Tweet
Преди три годинки изкарах у дома принудително
няколко месеца...след кратък полет с болезно кацане
т.е. с две думи изплющях се от едни скалички
които катерех без сякакви осигуровки. Та .... да не минава времето нахалост си спомних старите "подвизи" и ги описах както можах. Тва долу е за Кавказ. Ама е дълго
В началото на август 1989-та имах щастието да отида до Кавказ в състава на експедиция "Брадат лешояд", организирана от клуб "Пътешественик" към СТД "Академик" Варна. Експедицията щеше да е с познавателно-туристическа цел. Предполагаше се заснемане на филм с кинокамера за лешояда /в България също го е имало навремето, сега вече за съжаление - не/, преходи до някои от по-ниските върхове и превали в районите на Безенги и Джан Туган и при възможност /най-вече подходящо време/ изкачване на Елбрус /съзнателно не използвам думата покорявам, тя според мен е смешна за всичко касаещо природата/.
Тръгнахме от Варна за Одеса с влак през една гореща лятна нощ. Групата ни се състоеше от няколко студенти по медицина /в това число и аз/ всичките любители фотографи - анималисти и един доцент /орнитолог/ от Пловдив /Цено Петров/. Аз бях най-малък, само на 19 и не бях ходил войник. Пътуването до Съюза мина в лепкава полудрямка, хубаво, че в Кишинев имахме 5 - 6 часа престой докато хванем другия влак за Одеса, та си взехме по глътка въздух... От Кишинев нямам почти никакви спомени, затова пък Одеса си я спомням добре /може би защото бях идвал тук на ученическа екскурзия/. Първото нещо което някакви хора ни питаха на гарата щом разбраха, че сме чужденци беше "А, коньяк или доллары есть ?". Ние долари естествено нямахме, пък с по двете бутилки коняк, които всеки тогава беше "длъжен" да си носи в Съюза по съвет на патили /за подкупи, натурална размяна и просто да почерпиш някой готин руснак или рускиня, а не гаровите гмежи/ още не ни се разделяше, че не знаехме какви времена ни чакат. Докато чакахме на гарата руската ни свръзка - организатор Едуард, реших да се поразходя и да потърся клозет в близкото паркче... Голяма грешка - като намерих желаното 00 и видях в мъжкото отделение, по земята , направо върху пикнята и л....та да спят няколко натъркаляни кьор-китюк пияни типа /в СССР тогава им викаха БОМЖи - Без Определенного Места Жительства, разбирай скитници-алкохолици по нашему/ ми мина ищаха да пикая и го свърших в едни храсти наблизо. Поле докато се връщах, реших да запаля цигара /...боро, те в Б-я не бяха кой знае какъв лукс тогава/ и тутакси едно момче, малко по-голямо от мен /ужасно оръфано/ ме приближи и с мил гласец попита "А, сигареткой не угостишь?" Почерпих го естествено две - три цигари, а на следващият му въпрос, който мълниеносно последва тази "щедрост " - "А, ты иностранец, да?" отговорих -"Нет, я из Литвы" /макар, че съм наполавина руснак, при разговор с чист такъв, ме издава акцента и предпочитам да се правя на прибалтиец, защото за грузинец да речем съм много бозав/. Често съм отговарял тъй в Съюза преди и след това, че там като надушат някой "иностранец", после не се знае какво ще го сполети...
В Одеса спахме два дни на някакъв къмпинг близо до града. Другите ходеха да пазаруват, аз си правех разходки. На плажовете им не съм ходил /видях ги отдалеч - не струват пред нашите, нама пясък, а само ситно натрошени камъчета, водата беше мръсна и по ивицата беше гъч и мръсотия/. Минах няколко пъти по "Дерибасовская" /нещо като "Витошка", само че много по-колоритна и ....опасна - все пак беше бума на Перестройката/, разходих се два - три пъти по прословутата Одеска стълба /спомняш си сигурно епизода с количката, ако си гледал "Броненосеца Потьомкин" на Айзенщайн/, взех си дори билет за прословутата Одеска опера, за да имам възможност отново да разгледам сградата отвътре /интериора е страхотен, май от края на 19-ти век, с типичната тежка позлата и багряност, която винаги е била характерна за руснаци, украинци, поляци и въобще за този тип славяни/. Сградата
на операта е уникална дори поради факта, че когато нацистите напускали града в началото на 44-та, изкопали огромна дупка под нея, която заредили с експлозив с намерение да я ГРЪМНАТ по време на отстъплението. Но ударили на камък ,/партизанското движение в Съюза през войната било на доста високо ниво, поне до края на 44-та/ детонацията не била осъществена, а пък братята като заели града "не долго думая", съборили няколко близки сгради /те и без това си били в полуразпад от скорошните бомбардировки/ построили на тяхно място завод за водно стъкло и заляли с него кухините под сградата на Операта, които останали след извлечените от там експлозиви. Това не мога да простя на нацистите, че тогава /през войната/ са искали да изличат цяла култура от лицето на Земятя - срали и пикали в гроба на Л.Толстой на Ясна поляна, имало план за " погребване" на целия Ленинград под водите на Финския залив /тъщата се е родила там на 10-ти ноември 41-ва точно като е било най-зле/ след като падне Градът. Обикновените руснаци /непартийни с непромити мозъци/ в началото ги приемали като освободители от болшевишко иго, пък цивилизованите европейци се държали с хората по окупираните територии като с НЕхора - горили им къщите, изнасилвали им майките и сестрите и им клали децата. Та затуй на руснака му писнало по едно време и той тръгнал да коли със страшна сила... /Руския ми дядо Василий, бил две години партизанин в бригадата на Кравцов в Брянските гори и ми е разправял, че в неговия батальон е имало всякакви - комунисти, антикомунисти, анархисти, РУХ-овци /укр. националисти/, просто разбойници каквито в Русия е имало в изобилие винаги - с две думи хора събрани от кол и въже... Ама всички /поне докато Червената армия не си е възвърнала тези територии през 43-44 -та/ са били обладани само от една идея - ДА УБИВАТ ГЕРМАНЦИ... Всъщност това е едно от малкото неща които дядо ми разказваше за войната.... нещо хич не му се разказваше.
Хайде да продължа, че много обширно стана отклонението... И така след двудневен престой в Одеса, със самолет продължихме пътуването си към Кавказ. Като кацнахме в Минеральные воды се наложи 5 - 6 часа да чакаме автобус за Нальчик, та се разходих малко из чакалнята на летището. А, пък чакалнята, майко мила - голяма колкото стадион, мръсна като клоака и почти без пейки или кресла /то затуй им викат чакални, а не сядални сигурно/. Вътре беше фраш от хора всякакви - войници, студенти /отиващи или връщащи се от бригада/, цигани, граждани, селяни, туристи, рибари, монахини, алкохолици... абе шарена картинка. От всякъде се чуваше глъчка - едни пееха с китари, други крещяха и се караха, трети хъркаха върху бохчите си на земята, направо апокалиптична история...Огледах се , огледах се, та хлътнах пак в "Зал для иностранцев" /нещо като нашите ВИП зали/, където руските водачи ни бяха настанили да си чакаме рейса, далеч от любопитни и користни погледи.
