До другия край на Европа

[Beduin]

Зимата отмина и дойде сезонът на отпуските. При нас той е сезон на пътуванията. Тази година разполагаме с 23-24 дни за пътешествия из Европа. Популярните дестинации до около 2000 км. сме ги обиколили. Разгръщаме картата и се заглеждаме към другия край на Европа. Сметките показват, че ако не се мотаем излишно, ще ни стигне времето. Решено! Следват обичайните приготовления и товарене на караваната. Пак се събра много багаж. Всеки път като тръгваме, установяваме, че с тези запаси можем да издържим едномесечна обсада. В последния момент решаваме да оставим дебелите одеяла. Знаем, че отиваме на по-хладно, но решаваме, че ще се справим с по-тънките – дебелите заемат много място. Потегляме към Калотина. Всички сме в колата, зад нея е караваната, а зад караваната остават всички служебни и житейски проблеми; остават „четирите стени”, между които сме цяла година; остават предразсъдъците и наложените стереотипи в обществото, в което живеем; остава дори „лошият материал”. В очакване сме да изкараме двадесетина дни в друг свят, сред други хора, с други разбирания и нагласа за живота. През Сърбия пътуваме без излишно размотаване, за да успеем да стигнем навреме на унгарската граница – имаме урок от миналата година. За пръв път не обменям динари – плащам всичко с карта. Времето е горещо и няма никакъв вятър – това е добре, защото обикновено вятърът е западен и ще ни бъде насрещен. Когато влизаме в непозната страна, всичко ни е интересно. Спомняме си преди години, като влязохме в Сърбия, как се усмихвахме на рекламите и надписите им, как се веселяхме на тунелите с табелки „Пали светло!”, как се учудвахме на много старите и раздрънкани коли. От тогава сме влизали много пъти. Сега просто си седим в колата и чакаме да се изнижат тези 11 часа пътуване. Интересно е, че за тези години таксите за преминаване по магистралата в динари не са се променили, въпреки обезценката на местната валута. Таксите са общо 1950 динара и са наполовина от таксите за кемпер. Минаваме границата според очакванията - в ненатоварено време. В Унгария ни чака финансова изненада – винетката вече е за 10 дни и е по-скъпа – 2975 форинта. След двайсетина километра отсядаме в познатия ни къмпинг край Сегед. Къмпингът също е поскъпнал. За четири души, без ток, плащаме 6480 форинта. От миналата година приема плащане с карти. Настаняваме се в горичката на хлад, вечеряме и разпускаме след жегата и дългото пътуване. Ползваме този къмпинг, защото е извън града, по-спокоен и горист. Санитарните възли са на нивото на тези в българските къмпинги от времето на социализма. Такива са и в другите къмпинги в Сегед. На практика няма топла вода, а самата вода е минерална и мирише на сяра. Въпреки това е хубаво да се отпуснеш под боровете след уморителното пътуване. Горещият ден постепенно си отива, в очакване сме на наближаващата нощ, когато изведнъж гората силно зашумява и след малко започва да духа сериозен вятър. Тази промяна беше предсказана от синоптиците, но ми стана интересно колко рязко задуха. Всъщност в равната Унгария няма какво да спира навлизащия атмосферен фронт и промяната е рязка и чувствителна.
На сутринта започваме преход до Мелк или още по-добре до Линц – зависи как ще се движим. През Унгария пътуването обикновено е безпроблемно. Равно е като тепсия, а пътищата са хубави и поемат трафика. Продължава ремонтът на обиколния път на Будапеща. Движението е в едното платно и е малко изнервящо. Допълваме газ преди границата с Австрия. В Сърбия и Унгария много често имаме проблеми с газта. Предполагам, че помпите работят с по-ниско налягане и зареждат по-малко. Случваше се на газстанцията да се радвам, че колата е дала икономия, а след 200 км. газта изненадващо свършваше и продължавахме на бензин. Влизаме в Австрия и купуваме винетка(8 евро). За пръв път минаваме покрай Виена без да отсядаме – гоним километри. В България термометрите сега достигат до 40 градуса, а ние пътуваме по хлад и дори превалява. Вятърът, обаче, е насрещен и силен. Това неминуемо ще се отрази сериозно на разхода. Отминаваме Мелк и се настаняваме в къмпинг край Линц(48 14' 06'' N, 14 22' 43'' E, сайт: http://www.camping-linz.at/index_start.php?lang=eng). Вече чувстваме, че сме в по-зелената част на Европа. Пропускайки големите градове, ще отсядаме в по-евтини къмпинги. Този е един от тях - приятно зелен и поддържан. Недостатъкът му е, че шумът от магистралата се чува много силно. Има много стационарни каравани на местните хора – с жив плет, алпинеуми, беседки, люлки и какво ли не. Аз не бих си поставил тук стационарна каравана – непосредствено под магистралата и с гледка към равната нива. Дъждът се усилва и ни принуждава да прекараме времето си вътре в караваната.
На следващия ден пътуваме покрай Нюрнберг към Щутгарт. Решихме да избегнем магистралата през Мюнхен като по-натоварена и с повече възможности за задръствания. Вечерта отсядаме при роднини край Щутгарт. Вече сме в Германия и времето е осезаемо по-хладно.
След гостуването продължаваме със сравнително къс преход към Люксембург. Красива природа, висок стандарт и евтино гориво – това е краткото описание на малката страна. Теренът е приятно хълмист. Говедовъдството е силно застъпено – навсякъде пасат жълти крави. Настаняваме се в къмпинг край столицата(49 34' 20'' N, 06 06' 31'' E) и отиваме да разгледаме града.
















Разглеждаме величествената крепост, която никога не е превземана. Всъщност Великото Херцогство Люксембург заема малка територия от тази част на Европа и е възможно завоевателите просто да не са полагали усилия да го превземат, но това са наши разсъждения. През града минава река, която е оформила доста дълбоко дере. Точно там е изграден много хубав парк. Разходките из него са приятни, особено ако са в горещ летен ден. Тук, обаче, няма горещи дни. Климатът е по-хладен и по-влажен. Всичко е зелено и свежо. Виждаме и големия каменен мост, който е символичен за Люксембург. Докато се разхождаме из града, попадаме на концерт на открито на голям оркестър. На сцената за оркестъра, освен осветление, са монтирани и инфрачервени нагреватели за по-студените дни. Подобни нагреватели хората са си монтирали и по терасите на домовете – в случай, че искат да си използват терасата в студено време. Откритите заведения също са оборудвани с инфрачервени газови отоплители.

Следва...

[bochkata]

От: До другия край на Европа

Интересно!
Чакам продължението!

[Beduin]

От: До другия край на Европа

Забравих да уточня, че действието се развива в Лето Господне 2012-то; или 7520г. от сътворението на Света; или годината на Дракона, според китайския календар; или последната година от Календара на маите.

Продължаваме...

На сутринта отиваме пред двореца, но се оказва, че преди обяд не можем да го разгледаме.


За сметка на това разглеждаме пазара, който се оформя на площада до двореца. Такива пазари има на доста площади в Западна Европа. Всичко е в специални ремаркета или бусове, има подвижни сергии, тенти; прокарват захранване с ток и вода(през електромери и водомери). Продават цветя, плодове, зеленчуци, сирена, аламинути, сладкарски произведения, сувенири.


Привечер всичко това изчезва без никаква следа. Размотаваме се из пазара, опитваме разни неща, гледаме с недоверие плодовете и зеленчуците(имат вид на пластмасови). Удивляваме се на калъпите твърди сирена, поставени навсякъде, дори и на земята. Не се съхраняват в хладилник. Външната им страна е с трудно определим цвят – мръсно-тъмно-сиво-кафяво. Можем да го приемем за някакъв камък или за нещо за сядане. Формата и размерите на големите калъпи са като на кръгла табуретка.

Оше малко изгледи от Люксембург:






Решаваме, че няма да уважим двореца на Херцога на Великото Херцогство и следобяд потегляме към къмпинг в покрайнините на Париж.

