Tweet
След едномесечно отлагане след завръщането от това пътуване най-накрая намерих време да седна и да понапиша това-онова. И така като много други пътувания и това беше планирано преди години, често се подмятаха планове и идеи в главите на всички ни, но ето, че момента настъпи и в ранната вечер на 11 юли, натъпкани с багаж в купето, на покрива и в багажника на колата, поехме с ведро настроение към КПП Калотина. Около това пътуване чух много коментари от рода на – „Вие сте луди“, „Толкова път за какво ще биете“ и „Е, защо не си купиш нещо материално да ти остане“ и т.н. Отказах се да обяснявам, че не сме луди, колко много си заслужава да бием толкова път и, че в крайна сметка ще ми остане много повече отколкото, ако си купя някоя материална дрънкулка. Но да се върна към Калотина. За щастие гастърбайтерите бяха в другата посока и не чакахме много на границата. Сякаш всички бяхме все още на работа, от която си бяхме тръгнали само преди час-два, но все пак малко по малко започвахме да мислим за предстояящото пътуване и очакващият ни маршрут, а именно – София – Копенхаген – Стокхолм – Кебнекайсе(най-високия връх в Швеция, който се намира зад полярния кръг) – Лофотен(островна група с множество красиви фьорди) – Тромсьо – Нордкап(най-северната точка на Европа) – Езерото Инари и Рованиеми(във Финландия) – Трелеборг – Дрезден – София. Трябваше да се впишем в 16 дни + една вечер, а като километри колко излезе.......е, четете и ще видите. Въпросния петък, когато потеглихме успяхме да минем 500 км и опънахме палатката до едно ОМВ близо до границата с Унгария. Времето беше облачно и валеше, но все пак ставаше за палатка. По малките часове разпънахме палатката и заспахме, че на другия ден трябвашв да стигнем около Хамбург.
Ден 1
Денят премина в път. Първо се изниза Унгария, после набързо Словакия, Чехия някак по-бавно и накрая влязохме в Германия. Там както повечето знаят се кара бързичко и понаваксахме изоставането от плана. Преди мръкване си намерихме хубаво местенце до едни ветро-генератори малко преди Хамбург и рзпънахме трапезата и палатката.
Ден 2
Денят започна с не много ранно ставане, за разлика от плана. Набързо прибрахме лагера, хапнахме и потеглихме. Неусетно Германия се изниза под колелата на колата и се появи табелата за влизне в Дания. До Копенхаген имаше още няколко часа път и минаване по емблематичен, над 10 километров мост при град Одензе. Действително си беше бая мост. Наближавайки Копенхаген ни посрещна дъжд, който ту валеше, ту спираше през целия ден. В столицат на Дания се настанихме в къмпинг и тръгнахме на опознавателна обиколка из града. Хубав град, но изглеждаше някак прекалено стерилен. Повече от немските градчета. За щастие времето се пооправи за обиколката из града. Една от най-популярните точки за туристите тук е статуята на „Малката русалка“ край брега, от едноименната приказка на Андерсен. И сега имаше опашка от чакащи да се снимат с нея. Непосредствено до нея има хубав парк, който си заслужава да се посети.
За любителите на пазаруването, но не и за нас е търговската улица Строгет. Ние като цяло решихме да усетим атмосферата в града с по една местна бира на най-хувбавото място в Копенхаген според мен, а именно Nyhaven. Това е местенцето, което завършва с глух канал и покрай него са накацали множество разноцветни къщички в местна архитектура. Много приятно местенце, но разбира се и пренаселено. На никой не му се тръгваше, но ни се искаше да хванем поне второто полувреме на финала от световното между Германия и Аржентина. За целта в къмпинга бяха сложили телевизор под голяма шатра. Имаше и шепа германци в къмпинга, които напрегнато следяха играта. След развръзката на двубоя се напъхахме в палатката в очакването на утрешния ден и на първата среща с Швеция.
Ден 3
Денят беше мрачн от сутринта. Не знам как изчака да приберем палатката и заваля. Поехме към Oresund Bridge между Копенхаген и шведския Малмю. За разнообразие заваля още по-силно и видимостта беше нищожна. Успяхме да добием само представа за грандиозността на моста, но не и да го видим в цялата му прелест. Влязохме в Швеция. За да не остане по-назад Швеция се напъваше да вали още по-силно и вече почти не се виждаше пътя. Добро посрещане. Ще ни върви по вода. До Стокхолм бяха около 600 и няколко километра предимно по магистрала. За щастие след около 20 км дъжда се измори да вали и реши да поспре. В сухо и ясно време пътуването по шведските пътища се оказа удоволствие. В Стокхолм се настанихме в страхотен, добре уреден къмпинг в близост до метрото, с което до центъра се стига за 15-20 минути.
Тръгнахме към центъра и се изсипа порой. Добре ни понакваси, ама хайде това да е проблема. В крайна сметка няма да ръждясаме. За щастие в центъра не валеше. Абе много е странен климата тук, но за местните хора това е ежедневие и на някои от тях изобщо не им прави впечатление, че са подгизнали.
Вече в центъра, Стокхолм се оказа страхотен град. Архитектурата, мащаба и цялата тази вода, в която се къпе града му придават неповторим облик и атмосфера.
Малките улички в центъра, наречен “Gamla Stan“, гледката от хълмовете над града по залез слънце и чистотата наоколо, допълват усещането, че си в един уникален град. С бира на хълма и вперен поглед в залеза завърши този ден. На следващия предстоеше още от Стокхолм.
Ден 4
В Стокхолм е хубаво да поостанеш няколко дена, а защо не и седмица, но за нас това си беше лукс, заради ограниченото време, затова трябваше да избираме какво да видим. Спряхме се на “Skansen” или „Швеция в миниатюра“, както още го наричат. Това е нещо като нашия Етър, но с много по-големи мащаби и по-разгърнато откъм архитектурни паметници, етно мотиви, занаяти и т.н.
Имаше и животински видове изиграли съществена роля в бита на шведите. От всичко мен най-много ме впечатлиха многобройните най-различни видове къщи, които са се срещали в страната през вековете, а някои от тях продължават да се срещат. Най-уникални са тези, облечени в жива растителност, които приличат на тролски колиби. Много са живописни. Друга много съществена част в живота на шведите са изиграли елените. Имаше ги в два варианта – “Elk - Лос” и “Raindeer – типичния северен елен с мъх по рогата”. В момента само коренното лапландско население, т.н. Sami могат да отглеждат и да се разполагат с елени. За останалите е забранено. Иначе въпросните елени са много често срещани по пътищата из цяла скандинавия и човек трябва да е нащрек, защото обичат да се крият в тунелите или зад завой, а също така са големи непукисти и инати, но за това по-натам. А сега да се върна на Скансен. Тук прекарахме почти целия ден и пак беше малко. Имах чувството, че се върнах векове назад и така се потопих в атмосферата, че като излязох навън сякаш бях като телепортиран в огромния космополитен Стокхолм. На връщане от Скансен взехме корабче, за което важаха картите за градския транспорт. Доста удобно, а и по-бързо. После с метрото в къмпинга, събрахме си багажа и беше време да потегляме на север. До планината, където щяхме да се качваме бяха около 1200 км и беше добре да поотметнем малко път днес. Успяхме да минем 500 км и се завряхме в една горичка да опънем палатката. Беше посред нощ, а все още беше светло. Това се оказа първата от поредицата „Бели нощи“, които ни съпътстваха през следващите осем дена. Интересно явление е това. За всички това беше първа среща с 24-часовата светлина. Тук е момента да вметна нещо за Скандинавия като цяло. Нещо лошо. Това са комарите. Направо са ужасни и са истинска напаст. Оказа се, че репелента от България им е като следобеден коктейл и въобще не се впечатляват от него. Като размери и видове комарите са всякакви. С един удар убиваш около 5, а 4 от тях са различни – сив, кафяв, на раета тип „зебра“, гигантски. Имаше всякакви, но ги обединяваше едно – бяха много свирепи и твърдо решени да ни разкъсат. Спасение имаше – опаковаш се с всички дрехи все едно е -15С, а не +15 и остава само малка част от лицето. Тогава остава само да си браниш устата, докато се храниш да не се завират вътре. Е, все трябва да има и нещо лошо за Скандинавия. Останалото всичко е хубаво.