До Нальчик пътувахме с раздрънкан, приличащ по-скоро на газова камера автобус /заради някаква повреда в горивната уредба повечето пушек влизаше в салона/ около 3 часа. От там до лагера, където щяхме да прекараме следващите два-тре дни /на около 50 км. от града/, се влачихме с камион някъде към 4 часа и като пристигнахме вече беше тъмно, мъгливо и доста студено /лагерът е на около 3000 м.н. в., та само хапнахме на две на три и хлътнахме в чувалите /бяха ни настанили в нещо като нашите заслони - малка, но много яко изолирана къщичка без никакъв намек за нарове, тъй че се спеше на пода/. На другата сутрин като станахме, времето бе ясно и аз най-после видях величието на Кавказ от близо /лагерът в койта се бяхме настанили - "Австрийские ночевки" се намира на 3200 м.н.в., сътои се от няколко заслона с доста примитивни условия и една по-голяма хижа, нещо като нашата ЦПШ на Мальовица/, още щом изгря слънцето, стана ясно, че се намираме в дъното на долина /хубаво дъно - по-високо от Мусала !!!/. Съвсем, съвсем "наблизо" /ръка да протегнеш/ се издигаше прословутата Безенгийска стена /върховете - Зап. Шхара, Шхара, Ш.Руставели, Джанги-тау и сие /като една поднебесна, спокойна, бяла стража, обграждаща долината. От тогава минаха петнайсетина години, но споменът си остана - бях поразен от мащабите, гордата тишина и искрящата белота на върховете. Дълго седях слисан на един камък, не че сравнявах красотата на нашите прекрасни планини с ТОВА ТУК, не !!!, просто за пръв път виждах нещо тъй огромно и величествено, а това остава за цял живот... Двата дни които прекарахме тук протичаха така - рано сутринта изнасяхме камерата, статива, филмите и разни други снимачни приспособления до някоя закътана, висока полянка над лагера, монтирахме всичко това и оставяхме Цено /доцента/ да дебне лешояда. А, пък другите си правехме кратки и по-дълги трекове из ледника /той стигаше почти до заслончето ни/ и по околните хълмове. Тук за пръв път /на ледника/ преживях пикантното щастие да се придвижвам по лед и да изкатервам малки стенички със зимни обувки с котки, ледена ръка, пикел, но ПО КЪСИ ГАЩИ. През деня беше бая топло, а нощем температурите падаха до около нулата /в нашата долина де/. За пръв път виждах и стъпвах на ледник - той е като огромна бялоохрена река, отдалеч гледана - като шлифована, а приближи ли човек, се вижда, че всъщност е назъбена от замръзнали бяложълтеникави вълни и прагове и набраздена от цепнатини някои пълни с вода /чието дъно обикновено не се виждаше, а чезнеше в синкавия сумрак долу /някои от цепките бяха доволно дълбоки/. В един от трековете /мисля, че на втория ден сутринта беше/ тръгнахме с единия от водачите ни - Евгений Вуккерт /бивш алпинист, сега биолог, работещ в резеревата "Безенги"/ да се качваме към някакъв живописен превал "малко над лагера", както се изрази Евгени. Ние, българите бяхме четерима - аз, Николай, Любо и Елин /все колеги от института/. Да, ама времето минаваше, наклонът се увеличаваше, а краят му не се виждаше... Освен това се появиха и миниатюрни трънливи храсти, пробиващи, с подобните си на змийски езици шипчета, чорапи, щормовки, кожи и т.н... И естествено колегите ми почнаха да "окапват" един по един. Първо Никито каза, че май вчера нещо от храната не му понесло и закуцука надолу, после Елин се оплака от силно главоболие и го последва и след като и Любо единствен честно си призна че няма сили да продължи /то ние естествено нямахме кой знае каква аклиматизация/ останахме само двамата с Женята. Не, че аз бях в прекрасна форма... успявах да се боря явно по-успешно с умората /правех по около 50 крачки и после почивах малко/ и така лека-полека нагоре... и по едно време когато водача ми предложи да отдъхнем на сянка под една скала установих, че още не съм умрял и дори малко по малко влизам в темпото. От тук нагоре нямаше вече никаква растителност, нямаше и пътека и ние кретахме към високото по каманаците, страхливо озъртайки се за каменопади, които често се чуваха в заплашителна близост /работата е там, че пред нас се движеха стадо кавказки турове и макар че ни допускаха много близо, се виждаха почти постоянно много добре, на стотина метра нагоре, и като правеха поредния си марш на скок събаряха камъчета които увличаха по-големи и така... чат-пат преживявахме по някоя бомбардировка скатани зад някоя по-мощна канара/. Накрая стигнахме горе на превала............ /забравил съм му името/. Гледката от там беше потресаваща - виждаше се почти целия бял Кавказ, а върховете от които се състоеше Безенгийската стена не изглеждаха чак толкова недостижими... Женя беше много доволен от нас двамата, че успяхме да се качим до тук. Съвсем нескромно и аз се пъчех гордо горе на едно място от където само се слизаше /става дума само за превала, от двете му страни се издигаха връхчета които изглеждаха близки, но не рискувахме да тръгнем натам, че бяхме леко облечени и замръкнем ли, лошо ни се пишеше/. По мои скромни сметки въпросният превал се намираше на около четери хил. метра н.м.в. /вървяхме почти непрестанно от начална точка нашия заслон, като почти през цялото време се движехме по наклон съизмирим да речем с този на Кабата на Вихрен/. След като установихме този факт, забързахме наобратно, че времето напредваше. Естествено - прибрахме се за половината време от което катерихме /туровете се бяха скрили някъде и камъни почти не падаха/. Долу естествено получихме дежурните упреци от "шефското тяло" на експедицията, ама мърморнето им беше повече от мързеливо, по-скоро ни разпитваха най-подробно какво сме видяли отгоре и като че ли доста ни завиждаха... На другия ден се разходихме до една поляна - Мисес кош, която навремето се е използвала за базов лагер на алпинистите тръгнали към върховете на Стената. Там има голям камък на който е закрепена плоча с имената на загинали планинари в околноста. Май че бяха повече от 70... Имаше и три български: Бреянов Радко, Бангиев Цанко, Мачирски Йордан - паднали при траверс от Стената през 60-те години /бях чел за това в една книжка на Г.Атанасов. Казваше се май-че "Зовът на върховете"/. Неусетно престоят ни в района на "Безенги" привърши - Цено изщрака към километър лента за лешояда, а ние "шерпите" се запознахме с основите на ледената технека и счупихме собсвените си рекорди по набиране на височина /всички бяха ходили само на Мусала дотогава/.