Последен поглед към къмпинга в Люксембург:




Бяхме планирали две нощувки в Люксембург, но така спестихме една – може да ни потрябва в следващите дни. Преходът до Париж е сравнително къс, но не е лек. В тази част на Франция националните пътища минават през много на брой хълмчета и деренца, което е уморително. Навигацията ни прекарва през предградията на Париж. Има разни околовръстни магистрали, но решавам да не експериментирам и се доверявам на по-умната от мен машинка. Улучваме час пик и натоварени улици със светофари през 100 метра. Няма „зелена вълна” и движението е тежко. Привечер пристигаме уморени пред къмпинга(48 59' 47'' N, 01 57' 37'' E). Рецепционистът като ни вижда, изтичва и слага на вратата табела за липса на свободни места. Питаме го за друг къмпинг. Написва ни на листче имената на някакви населени места. Докато търсим на картата, той се смилява над нас и казва, че ако сме за една нощувка може да ни пусне. Олекна ни. Къмпингът е достатъчно голям, но французите са си поставили караваните целогодишно и не им се занимава с приходящи като нас. Настаняваме се сред борови дървета. Точно над нас прелитат съвсем ниско малки частни самолети, подхождайки за кацане към близка писта. Самолетите минават през 1-2 минути. Вероятно има някакво мероприятие. Малко са изнервящи – двигателите пърпорят на ниски, понякога не много устойчиви обороти. Когато притъмнява престават да прииждат.
На следващия ден потегляме към Живерни – на двадесетина километра. Пристигаме на хубав безплатен паркинг с трева(49 04' 26'' N, 01 31' 48'' E). Виждаме кемпери, които са пренощували тук. Подготвяме се за евентуален дъжд и тръгваме към къщата на импресиониста Моне. http://www.museefondationclaudemonet.com/en





Тук всичко е запазено така, както е било по времето на великия художник. Характерно за къщата му са градината и езерото с лилиите. Градината е с много голямо разнообразие от цветя. Цветята не са като в дворците, а са тип „селска градина”. По тази причина подръжката е много трудна.




























В зависимост от периода на развитие на цветята, градината изглежда различно. Можем да го видим на снимките в албумите, които се предлагат в магазинчето. Разглеждаме къщата, цветята и се насочваме към долния край на имението, където се намира езерото с лилиите. Езерото е изкуствено създадено и се поддържа в същия вид, в какъвто е било тогава.






Дори лодката, с която обслужват лилиите, вероятно е същата.












Водните кокошки с малките си ходят по листата на лилиите.






Тук наистина е красиво и спокойно място, въпреки, че има много туристи. Куп младежи, обучаващи се за художници, рисуват от местата, на които е седял Моне. Като си помисля – и аз се опитвах да напиша нещо от Вазовата тераса на Черепишкия манастир, ама не се получи. Спокойствието на това място е много завладяващо, но нас ни чака път.

Последен поглед към централната алея пред къщата.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

Приключваме с разглеждането, хапваме сред зеленината и тишината на тревистия паркинг, и газ към манастира Мон-Сен-Мишел. Продължаваме да се движим по неплатени пътища, влизаме в безброй населени места(всичките са интересни) и разбира се, завъртаме се в безброй кръгови движения. Природата е свежа, улиците са чисти, а времето е хладно – усеща се близостта на океана. Пети ден ни мъчи насрещният вятър. Според прогнозите довечера трябва да спре и облаците да намалеят. Планирали сме да преспим на паркинга под манастира, да разгледаме манастира в края на работния ден и да се насладим на сериозните приливи. Когато океанът се показва на хоризонта, отбиваме на голямо място за почивка. Изяждаме един български пъпеш и се сещаме за „пластмасовите” плодове и зеленчуци на пазара в Люксембург. Грабвам корите на пъпеша и се отправям към коша за боклук, като се надявам там някой „западняк” да ме види какви кори изхвърлям(„огромни”, според техните пазари). Доста се озъртам, но не мога да се засека с никого. Продължаваме по безплатна магистрала към манастира. Вятърът вече е страничен и на два пъти много осезаемо напомни за себе си – винаги когато се отпусна до 90км/ч при спускане. В последните десетина километра до манастира, забелязваме много нови пътища и промени, които не са включени в картата на навигацията. Остават 4 км. до набелязания паркинг и... изненада: напред е затворено за коли и всички се отбиват вдясно към огромни нови паркинги. Отбиваме се и ние. Оказва се, че последният паркинг(най-отдалеченият от манастира) е за кемпери и каравани. Настаняваме се там, но не ми е много драго – намираме се на 4 км. от мястото, където си мечтаех да преспим. Обуваме удобни обувки и тръгваме към манастира. На половината път стигаме до нещо като туристически център. От тук тръгват безплатни автобуси до манастира, но ние продължаваме пеша по провлака. От информационните табла разбираме, че е започнала реализацията на проект, предвиждащ построяването на мост върху пилони, по който през 2014г. ще се стига до манастира. Сегашният път, който е изграден върху изкуствено насипан провлак, ще бъде премахнат и ще бъде възстановено първоначалното състояние на залива. Причината за това е, че в залива са започнали да се отлагат големи количества пясък, което го е затлачило и е променило течението на реката, както и движението на водата при прилив и отлив.





Стигаме до манастира и една табела до входа ни информира, че приливът е в 19ч. Часовникът показва 19,08ч. и ние хукваме на бегом нагоре по стълбите и стръмните улици в посока на терасите с изглед към океана. Намираме си подходящо място и замираме в очакване на великата гледка. Бях чел, че тук се наблюдават едни от най-бързите приливи – водата идва със скорост до 40 км/ч. Оказа се, че това е било така преди да се наслои пясъка по дъното на залива. Сега при отлив се показват едни пясъчни хълмчета, а приливът бавно ги залива от всички страни. Не е толкова атрактивно, колкото е било, но все пак е интересно.

















Тръгваме на по-спокойна обиколка из комплекса. Под манастира има постройки, които някога са били обслужващи, а сега са хотелчета, ресторанти, магазини за сувенири, дори банков клон и поща. На практика пак са обслужващи манастира, но като туристически обект. Манастирът не е действащ, но има монаси и свещеници, които живеят в постройките под него и извършват религиозни дейности в църквата под манастира. Знаех, че е по-добре в края на деня да се разглежда манастира, но не знаех до кога е работното време. С учудване прочитаме, че касата работи до 23ч., а последният автобус е в 01ч. Взимаме билети и влизаме. Наистина е много спокойно и интересно по това време на денонощието. Ползваме още една екстра – след 19ч. в манастира има светлинна и музикална програма.





В различни зали на сградата свирят на живо изпълнители на арфа, виолончело, флейта... Цветни светлини и лазерни ефекти създават неповторимо усещане.


Манастирът е пристрояван и променян през годините и това личи от архитектурата му. Влизаме в старата църква на манастира. Тя се е оказала много тясна за да поеме всички поклонници. Решили над нея да построят много по-голяма и величествена църква. Старата църква била зазидана и с течение на времето - забравена. Открили отново помещението през 60-те години на ХХ век.
Изкачваме се в новата църква. Наистина е величествена.






Като си помисли човек, че толкова много камъни са качени на тази височина на малък остров и е построен този огромен градеж.... При това всичките камъни са докарани отдалече. Районът на сушата е равнинен и е земеделски. Няма кариери.
От църквата се излиза на грамадна тераса. От тук се открива гледка към безкрайната суша, към океана, към залеза.






След църквата влизаме в просторното помещение за хранене – от размерите му можем да съдим за многочислеността на обитателите и поклонниците.




В почти всички по-големи помещения има камина, а в някои дори по две. Камините са огнища с височина човешки ръст, с много широки комини. Поглъщали са огромно количество дърва. Дори само за отоплението на манастира е бил необходим многоброен персонал. Разглеждаме подемното съоръжение за изкачване на товари. Задвижването е чрез теглото на няколко монаси, които са влизали като хамстери във въртящото се колело.


На най-високия етаж, достъпен за туристи, попадаме на мястото за медитация – страхотна градина, направена сред толкова много каменна зидария.










Наслаждаваме се на всеки миг в тази приказка. Наистина има нещо приказно – силуетът на манастира често е използван за снимане на разни детски филми с магьосници. Спускаме се бавно по уличките и разглеждаме всичко каквото ни хрумне.
Манастирът е строен "на парче":


Преди няколко часа облаците се разкъсаха и можем да се насладим на красив залез. Часът е 10 без 15 вечерта. Всъщност това не е необичайно – ние сме вече в западното полукълбо. Астрономическото време е като това в Гринуич. Тук, обаче е Франция, и гражданското време е по часовия пояс на Централна Европа(с един час повече от Гринуич).



