Ден 5 По-голямата част от деня мина в изминаването на останалите 700 км до град Кируна и началото на пътеката към връх Kebnekaise – най-висок в Швеция. По пътя се състоя и първата ни среща с не безизвестните северни елени. Беше загладен млад екземпляр и тичаше жизнено до пътя. Направихме му една стабилна фото сесия и го оставихме на мира.
Направи ми впечатление, че всички камиони бяха с монтирана допълнително масивна решетка отпред. Можете да си представите с каква цел е, съдейки по популацията на северни елени тичащи по пътя и изскачащи зад всеки завой. Горките животни. На 4060-тия километър от България пресякохме линията на полярния кръг. Имаше табела с обяснения какво точно представлява полярния кръг, откъде минава и разни интересни факти. Направихме няколко снимки и продължихме. Нямаше тълпи от хора, магазини и други белези на комерсиализма. Стигнахме до изходния пункт за планината и заваля. Започнахме да стягаме раниците за следващите 2 дена в планината. Предстоеше преход пеша около 65 км и трябваше да се запасим с провизии. Тръгнахме нагоре към 20:00 ч с чистото съзнание да минем първоначалните 19 км и да разпънем лагера там. Хубаво е да знаеш, че не зависиш от падането на нощта. Особено, когато става въпрос за планински преходи. Много по гъвкаво можеш да разполагаш с времето и това ти дава свобода.
Оказа се, че не сме единствените, които се шляят по пътеките в тези часове. Първоначално маршрута е равнинен и лесен за ходене. Направо щях да кажа, че е лежерно и приятно, но уви ордите от комари нямат почивен ден и атаката им е несломима особено във влажно и безветрено време. Да не говорим, че тукашните са приспособени и се срещат и на по голяма надморска височина. Спасение от тях нямаше, но поне като вървиш постоянно без да спираш са по-малко. Спреш ли за момент и веднага цял облак от тях те обгръща. Не бях виждал досега такива легиони от тези гадни твари. Около 2:30 ч през нощта благополучно разпънахме лагера и след бърза вечеря се напъхахме в палатката. Светлината на слънцето, което беше някъде там зад околните върхове обагряше небето в розово-сивкаво и заедно с мъглата придаваха мистичен вид на пейзажа.
Ден 6
След няколко часа спане потеглихме към върха. Времето изглеждаше обещаващо и имаше гледки.
Пътеката вървеше лека-полека нагоре и се появи първото препятствие. Леден поток за пресичане. Време беше за джапане. Да ви призная бая студен беше. В един момент се чудиш дали караката ти са още там. Изтръпват точно за 5 секунди и стъпвайки на някой студен камък извън потока ти се струва сякаш е горещ. Наложи се да пресечем 2 такива. После следваше стръмен участък със сипей. Накрая се наложи да се изкачат 800-900 м денивелация, да се слезе 700 надолу и после чак дойде финалното изкачване към Kebnekaise, който със своите 2111 м (ориентировъчна височина, защото самия връх е ледник, който варира спред метеорологичните условия) не е кай знае колко висок но се тръгва от надморска височина 60 м, а не като нашите планини от 1000 нагоре. Затова бъхтането си е бая и като разстояние и като време. В началото на ледника сложихме котките. До върха оттм бяха още 10-15 мин и ето че стъпихме успешно на най-високата точка на Швеция. Върха беше доста тесен, а наоколо се спускаха пропасти. Имаше много панорамна гледка и изминатия път се виждаше като на длан чак до паркинга, където оставихме колата. Красота!
На върха се запознахме с американеца Джеси, който само на 23 години можеше да се похвали с доста постижения като преход с колело от Германия до Естония и 1000 км пеша по планините на Калифорния. Интересна личност. Истински авантюрист. Черпихме го с някои български гозби и започнахме слизането по така добре познатия път. Времето малко се поскапа, падна мъгла и видимостта намаля доста. Хубаво е, че пътеката е добре маркирана с червени знаци и това улесни нещата. Вече наближаваше късна вечер, а все още имаше хора качващи се нагоре, които бяха решили да прекарат нощта на върха. Ето това е предимството на 24-часовата светлина и свободата, която дава тя. Вече не помня в колко часа се върнахме в палатката, но беше около 13 часа след като бяхме тръгнали. Има си ходене няма да ви лъжа. Ако някой се запъти натам да е подготвен.
Ден 7
На този ден слязохме обратно до колата и потеглихме в посока Норвегия.
Границата не беше далеч. Преди нея обаче потърсихме бензиностанция, за да заредим до горе, че в Норвегия било още по-скъпо. В последствие разликата не се оказа толкова голяма и от очакваните 4 лв за литър бензин, истината беше 3,50 лв срещу окло 3,30 в Швеция. Бензиностанцията, която намерихме беше на самообслужване, работеше само с кредитни карти и не можеш да заредиш повече от 30л. Доста молоумно решение според мен. Веднага след границата с Норвегия от дясната страна на пътя седеше огромен грозен трол с откъсната бреза в ръката.
Хубаво е, че беше само статуя, че иначе страната на фьордите нямаше да е толкова привлвкателна дестианция. Подминахме град Нарвик, който беше разположен на много живописно място и не след дълго минахме по моста, който свързва островната група Лофотен с континентална Европа. Часът наближаваше 2:00 през нощта, а ние търсехме къмпинг с душ, за да отмием следите от последните няколко дни в планината. За щастие тук къмпинги има много и намирането не закъсня. Душ, вечеря, палатка и светът вече изглеждаше по-розов.
Ден 8
Време беше за навлизане в същинската и най-красива част от Лофотен.
Отделните острови от архипелага бяха свързани със система от мостове и тунели като някои от тунелите слизаха дълбоко под земят а и под водата, достигайки дължина от по 8-9 км. Това е място, където ти се иска да спираш и да снимаш на всеки километър. Ние так и правехме, но в един момент разбрахме, че така до никъде няма да стигнем и ограничихме снимките. Накъдето и да се обърнеш планини, фьорди, плажове, а малките рибарски селца допълваха цялостната картинка. Голяма красота. Може би най-емблематичното градче беше Рейне, разположено на едноименния фьорд.
Мястото беше истински рай с неповторима атмосфера. Множество червени къщички с трева по покривите се подаваха зад всеки ъгъл. Всичко беше прекрасно, но както знаехме още по-прекрасно е да го видиш отвисоко, а тук имаше такава опция и затова се отправихме към близкия връх Рейнебринген, който отстоеше на около 1 час по стръмна пътека. Мога да кажа само едно – ЗАСЛУЖАВА СИ!