Една сутрин се натоварихме на същия камион и поехме за следващата цел - алп. лагер Джан Туган.Той се намира в пролома Адыл-су, който пък е част от Баксанския пролом /според скромните ми спомени де/. Всичко това е в Приелбрусието, май в източна посока от Безенги. След като хубаво си полюляхме задниците в закритата каросерия на камиончето, ето ни най-сетне на желанато място. Този лагер, според руските ни водачи бе нещо като "малката люлка" на съветския алпинизъм. Тук има голяма полухижа - полухотел където се настаняват алпинистите и постоянно се провеждат курсове за алпийска кфалификация и инструкторски такива. От тук доста известни катерачи са тръгвали към Памир, Тян-Шан и Алтай /явно "голямата люлка" на техния алпинизъм/ и за да се борят после със стените на Каракорум и Хималаите. Нас като по-непретенциозни ни настаниха в едни големи палатки близо до основния лагер. Във всяка имаше само по две пружини от легла и нищо повече, но тъй като си носехме чували и за това благодарско, поне щяхме категорично да спим на сухо. Е, на другата сутрин се събудих, защото някакво огромно говедо бе влязло в палатката и ми хапеше чувала и бая се стреснах, но в последвалите сутрини това се повтори и аз свикнах. Иначе около палатките и лагера се разхождаха доста тревопасни четериноги - крави, телета и странни кривокраки мулета /мила родна картинка от нашите планини/. Дните ни тук минаха горе-долу като на Безенги. До обяд прекарвахме времето си на близкиая до лагера ледник /Кашкаташ/, където за ужас на често преминаващите на големи групи бъдещи руски алпинисти всеки от нас си правеше каквото си иска - катерехме малки ледени стенички, падахме /кога нарочно, кога случайно/ в разни плитки цепнатини /дълбоките ги заобикалйяхме страхливо/ и въобще се пускахме по задник де що видим по-стръмно баирче. С руснаците обаче не беше така... Излизаха на големи групи рано сутринта /наброявал съм до 30 човека/ и още щом стъпваха на ледника, строяваха се в колона по един и потегляха нагоре да се учат на ледено /и просто/ катерене, осигуряване и самоосигуряване, начини на бивакуване във високата планина, транспорт на пострадал и пр. алпийски премъдрости т. е . необходимия минимум за осъществяване на по мащабни изкачвания. В руснаците винаги страхотно ме е впечатлявала желязната дисциплина /не само в планината/. Кажи му "тръгни" и тръгва, кажи му "спри" и спира. Сигурно ако му кажеш "умри" - тутакси ще предаде Богу дух. На туй неизвестно нам понятие "ДИСЦИПЛИНА" те дължат големите си успехи във всичко което са се захващали, мисля. Е, разбира се за велики неща само дисциплина не е достатъчна. Иска се и творчество, начетиност и разумен баланс между крайностите на лудоста и трезвата преценка на възможностите. Повечето от тези неща у българите ги няма за съжаление /поне що се касае алпинизъм, че и ред други начинания/. Нашите катерачи имат обикновено навика да тръгват към върховете в групи, с отговорен водач и т.н., пък като стигнат горе изведнъж всеки започва да решава сам /решават най-вече кой е по-велик/, стават неконтролируеми , плъзват в различни страни да си хранят амбициите и ..... резултатът обикновено е налице - няма почти българска височинна експедиция без жертви.... А пък за подготовката на алпинистите ни направо не ми се говори. Минимума такава и оскъдните средства обикновено си свършват черната работа, а долу започват ежби и грозни плювни и нападки кой и за какво бил виновен ... и така до безкрай... /до следващата експедиция/. Людмил Янков, Бог да го прости, беше казал навремето, че "...Еверест се качва само от приятели", ама тази му мисъл хората бързо я забравиха, както впрочем и него самия.... Та затова ходя на планина само с Ирена и най-много с още двама /ама тях трябва да ги познавам отлично, най-добре да са ми най-близки приятели или роднини/ за да няма неприятни изненади. Планината ми е прекалено скъпа, че да си снасям върху нея отрицателните емоции...
Следобедите пък всички заедно дебнехме лешояда с камерата и бинокли от някой хълм. Аз също го мярнах няколко пъти /с бинокъл/. Изглеждаше ми огромен /такива птици в България не съм виждал/. Размахът на крилата му бе около четери метра, а главата му приличаше май точно на глава на лешояд, каквито съм ги гледал по книгите... Една от сутрините се разходихме и до подножието но вр. Джан туган където заварихме палатка на хасковски алпинисти. Едната двойка катереше върха, а другите двама ги чакаха долу /нещо много разумно - ако стане нещастие да има кой да извика помощ, т. к. и двете двойки бяха оборудвани с РТ-ни/.
