аз помислих първо, че там епилептик се търкаля.
Няколко пъти, докато сме горе /страшен задух е/ - се опитва да завали. Въобще се чувствам като на баня – от шума, жегата и тътренето на бели, черни, кафеви и жълти крака по джапанки и навсякъде и връз.
Отдъхваме си от грандиозната гледка чак в една гора на път към отсрещния замък - Хоеншвангау. Имаме и два кеша в гората, по пътеки, които рядко се посещават. Тук има изобилие от кислород, сянка и прекрасни гледки към голямо езеро. И някакви огромни гъби /пастърви?/ до които се снимаме.
Околностите на другия замък са, като че ли по-спокойни. Хората тук вече не са толкова припряни. Явно малко ентусиасти стигат до тук след лудницата на Ноешванщайн. Правим няколко снимки и ние, завъртаме се около шадраванчето па слизаме долу при колата.
На път за Грайнау навигацията на Радо полудява за момент и хоп ето ни пак в Австрия. Попадаме и в някакво гигантско задръстване да не е без екшън по пътя, а също и на незначително ПТП. Скоро пак сме в ... покрайнините на Грайнау и тръгваме пеш по екопътеката, в началото на която пихме бира първия следобяд тук. Тя води към каньона Хьоленталклам. В интерес на истината, в момента съм изморен и заядлив. А, може би гъмжащите тълпи покрай замъците отдеве са ми поизсмукали жизнената енергия. Ранен следобед е, постепенно приятно захладнява и съответно настроението се пооправя... Пътеката в каньона е направена с мерак, а е и доста стара.
Първо е водела към някакви мини, а после, по времето на, или малко преди III Райх, към ВЕЦ. Поне така разбрах от надписите в импровизирания музей при входа. Подът на музейчето впрочем беше впечатляващ. Тънка стоманена решетка, а самата сграда е дигната на около метър над земята. Очакваната нечистотия от обувките на посетителите някога изсъхва и благодарение на гравитацията лека полека се изронва в небитието долу. Хитро. А и зимата всичко това вероятно се консервира.
И така времето напредна и ние се оказахме последните посетители по тази пътека, и май въобще в гората. В къмпинга нищо ново. Май бяха дофтасали и поляци отнякъде та глъчката се бе повдигнала с тон и половина хаха.
Следва...
Коментар