Слизаме пред манастира, притъмнява и пускат външното осветление на комплекса. За да изпита човек тази екстра – да разгледа манастира привечер, трябва да е самостоятелен турист. На връщане се качваме на автобуса. Тези автобуси са много интересни – нямат предна и задна страна. В двата края имат шофьорски кабини, фарове, стопове и огледала. От двете страни имат врати за пътници. Шофьорът, като стигне последната спирка, не ползва обръщало, а прибира огледалата и се премества в задния край на автобуса – в другата кабина. Превключва фарове и стопове и е готов за обратния курс.
Прибираме се на паркинга и виждаме още две каравани. Когато се настанявахме, бяхме единствената.
Преспиваме на спокойствие и на сутринта тръгваме отново към манастира, за да разгледаме обслужващите сгради в подножието му.





Интересно е да се потопиш в духа на отминали времена и да побродиш из стръмните и тесни улички.






Като казвам „тесни” – тук е най-тясната уличка, която сме виждали – ширина 60 сантиметра.


При това уличката е със стъпала и е действаща. Двете къщи имат врати към тази улица. Разбира се вратите се отварят навътре. Повече от ясно е, че има и прозорци към уличката. По тази улица, обаче не всеки ще успее да премине.



Разхождаме се по „вътрешнокварталните” улици, които са на нивото на покрива на долната сграда. Сега можем да видим от какво са направени сивите плочки на покривите, които видяхме в Люксембург, виждаме ги и тук. Плочките са от цепен камък – всичките еднакви.















По уличките непрекъснато се разминаваме с туристи, мъкнещи на ръце куфарите си, защото не могат да ги влачат по калдъръма. Всички те са отсядали в хотелчетата и сега бързат към автобусите си. Тук много добре усещаме разликата между организирания турист и самостоятелния турист, пътуващ с каравана или кемпер. Преимуществото, разбира се, е в наша полза. На връщане ползваме автобуса и се разминаваме с нещо като съвременен дилижанс – специален бус за около 20 души, теглен от два коня-тежковози. Развива забележителна скорост.
Приготвяме се за път, хвърляме последен поглед към внушителния изглед на Мон Сен Мишел и потегляме от паркинга. Таксуването е автоматично. При влизането, прочетохме едрите букви на табелката до бариерата – 12,50 евро на денонощие или част от него. Сега разбираме какво пише с дребните букви – денонощието започва и свършва в 02 часа. Както и да го въртиш – плащаш за две денонощия: 25 евро. Такъв подход към потребителя не е характерен за туристическа страна. Предполагам, че тази такса е съизмерима с цената на малките къмпинги в околните селища. Плащаме и отново на път – на север, към белите скали на Етретат.

[Тодоров009 (Войводата)]

От: До другия край на Европа

Хубави фотоси и интересни бележки. Благодарско!

[Alexr]

От: До другия край на Европа

Това е мечтаната от мен посока за пътуване. И независимо къде отива човек, самоорганизиралия се турист е най-привилигерования. Това е мое разбиране. Особено привилигерован е ако е със собствен транспорт.

Благодаря за пътеписа с интерес ще следя продълженията.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

Най-привилегирован е ако е със собствената къща.

Продължаваме...

Времето най-после се оправи: слънчево и без вятър. Пътуваме по безплатните национални пътища. Влизаме в много селища. Неприятното е, че всяко селище има поне едно кръгово движение с малък диаметър, няколко повдигнати пешеходни пътеки, няколко „легнали полицаи”, може да има лабиринт за намаляване на скоростта... Хубавото е, че всяко селище е различно. Забелязваме, че в този район на Франция коневъдството е много разпространено. Конните бази са толкова много, че дори има пътен знак „Внимание ездачи”. Наближаваме устието на р. Сена и превключвам навигацията да ни води по платени пътища, за да минем по моста над реката.



За съжаление в момента ремонтират едното платно и движението е доста натоварено по другото. Въпреки това гледката е страхотна. След моста продължаваме отново по безплатните пътища. Радваме се на късмета си: ако не беше се показало слънцето, разглеждането на забележителности щеше да бъде по-неприятно. Хубавото е, че вятърът спря, тъй като се движим на север и щеше да ни бъде страничен. Сега си давам сметка, че за толкова години и километри с караваната, не сме имали проблеми с вятъра, като изключим последните 1800км., при които беше насрещен и силен. Скоро пристигаме на набелязаното място(49 44' 10" N, 0 18' 26" E) в селището Yport. Намираме се между два къмпинга – входовете им са един срещу друг. Избираме по-долния. До сега не бяхме виждали такъв къмпинг. Рецепцията не е до входната врата, а на другия край на къмпинга, след като се спуснеш надолу по виещия се път. Лошото е, че там се намират и санитарните възли. Все пак къмпингът ни хареса – има си своя красота( http://www.camping-lerivage.com/ ). Настаняваме се на място със страхотна гледка към океана.



Санитарните възли не са проблем – до тях ще отиваме с колата. Край къмпинга пасат коне. Някои от тях са от породи, от които в България има само по един-два екземпляра.

Отлив.


Гледката от рецепцията:








На сутринта започваме да съжаляваме, че оставихме дебелите одеяла. През нощта беше доста хладничко. Разбира се, можехме да си пуснем отоплението в караваната, но не го направихме. Очертава се слънчев ден – идеален за обиколка на Етретат и съседните градчета. Започваме от селището, в което е къмпингът ни – Yport. Както може да се очаква, за селище в тази част на Европа, има много цветя, много зеленина, подържани дворове и красиви къщи.

















Денят е събота и централната част на градчето е затворена и заета от сергиите на пазара. Стигаме до плажа, който е непосредствено под къмпинга. Пред нас е огромният залив с характерните бели, отвесни скали.







За местните хора плажът може и да е хубав, но за нас – не е. Не губим много време и продължаваме към съседното градче Фекамп(Fecamp). Спираме пред някаква величествена сграда. Изглежда като дворец. Оказва се нещо много интересно: През 19 век Александър льо Гран - далечен роднина на местните благородници, открива в стари книги рецептата на ликьор, произвеждан от монасите-бенедиктинци до 18 век. Тази рецепта се е смятала за изгубена. Започва отново производството на ликьора, което бързо се разраства. Кръщава ликьора „Бенедиктин”. Льо Гран създава голяма компания и построява тази сграда, в която се произвежда напитката. Вътре могат да се разгледат оригиналните съоръжения, които все още се използват за производството на ликьора. Според специалистите, „Бенедиктин” продължава да бъде „ликьорът на ликьорите”.



























Задоволяваме се с разглеждане отвън на красивата сграда (повече за Fecamp тук: http://www.france-voyage.com/towns/fecamp-30249.htm), правим панорамна обиколка с колата и продържаваме към Етретат. Спираме на един от огромните паркинги над селището, направени специално за туристите. Тръгваме на пешеходна обиколка. Градчето е много приятно. Потокът туристи ни завежда на плажа.





От тук можем да се качим наляво и надясно на високите плата над града и на ръба на отвесните бели скали, можем да отидем на плажа... Ще отидем навсякъде! Тръгваме надясно по стръмни стъпала и пътеки и след двадесетина минути сме на високото. От тук се открива гледка към града и към скалите на юг от града с „големия слон” – така оприличават характерното скално образувание.







Тук има паркинг, всъщност до тук може да се дойде с кола. Платата над скалите на юг от града са по-примамливи и решаваме, че ще отидем и там. Разстоянията изглеждат големи, но щом сме дошли до тук – ще се качим. Слънцето ни понапече, слизаме бавно и се отбиваме на плажа. Какъв ти плаж – камъните са с такава големина, че е много трудно да ходим боси – много убиват. Местните хора и западните туристи са свикнали – дори и малките деца припкат боси по камънака. Много хора са си постлали кърпите и са легнали на камъните. Това бих го направил единствено ако е с лечебна цел. Всичките тези туристи, да дойдат в България, да видят море и плаж. Сега разбирам защо все пак идват чужди туристи при нас. Нагазвам в океана за снимка – за повече нямам желание. Свършваме с фотосесията и продължаваме по крайбрежната алея. Попадаме на много нахитрели гларуси. Въртят се около туристите, но не разчитат само да им подхвърлят нещо. Действат активно. Ако някой си купи сладолед във вафлена фунийка и прояви само миг разсеяност - гларусът му грабва сладоледа и отлита. Туристът е принуден да си купи нов сладолед. Можеби птиците са в кобина със сладоледаджиите.



Изкачването към южното плато е почти неусетно – наклонът е малък.




Движим се покрай голфигрище, където няма играчи, но пък зайците подскачат по тревата на воля. Достигаме на платото и пред нас се нарежда поредица от заливи и скални носове докъдето ни виждат очите. Решаваме да обходим само двете площадки, ограждащи първия залив. Те са и най-впечатляващите. Тук добре виждаме от какво са съставени тези забележителни скали. Някаква бяла пръст е смесена с бели камъчета. Получава се нещо, което е много здраво, но може да бъде отмито от дъжда. По тази причина скалите са станали отвесни.