И така, след като весело минаха двата-три дни тук, една сутрин се натоварихме на един хибрид между камион и автобус /тогава в Съюза бяха доста разпространени/ и отпрашихме към Елбрус. Е, естествено към подножието му. Него ден направихме за няколко часа доста голяма денивилация /ст. Азау е на около 2000 м.н.в. а "Приюта на 11-те" на 4200 м.н.в. , пък ние същия ден се качихме и до Пастуховите скали - на 4800м.н.в. и всичко това за няколко часа, си беше направо екшън независимо от аклиматизацията предните дни на Безенги и Джан туган/ и по-късно това си пролича със страшна сила, но затова после... И тъй, започнахме "изкачването" с кабинков лифт от станция Азау до Старый кругозор, там се качихме на друг кабинков, с него - до Новый кругозор и там ... кабинковите лифтове свършиха и се прехвърлихме на седалков до станция Мир. А, пък от сетне нагоре на двата си крака.... Мъкнехме естествено целия си багаж с нас /нямаше къде да оставим камерата, статива, разните му там филтри и ленти/, и бая се озорихме докато стигнем от т.нар. "Бочки" /метални, къщички-заслони с кръгла като на варели за нафта форма, при това боядисани ярко-червено/ до прословутия "Приют на 11-те". Там си хвърлихме багажите в една от стаите и си дадохме кратка почивка от която всички имаха нужда, че бяхме доста поиздъхнали, особено аз т.к. имах злата участ при разпределението на багажа да ми се паднат камерата и една голяма палатка и това заедно с моите лични вещи - сп. чувал, дрехи, гащи, чорапи и ред нужни според мен предмети за планина заформяше някъде към 45 кила, пък аз тогава както и сега си тежах около 58-60 кг., и дори и 45-минутното ходене от Бочките до приюта /с котки, защото температурите бяха паднали и снегът се беше фирновал/ ме докараха до доста унило състояние... Абе с две думи първите десетина минути на приюта се "реех" - гледах мрачно и гълтах с шаранска уста малкото околен кислород. А, пък сърцето ми биеше в главата... Та като в поуспокоените ни мозъци, заедно с кислорода нахлуха и човешки мисли, решихме докато още е светло да се разходим до скалите на Пастухов /поредната глупост която измислихме вместо да пием чай и да събираме сили за утре, ама нейсе за лошо или добро двата ни дни около Елбррус минаха под знака на глупостта и късмета/. Речено-сторено - тръгнахме /почти без багаж/ и след около час и половина бяхме на скалите... Тук - снимки, ах-ове и ох-ове към един от най- красивите и недостъпни върхове в Кавказ - Донгуз орун с прословутата "седмица", от който често се носеха трясъците на падащи лавини и към прекрасната двуглава Ушба /за съжаление сега на територията на Грузия/, и не след дълго по най-бързия начин обратно към заслона. Като пристигнахме и се разопаковахме, присъствах за кратко на грозен скандал между двама от нашите, който макар и по съвсем дребен повод скоро прерастна в як мъргал /разтърваваха ги почти всички осанали от групата освен мен, беше ме обхванала странна апатия/. Доста време мина оттогава и едва сега си давам сметка, че причината за избухливоста на тези двама колеги вероятно се е дължала на кислородния глад и минималната аклиматизация... ама нейсе кой да се сети тогава. И тъй, за да не присъствам на умиротворявание и следващи нравоучения и насила изтръгнати сълзливи обещания слязох на долния етаж в столовата да пия чай. Тук атмосферата беше къде по-ведра, пък и компанията бе много по-весела и разнородна - имаше естествено много руснаци, балкарци , чехи и дори българи /от Димитровград, май че/. Най-интересни бяха обаче западногерманците. Около тяхната маса се водеше спор, на който станах неволен свидетел защото седях доста близо. Спореха всъщност само двама - руският водач и един от швабите, възрастен беловлас мъж на около 60 год. Дядото говореше доста приличен руски... Някой неща съм ги позабравил, но "словесният дуел " звучеше горе долу тъй /преведен на български/:
ВОДЧ: - Не, не мога да те взема утре на Елбрус. Ти си дотук, дядка! Ще вземеш да пукнеш горе и после ще ме затворят. При нас законите са строги !!!
ГЕРМАНЕЦ: - Вземи ме бе, камарад. Елбрус ми е мечта !!! В края на 30-те идвах с германска алпийска експедиция в Кавказ, ма не можах да се кача щото времето се развали... Още има сили и живот в мен, вземи ме утре МОЛЯ ТЕ !!!
ВОДАЧ: - Не, не, съжелявам наистина НЯМА ДА СТАНЕ. Всяка травма с някой от вас се пише на моя гъз. Абе, дядка нали още долу в Налчик се уговорихме, че няма да настояваш за върха. Симпатичен си ми, но разбери, не мога-а-а-а !!!
ГЕРМАНЕЦ: - През 43-та пак идвах насам... През войната да и ....майката. Бях офицер от "Еделвайс", ма пак не успях да се кача, щото вашти камаради ме раниха доста тежко, пък после ме взеха и в плен и така... дочаках края на войната.
ВОДАЧ: /с интерес/: - Участвал си във войната ?
ГЕРМАНЕЦ: - Да, бе да!!! През 60-те пак идвах тук с германска алпийска експедиция, ама си счупих крака в района на Безенги та пак ме евакуираха... Тогава за пръв път идвах в Русия след като ме пуснаха ваште от плен... Боже, какво сме направили - във всеки град, градче саело и махала паметнеци, паметници... все с имената на млади мъже, тъй както и при нас- след войната гробищата ни бяха пълни , а къщите празни... кой я измисли тази война да му .... майката /плаче/. Вземи ме, бе, вземи ме утре...
ВОДАЧ: /замислен/... да войната е отврат, дядо ми загина тогава. Брат ми пък го убиха в Афганистан преди няколко години /типично по руски въздъхва и казва/ - утре си е за утре, ще видим, МОЖЕ И ДА ТЕ ВЗЕМА...
Ей на такъв разговор присъствах. В един момент се почувствах уморен и отидох да си легна. Не знам какво са се разбрали, ама германеца го взеха на Елбрус и той почина на слизане. На другия ден те бяха тръгнали доста преди нас, та не видях как е станало... по думи на свидетели после разбрах, че май получил инфаркт, ама как да е, оъществи си човека мечтата...
Пък, ние щом стана "утре" и съмна, тръгнахме цялата група да изкачваме върха /в около 9 сутринта - поредната голяма глупост, нормалните хора тръгват към два след полунощ, за да са малко след изгрева горе и да имат цял ден да се връщат, че там времето зазлявя ужасно бързо и ако се загубиш си УМРЯЛ/. След скалите на Пастухов някой от колегите се отказаха и тръгнаха надолу, на премката между източния и западния връх ПОЧТИ всички се отказаха... и останахме само трима - аз, Евгени /руския ни водач/ и София /студентка пети курс в нашия институт/. От премката нагоре към Западния Елбрус на мен лично ми дойде доста хард... и последните метри преди върха, ги пропълзях на четери крака... ама нейсе нали се качих. Тогава на най-високата точка на Западния Елбрус имаше една тръба, бетонирана в скалата, в която, навремето изкачилите се до тук, пускали бележки с имената си, ама ние нямахме ни химикали, ни желание да пишем. То другите двама, с които стигнах до тук, не се чустваха кой знае колко по-добре от мен... После Евгени каза, че туй е сигурно заради серните изпарения наоколо /Елбрус е бивш вулкан и дори се е разцепил на две след едно много мощно изригване на времето/ и че в Памир, като катерил някой от седемхилядниците там, му било по-лесно. След като постояхме горе, забързахме, естетвено, към "къщи" - времето напредваше и към 16 ч. бяхме отново в заслона... И тук приключи съществената част на екпедицията - на другия ден успешно слязохме до Азау /пак с лифтовете/ и след досадно пътуване пак със същите камионо - автобуси и просто автобуси стигнахме до Мин. Води от дето хванахме самолет за Одеса и от там влак за България. Е, това е май най-важното.
П.П. След всичко това, въпреки че в Одеса слязох от самолета отслабнал, брадясал и с ужасно изгоряло от слънцето лице - бях много, много щастлив...и останах завинаги Кавказки пленник.
п.п.1. има и няколко снимки, но качеството не е кой знай какво...