Гледката отгоре спира дъха и се чудиш как ще откъснеш поглед, за да си тръгнеш. Поседяхме горе повече време, поснимахме и се запознахме с двама сърби, които дойдоха малко след нас. Учудих се, че има сърби тук, а те пък на свой ред се озадачиха, че сме стигнали до тук с кола от България. Аз не виждам нищо чудно. Направили са хората пътища, което значи, че проблем няма – решаваш, тръгваш и идваш. Като слязохме долу вече се свечеряваше и разпънахме палатката в самото Рейне. Имаше малко заливче с други палатки, което беше идеално за целта. Хубавото на цяла Скандинавия е, че е рай за спане на палатки. Разрешено е да се спи навсякъде само да си на около 100 м от най-близката къща. Вечерта на софрата се присъедини един италианец, който почерпихме с лютеница и той толкова я хареса, че нямаше как да не му подарим един буркан да си има. С лютеница съм черпил хора от какви ли не националности и всички остават очаровани(главно говоря за домашната такава). Слънцето отново се беше снишило и обагряше околността в розово.
Палатката гордо беше кацнала на хълма и се вписваше идеално в пейзажа наоколо. Как да легне да спи човек при тази гледка. Отговора е – трудно и затова стана 3:00 ч преди да се наканим. Хубаво нещо са „белите нощи“, но в един момент забравяш да спиш, а постепенно това се натрупва и в един момент на организма му падат батериите.
Ден 9
След закуска събрахме лагера и се отправихме към най-западния град от архипелага, а именно градчето със сложното и трудно запомнящо се име „А“. Интересно хрумване на тези, които са го измислили.
Атмосферата беше идентична с Рейне, но имаше по-малко хора нямаше така ясно изразен фьорд. Тук отидоха няколко часа в шляене и после обърнахме посоката на изток, т.е. на обратно. По обратния път спряхме, за да се изкъпем в Норвежко море. Времето беше топло, водата кристална, а пясъка бял. Наоколо планини и красота. До тук добре, ама водата си е меко казано ледена. Нямаше много желаещи за къпане, ама нямаше как да пропуснем, затова се пльоснахме набързо, после повисяхме няколко часа на плажа и продължихме.
Трябваше да си кажем довиждане с Лофотен и да продължим на север в посока Тромсьо. Отново посред нощ се разположихме на чудно местенце край едно езеро и цяла ескадрила комари ни посрещна с добре дошли. Много ни се радваха. Ама ние на тях хич. Даже сутрин имаше часовои, които дежуряха пред входа на палатката да не би да ни изпуснат случайно.
Ден 10
Продължихме към Тромсьо – северната столица на Норвегия и мястото, откъдето са тръгвали полярните експедиции на Амундсен. Имаше даже полярен музей, който беше много хубав и определено си заслужава да се посети. Полярната църква край града е един от символите. Но да започна по ред. Вече споменах колко е хубаво да погледнеш едно място от високо.
Тук имаше такава опция и затова се запътихме натам. Имаше и лифт за по-мързеливите, но ние решихме да се разходим пеша нагоре. Ходенето се оказа повече отколкото изглеждаше, но си заслужаваше. Разкри се чудна панорамна гледка към Тромсьо с емблематичния мост над фьорда и самия фьорд, обграден със заснежени планински върхове. Времето беше кристално ясно. Решихме да поседим и да се опитаме да попием възможно най-много от заобикалящата ни гледка. Наоколо имаше и хора, които правеха различни дихателни упражнения, йога и какви ли не разтягания на тялото. Мястото беше уникално. Ако живеех тук сигурно всеки ден щях да се качвам на това място. По пътеката надолу ми направи впечатление колко много хора спортуват тук – главно тичане.
Като слязохме от хълма отидохме в центъра на града за опознавателна обиколка. Започнахме от полярния музей, който вече споментах, че си заслужава. После се помотахме в центъра. Архитектурата тук беше различна, някак прекалено северна и сурова, но това я правеше интересна. Града определено имаше облик на пристанищен, а крясъците на чайките огласяха иначе спокойния и тих град. Някъде по улиците се мерна кола със сръбска регистрация, но българи не видяхме. Всъщност в цяла Норвегия не срещнах българи. След разходката минахме на връщане по емблематичния мост, който свързва центъра с континентална Норвегия. Продължихме все на север като на следващия ден трябваше да стигнем до Нордкап. Не си спомням колко километра минахме след Тромсьо, но спахме на едно от най-красивите места, на които някога съм спал на палатка.
Лагера беше установен на скала, която имаше малка площ с трева в средата точно за една палатка. Наоколо като на длан се виждаше прекрасен фьорд, а зад него заснежени върхове с ледници в най-високите си части. Всичко това се подсилваше и обагряше от светлината на вече снишаващото се слинце. На това място имахме късмета да наблюдаваме явлението „midnight sun“. А именно това е явление, при което слънцето дори не се скрива зад хоризонта. В полунощ то е на хоризонта и вместо да зелезе, започва да се движи надясно за известно време и после започва да изгрява (да се вдига нагоре). С две думи, ако вземем движението на слънцето между 6 pm и 6 am, то наподобява буквата „U“. Уникално явление и уникално място за наблюдение! Седнахме да вечеряме на скалата до палатката и после трябваше да се ляга колкото и да не му се иска на човек да спи на такова място.
Ден 11
Това беше денят за достигане до Нордкап и началото на връщането ни. Оттам нататък щяхме да се движим на юг. Е , то вярно, че на север повече нямаше и накъде де. Но да карам по ред. Стандартанта процедура по прибиране на лагера, закуска и натъпкване на багажа в колата отне доста време, но и не ни се тръгваше хич от това място. Попълнихме запасите с вода от близкия поток и потеглихме. Все по-на север пейзажа започна да се изменя до момента, в който високата растителност изчезна напълно и отстъпи място на ниска трева и мъхове. Околността заприлича на прерия и само групи елени се мяркаха от време на време. Тук усетих, че съм доста далеч от България.
Стана доста студено, а на 20 км преди Нордкап решихме да обядваме в истинско северно време. Група финландци ни почерпиха с горещо кафе, което малко сгря обстановката. От мястото, където обядвахме вече се виждаха последните километти и скалата на Нордкап. Продължихме. На входа на комплекса се плаща вход околко 35 лв на човек мисля, че се падаше, което включва паркинг и 24 часов престой. На 6073-тия километър от България стигнахме до Нордкап – най-северната точка на Европа.
Мястото беше доста комерсиално, но и не очаквахме друго. За щастие в момента, когато отидохме нямаше толкова тълпи, а и времето се оправи и като никога беше ясно и топло. Обикновено тук вятъра не спира да брули, облачно е и вали, но сега късмет. Като се мине през главния вход се излиза на площадката с глобуса, символ на Нордкап. Странно е усещането да седиш пред нещо, което толкова време си гледал на снимки, планирал си и си обмислял. Поглеждайки на север погледа попада на безкрайната шир на Баренцово море. Някъде там още на север е Северния полюс – недостъпен и далечен. В интерес на истината малко хора знаят, че фактически Нордкап не е географски най-северната точка на Европа. Това е мястото, до което се стига по шосе. Истината е, че истинската най-северна точка се достига по 9 километрова пътека, която тръгва от малък паркинг на около 6 км преди Нордкап. Точката се нарича Knivskjeladden (дано съм го запомнил правилно). На малко хора им се ходи 18 км и затова на това място ги няма тълпите от народ. Ние решихме да се разходим. Така и така сме тук, а и нощта е пред нас. Затова привечер се отправихме натам. Пътеката е лека за ходене и се минава ставнително бързо, а и от самата най-северна точка са разкрива хубава гледка към скалата на Нордкап.
Венци от нашата група реши, че тук е идеално място да се топне в ледените води и без колебание се изкъпа. Ентусиаст! Часът беше около 0:00 ч и след кратък престой съпроводен от снимки се запътихме по обратните 9 км. До колата пристигнахме по малките часове на „нощта“. Беше застудяло и пръскаше. Тръгнахме на юг и след околко 20 км спряхме за нощувка.