Тук можем да седнем на края на Европа и да си клатим краката. За всеки случай оставаме на един метър преди края на континета.













Времето е прекрасно и видимостта е отлична. Заглеждаме се в океана. Такава необятна гледка не бяхме виждали досега. По-високо от това можем да гледаме към водата само от самолет. Всъщност пред нас е по-голямата част от земната покривка. Разни същества са напуснали тази среда и са избрали да живеят на по-малката и по-трудна за живеене част – станали са „сухоземни”. Те се крият под най-долния слой на земната атмосфера, който е едва 2-3 километра и е малко по-плътен. Тези същества изцяло са зависими от една малка част от слънчевата радиация, поради което не са разпространени равномерно по непокритата с вода повърхност. Някои от съществата притежават разум и могат да мислят. Точно те се струпват в определени точки на сушата. Те живеят в кутийки и на местата на струпване правят кутийките си много на гъсто и един върху друг до колкото успеят. На тези места те си пречат взаимно. Поради несъвършенствата в мисленето, започват помежду си борба за надмощие: измъчват се, увреждат се, нападат се, отмъщават си, убиват се и се опитват да изменят съществуващото равновесие. Действията им понякога се водят от странна логика. Обикновено се движат целенасочено. Резултатът от дейността им е по-скоро отрицателен. А едни от тези същества си довлякоха кутийката от другия край на континента и искат да я върнат обратно, без нищо да са свършили. От такива като тях няма никаква полза. Само изразходват ресурсите на Земята.
Обхождаме и другата площадка, снимаме се, разглеждаме скалите и заливите. За да бъдат достъпни заливите за ходещите по плажа, са направени тунели през скалите. По суша са недостъпни по друг начин. Наслаждаваме се на гледката и се оставяме на безгрижието и приятното настроение. Не бързаме за никъде.



Слизаме бавно и се шляем из градчето Етретат. То е доста малко и скоро поемаме към паркинга за да си вземем колата.







Паркингът е с автоматична бариера и издава билетче при влизане. Плащаме си билетчето(2 евро) на автомата и потегляме към изхода. Щом приближаваме бариерата и тя се вдигна автоматично, без да чете билетчето. Излиза, че паркингът е безплатен, в което има логика. Тогава защо издава билетче и защо автомата прие пари? Минахме се с 2 евро, но ще го преживеем.
Прибираме се в къмпинга, след като цял ден сме били край океана, сред красива природа, сред спокойни хора и сме попивали положителна енергия.





Пред караваната се наслаждаваме на незабравимата гледка и на бавното угасване на този дълъг ден.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

На сутринта потегляме към Брюж(Brugge), Белгия. По-голямата част от пътя е през френска територия. Продължаваме да се движим по неплатените пътища. Денят е неделя и се очертава проблем със зареждането на газ. Малките бензиностанции са на самообслужване, като на изхода спираш с колата до прозорчето на касиерката и плащаш. Това е в работен ден. В почивен ден няма касиерка, а колонките са превключени да работат в режим за зареждане с карти. Не знам дали са специални карти или банкови карти. Колонката за газта няма предвидена възможнаст за работа с карта. Напразно влизаме в няколко бензиностанции. Във Франция има толкова много газстанции, а ние караме на бензин. Всъщност пропан-бутанът тук се оказа доста скъп - между 0,86 и 0,96 евро. За сравнение в Люксембург беше 0,60 евро, а в България – 0,59 евро. Преди няколко години не бяхме притеснени от цената във Франция, но явно нещата се менят. Последните петдесетина френски километри ги минаваме по безплатна магистрала. Попадаме на голяма бензиностанция, където всичко работи нормално, и зареждаме. Скоро влизаме в Белгия – магистралите са с осветление, няма винетки или пътни такси, а горивото е по-евтино. Как се постига всичко това – не ни е ясно. Отново виждаме много пасища и крави. Тук кравите са целите бели и изглеждат доста глупаво(не, че другите изглеждат умно). Белгия е известна със шоколадовите си бонбони и правим някаква мислена връзка с млякото. Отбиваме се на голяма бензиностанция за дозареждане и почивка. На колонката има табела, че трябва да се предплати сумата, за която ще се зарежда. Как да предплатя, като не знам колко ще заредя? Всички действат експедитивно, а аз се въртя и не знам какво да правя. Шофьорът на следващата кола ми обяснява системата. Оказва се, че ще ми върнат сумата, която съм надплатил. Отивам на опашката пред касата, а той идва с мен, защото е платил преди мен и трябва да се анулира. Накратко – обърках им цялата система. Човекът се оказа много търпелив и спокоен. Заредихме. Продължаваме към Брюж и скоро сме пред набелязания къмпинг Camping Memling(51° 12' 26" N, 03° 15' 47" E). Собственичката ме пита имаме ли резервация - нямаме. Прави физиономия на несигурност. Искаме две нощувки. Казва да изчакаме - ще ни потърси място. Къмпингът е доста населен. Обикаля го целия с тетрадката в ръка, идва при нас и ни казва, че ако сме без ток, може да ни настани на една зелена площ. Съгласяваме се и се настаняваме ( http://www.campingmemling.be/index.php?lang=en ). Къмпингът е на много хубаво място – на половин час пеша от стария град. Тук е пълно с англичани – влизайки на континента, това е първото място, където отсядат. Много от пристигащите са с резервации. Това е единственият къмпинг в Брюж. Никога не сме правили резервация за къмпинг, но за този, изглежда е оправдано човек да си направи резервация.
На сутринта тръгваме на пешеходна обиколка.


Една от портите на стария град:












Брюж е известен като Северната Венеция – канали, мостове, туристически корабчета... Впечатлява ни характерната архитектура на старите къщи. Фасадната им стена е вдигната над нивото на покривния скат. На някои къщи тази стена е укрепена отзад допълнително с железни обтяжки. Виждаме дори нарисувани фалшиви прозорци – важното е да се запази изгледът на фасадата.






Вляво – вързана фасада:


















Нещо интересно в местната църква. Скулптурата на Исус е изработена от цяло дърво. Не бях виждал такова нещо.



В повечето европейски градове, кметството се оказва в някоя от най-хубавите сгради в центъра. Така е и тук.












Влизаме в старинна сграда и разглеждаме залата, в която заседава градската управа(някаква сложна форма на управление). Залата е много красива – като в дворец.















Продължаваме разходката навън по уличките на стария град. Всички къщи са с хубави стени от тухлички. Няма измазани фасади. По витрините на магазините, виждаме дантелите, които при нас са известни като „брюкселски дантели”. Виждаме и как се плетат: върху модела се набождат карфици, около които изплетената дантела ще завива. Изплитането става с много на брой совалчици. Работи се с някои от тях, след това с други и така постепенно се оформя дантелата. В днешно време всичко това се прави машинно. Има много красиви дантелени неща – като се започне от малки брошки и ключодържатели и се стигне до дълга рокля.


















Виждаме и магазините за шоколадови бонбони. И тук фантазията е необятна - от шоколад правят какво ли не.
Всичко е от шоколад:






Дори и кичът е от шоколад.

Такива шоколадови подаръци има както за мъже, така и за жени.





Флорална пластика:















Керемиденият цвят е преобладаващ:













































Дървен макет на кулата:






Изобилие от ненужни неща:






Разхождаме се с приятно чувство из града и затвърждаваме мнението си, че Брюж е хубав туристически град. Трудно е да се опише усещането. Трябва да се посети. Не са много туристическите агенции, които правят екскурзии до тук, но самостоятелният турист не бива да го пропуска. Старият град е заобиколен от широки канали. Покрай тези канали минава и доста широк път с много места за безплатно паркиране. Тук дори и ТИР-ове спират за да разглеждат. Прибираме се след пешеходната обиколка. В туристическите брошури, които сме взели отнякъде, прочитаме интересни неща: Има нещо като екопътека, по която се движиш с железопътна рикша. Т.е. маршрутът е железопътна линия с дължина петнадесетина километра. Няма да видиш кой знае какво, но са го направили по-различно и интересно. На друго място предлагат пътека, която популяризира „босоходството”. Всички се събуват боси и преминават през участъци, покрити с различни неща. Така се прави туризъм! При нас туризмът се прави с повече бетон и изсичане на горите.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

На следващия ден се подготвяме за тръгване и виждам на малък паркинг пред рецепцията, бус Ситроен от средата на миналия век, много добре поддържан и преправен на кемпер. Обзавеждането му е повече от спартанско, но ме учудва желанието, с което е направен и смелостта на собственика му да тръгне на път с него. Сега се сещам, че в къмпингите във Франция сме срещали няколко пъти Ситроен 2СV (колата на монахините и Луи Дьо Фюнес). Хората си ги ползваха обичайно.
Потегляме към Брюксел. След по-малко от 100 км. сме в набелязания къмпинг Royal (50° 51' 25" N, 04° 29' 06" E). Настаняваме се на много просторен тревен парцел с жив плет, големи дървета и приятна сянка. Къмпингът е много хубав, но има едно неудобство – намираме се точно под трасето на захождащите за кацане самолети. Настаняваме се и отиваме с колата да разгледаме столицата. На много места в града има ремонти и улиците са стеснени, движението е тежко. По нещо напомня на движението в Париж – улици с много завои, престрояване, тунели, задръстване. Както и да е – паркираме и тръгваме по пешеходната част из стария град.