няколко месеца...след кратък полет с болезно кацане т.е. с две думи изплющях се от едни скалички които катерех без сякакви осигуровки. Та .... да не минава времето нахалост си спомних старите "подвизи" и ги описах както можах. Тва долу е за Кавказ. Ама е дългоВ началото на август 1989-та имах щастието да отида до Кавказ в състава на експедиция "Брадат лешояд", организирана от клуб "Пътешественик" към СТД "Академик" Варна. Експедицията щеше да е с познавателно-туристическа цел. Предполагаше се заснемане на филм с кинокамера за лешояда /в България също го е имало навремето, сега вече за съжаление - не/, преходи до някои от по-ниските върхове и превали в районите на Безенги и Джан Туган и при възможност /най-вече подходящо време/ изкачване на Елбрус /съзнателно не използвам думата покорявам, тя според мен е смешна за всичко касаещо природата/.
Тръгнахме от Варна за Одеса с влак през една гореща лятна нощ. Групата ни се състоеше от няколко студенти по медицина /в това число и аз/ всичките любители фотографи - анималисти и един доцент /орнитолог/ от Пловдив /Цено Петров/. Аз бях най-малък, само на 19 и не бях ходил войник. Пътуването до Съюза мина в лепкава полудрямка, хубаво, че в Кишинев имахме 5 - 6 часа престой докато хванем другия влак за Одеса, та си взехме по глътка въздух... От Кишинев нямам почти никакви спомени, затова пък Одеса си я спомням добре /може би защото бях идвал тук на ученическа екскурзия/. Първото нещо което някакви хора ни питаха на гарата щом разбраха, че сме чужденци беше "А, коньяк или доллары есть ?". Ние долари естествено нямахме, пък с по двете бутилки коняк, които всеки тогава беше "длъжен" да си носи в Съюза по съвет на патили /за подкупи, натурална размяна и просто да почерпиш някой готин руснак или рускиня, а не гаровите гмежи/ още не ни се разделяше, че не знаехме какви времена ни чакат. Докато чакахме на гарата руската ни свръзка - организатор Едуард, реших да се поразходя и да потърся клозет в близкото паркче... Голяма грешка - като намерих желаното 00 и видях в мъжкото отделение, по земята , направо върху пикнята и л....та да спят няколко натъркаляни кьор-китюк пияни типа /в СССР тогава им викаха БОМЖи - Без Определенного Места Жительства, разбирай скитници-алкохолици по нашему/ ми мина ищаха да пикая и го свърших в едни храсти наблизо. Поле докато се връщах, реших да запаля цигара /...боро, те в Б-я не бяха кой знае какъв лукс тогава/ и тутакси едно момче, малко по-голямо от мен /ужасно оръфано/ ме приближи и с мил гласец попита "А, сигареткой не угостишь?" Почерпих го естествено две - три цигари, а на следващият му въпрос, който мълниеносно последва тази "щедрост " - "А, ты иностранец, да?" отговорих -"Нет, я из Литвы" /макар, че съм наполавина руснак, при разговор с чист такъв, ме издава акцента и предпочитам да се правя на прибалтиец, защото за грузинец да речем съм много бозав/. Често съм отговарял тъй в Съюза преди и след това, че там като надушат някой "иностранец", после не се знае какво ще го сполети...
В Одеса спахме два дни на някакъв къмпинг близо до града. Другите ходеха да пазаруват, аз си правех разходки. На плажовете им не съм ходил /видях ги отдалеч - не струват пред нашите, нама пясък, а само ситно натрошени камъчета, водата беше мръсна и по ивицата беше гъч и мръсотия/. Минах няколко пъти по "Дерибасовская" /нещо като "Витошка", само че много по-колоритна и ....опасна - все пак беше бума на Перестройката/, разходих се два - три пъти по прословутата Одеска стълба /спомняш си сигурно епизода с количката, ако си гледал "Броненосеца Потьомкин" на Айзенщайн/, взех си дори билет за прословутата Одеска опера, за да имам възможност отново да разгледам сградата отвътре /интериора е страхотен, май от края на 19-ти век, с типичната тежка позлата и багряност, която винаги е била характерна за руснаци, украинци, поляци и въобще за този тип славяни/. Сградата
на операта е уникална дори поради факта, че когато нацистите напускали града в началото на 44-та, изкопали огромна дупка под нея, която заредили с експлозив с намерение да я ГРЪМНАТ по време на отстъплението. Но ударили на камък ,/партизанското движение в Съюза през войната било на доста високо ниво, поне до края на 44-та/ детонацията не била осъществена, а пък братята като заели града "не долго думая", съборили няколко близки сгради /те и без това си били в полуразпад от скорошните бомбардировки/ построили на тяхно място завод за водно стъкло и заляли с него кухините под сградата на Операта, които останали след извлечените от там експлозиви. Това не мога да простя на нацистите, че тогава /през войната/ са искали да изличат цяла култура от лицето на Земятя - срали и пикали в гроба на Л.Толстой на Ясна поляна, имало план за " погребване" на целия Ленинград под водите на Финския залив /тъщата се е родила там на 10-ти ноември 41-ва точно като е било най-зле/ след като падне Градът. Обикновените руснаци /непартийни с непромити мозъци/ в началото ги приемали като освободители от болшевишко иго, пък цивилизованите европейци се държали с хората по окупираните територии като с НЕхора - горили им къщите, изнасилвали им майките и сестрите и им клали децата. Та затуй на руснака му писнало по едно време и той тръгнал да коли със страшна сила... /Руския ми дядо Василий, бил две години партизанин в бригадата на Кравцов в Брянските гори и ми е разправял, че в неговия батальон е имало всякакви - комунисти, антикомунисти, анархисти, РУХ-овци /укр. националисти/, просто разбойници каквито в Русия е имало в изобилие винаги - с две думи хора събрани от кол и въже... Ама всички /поне докато Червената армия не си е възвърнала тези територии през 43-44 -та/ са били обладани само от една идея - ДА УБИВАТ ГЕРМАНЦИ... Всъщност това е едно от малкото неща които дядо ми разказваше за войната.... нещо хич не му се разказваше.
Хайде да продължа, че много обширно стана отклонението... И така след двудневен престой в Одеса, със самолет продължихме пътуването си към Кавказ. Като кацнахме в Минеральные воды се наложи 5 - 6 часа да чакаме автобус за Нальчик, та се разходих малко из чакалнята на летището. А, пък чакалнята, майко мила - голяма колкото стадион, мръсна като клоака и почти без пейки или кресла /то затуй им викат чакални, а не сядални сигурно/. Вътре беше фраш от хора всякакви - войници, студенти /отиващи или връщащи се от бригада/, цигани, граждани, селяни, туристи, рибари, монахини, алкохолици... абе шарена картинка. От всякъде се чуваше глъчка - едни пееха с китари, други крещяха и се караха, трети хъркаха върху бохчите си на земята, направо апокалиптична история...Огледах се , огледах се, та хлътнах пак в "Зал для иностранцев" /нещо като нашите ВИП зали/, където руските водачи ни бяха настанили да си чакаме рейса, далеч от любопитни и користни погледи.