Ден 12
Утрото беше съпроводено от много силен вътър, който буквално вакуумираше бедната палатка по нас, налягали като сардини в консервна кутия. Не знам как издържаха тия рейки, ама решихме да не я мъчим повече и неохотно се надигнахме след само няколко часа сън. Събрахме я набързо, доколкото е възможно да е бързо в този вятър, избистрихме погледите в студената вода на близкия ледн поток и тръгнахме към финландската граница. Появи се табела за руския град Мурманск, който беше толкова близо, но уви руснаците с техните визи само затрудняват пътешествениците, затова го оставихме за друг път и продължихме на юг. Друга табела обозначи влизането ни във Финландия. Там пътищата бяха прави, с безброй езера и гори наоколо, но и много по-безлюдни. В продължение на километри не се разминавахме с други коли. Беше доста диво. Първата цел беше езерото Инари – най голямото езеро зад полярната окръжност.
Оказа се много живописно и с идеална осветеност за снимки. До него ни посрещна огромен елен – най големия, който бяхме виждали по пътя до този момент. Красиво животно! Без дори да ни обърне внимание, откъсна голям стрък трева и захрупа сочните зелении. Хубава беше срещата с елена, ама не мога да кажа същото за ордите комари, които явно бяха подочули от шведските си и норвежки събратя за нашето пристихане и вече бяха заточили гадните си хоботи за нашето пристигане. Успяха да ни изгонят от езерото и продължихме на юг като на 30 км от грд Рованиеми(северната столица на Финалндия) намерихме хубаво местенце за нощувка до една река.
Отново имаше невероятни пейзажи на снишаващото се слънце.
Ден 13
Решихме да разгледаме Рованиеми, за да добием представа за един финландски град.
Оказа се модерен и не особено интересен. Доколкото разбрах е бил унищожен по време на войната и затова е вдигнат отново. Нямаше стара част и не се задържахме особено. Пък и имеше идея да минем към 1100 км до Стокхолм, че времето ни притискаше. Интересна беше срещата на паркинга на един Лидъл с български циганин от Кнежа. Каза, че се група и работят тук за няколко месеца през лятото. Събират пластмасови бутилки по концерти и берат някаква местна билка. От това понякога се изкарвали към 1000 евро за 3-4 дена или поне така ни каза момчето. Той не беше от неприятните представители на неговия вид, даже напротив, но приятелите му събрани на тумба в края на паркинга будеха подозрение дори погледнати от космоса. Не след дълго влязохме отново в Швеция и след здраво каране по познатия вече път по малките часове на нощта стгнахме до същия къмпинг в Стокхолм, в който спахме на отиване. Тук вече имаше нощ и беше някак странно след 8 дни само светлина.
Ден 14
Посоката от Стокхолм беше към град Трелеборг, откъдето се хващат фериботите към Германия. Оказа се, че ферибота до Рощок е доста скъп и взехме билети за друг който акустира в друг немски град – Sassnitz и е на по-сносна цена. Тръгваше в 23:00 ч и имаше време за мотаене из града. Трелеборг се оказа малък град. Имаше стара част в центъра и хубав парк.
Иначе ми направи впечатления, че има много сърби, а може би босанци, съдейки по езика им. Имаше и доста изтърсаци, пънкари и индивиди тип „бунтари“. Града не изглеждаше пренаселен, но кръчмите в централната част се пръскаха по шевовете. Отидохме до морето в края на града, за да отбием малко време и да нахраним малко гладни лебеди.
Като наближи часа за тръгване се наредихме на опашката и зачакахме качването. Плаването трябваше да трае 4,5 часа, а ферибота беше бая претъпкан вътре, затова взехме по един спален чувал и излязохме на палубата, където се опитахме да задремем за някой и друг час. Като исключим рева на двигателя, миризмата на изгоряло гориво и дъжда по едно време, можеше да се каже, че е комфортно.
Ден 15 и ден 16
Спали-недоспали, акустирахме на немска земя. Веднага се почувствах близо до дома, макар и на близо 2000 км разстояние. Като видяха по различен регистрационен номер полицайте на пристанището веднага ни спряха за проверка, но мина бързо и ни пуснаха. Времето беше облачно и пръскаше. Поехме в посока Берлин като малко след града спряхме за закуска и за кратка дрямка, че нещо тонуса хич го нямаше. Като продължихме в посока Дрезден трафиха беше станал много натоварен. Магистралите бяха буквално пълни, а в насрещната на нашата посока имаше задръстване в продължение на много километри. За щастие в нашата посока потока от коли се движеше. Пътя до Дрезден се изминава бързо и към обяд влязохме в града и решихме да го разгледаме за няколко часа. То хубаво, ама тук стана белята най-неочаквано. Паркирахме в спокоен и спретнат квартал съвсем близо до центъра и тръгнахме на разходка. Дрезден е хубав, стар град с автентична архитектура и доста туристи.
Ние разгледахме само централната стара част на града за няколко часа и се върнахме при колата и там какво да видим – страничните стъкла изпочупени и вътре окрадено, каквото са могли да вземат (главно планинска екипировка и пособия). Отначало ми беше трудно да повярвам какво виждам, защото както съм чувал да казват, че в Германия хората даже отключени си оставяли колите. Изобщо никой не пипал да краде. Е, явно не е точно така и има изключения. Оттам нататък минаха няколко неприятни часа в чистене на стъкла, а после и обяснения в полицията, за да получим протокол за пред застрахователите. В късния следобед потеглихме като задното странично стъкло беше барикадирано с какво ли не, за да намалим духането, а предното си остана така. Оставаха около 1500 км до България, през които щяхме да караме със зимни якета, шапки и други такива опаковки. Надявахме се само да не вали, но не се размина. Тръгнахме. Чехия беше на един хвърлей разстояние. Тътенът от блъскащия въздух в купето притъпи в един момент слуховите ни рецептори и остана само неприятния блъскащ вятър. Чехия се изниза с многото си ремонти по магистралата, после Словакия и дойде ред на Унгария. Непрестанният поток от гастербайтери не стихваше. Повечето караха бясно и безразсъдно дори и в непрогледния мрак на нощта. Приближавайки сръбската граница решихме да се отклоним и да си спестим 4-5 часово, а може и повече висене на границата. Минахме през пункта при Суботица за 10 минути като отклонението е около 100 км, но си заслужава. Веднага след границата, макар че предвкусвахме близостта на родна България се завряхме в един царевичак и легнахме да спим директно до колата в чували. Бяхме като сдъвкани и изплюти след цялата нощ каране без прозорци. По едно време заваля леко и започна да ни мокри, но на никой не му направи впечатление. Едва се надигнахме след 2 часа и продължихме. На магистралата за Белград заваля силно и започна да мокри вътре, а въздушната струя от бясно изпреварващите коли вкарваше повече вода. Трафика беше все така интензивен, а дъжда ту спираше, ту пак започваше. След Ниш не продължихме към Калотина, а към град Сурдулица и КПП Стрезимировци при Трън отново заради турските ни комшии, прибиращи се от западна Европа. Пътя оттам не е лош но минава през планински проход с много остри завой и се кара бавно. Иначе е живописно. Стигнахме по живо по здраво на границата, а там кисел сръбски граничар започна да се заяжда защо били счупени стъклата. Като му показах протокола от немската полиция, той каза, че трябвало да бъде на сръбски. Вместо да му тегля една, му обясних, че няма как да е на сръбски и, че никой не ми е казал на влизане в Сърбия за това. Той продължи да се инати и да настоява, че в този протокол на немски можело да пише, че граничаря е идиот, а не че е имало вандализъм с кражба. Помислих си, че граничаря наистина е идиот, но това не помагаше в случая. Искаше си почерпка вероятно, но аз се запънах. Хич не бях в настроение за черпене. Накрая ни пусна, ама каза, че ако имало и огледало счупено нямало да ни пусне. От българска страна минахме за минута безпроблемно и накрая – Добре дошли в България! Пътя оттам до София мина неусетно. Закарах дружината по домовете им и накрая паркирах пред блока. Така приключи това епично прибиране. Погледнах километража – точно 10652 км откакто бяхме тръгнали. Тъкмо време за смяна на маслото. Като изключим премеждията в Дрезден цялото пътуване се получи незабравимо и пълноценно. Точно както беше планирано. За Скандинавия мога да кажа само едно – прекрасно място, което заслужава да бъде видяно. Някои от най-красивите гледки, които съм виждал бяха там. И накрая едно пожелание към всички.....Не ми се доверявайте напълно, а отидете да видите!