Разни неща за ядене:




Галерия, подобна на галерията в Милано


Шоколадийница


Шоколадов фонтан


Първо се насочваме към прословутия площад Гран Плас на Брюксел. През две години тук се прави цветен килим от бегонии. Всяка година е на различна тема. Гледката е забележителна. Тази година ще има цветен килим и той ще бъде след две седмици. За съжаление ще го изпуснем. Слънцето все още е достатъчно високо, за да направим снимки на площада и околните сгради. Не случайно обръщаме внимание на сградите около площада – това са архитектурни шедьоври.































Брюксел ни хареса. Старият град е приятно място за туристите - с много магазинчета, малки заведения и пешеходни улички.

Магазин 250 бири. Тук се продават 250 вида белгийска бира.








Разбира се, тръгваме да търсим символа на града – статуята на пикаещото момченце. Намираме го на малко кръстовище. Съвсем невзрачна статуя, поставена зад метална ограда(предполагам в частен имот), заобиколена от неподържани сгради с олющени фасади.


Това ли е символът на столичния град? Силно сме разочаровани. Около кръстовището е пълно с магазинчета за сувенири. Естествено продават статуи на момченцето в най-различни големини. Предлагат и сувенири пикаещ полицай, пикаещ сервитьор, пикаещ пощальон, пикаещ лекар, пикаещ коминочистач и каквото се сетите пикаещо. Брюксел се е отдал на кича и това не ни харесва.

Отново преминаваме през площада:




Друга част от града:


Довършваме разглеждането на стария град и се прибираме в къмпинга. Докато почиваме и вършим битовите дейности, на входа на къмпинга спира френски туристически автобус и от него се изсипват ученици – от петокласници до завършващи. Носят палатки, спални чували. Решавам, че са някакви скаути и ми става смешно, като ги виждам с куфари на колелца, а момичетата – с токчета. След час разбирам, че съм сбъркал в преценката си – децата много опитно разпъват палатките и правят бивака. Храненето им е организирано в ресторанта. Всъщност това е много добра форма за евтина ученическа екскурзия – през деня разглеждат и пътуват, вечер разпъват палатките, а за храната нямат грижа.
На сутринта отново отиваме с колата в Брюксел. Паркираме до двореца Royal Palace и влизаме да го разгледаме. Дворецът е действащ, а входът е безплатен и вътре може да се снима. Влизаме с нагласата, че ще гледаме поредния дворец. След първите метри разбираме, че ще видим съвсем различен от досега разглежданите дворци. В Монако също влизахме в действащ дворец, но не бяхме толкова впечатлени, както тук. В този дворец всичко е пищно и тържествено, но със съвременен стил. Няма го тежкия барок и старинните мебели. Залата за приеми изглежда по-близка до съвремието.






Дървения под:








Още дървени подове:






Този дворец ни въздейства много силно, тъй като не ни връща в отминали времена, а ни потапя в съвременния разкош на официалните приеми. Всичко можем да определим с една дума – разкошно! На края на обиколката, минаваме през зала, пълна със всякакви модели и установки, демонстриращи някои основни природни закони. Мястото е занимателно не само за деца, но и за възрастни. Всеки може да пипне и сам да се увери в действието на различни видове лостове; в действието на законите за запазване на енергията и импулса; явлението кавитация; различните видове равновесие; нагледно демонстриране на инерционния момент и много други неща. Можеби най-ефектна е демонстрацията на стояща звукова вълна в прозрачна хоризонтална тръба с малко вода. Не се застояваме много, защото нямаме време. Излизаме от двореца с усмивка и потегляме с колата към Триумфалната арка. Хванали сме булевард, който води точно там. Пътят слиза в тунел, движим се известно време, след което излизаме отново на повърхността. Минаваме някакъв пътен възел. Арката вече е по-близо. Пътят отново слиза отдолу, след известно време пак излизаме на повърхността. Арката е още по-близо. Пак се спускаме под земята, навигацията ни казва да се отбием надясно след някакви метри, но отбивката ни изненадва след един завой на тунела и я изпускаме. Тунелът продължава и след малко виждаме светеща табела за край на Брюксел. Излизаме на светло извън града. Обръщаме и отново влизаме в града. Този път много внимаваме, но пътят се оказа наземен. Паркираме до Арката и тръгваме на обиколка.







Разглеждаме поредната църква:














От тук се открива гледка към града, но не губим много време и скоро потегляме към Атомиума и Мини Европа парк.

По пътя попадаме на музей от далечния изток:






Много неща в Брюксел са направени по подражание на Париж. Атомиума е метална конструкция, и подобно на Айфеловата кула, е построен за някакво изложение, след което е останал като атракция за туристите. В момента може да се влезе само в долните три сфери, където има заведения, магазини...


Всички си правят такава снимка. Дори тревата е унищожена на това място.


Не изпитваме желание да влизаме и продължаваме към Мини Европа парк. Идеята на парка е да се представят емблематичните за страните от Европейския съюз сгради и съоръжения. Всичко е направено в мащаб 1:25 с най-големи подробности. Има движещи се макети. Към всичко това се поднася и интересна информация за особеностите на съответната страна, бита и обичаите на народа й. Паркът заема неголяма площ, но всичко в него е разположено много компактно. Първоначално човек може да си помисли: какво ще им гледам на някакви макети. Когато влезе, попада в друг свят, 25 пъти по-малък, свят показващ моментната снимка на съответната забележителност. Виждаме ремонтите по улиците, строежи, гасене на пожари, проверка от органите на реда на съмнителни типове, пътен инцидент, рок-концерт. Макетите в Мини Европа парк са направени от специални смоли, издържащи на атмосферни условия. За всеки от тях за изразходени десетки хиляди часове човешки труд.



Макет на постройката, в която е дописан договорът за Европейския съюз.






Започваме от северните страни


Вдясно е финландската сауна




Цветният килим на площада в Брюксел:












Твърдите сирена и туристите:










Лондон:






Париж:


Шенонсо:


Испания:


Всяка фигурка от трибуните е изработена отделно и няма повтарящи се:








Това е най-трудоемкият макет:






Виждаме и как се събаря Берлинската стена. Досега не знаех, че стената е била двойна, с П-профил. Виждал съм я на живо, пет години преди да я съборят, но само от прозорците на автобуса. Немците се срамуваха от нея.



България е представена с Рилския манастир. За съжаление този макет не впечатлява никого. Трябвало е да направят едно мостче, от което посетителите да погледнат отвисоко манастира. При сегашното положение, от нивото на терена, не се вижда нищо. Брошурата, която ни дават на входа, съдържа интересна информация за страните. Например за нас пише, че кимането с глава за „да” и „не” е наобратно, както и че в България е открит най-старият в света златен предмет. Има и стара информация: за Гърция пише, че е единствената страна, която не граничи с друга страна от ЕС. Въпреки всичко информацията е интересна. Лошото на този парк е, че няма сянка. До преди два дни ни беше хладно, а сега хванахме брюкселски тен. Напускаме парка и се упътваме към Музея на музикалните инструменти. Тук могат да се видят всякакви музикални инструменти и да се чуят на запис. За хората с такава нагласа и способности, този музей е интересен. Отново българското не е представено правилно. За български инструмент е даден тъпана, както и зурната. Затова пък гайди, кавали и гъдулки са показани от съседните народи.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

След музея бързаме да разгледаме една друга забележителна сграда в Брюксел – тази на съда. Отвън сградата е опасана със строително скеле за реставрация и в момента не създава особено впечатление. Като влезе човек вътре и онемява. Сградите на всички съдилища се правят да внушават респект в нарушилите закона и увереност в правораздаването. Тук престъпилите закона нямат шанс. Не съм влизал в по-респектираща сграда. Буквалният превод на английското наименование на Съдебна палата е „Дворец на справедливостта”. Това наистина е дворец на справедливостта.


