До Нальчик пътувахме с раздрънкан, приличащ по-скоро на газова камера автобус /заради някаква повреда в горивната уредба повечето пушек влизаше в салона/ около 3 часа. От там до лагера, където щяхме да прекараме следващите два-тре дни /на около 50 км. от града/, се влачихме с камион някъде към 4 часа и като пристигнахме вече беше тъмно, мъгливо и доста студено /лагерът е на около 3000 м.н. в., та само хапнахме на две на три и хлътнахме в чувалите /бяха ни настанили в нещо като нашите заслони - малка, но много яко изолирана къщичка без никакъв намек за нарове, тъй че се спеше на пода/. На другата сутрин като станахме, времето бе ясно и аз най-после видях величието на Кавказ от близо /лагерът в койта се бяхме настанили - "Австрийские ночевки" се намира на 3200 м.н.в., сътои се от няколко заслона с доста примитивни условия и една по-голяма хижа, нещо като нашата ЦПШ на Мальовица/, още щом изгря слънцето, стана ясно, че се намираме в дъното на долина /хубаво дъно - по-високо от Мусала !!!/. Съвсем, съвсем "наблизо" /ръка да протегнеш/ се издигаше прословутата Безенгийска стена /върховете - Зап. Шхара, Шхара, Ш.Руставели, Джанги-тау и сие /като една поднебесна, спокойна, бяла стража, обграждаща долината. От тогава минаха петнайсетина години, но споменът си остана - бях поразен от мащабите, гордата тишина и искрящата белота на върховете. Дълго седях слисан на един камък, не че сравнявах красотата на нашите прекрасни планини с ТОВА ТУК, не !!!, просто за пръв път виждах нещо тъй огромно и величествено, а това остава за цял живот... Двата дни които прекарахме тук протичаха така - рано сутринта изнасяхме камерата, статива, филмите и разни други снимачни приспособления до някоя закътана, висока полянка над лагера, монтирахме всичко това и оставяхме Цено /доцента/ да дебне лешояда. А, пък другите си правехме кратки и по-дълги трекове из ледника /той стигаше почти до заслончето ни/ и по околните хълмове. Тук за пръв път /на ледника/ преживях пикантното щастие да се придвижвам по лед и да изкатервам малки стенички със зимни обувки с котки, ледена ръка, пикел, но ПО КЪСИ ГАЩИ. През деня беше бая топло, а нощем температурите падаха до около нулата /в нашата долина де/. За пръв път виждах и стъпвах на ледник - той е като огромна бялоохрена река, отдалеч гледана - като шлифована, а приближи ли човек, се вижда, че всъщност е назъбена от замръзнали бяложълтеникави вълни и прагове и набраздена от цепнатини някои пълни с вода /чието дъно обикновено не се виждаше, а чезнеше в синкавия сумрак долу /някои от цепките бяха доволно дълбоки/. В един от трековете /мисля, че на втория ден сутринта беше/ тръгнахме с единия от водачите ни - Евгений Вуккерт /бивш алпинист, сега биолог, работещ в резеревата "Безенги"/ да се качваме към някакъв живописен превал "малко над лагера", както се изрази Евгени. Ние, българите бяхме четерима - аз, Николай, Любо и Елин /все колеги от института/. Да, ама времето минаваше, наклонът се увеличаваше, а краят му не се виждаше... Освен това се появиха и миниатюрни трънливи храсти, пробиващи, с подобните си на змийски езици шипчета, чорапи, щормовки, кожи и т.н... И естествено колегите ми почнаха да "окапват" един по един. Първо Никито каза, че май вчера нещо от храната не му понесло и закуцука надолу, после Елин се оплака от силно главоболие и го последва и след като и Любо единствен честно си призна че няма сили да продължи /то ние естествено нямахме кой знае каква аклиматизация/ останахме само двамата с Женята. Не, че аз бях в прекрасна форма... успявах да се боря явно по-успешно с умората /правех по около 50 крачки и после почивах малко/ и така лека-полека нагоре... и по едно време когато водача ми предложи да отдъхнем на сянка под една скала установих, че още не съм умрял и дори малко по малко влизам в темпото. От тук нагоре нямаше вече никаква растителност, нямаше и пътека и ние кретахме към високото по каманаците, страхливо озъртайки се за каменопади, които често се чуваха в заплашителна близост /работата е там, че пред нас се движеха стадо кавказки турове и макар че ни допускаха много близо, се виждаха почти постоянно много добре, на стотина метра нагоре, и като правеха поредния си марш на скок събаряха камъчета които увличаха по-големи и така... чат-пат преживявахме по някоя бомбардировка скатани зад някоя по-мощна канара/. Накрая стигнахме горе на превала............ /забравил съм му името/. Гледката от там беше потресаваща - виждаше се почти целия бял Кавказ, а върховете от които се състоеше Безенгийската стена не изглеждаха чак толкова недостижими... Женя беше много доволен от нас двамата, че успяхме да се качим до тук. Съвсем нескромно и аз се пъчех гордо горе на едно място от където само се слизаше /става дума само за превала, от двете му страни се издигаха връхчета които изглеждаха близки, но не рискувахме да тръгнем натам, че бяхме леко облечени и замръкнем ли, лошо ни се пишеше/. По мои скромни сметки въпросният превал се намираше на около четери хил. метра н.м.в. /вървяхме почти непрестанно от начална точка нашия заслон, като почти през цялото време се движехме по наклон съизмирим да речем с този на Кабата на Вихрен/. След като установихме този факт, забързахме наобратно, че времето напредваше. Естествено - прибрахме се за половината време от което катерихме /туровете се бяха скрили някъде и камъни почти не падаха/. Долу естествено получихме дежурните упреци от "шефското тяло" на експедицията, ама мърморнето им беше повече от мързеливо, по-скоро ни разпитваха най-подробно какво сме видяли отгоре и като че ли доста ни завиждаха... На другия ден се разходихме до една поляна - Мисес кош, която навремето се е използвала за базов лагер на алпинистите тръгнали към върховете на Стената. Там има голям камък на който е закрепена плоча с имената на загинали планинари в околноста. Май че бяха повече от 70... Имаше и три български: Бреянов Радко, Бангиев Цанко, Мачирски Йордан - паднали при траверс от Стената през 60-те години /бях чел за това в една книжка на Г.Атанасов. Казваше се май-че "Зовът на върховете"/. Неусетно престоят ни в района на "Безенги" привърши - Цено изщрака към километър лента за лешояда, а ние "шерпите" се запознахме с основите на ледената технека и счупихме собсвените си рекорди по набиране на височина /всички бяха ходили само на Мусала дотогава/.