Ден 1
Денят премина в път. Първо се изниза Унгария, после набързо Словакия, Чехия някак по-бавно и накрая влязохме в Германия. Там както повечето знаят се кара бързичко и понаваксахме изоставането от плана. Преди мръкване си намерихме хубаво местенце до едни ветро-генератори малко преди Хамбург и рзпънахме трапезата и палатката.
Ден 2
Денят започна с не много ранно ставане, за разлика от плана. Набързо прибрахме лагера, хапнахме и потеглихме. Неусетно Германия се изниза под колелата на колата и се появи табелата за влизне в Дания. До Копенхаген имаше още няколко часа път и минаване по емблематичен, над 10 километров мост при град Одензе. Действително си беше бая мост. Наближавайки Копенхаген ни посрещна дъжд, който ту валеше, ту спираше през целия ден. В столицат на Дания се настанихме в къмпинг и тръгнахме на опознавателна обиколка из града. Хубав град, но изглеждаше някак прекалено стерилен. Повече от немските градчета. За щастие времето се пооправи за обиколката из града. Една от най-популярните точки за туристите тук е статуята на „Малката русалка“ край брега, от едноименната приказка на Андерсен. И сега имаше опашка от чакащи да се снимат с нея. Непосредствено до нея има хубав парк, който си заслужава да се посети.
За любителите на пазаруването, но не и за нас е търговската улица Строгет. Ние като цяло решихме да усетим атмосферата в града с по една местна бира на най-хувбавото място в Копенхаген според мен, а именно Nyhaven. Това е местенцето, което завършва с глух канал и покрай него са накацали множество разноцветни къщички в местна архитектура. Много приятно местенце, но разбира се и пренаселено. На никой не му се тръгваше, но ни се искаше да хванем поне второто полувреме на финала от световното между Германия и Аржентина. За целта в къмпинга бяха сложили телевизор под голяма шатра. Имаше и шепа германци в къмпинга, които напрегнато следяха играта. След развръзката на двубоя се напъхахме в палатката в очакването на утрешния ден и на първата среща с Швеция.
Ден 3
Денят беше мрачн от сутринта. Не знам как изчака да приберем палатката и заваля. Поехме към Oresund Bridge между Копенхаген и шведския Малмю. За разнообразие заваля още по-силно и видимостта беше нищожна. Успяхме да добием само представа за грандиозността на моста, но не и да го видим в цялата му прелест. Влязохме в Швеция. За да не остане по-назад Швеция се напъваше да вали още по-силно и вече почти не се виждаше пътя. Добро посрещане. Ще ни върви по вода. До Стокхолм бяха около 600 и няколко километра предимно по магистрала. За щастие след около 20 км дъжда се измори да вали и реши да поспре. В сухо и ясно време пътуването по шведските пътища се оказа удоволствие. В Стокхолм се настанихме в страхотен, добре уреден къмпинг в близост до метрото, с което до центъра се стига за 15-20 минути.
Тръгнахме към центъра и се изсипа порой. Добре ни понакваси, ама хайде това да е проблема. В крайна сметка няма да ръждясаме. За щастие в центъра не валеше. Абе много е странен климата тук, но за местните хора това е ежедневие и на някои от тях изобщо не им прави впечатление, че са подгизнали.
Вече в центъра, Стокхолм се оказа страхотен град. Архитектурата, мащаба и цялата тази вода, в която се къпе града му придават неповторим облик и атмосфера.
Малките улички в центъра, наречен “Gamla Stan“, гледката от хълмовете над града по залез слънце и чистотата наоколо, допълват усещането, че си в един уникален град. С бира на хълма и вперен поглед в залеза завърши този ден. На следващия предстоеше още от Стокхолм.
Ден 4
В Стокхолм е хубаво да поостанеш няколко дена, а защо не и седмица, но за нас това си беше лукс, заради ограниченото време, затова трябваше да избираме какво да видим. Спряхме се на “Skansen” или „Швеция в миниатюра“, както още го наричат. Това е нещо като нашия Етър, но с много по-големи мащаби и по-разгърнато откъм архитектурни паметници, етно мотиви, занаяти и т.н.
Имаше и животински видове изиграли съществена роля в бита на шведите. От всичко мен най-много ме впечатлиха многобройните най-различни видове къщи, които са се срещали в страната през вековете, а някои от тях продължават да се срещат. Най-уникални са тези, облечени в жива растителност, които приличат на тролски колиби. Много са живописни. Друга много съществена част в живота на шведите са изиграли елените. Имаше ги в два варианта – “Elk - Лос” и “Raindeer – типичния северен елен с мъх по рогата”. В момента само коренното лапландско население, т.н. Sami могат да отглеждат и да се разполагат с елени. За останалите е забранено. Иначе въпросните елени са много често срещани по пътищата из цяла скандинавия и човек трябва да е нащрек, защото обичат да се крият в тунелите или зад завой, а също така са големи непукисти и инати, но за това по-натам. А сега да се върна на Скансен. Тук прекарахме почти целия ден и пак беше малко. Имах чувството, че се върнах векове назад и така се потопих в атмосферата, че като излязох навън сякаш бях като телепортиран в огромния космополитен Стокхолм. На връщане от Скансен взехме корабче, за което важаха картите за градския транспорт. Доста удобно, а и по-бързо. После с метрото в къмпинга, събрахме си багажа и беше време да потегляме на север. До планината, където щяхме да се качваме бяха около 1200 км и беше добре да поотметнем малко път днес. Успяхме да минем 500 км и се завряхме в една горичка да опънем палатката. Беше посред нощ, а все още беше светло. Това се оказа първата от поредицата „Бели нощи“, които ни съпътстваха през следващите осем дена. Интересно явление е това. За всички това беше първа среща с 24-часовата светлина. Тук е момента да вметна нещо за Скандинавия като цяло. Нещо лошо. Това са комарите. Направо са ужасни и са истинска напаст. Оказа се, че репелента от България им е като следобеден коктейл и въобще не се впечатляват от него. Като размери и видове комарите са всякакви. С един удар убиваш около 5, а 4 от тях са различни – сив, кафяв, на раета тип „зебра“, гигантски. Имаше всякакви, но ги обединяваше едно – бяха много свирепи и твърдо решени да ни разкъсат. Спасение имаше – опаковаш се с всички дрехи все едно е -15С, а не +15 и остава само малка част от лицето. Тогава остава само да си браниш устата, докато се храниш да не се завират вътре. Е, все трябва да има и нещо лошо за Скандинавия. Останалото всичко е хубаво.
Ден 5 По-голямата част от деня мина в изминаването на останалите 700 км до град Кируна и началото на пътеката към връх Kebnekaise – най-висок в Швеция. По пътя се състоя и първата ни среща с не безизвестните северни елени. Беше загладен млад екземпляр и тичаше жизнено до пътя. Направихме му една стабилна фото сесия и го оставихме на мира.