Такива величествени и безкрайни стълбища не бяхме виждали. Такива високи фоайета, огромни колони, врати.

































Денят е към края си и светлината е слаба за качествени снимки. Излизаме силно впечатлени от Съдебната палата и поемаме към къмпинга. Няма да спираме при комплекса на Европейския съюз, тъй като там се извършват ремонти на пътя, движението е много натоварено и няма къде да се спре. Виждаме от колата стъклената сграда на Европейската комисия – ами грозна сграда е. Бяхме прочели, че в този комплекс са ангажирани да работят 30 000 еврочиновници и загубихме всякакъв интерес. Брюксел е град, който сравнително малко е пострадал от войните. Има много на брой запазени стари сгради. Запазен е духа на града. Белгия е дестинация, която не е много застъпена сред българските туроператори. Може би по тази причина не е много популярна. Впечатленията ни от Белгия са прекрасни. Това е една много предразполагаща за индивидуален туризъм страна. Както казах: магистралите в голямата си част са осветени, няма винетки или пътни такси, горивото е евтино. Цената на газта в Белгия е от 0,60 до 0,67 евро за литър. За туристите има облекчения, като например безплатният вход за Двореца. Всичко това не знам как се постига, но за нас е много добре. Няколко пъти правим сравнение между Белгия и Швейцария. Ако не броим Алпите в Швейцария(за да бъде сравнението справедливо), Белгия печели по всичко.


На сутринта потегляме към Амстердам. Докато излизаме от Брюксел, виждаме още нещо любопитно: колите спират на червения светофар и пред тях изскачат не чистачи на стъкла, а улични артисти. Докато трае червеният сигнал, си правят номерата пред колите. Ами приятно е.
Разстоянието до Амстердам не е голямо, магистралите са хубави. В Холандия е силно застъпено животновъдството. Навсякъде виждаме пасища с пасящи крави. За да не се заблатяват земите, всичко е разделено с отводнителни канали. Очевидно е, че подпочвените води са високи и тези земи освен за пасища, за друго не могат да се ползват. Не е нужно животните да се ограждат с електропастири – тази работа вършат каналите. Бързо прекосяваме равната Холандия и наближаваме столицата. Входната магистрала на Амстердам е с пет действащи и две аварийни ленти в едната посока. В другата посока още толкова. Такава магистрала досега не сме виждали. От двата къмпинга в града избираме този, за който е писано повече - Gaasper Camping (52° 18' 45" N, 04° 59' 25" E). Изпитваме всичко, което е изписано за порядките в този къмпинг. Много строги изисквания при установяването – нямаме право на избор на парцел, задължително разполагане на караваната съгласно техните изисквания до сантиметър. Наместването става на ръце и момчето, което ни доведе до парцела ни помага. А дали ще ни помага когато си тръгваме и трябва да я закачваме? Къмпингът е доста голям и разбира се е насечен от дренажни канали с неголяма дълбочина. На рецепцията ме питаха ще слагаме ли форселт. Казах „не”, и сега сме настанени на працел с бетонна площадка за караваната. По-добре беше да сме на трева, но ще го преживеем. Оправяме бивака и потегляме с колата към Volendam – селище край столицата с характерните за Холандия къщи. Наближаваме селището и отиваме първо край морето. Намираме малък паркинг и тръгваме пеша по дигата. От едната ни страна е морето, от другата – сушата. Нивото на морето е около два метра над нивото на сушата. Това не е истинското морско равнище. Някъде навътре във водата има по-големи шлюзови съоръжения, които поемат разликата в нивата. По дигата има алея, която се ползва за разходки и за придвижване с велосипеди.



Правим снимки и потегляме към Volendam. Селището е малко. Спираме на паркинга на магазина и тръгваме на обиколка.



Къщите са почти еднакви, двуетажни, залепени една за друга. От входната врата се влиза направо в дневната или в съвсем малко антре - метър на метър. На партерния етаж е едно помещение: дневна- кухня-трапезария. По тясна стълба се качва на горния тавански етаж, където са една или две спални. Тъй като къщите са залепени, нямат странични прозорци, а само преден и заден. Тези прозорци са големи, за да осигуряват достатъчно светлина за дългото помещение. По никакъв начин не се ограничава видимостта през прозорците. Пердетата са само в края и имат декоративна функция. Нямаме възможност да видим как изглеждат по тъмно, тъй като тук се стъмва доста късно. Пред къщите имат по няколко квадратни метра площ, която могат да ползват според желанията си.



В повечето случаи ги оформят като декоративна площ с цветя. Виждаме и оформени като детски кът с люлка, пързалка, надувен басейн. Зад къщата обикновено има миниатюрно дворче – простират пране, има барака за инструменти, евентуално гараж. Всички къщи са с дървена обшивка, боядисани в различни цветове. Някои от входните врати са разделени на горна и долна част, като отварят само горната за проветряване. Пълно безветрие е и холандците са разтворили всичко с надеждата за малко въздух. Минаваме по мостчета, пресичаме канали, влизаме в малки улички за да усетим духа на селището.



Продължаваме до морето и малкото пристанище. Каналите стигат до самата дига. В тях расте тръстика и водна леща – явно са сладководни. Водата в тях не мирише на застояла, но не се движи. Всички канали образуват една обща мрежа, която изглежда се оттича при отливите чрез системата за отток на реките. Отвоюването на територии суша е дейност, чиито мащаби са трудно обозрими за нас. Самото понятие „суша” е много относително – подпочвените води са на около половин метър. Преди доста години, тези територии са били на морето и са били солени. С течение на времето, чрез дренажните канали са се обезсолили. Не може да се отрече упоритостта на холандците. Потегляме към друго селище – Marken, на трийсетина километра, на малък остров. До острова се стига по изкуствено насипан провлак. Построени са много километри диги и провлаци в морето, за които е употребен много материал – камъни, чакъл, земни маси. Не ми е ясно откъде са го взели, след като Холандия е равна и ниска. Влизаме в музей на традиционните холандски занаяти. Виждаме как се правят твърдите сирена. Учудваме се, че през целия процес на производство, материалът или готовият продукт не се държи в хладилник. Всичко е на стайна температура. Виждаме как се правят прословутите дървени обувки. В миналото са се издълбавали на ръка с различни инструменти. Сега това се прави с дървообработваща машина по шаблон за 5 минути. За холандците, дървените обувки не са имали алтернатива, поради мочурливия терен. Продължаваме разходката из селището.






За разлика от Volendam, това селище е от „селски” тип. Къщите са с дворове и не са долепени една за друга. Каналите са доста нагъсто, като на някои места изпълняват функцията на огради между къщите. Има множество мостчета и разбира се – лодки по каналите.





















Интересно ни е да се мотаем из уличките и да разглеждаме къщите и дворовете. Типичните къщи са с дървена обшивка, боядисани в плътни цветове. Сега е най-топлият и сух сезон, т.е. време за ремонти и местните масово боядисват облицовката на къщите. Стигаме до пристанището и виждаме големите рибарски ветроходни лодки. Изглеждат много стари, изработени са изцяло от дърво и много от тях изглежда нямат двигател. Приятно място е това селище.
Приключваме с разглеждането и се отправяме към Амстердам. Време е да видим столицата. Набутваме се в центъра, в стария град и си намираме място за паркиране, като очакваме вечерта да е безплатно. От написаното на автоматите разбираме, че няма безплатно паркиране и дори е по-скъпо отколкото в Монако, Ривиерата и всички европейски столици. Паркираме до един „Кофи шоп”. Ще направим една бърза обиколка, а утре ще бъде основното разглеждане на града. Минаваме покрай каналите и виждаме плаващите домове.

По-евтините са преустроени стари кораби. По-скъпите са специално изработени с удобства и глезотии. Всички са свързани към ток и вода. Канализация не им трябва – нали са в канала. Някои дори имат табелка с адреса.