Една сутрин се натоварихме на същия камион и поехме за следващата цел - алп. лагер Джан Туган.Той се намира в пролома Адыл-су, който пък е част от Баксанския пролом /според скромните ми спомени де/. Всичко това е в Приелбрусието, май в източна посока от Безенги. След като хубаво си полюляхме задниците в закритата каросерия на камиончето, ето ни най-сетне на желанато място. Този лагер, според руските ни водачи бе нещо като "малката люлка" на съветския алпинизъм. Тук има голяма полухижа - полухотел където се настаняват алпинистите и постоянно се провеждат курсове за алпийска кфалификация и инструкторски такива. От тук доста известни катерачи са тръгвали към Памир, Тян-Шан и Алтай /явно "голямата люлка" на техния алпинизъм/ и за да се борят после със стените на Каракорум и Хималаите. Нас като по-непретенциозни ни настаниха в едни големи палатки близо до основния лагер. Във всяка имаше само по две пружини от легла и нищо повече, но тъй като си носехме чували и за това благодарско, поне щяхме категорично да спим на сухо. Е, на другата сутрин се събудих, защото някакво огромно говедо бе влязло в палатката и ми хапеше чувала и бая се стреснах, но в последвалите сутрини това се повтори и аз свикнах. Иначе около палатките и лагера се разхождаха доста тревопасни четериноги - крави, телета и странни кривокраки мулета /мила родна картинка от нашите планини/. Дните ни тук минаха горе-долу като на Безенги. До обяд прекарвахме времето си на близкиая до лагера ледник /Кашкаташ/, където за ужас на често преминаващите на големи групи бъдещи руски алпинисти всеки от нас си правеше каквото си иска - катерехме малки ледени стенички, падахме /кога нарочно, кога случайно/ в разни плитки цепнатини /дълбоките ги заобикалйяхме страхливо/ и въобще се пускахме по задник де що видим по-стръмно баирче. С руснаците обаче не беше така... Излизаха на големи групи рано сутринта /наброявал съм до 30 човека/ и още щом стъпваха на ледника, строяваха се в колона по един и потегляха нагоре да се учат на ледено /и просто/ катерене, осигуряване и самоосигуряване, начини на бивакуване във високата планина, транспорт на пострадал и пр. алпийски премъдрости т. е . необходимия минимум за осъществяване на по мащабни изкачвания. В руснаците винаги страхотно ме е впечатлявала желязната дисциплина /не само в планината/. Кажи му "тръгни" и тръгва, кажи му "спри" и спира. Сигурно ако му кажеш "умри" - тутакси ще предаде Богу дух. На туй неизвестно нам понятие "ДИСЦИПЛИНА" те дължат големите си успехи във всичко което са се захващали, мисля. Е, разбира се за велики неща само дисциплина не е достатъчна. Иска се и творчество, начетиност и разумен баланс между крайностите на лудоста и трезвата преценка на възможностите. Повечето от тези неща у българите ги няма за съжаление /поне що се касае алпинизъм, че и ред други начинания/. Нашите катерачи имат обикновено навика да тръгват към върховете в групи, с отговорен водач и т.н., пък като стигнат горе изведнъж всеки започва да решава сам /решават най-вече кой е по-велик/, стават неконтролируеми , плъзват в различни страни да си хранят амбициите и ..... резултатът обикновено е налице - няма почти българска височинна експедиция без жертви.... А пък за подготовката на алпинистите ни направо не ми се говори. Минимума такава и оскъдните средства обикновено си свършват черната работа, а долу започват ежби и грозни плювни и нападки кой и за какво бил виновен ... и така до безкрай... /до следващата експедиция/. Людмил Янков, Бог да го прости, беше казал навремето, че "...Еверест се качва само от приятели", ама тази му мисъл хората бързо я забравиха, както впрочем и него самия.... Та затова ходя на планина само с Ирена и най-много с още двама /ама тях трябва да ги познавам отлично, най-добре да са ми най-близки приятели или роднини/ за да няма неприятни изненади. Планината ми е прекалено скъпа, че да си снасям върху нея отрицателните емоции...
Следобедите пък всички заедно дебнехме лешояда с камерата и бинокли от някой хълм. Аз също го мярнах няколко пъти /с бинокъл/. Изглеждаше ми огромен /такива птици в България не съм виждал/. Размахът на крилата му бе около четери метра, а главата му приличаше май точно на глава на лешояд, каквито съм ги гледал по книгите... Една от сутрините се разходихме и до подножието но вр. Джан туган където заварихме палатка на хасковски алпинисти. Едната двойка катереше върха, а другите двама ги чакаха долу /нещо много разумно - ако стане нещастие да има кой да извика помощ, т. к. и двете двойки бяха оборудвани с РТ-ни/.