Направи ми впечатление, че всички камиони бяха с монтирана допълнително масивна решетка отпред. Можете да си представите с каква цел е, съдейки по популацията на северни елени тичащи по пътя и изскачащи зад всеки завой. Горките животни. На 4060-тия километър от България пресякохме линията на полярния кръг. Имаше табела с обяснения какво точно представлява полярния кръг, откъде минава и разни интересни факти. Направихме няколко снимки и продължихме. Нямаше тълпи от хора, магазини и други белези на комерсиализма. Стигнахме до изходния пункт за планината и заваля. Започнахме да стягаме раниците за следващите 2 дена в планината. Предстоеше преход пеша около 65 км и трябваше да се запасим с провизии. Тръгнахме нагоре към 20:00 ч с чистото съзнание да минем първоначалните 19 км и да разпънем лагера там. Хубаво е да знаеш, че не зависиш от падането на нощта. Особено, когато става въпрос за планински преходи. Много по гъвкаво можеш да разполагаш с времето и това ти дава свобода.
Оказа се, че не сме единствените, които се шляят по пътеките в тези часове. Първоначално маршрута е равнинен и лесен за ходене. Направо щях да кажа, че е лежерно и приятно, но уви ордите от комари нямат почивен ден и атаката им е несломима особено във влажно и безветрено време. Да не говорим, че тукашните са приспособени и се срещат и на по голяма надморска височина. Спасение от тях нямаше, но поне като вървиш постоянно без да спираш са по-малко. Спреш ли за момент и веднага цял облак от тях те обгръща. Не бях виждал досега такива легиони от тези гадни твари. Около 2:30 ч през нощта благополучно разпънахме лагера и след бърза вечеря се напъхахме в палатката. Светлината на слънцето, което беше някъде там зад околните върхове обагряше небето в розово-сивкаво и заедно с мъглата придаваха мистичен вид на пейзажа.
Ден 6
След няколко часа спане потеглихме към върха. Времето изглеждаше обещаващо и имаше гледки.
Пътеката вървеше лека-полека нагоре и се появи първото препятствие. Леден поток за пресичане. Време беше за джапане. Да ви призная бая студен беше. В един момент се чудиш дали караката ти са още там. Изтръпват точно за 5 секунди и стъпвайки на някой студен камък извън потока ти се струва сякаш е горещ. Наложи се да пресечем 2 такива. После следваше стръмен участък със сипей. Накрая се наложи да се изкачат 800-900 м денивелация, да се слезе 700 надолу и после чак дойде финалното изкачване към Kebnekaise, който със своите 2111 м (ориентировъчна височина, защото самия връх е ледник, който варира спред метеорологичните условия) не е кай знае колко висок но се тръгва от надморска височина 60 м, а не като нашите планини от 1000 нагоре. Затова бъхтането си е бая и като разстояние и като време. В началото на ледника сложихме котките. До върха оттм бяха още 10-15 мин и ето че стъпихме успешно на най-високата точка на Швеция. Върха беше доста тесен, а наоколо се спускаха пропасти. Имаше много панорамна гледка и изминатия път се виждаше като на длан чак до паркинга, където оставихме колата. Красота!
На върха се запознахме с американеца Джеси, който само на 23 години можеше да се похвали с доста постижения като преход с колело от Германия до Естония и 1000 км пеша по планините на Калифорния. Интересна личност. Истински авантюрист. Черпихме го с някои български гозби и започнахме слизането по така добре познатия път. Времето малко се поскапа, падна мъгла и видимостта намаля доста. Хубаво е, че пътеката е добре маркирана с червени знаци и това улесни нещата. Вече наближаваше късна вечер, а все още имаше хора качващи се нагоре, които бяха решили да прекарат нощта на върха. Ето това е предимството на 24-часовата светлина и свободата, която дава тя. Вече не помня в колко часа се върнахме в палатката, но беше около 13 часа след като бяхме тръгнали. Има си ходене няма да ви лъжа. Ако някой се запъти натам да е подготвен.
Ден 7
На този ден слязохме обратно до колата и потеглихме в посока Норвегия.
Границата не беше далеч. Преди нея обаче потърсихме бензиностанция, за да заредим до горе, че в Норвегия било още по-скъпо. В последствие разликата не се оказа толкова голяма и от очакваните 4 лв за литър бензин, истината беше 3,50 лв срещу окло 3,30 в Швеция. Бензиностанцията, която намерихме беше на самообслужване, работеше само с кредитни карти и не можеш да заредиш повече от 30л. Доста молоумно решение според мен. Веднага след границата с Норвегия от дясната страна на пътя седеше огромен грозен трол с откъсната бреза в ръката.
Хубаво е, че беше само статуя, че иначе страната на фьордите нямаше да е толкова привлвкателна дестианция. Подминахме град Нарвик, който беше разположен на много живописно място и не след дълго минахме по моста, който свързва островната група Лофотен с континентална Европа. Часът наближаваше 2:00 през нощта, а ние търсехме къмпинг с душ, за да отмием следите от последните няколко дни в планината. За щастие тук къмпинги има много и намирането не закъсня. Душ, вечеря, палатка и светът вече изглеждаше по-розов.
Ден 8
Време беше за навлизане в същинската и най-красива част от Лофотен.
Отделните острови от архипелага бяха свързани със система от мостове и тунели като някои от тунелите слизаха дълбоко под земят а и под водата, достигайки дължина от по 8-9 км. Това е място, където ти се иска да спираш и да снимаш на всеки километър. Ние так и правехме, но в един момент разбрахме, че така до никъде няма да стигнем и ограничихме снимките. Накъдето и да се обърнеш планини, фьорди, плажове, а малките рибарски селца допълваха цялостната картинка. Голяма красота. Може би най-емблематичното градче беше Рейне, разположено на едноименния фьорд.
Мястото беше истински рай с неповторима атмосфера. Множество червени къщички с трева по покривите се подаваха зад всеки ъгъл. Всичко беше прекрасно, но както знаехме още по-прекрасно е да го видиш отвисоко, а тук имаше такава опция и затова се отправихме към близкия връх Рейнебринген, който отстоеше на около 1 час по стръмна пътека. Мога да кажа само едно – ЗАСЛУЖАВА СИ!
Гледката отгоре спира дъха и се чудиш как ще откъснеш поглед, за да си тръгнеш. Поседяхме горе повече време, поснимахме и се запознахме с двама сърби, които дойдоха малко след нас. Учудих се, че има сърби тук, а те пък на свой ред се озадачиха, че сме стигнали до тук с кола от България. Аз не виждам нищо чудно. Направили са хората пътища, което значи, че проблем няма – решаваш, тръгваш и идваш. Като слязохме долу вече се свечеряваше и разпънахме палатката в самото Рейне. Имаше малко заливче с други палатки, което беше идеално за целта. Хубавото на цяла Скандинавия е, че е рай за спане на палатки. Разрешено е да се спи навсякъде само да си на около 100 м от най-близката къща. Вечерта на софрата се присъедини един италианец, който почерпихме с лютеница и той толкова я хареса, че нямаше как да не му подарим един буркан да си има. С лютеница съм черпил хора от какви ли не националности и всички остават очаровани(главно говоря за домашната такава). Слънцето отново се беше снишило и обагряше околността в розово.
Палатката гордо беше кацнала на хълма и се вписваше идеално в пейзажа наоколо. Как да легне да спи човек при тази гледка. Отговора е – трудно и затова стана 3:00 ч преди да се наканим. Хубаво нещо са „белите нощи“, но в един момент забравяш да спиш, а постепенно това се натрупва и в един момент на организма му падат батериите.