Навсякъде по уличките са разположени „Кофи шопове”. Не знам откъде идва наименованието. Това са заведения в които се предлага и се употребява марихуана и други разрешени наркотици. Заведенията са доста тъмни, младежите по масите стоят с поглед, забит в една точка, чува се хаус-музика(като за надрусани). По-луксозните заведения имат мека мебел, на която напушеният може да се излегне. Най-луксозните имат VIP-места с матраци. В кофи шоповете е забранено тютюнопушенето, но е разрешено пушенето на марихуана. Всъщност марихуана се пуши навсякъде – по улиците, в къмпинга. Утре ще дойдем в града с метрото и ще разглеждаме обстойно. Тръгваме обратно към колата. Работното време на „чевените фенери” вече е започнало. Те са почти навсякъде, както и кофи шоповете.
Прибираме се в къмпинга. Когато се настанявахме, разбрахме, че топлата вода е с жетони по 0,80 евро за 5 минути. Това го има и в други къмпинги - душове с жетони. Но сега нещата надхвърлят нормалните граници. Тук жетоните важат за всичката топла вода – независимо дали ще си мия лицето, ще се бръсна или ще мия съдовете. В нас веднага се зараждат реакциите на „контрата” и си стопляме вода за належащите дейности.

[Alexr]

От: До другия край на Европа

Две уточнения:
Паркирането Амстердам е само платено. Няма безплатни часове. Единственото деление е на скъпо паркиране, около 3 евра на час и още по-скъпо паркиране за 5 евра на час. Е има и луксозно, но то е много рядко.
Къщите лодки са свързани с канализацията. Иначе от каналите ще мирише и ще се разнасят зарази. Все пак водата в тях е на практика неподвижна.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

Безплатното паркиране е в неделя от 00 часа до 10 часа(доколкото си спомням) - времето, през което всички са "в реанимацията".
Логично е канализацията на плаващите къщи да не се излива във водата. Специално гледах и не видях връзка на канализация със сушата. Възможно е да се ползва система като на яхтите - отпадната вода се изпомпва на сушата. Можеби това го правят специални камиони.

Продължаваме...

На сутринта тръгваме с метрото към центъра на столицата. Не сме виждали по-грозни метростанции. Всичките са еднакви. Различават се само по табелката. Стените са изпръскани с бързостягащ бетон – метод, който се използва при строителството на тунели. Няма никакво завършващо или декоративно покритие. Тези холандци нека да дойдат да видят софийското метро. Амстердамското явно са го направили със съзнанието, че е временно и един ден всичко ще бъде под водата. Холандия бавно потъва, подобно на Венеция и според геологичните представи за време, скоро ще бъде залята. Стигаме до централната част и започваме кръстосване по уличките.



Кофи шоповете и заведенията за хранене са с отворени врати и прозорци и надникваме в кухнята на едно от заведенията – няма плочки по стените; работещите са с ежедневни дрехи, без шапки; слабо осветено и явно със силно занижена хигиена. Навсякъде се усеща сладникавата миризма на марихуаната. Всъщност по улиците се редуват три миризми – на марихуана, на бира и на урина. Разглеждаме витрината на един от многото магазини за продажба на дрога. Тук може да се купят синтетичен наркотик, халюциногенни гъби, всякакви треви, семена на марихуана за лично отглеждане. Всички наркотици са придружени с описание на действието им – един ще те направи весел и щастлив; друг ще те направи велик; трети ще те накара да откриеш вътрешното „Аз”; други са за зашеметяващи усещания и какво ли не. Помислили са и за хранителните стоки – „весели кексчета”, близалки, бонбони дори минерална вода с наркотично действие. Магазините за сувенири в един туристически град представят това, с което е известен. Разглеждаме няколко такива магазини – всички сувенири са свързани с марихуаната, секса и проститутките. Фланелки, чанти, чаши, шапки, домакински престилки – всичко е на такава тематика. Някои дори са обемни. Туристът, ако търси „обичайна” картичка – няма да намери. Попадаме на магазин „Кондомерия” – вписва се в общата обстановка. Всички улички си приличат: Кофи шоп, до него магазин за дрога, до него секс магазин, евтин хостел, следва витрина от веригата „Червени фенери”, магазин за сувенири и след това отначало. Многобройните фасове по улиците са най-дребния боклук. Пълно е с кутийки от бира, всякакви опаковки, чаши, хранителни отпадъци, памперси... Гледаме да не стъпваме върху най-едрите. Видяхме две упътващи табелки за културна забележителност: за Музея на марихуаната и до него Музея на секса – нямаме намерение да ги посещаваме.



Разглеждаме отблизо и плаващите къщи – има добри екземпляри, но има и много мизерни. Интересно е, че каналите не миришат. В каналите тече голяма част от живота на Амстердам. Младежки компании си правят пикник в каналите, като си наемат лодка, слагат си бутилката с алкохол на масата и порят застоялата вода, с усещането за голямо удоволствие. Край каналите попадаме и на друга характерна особеност – улична тоалетна, представляващ ламаринен „охлюв”, като на съблекалните на плажовете от преди 30-40 години. Горната и долната част на тялото не е закрита. Вътре има една вертикална стеничка, завършваща долу с решетка и отвеждане към канала с лодките. Около тоалетната всичко е жълто и мирише. Разбира се, тази тоалетна е само за мъже, но някоя жена, ако е достатъчно „напушена” сигурно ще може да я ползва. Знаехме, че холандците са широко скроени хора, но кройката им е прекалено широка и на нас не ни допада.


На тази снимка може да се види жълтото около тоалетната. Струва ми се, че дори може да се усети и миризмата.



В Австрия всичко беше свързано с Моцарт. Тук очаквахме да има много неща, насочващи примерно към Ван Гог. Нищо подобно. Вярно е, че сме пристрастни в оценките си, но това е центъра на столицата на една от основателките на Европейския съюз. Всъщност, не знам защо е столица. Административното управление на страната е в Хага. Тук има само едно кметство. Другото е наркотуризъм и секстуризъм. По-лошото е, че младите хора, които живеят в тази столица или идват за тези видове туризъм, са демотивирани за нещо съзидателно. Когато отивахме на спирката на метрото при къмпинга, видях едно момиче на около 25 години, което си беше взело колелото от стоянката на метрото, подкара го, но си запали свитата на конус цигара с марихуана. Нямаше търпение да се прибере, за да се отдаде на опиата. Не водело до пристрастяване! Не го разбирам. Употребяващите марихуана пушат на спокойствие, отпуснати неподвижно, за да забият поглед в една точка и да се чувстват велики. Действията им стават необмислени. Тази ще кара колело и ще бъде опасна за себе си и за околните. Утре така ще кара кола. Тази държава има претенции към България за нещо си. Я да си видят столицата и младите си хора и тогава да говорят. И холандците са с „лош материал”.
Докато се разхождаме по уличките, виждаме една пряка, водеща към голяма църква. Решаваме да я разгледаме. Оказва се, че е не е действаща, а има някаква експозиция, с платен вход. Ще я разгледаме само отвън, тъй като не изглежда нещо особено. Църквата е заобиколена от тясна улица. Ходим по уличката, отляво е църквата, отдясно са жилищните сгради, чийто партерен етаж е изцяло зает от витрините на проститутките. Тук е кварталът на негърките. Тази „симбиоза” с църквата е непонятна за нас. Тук явно са по-ниският клас „червени фенери”. Тези негърки са попрестарели. В Холандия проституцията е легализирана и проститутките плащат данъци. За някои от тези се чудя как ли събират за данъците. Една беше със водоизместимост около 150 кг. Потропват по стъклата, излизат, привикват те, като не подбират половете. Разбирам защо витрините им са близо до кофи шоповете. Един от описваните ефекти на действието на марихуаната е, че правиш всичко една секунда преди да го обмислиш. Очевидно това е причината проститутките да са на витрини – за да прихващат надрусаните.
Продължаваме разходката към централния площад. Тук са се разположили улични артисти. За пръв път не могат да ни впечатлят: един прави сапунени мехури, друг се уригва на микрофона... Не претендираме, че разбираме от изкуство. А можеби трябва да се „напушим”?



























От афишите разбираме, че след три дни започва международен гей-фестивал. Това обяснява многото групички с розови фланелки и необичайно приповдигнато настроение. В Амстердам всичко е необичайно. Всъщност всичко необичайно е обичайно... По-скоро ние сме необичайни. Значи всичко останало е обичайно! Тогава какво му е необичайното?... Не, няма смисъл!
Правят ни впечатление многото велосипеди, заключени навсякъде. Холандия е страната, където се карат най-много колелета.



До гарата има велосипеден паркинг на три етажа с неизброимо количество велосипеди.