И така, след като весело минаха двата-три дни тук, една сутрин се натоварихме на един хибрид между камион и автобус /тогава в Съюза бяха доста разпространени/ и отпрашихме към Елбрус. Е, естествено към подножието му. Него ден направихме за няколко часа доста голяма денивилация /ст. Азау е на около 2000 м.н.в. а "Приюта на 11-те" на 4200 м.н.в. , пък ние същия ден се качихме и до Пастуховите скали - на 4800м.н.в. и всичко това за няколко часа, си беше направо екшън независимо от аклиматизацията предните дни на Безенги и Джан туган/ и по-късно това си пролича със страшна сила, но затова после... И тъй, започнахме "изкачването" с кабинков лифт от станция Азау до Старый кругозор, там се качихме на друг кабинков, с него - до Новый кругозор и там ... кабинковите лифтове свършиха и се прехвърлихме на седалков до станция Мир. А, пък от сетне нагоре на двата си крака.... Мъкнехме естествено целия си багаж с нас /нямаше къде да оставим камерата, статива, разните му там филтри и ленти/, и бая се озорихме докато стигнем от т.нар. "Бочки" /метални, къщички-заслони с кръгла като на варели за нафта форма, при това боядисани ярко-червено/ до прословутия "Приют на 11-те". Там си хвърлихме багажите в една от стаите и си дадохме кратка почивка от която всички имаха нужда, че бяхме доста поиздъхнали, особено аз т.к. имах злата участ при разпределението на багажа да ми се паднат камерата и една голяма палатка и това заедно с моите лични вещи - сп. чувал, дрехи, гащи, чорапи и ред нужни според мен предмети за планина заформяше някъде към 45 кила, пък аз тогава както и сега си тежах около 58-60 кг., и дори и 45-минутното ходене от Бочките до приюта /с котки, защото температурите бяха паднали и снегът се беше фирновал/ ме докараха до доста унило състояние... Абе с две думи първите десетина минути на приюта се "реех" - гледах мрачно и гълтах с шаранска уста малкото околен кислород. А, пък сърцето ми биеше в главата... Та като в поуспокоените ни мозъци, заедно с кислорода нахлуха и човешки мисли, решихме докато още е светло да се разходим до скалите на Пастухов /поредната глупост която измислихме вместо да пием чай и да събираме сили за утре, ама нейсе за лошо или добро двата ни дни около Елбррус минаха под знака на глупостта и късмета/. Речено-сторено - тръгнахме /почти без багаж/ и след около час и половина бяхме на скалите... Тук - снимки, ах-ове и ох-ове към един от най- красивите и недостъпни върхове в Кавказ - Донгуз орун с прословутата "седмица", от който често се носеха трясъците на падащи лавини и към прекрасната двуглава Ушба /за съжаление сега на територията на Грузия/, и не след дълго по най-бързия начин обратно към заслона. Като пристигнахме и се разопаковахме, присъствах за кратко на грозен скандал между двама от нашите, който макар и по съвсем дребен повод скоро прерастна в як мъргал /разтърваваха ги почти всички осанали от групата освен мен, беше ме обхванала странна апатия/. Доста време мина оттогава и едва сега си давам сметка, че причината за избухливоста на тези двама колеги вероятно се е дължала на кислородния глад и минималната аклиматизация... ама нейсе кой да се сети тогава. И тъй, за да не присъствам на умиротворявание и следващи нравоучения и насила изтръгнати сълзливи обещания слязох на долния етаж в столовата да пия чай. Тук атмосферата беше къде по-ведра, пък и компанията бе много по-весела и разнородна - имаше естествено много руснаци, балкарци , чехи и дори българи /от Димитровград, май че/. Най-интересни бяха обаче западногерманците. Около тяхната маса се водеше спор, на който станах неволен свидетел защото седях доста близо. Спореха всъщност само двама - руският водач и един от швабите, възрастен беловлас мъж на около 60 год. Дядото говореше доста приличен руски... Някой неща съм ги позабравил, но "словесният дуел " звучеше горе долу тъй /преведен на български/:
ВОДЧ: - Не, не мога да те взема утре на Елбрус. Ти си дотук, дядка! Ще вземеш да пукнеш горе и после ще ме затворят. При нас законите са строги !!!
ГЕРМАНЕЦ: - Вземи ме бе, камарад. Елбрус ми е мечта !!! В края на 30-те идвах с германска алпийска експедиция в Кавказ, ма не можах да се кача щото времето се развали... Още има сили и живот в мен, вземи ме утре МОЛЯ ТЕ !!!
ВОДАЧ: - Не, не, съжелявам наистина НЯМА ДА СТАНЕ. Всяка травма с някой от вас се пише на моя гъз. Абе, дядка нали още долу в Налчик се уговорихме, че няма да настояваш за върха. Симпатичен си ми, но разбери, не мога-а-а-а !!!
ГЕРМАНЕЦ: - През 43-та пак идвах насам... През войната да и ....майката. Бях офицер от "Еделвайс", ма пак не успях да се кача, щото вашти камаради ме раниха доста тежко, пък после ме взеха и в плен и така... дочаках края на войната.
ВОДАЧ: /с интерес/: - Участвал си във войната ?
ГЕРМАНЕЦ: - Да, бе да!!! През 60-те пак идвах тук с германска алпийска експедиция, ама си счупих крака в района на Безенги та пак ме евакуираха... Тогава за пръв път идвах в Русия след като ме пуснаха ваште от плен... Боже, какво сме направили - във всеки град, градче саело и махала паметнеци, паметници... все с имената на млади мъже, тъй както и при нас- след войната гробищата ни бяха пълни , а къщите празни... кой я измисли тази война да му .... майката /плаче/. Вземи ме, бе, вземи ме утре...
ВОДАЧ: /замислен/... да войната е отврат, дядо ми загина тогава. Брат ми пък го убиха в Афганистан преди няколко години /типично по руски въздъхва и казва/ - утре си е за утре, ще видим, МОЖЕ И ДА ТЕ ВЗЕМА...
Ей на такъв разговор присъствах. В един момент се почувствах уморен и отидох да си легна. Не знам какво са се разбрали, ама германеца го взеха на Елбрус и той почина на слизане. На другия ден те бяха тръгнали доста преди нас, та не видях как е станало... по думи на свидетели после разбрах, че май получил инфаркт, ама как да е, оъществи си човека мечтата...
Пък, ние щом стана "утре" и съмна, тръгнахме цялата група да изкачваме върха /в около 9 сутринта - поредната голяма глупост, нормалните хора тръгват към два след полунощ, за да са малко след изгрева горе и да имат цял ден да се връщат, че там времето зазлявя ужасно бързо и ако се загубиш си УМРЯЛ/. След скалите на Пастухов някой от колегите се отказаха и тръгнаха надолу, на премката между източния и западния връх ПОЧТИ всички се отказаха... и останахме само трима - аз, Евгени /руския ни водач/ и София /студентка пети курс в нашия институт/. От премката нагоре към Западния Елбрус на мен лично ми дойде доста хард... и последните метри преди върха, ги пропълзях на четери крака... ама нейсе нали се качих. Тогава на най-високата точка на Западния Елбрус имаше една тръба, бетонирана в скалата, в която, навремето изкачилите се до тук, пускали бележки с имената си, ама ние нямахме ни химикали, ни желание да пишем. То другите двама, с които стигнах до тук, не се чустваха кой знае колко по-добре от мен... После Евгени каза, че туй е сигурно заради серните изпарения наоколо /Елбрус е бивш вулкан и дори се е разцепил на две след едно много мощно изригване на времето/ и че в Памир, като катерил някой от седемхилядниците там, му било по-лесно. След като постояхме горе, забързахме, естетвено, към "къщи" - времето напредваше и към 16 ч. бяхме отново в заслона... И тук приключи съществената част на екпедицията - на другия ден успешно слязохме до Азау /пак с лифтовете/ и след досадно пътуване пак със същите камионо - автобуси и просто автобуси стигнахме до Мин. Води от дето хванахме самолет за Одеса и от там влак за България. Е, това е май най-важното.
П.П. След всичко това, въпреки че в Одеса слязох от самолета отслабнал, брадясал и с ужасно изгоряло от слънцето лице - бях много, много щастлив...и останах завинаги Кавказки пленник.
п.п.1. има и няколко снимки, но качеството не е кой знай какво...
Особено първата - голяма красота! А третата страшна , ама пак красива по своему.
Ще пускам отвреме-навреме
/ не на последно място и да покажа на Лапенцата, що е тва теснолинейка, а и да ги запозная с туземните нрави и обичаи
Коментар