Ден 9
След закуска събрахме лагера и се отправихме към най-западния град от архипелага, а именно градчето със сложното и трудно запомнящо се име „А“. Интересно хрумване на тези, които са го измислили.
Атмосферата беше идентична с Рейне, но имаше по-малко хора нямаше така ясно изразен фьорд. Тук отидоха няколко часа в шляене и после обърнахме посоката на изток, т.е. на обратно. По обратния път спряхме, за да се изкъпем в Норвежко море. Времето беше топло, водата кристална, а пясъка бял. Наоколо планини и красота. До тук добре, ама водата си е меко казано ледена. Нямаше много желаещи за къпане, ама нямаше как да пропуснем, затова се пльоснахме набързо, после повисяхме няколко часа на плажа и продължихме.
Трябваше да си кажем довиждане с Лофотен и да продължим на север в посока Тромсьо. Отново посред нощ се разположихме на чудно местенце край едно езеро и цяла ескадрила комари ни посрещна с добре дошли. Много ни се радваха. Ама ние на тях хич. Даже сутрин имаше часовои, които дежуряха пред входа на палатката да не би да ни изпуснат случайно.
Ден 10
Продължихме към Тромсьо – северната столица на Норвегия и мястото, откъдето са тръгвали полярните експедиции на Амундсен. Имаше даже полярен музей, който беше много хубав и определено си заслужава да се посети. Полярната църква край града е един от символите. Но да започна по ред. Вече споменах колко е хубаво да погледнеш едно място от високо.
Тук имаше такава опция и затова се запътихме натам. Имаше и лифт за по-мързеливите, но ние решихме да се разходим пеша нагоре. Ходенето се оказа повече отколкото изглеждаше, но си заслужаваше. Разкри се чудна панорамна гледка към Тромсьо с емблематичния мост над фьорда и самия фьорд, обграден със заснежени планински върхове. Времето беше кристално ясно. Решихме да поседим и да се опитаме да попием възможно най-много от заобикалящата ни гледка. Наоколо имаше и хора, които правеха различни дихателни упражнения, йога и какви ли не разтягания на тялото. Мястото беше уникално. Ако живеех тук сигурно всеки ден щях да се качвам на това място. По пътеката надолу ми направи впечатление колко много хора спортуват тук – главно тичане.
Като слязохме от хълма отидохме в центъра на града за опознавателна обиколка. Започнахме от полярния музей, който вече споментах, че си заслужава. После се помотахме в центъра. Архитектурата тук беше различна, някак прекалено северна и сурова, но това я правеше интересна. Града определено имаше облик на пристанищен, а крясъците на чайките огласяха иначе спокойния и тих град. Някъде по улиците се мерна кола със сръбска регистрация, но българи не видяхме. Всъщност в цяла Норвегия не срещнах българи. След разходката минахме на връщане по емблематичния мост, който свързва центъра с континентална Норвегия. Продължихме все на север като на следващия ден трябваше да стигнем до Нордкап. Не си спомням колко километра минахме след Тромсьо, но спахме на едно от най-красивите места, на които някога съм спал на палатка.
Лагера беше установен на скала, която имаше малка площ с трева в средата точно за една палатка. Наоколо като на длан се виждаше прекрасен фьорд, а зад него заснежени върхове с ледници в най-високите си части. Всичко това се подсилваше и обагряше от светлината на вече снишаващото се слинце. На това място имахме късмета да наблюдаваме явлението „midnight sun“. А именно това е явление, при което слънцето дори не се скрива зад хоризонта. В полунощ то е на хоризонта и вместо да зелезе, започва да се движи надясно за известно време и после започва да изгрява (да се вдига нагоре). С две думи, ако вземем движението на слънцето между 6 pm и 6 am, то наподобява буквата „U“. Уникално явление и уникално място за наблюдение! Седнахме да вечеряме на скалата до палатката и после трябваше да се ляга колкото и да не му се иска на човек да спи на такова място.
Ден 11
Това беше денят за достигане до Нордкап и началото на връщането ни. Оттам нататък щяхме да се движим на юг. Е , то вярно, че на север повече нямаше и накъде де. Но да карам по ред. Стандартанта процедура по прибиране на лагера, закуска и натъпкване на багажа в колата отне доста време, но и не ни се тръгваше хич от това място. Попълнихме запасите с вода от близкия поток и потеглихме. Все по-на север пейзажа започна да се изменя до момента, в който високата растителност изчезна напълно и отстъпи място на ниска трева и мъхове. Околността заприлича на прерия и само групи елени се мяркаха от време на време. Тук усетих, че съм доста далеч от България.
Стана доста студено, а на 20 км преди Нордкап решихме да обядваме в истинско северно време. Група финландци ни почерпиха с горещо кафе, което малко сгря обстановката. От мястото, където обядвахме вече се виждаха последните километти и скалата на Нордкап. Продължихме. На входа на комплекса се плаща вход околко 35 лв на човек мисля, че се падаше, което включва паркинг и 24 часов престой. На 6073-тия километър от България стигнахме до Нордкап – най-северната точка на Европа.
Мястото беше доста комерсиално, но и не очаквахме друго. За щастие в момента, когато отидохме нямаше толкова тълпи, а и времето се оправи и като никога беше ясно и топло. Обикновено тук вятъра не спира да брули, облачно е и вали, но сега късмет. Като се мине през главния вход се излиза на площадката с глобуса, символ на Нордкап. Странно е усещането да седиш пред нещо, което толкова време си гледал на снимки, планирал си и си обмислял. Поглеждайки на север погледа попада на безкрайната шир на Баренцово море. Някъде там още на север е Северния полюс – недостъпен и далечен. В интерес на истината малко хора знаят, че фактически Нордкап не е географски най-северната точка на Европа. Това е мястото, до което се стига по шосе. Истината е, че истинската най-северна точка се достига по 9 километрова пътека, която тръгва от малък паркинг на около 6 км преди Нордкап. Точката се нарича Knivskjeladden (дано съм го запомнил правилно). На малко хора им се ходи 18 км и затова на това място ги няма тълпите от народ. Ние решихме да се разходим. Така и така сме тук, а и нощта е пред нас. Затова привечер се отправихме натам. Пътеката е лека за ходене и се минава ставнително бързо, а и от самата най-северна точка са разкрива хубава гледка към скалата на Нордкап.
Венци от нашата група реши, че тук е идеално място да се топне в ледените води и без колебание се изкъпа. Ентусиаст! Часът беше около 0:00 ч и след кратък престой съпроводен от снимки се запътихме по обратните 9 км. До колата пристигнахме по малките часове на „нощта“. Беше застудяло и пръскаше. Тръгнахме на юг и след околко 20 км спряхме за нощувка.
Ден 12
Утрото беше съпроводено от много силен вътър, който буквално вакуумираше бедната палатка по нас, налягали като сардини в консервна кутия. Не знам как издържаха тия рейки, ама решихме да не я мъчим повече и неохотно се надигнахме след само няколко часа сън. Събрахме я набързо, доколкото е възможно да е бързо в този вятър, избистрихме погледите в студената вода на близкия ледн поток и тръгнахме към финландската граница. Появи се табела за руския град Мурманск, който беше толкова близо, но уви руснаците с техните визи само затрудняват пътешествениците, затова го оставихме за друг път и продължихме на юг. Друга табела обозначи влизането ни във Финландия. Там пътищата бяха прави, с безброй езера и гори наоколо, но и много по-безлюдни. В продължение на километри не се разминавахме с други коли. Беше доста диво. Първата цел беше езерото Инари – най голямото езеро зад полярната окръжност.
Оказа се много живописно и с идеална осветеност за снимки. До него ни посрещна огромен елен – най големия, който бяхме виждали по пътя до този момент. Красиво животно! Без дори да ни обърне внимание, откъсна голям стрък трева и захрупа сочните зелении. Хубава беше срещата с елена, ама не мога да кажа същото за ордите комари, които явно бяха подочули от шведските си и норвежки събратя за нашето пристихане и вече бяха заточили гадните си хоботи за нашето пристигане. Успяха да ни изгонят от езерото и продължихме на юг като на 30 км от грд Рованиеми(северната столица на Финалндия) намерихме хубаво местенце за нощувка до една река.
Отново имаше невероятни пейзажи на снишаващото се слънце.
Ден 13
Решихме да разгледаме Рованиеми, за да добием представа за един финландски град.
Оказа се модерен и не особено интересен. Доколкото разбрах е бил унищожен по време на войната и затова е вдигнат отново. Нямаше стара част и не се задържахме особено. Пък и имеше идея да минем към 1100 км до Стокхолм, че времето ни притискаше. Интересна беше срещата на паркинга на един Лидъл с български циганин от Кнежа. Каза, че се група и работят тук за няколко месеца през лятото. Събират пластмасови бутилки по концерти и берат някаква местна билка. От това понякога се изкарвали към 1000 евро за 3-4 дена или поне така ни каза момчето. Той не беше от неприятните представители на неговия вид, даже напротив, но приятелите му събрани на тумба в края на паркинга будеха подозрение дори погледнати от космоса. Не след дълго влязохме отново в Швеция и след здраво каране по познатия вече път по малките часове на нощта стгнахме до същия къмпинг в Стокхолм, в който спахме на отиване. Тук вече имаше нощ и беше някак странно след 8 дни само светлина.
Ден 14
Посоката от Стокхолм беше към град Трелеборг, откъдето се хващат фериботите към Германия. Оказа се, че ферибота до Рощок е доста скъп и взехме билети за друг който акустира в друг немски град – Sassnitz и е на по-сносна цена. Тръгваше в 23:00 ч и имаше време за мотаене из града. Трелеборг се оказа малък град. Имаше стара част в центъра и хубав парк.
Иначе ми направи впечатления, че има много сърби, а може би босанци, съдейки по езика им. Имаше и доста изтърсаци, пънкари и индивиди тип „бунтари“. Града не изглеждаше пренаселен, но кръчмите в централната част се пръскаха по шевовете. Отидохме до морето в края на града, за да отбием малко време и да нахраним малко гладни лебеди.
Като наближи часа за тръгване се наредихме на опашката и зачакахме качването. Плаването трябваше да трае 4,5 часа, а ферибота беше бая претъпкан вътре, затова взехме по един спален чувал и излязохме на палубата, където се опитахме да задремем за някой и друг час. Като исключим рева на двигателя, миризмата на изгоряло гориво и дъжда по едно време, можеше да се каже, че е комфортно.
Ден 15 и ден 16
Спали-недоспали, акустирахме на немска земя. Веднага се почувствах близо до дома, макар и на близо 2000 км разстояние. Като видяха по различен регистрационен номер полицайте на пристанището веднага ни спряха за проверка, но мина бързо и ни пуснаха. Времето беше облачно и пръскаше. Поехме в посока Берлин като малко след града спряхме за закуска и за кратка дрямка, че нещо тонуса хич го нямаше. Като продължихме в посока Дрезден трафиха беше станал много натоварен. Магистралите бяха буквално пълни, а в насрещната на нашата посока имаше задръстване в продължение на много километри. За щастие в нашата посока потока от коли се движеше. Пътя до Дрезден се изминава бързо и към обяд влязохме в града и решихме да го разгледаме за няколко часа. То хубаво, ама тук стана белята най-неочаквано. Паркирахме в спокоен и спретнат квартал съвсем близо до центъра и тръгнахме на разходка. Дрезден е хубав, стар град с автентична архитектура и доста туристи.
Ние разгледахме само централната стара част на града за няколко часа и се върнахме при колата и там какво да видим – страничните стъкла изпочупени и вътре окрадено, каквото са могли да вземат (главно планинска екипировка и пособия). Отначало ми беше трудно да повярвам какво виждам, защото както съм чувал да казват, че в Германия хората даже отключени си оставяли колите. Изобщо никой не пипал да краде. Е, явно не е точно така и има изключения. Оттам нататък минаха няколко неприятни часа в чистене на стъкла, а после и обяснения в полицията, за да получим протокол за пред застрахователите. В късния следобед потеглихме като задното странично стъкло беше барикадирано с какво ли не, за да намалим духането, а предното си остана така. Оставаха около 1500 км до България, през които щяхме да караме със зимни якета, шапки и други такива опаковки. Надявахме се само да не вали, но не се размина. Тръгнахме. Чехия беше на един хвърлей разстояние. Тътенът от блъскащия въздух в купето притъпи в един момент слуховите ни рецептори и остана само неприятния блъскащ вятър. Чехия се изниза с многото си ремонти по магистралата, после Словакия и дойде ред на Унгария. Непрестанният поток от гастербайтери не стихваше. Повечето караха бясно и безразсъдно дори и в непрогледния мрак на нощта. Приближавайки сръбската граница решихме да се отклоним и да си спестим 4-5 часово, а може и повече висене на границата. Минахме през пункта при Суботица за 10 минути като отклонението е около 100 км, но си заслужава. Веднага след границата, макар че предвкусвахме близостта на родна България се завряхме в един царевичак и легнахме да спим директно до колата в чували. Бяхме като сдъвкани и изплюти след цялата нощ каране без прозорци. По едно време заваля леко и започна да ни мокри, но на никой не му направи впечатление. Едва се надигнахме след 2 часа и продължихме. На магистралата за Белград заваля силно и започна да мокри вътре, а въздушната струя от бясно изпреварващите коли вкарваше повече вода. Трафика беше все така интензивен, а дъжда ту спираше, ту пак започваше. След Ниш не продължихме към Калотина, а към град Сурдулица и КПП Стрезимировци при Трън отново заради турските ни комшии, прибиращи се от западна Европа. Пътя оттам не е лош но минава през планински проход с много остри завой и се кара бавно. Иначе е живописно. Стигнахме по живо по здраво на границата, а там кисел сръбски граничар започна да се заяжда защо били счупени стъклата. Като му показах протокола от немската полиция, той каза, че трябвало да бъде на сръбски. Вместо да му тегля една, му обясних, че няма как да е на сръбски и, че никой не ми е казал на влизане в Сърбия за това. Той продължи да се инати и да настоява, че в този протокол на немски можело да пише, че граничаря е идиот, а не че е имало вандализъм с кражба. Помислих си, че граничаря наистина е идиот, но това не помагаше в случая. Искаше си почерпка вероятно, но аз се запънах. Хич не бях в настроение за черпене. Накрая ни пусна, ама каза, че ако имало и огледало счупено нямало да ни пусне. От българска страна минахме за минута безпроблемно и накрая – Добре дошли в България! Пътя оттам до София мина неусетно. Закарах дружината по домовете им и накрая паркирах пред блока. Така приключи това епично прибиране. Погледнах километража – точно 10652 км откакто бяхме тръгнали. Тъкмо време за смяна на маслото. Като изключим премеждията в Дрезден цялото пътуване се получи незабравимо и пълноценно. Точно както беше планирано. За Скандинавия мога да кажа само едно – прекрасно място, което заслужава да бъде видяно. Някои от най-красивите гледки, които съм виждал бяха там. И накрая едно пожелание към всички.....Не ми се доверявайте напълно, а отидете да видите!
Коментар