Наклонената рампа за вториа етаж на паркинга:






Забелязваме, че около 10% от колелетата из града, стоят заключени от години, със спаднали гуми, ръждясали или паднали вериги, изкривени капли, поникнала трева между тях. Това е огромно количество. Напълно е възможно, някой като се надруса, да няма спомен къде си е заключил колелото. После си купува ново. Явно нямат регламент за събирането на такъв вид отпадъци. А защо не интегрират някои от нашите цигани? Ще ни платят някое евро и готово. Бързо ще им решат проблема.
Разглеждаме характерните стари сгради. Намираме адресите на няколко от най-старите къщи. Не се отличават с нещо съществено от другите. Забелязвам, че всички къщи имат на най-високата част на фасадата, стърчаща напред греда с кука. Чрез нея се качват материали при ремонтни дейности, както и по-обемисти предмети. Значителна част от къщите са наклонени. Причината е нестабилната основа. На някои ремонтирани сгради умишлено са сложили прозорците накриво, за да засилят визуалния ефект.



Една сграда е в процес на сериозен ремонт на партера за магазин или заведение. Поглеждам през строителната ограда. Всичко е избушено до отсрещната стена, където е задният вход. Подът е изкопан и е подготвена арматура за дебела плоча. Няма никакви колони. На тавана се виждат дебелите дървени греди, които лягат на носещите зидани стени на двата калкана. Тези стени са зидани на части и са кърпени многоратно. Ширината на помещението е към 8 метра, дължината – около 15. Нагоре има още два етажа. При това строителство не е учудващо, че къщите са се наклонили. Учудващо е, че не са паднали.
Продължаваме към фабриката за диаманти. Достъпни са две фабрики. Насочваме се към Gassan Diamonds. Входът е безплатен. Виждаме как се режат и шлифоват диамантите, как се полират. Накрая се получава стандартната форма с 57 фасетки(страни). Изнасят ни кратка лекция за видовете диаманти, според произхода им, цветовите нюанси, големината и съответно цените им. Внимателно ги изслушваме и нищо не си купуваме. Все пак е интересно.
Не пропускаме пазара на цветята. Най-смисления сувенир са луковици лалета. Купуваме различни видове.
Наближава края на деня и се насочваме към гарата и пристанището. Тук можем да видим как се отвоюват парчетата суша – набиване на пилони и насипване на камъни и пръст. На края на едно полуостровче се извисява висока сграда. Прилича на хотел. Мястото й е подходящо за това. Като я приближаваме се оказва, че това е библиотеката. Много необичайно - библиотека във висока модерна сграда, на края на града, с изглед към морето. Пред библиотеката има много по-малко велосипеди, отколкото в центъра пред кофи шоповете. След години, когато Амстердам ще бъде под водата, сградата на библиотеката ще стърчи над повърхността. Тогава туристите ще я гледат като една от важните останки от града и средище на науката и културата.
Изчакваме късното притъмняване, за да видим осветените мостове на града, както и някои сгради.







Не ни впечатляват с нещо забележително и слагаме край на разходката. Ако човек разполага с повече време за Амстердам, може да се помотае из новите части на града, както и по музеите. Сигурно ще види много неща. Задължително е, обаче, да подходи с нагласата, че разглежда не какъв да е град, а Амстердам – съвременният Содом и Гомор.
Прибираме се в къмпинга. Входът му се оказва силно охраняван. Има много сериозни проверки на влизащите(само пешеходно след 22ч.). По случайност картончето от рецепцията се оказва в мен – за наша радост, иначе щеше да има голям проблем. Охраняват сериозно входа, а оградата е неохраняема.
Следващия ден е отреден за Заансе Сханс – туристическото място с вятърните мелници. По пътя пресичаме няколко по-големи канала. Вдигат един от мостовете точно пред нас, за да премине малко по-висока лодка.

Тук вдигането на моста го нямат за нищо.



Спираме на платения паркинг при мелниците и разбираме, че цената му е сериозна. За такива туристически места, където ще прекараш няколко часа, това е необичайно. Но както казах – всичко е обичайно. Устремяваме се с туристопотока към първата вятърна мелница.






Днес вятърът е достатъчно силен и мелниците работят. Преди години мелниците са били занемарени, но след това са ги възстановили за туристическа атракция. Наричаме ги „мелници” и си представяме мелене на жито. Оказва се, че „мелниците”, чрез силата на вятъра задвижват най-различни неща – мелене на подправки, мелене и извличане на багрила с последващо боядисване, маслобойна, гатер за рязане на дървени трупи, изпомпване на вода...












Виждаме как се пуска в действие едно такова съоръжение. Четирите крила са от дървени решетки. Когато искат да използват силата на вятъра, опъват платно върху решетките.



В първата мелница входът е безплатен, в другите събират такса. Достатъчна ни е първата, надуха ни вятърът и се упътваме към къщичките, в близост до мелниците. Това са къщи, в които хората си живеят, а туристите минават пред прозорците им.















Разглеждаме останалата част от комплекса – заведения, магазини за сувенири.


На другия бряг има по-голямо селище:






Накрая влизаме в голям магазин за хранителни стоки, където се продават всякакви видове твърди сирена. На няколко щанда непрекъснато зареждат хапки за опитване. Пробваме по няколко пъти от всички сирена и от всички щандове – все пак обедно време е. Нищо не купуваме. В нас се задейства някаква реакция на бойкот и не желаем да си оставяме парите в Холандия. Платихме си къмпинга и освен гориво, нищо друго не сме купили или платили. Купихме само луковици лалета за подаръци. Взехме опаковка с 55 бр. различни луковици, в която след това се оказа, че има 44 бр. Всички опаковки бяха с еднакви размери. Хубава работа, ама холандска! Приключваме с разглеждането. Платили сме три нощувки, но се оказа, че са ни много. Можехме да си тръгнем по-рано. Решаваме да прескочим до Хага. Просто да запълним времето. По магистралата бързо стигаме до града. Влизаме напосоки по улиците, разглеждаме в движение. Всъщност ни интересува дали и там е пълно с „кофи шопове”. Не виждаме такива. Изглежда нормален град. Денят е неделя и всичко е пусто. Без да спираме, правим една панорамна обиколка и се връщаме в къмпинга. Сигурно има много интересни неща в Амстердам и другите селища, но ние не сме добре подготвени и не разполагаме с достатъчно време.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

В Амстердам видяхме още нещо интересно. Видяхме как зареждат заведение с наливна бира. Спира камион-цистерна пред заведението, опъват дълъг, черен маркуч, пускат помпата и гледат брояча на литрите. Навремето, в България така се зареждаше нафта за отопление по домовете.

На сутринта потегляме към Германия – Кьолн. Докато се движим из Холандия, забелязвам, че имат малко гори. Има доста дървета, но те са в нещо като защитни пояси. Дънерите не са толкова дебели, каквито са нужни за изработване на дебели греди. Тогава от къде са взимали дървета за гатера на вятърните мелници? Излиза, че много неща са внасяли срещу износа на богатата селскостопанска продукция. Неминуемо при тази дълга брегова ивица са имали силен търговски флот и оживена външна търговия. Това обяснява защо Холандия е от основателите на Европейския съюз. Имат нужда от свободно движение на стоки, но както се оказва - не и на работната сила. Бързо напускаме „ниската земя” и влизаме в Германия. Разстоянието до Кьолн е малко. Предвидили сме днес да разгледаме Кьолнската катедрала и Музея на шоколада. Ще имаме само една нощувка. На двадесетина километра преди града виждаме кафява упътваща табела към туристически обект: Музеят на Solingen. Ами сега? Имаме един километър за размисъл. Би било интересно да се види. Все пак Кьолн надделява и продължаваме. Пристигаме в набелязания къмпинг Campsite Waldbad (N 50° 59' 42" E 7° 3' 36"), настаняваме се и потегляме към центъра. Първо се насочваме към Музея на шоколада. Странно е – музей на швейцарския шоколад „Lindt” в Германия – страна, която не се слави с традиции в шоколада. Както подозирахме – в понеделник не работи, а днес е понеделник. Продължаваме към центъра. Паркираме недалеч от катедралата. В очакване сме да видим най-голямата готическа катедрала в Северна Европа и втората по височина(след катедралата в Улм). Скоро сме пред нея и сме леко разочаровани. Площадът е малък за такава постройка и няма откъде да я видим в цялата й внушителност.









Бялото небе допълнително пречи за снимките.






Не можем да я съберем в обектива. Дори с поглед не можем да я обхванем.






Най-разочароващото е, че не е почистена. В единия край е почистена една ниска куличка, но това не е нищо. Необяснимо е, защо богата страна като Германия е занемарила един символ, с който се гордее. Като знам с каква скорост почистват катедралите, примерно в Австрия - тук ще им трябват около 15 години. Огромна е.






Влизаме за разглеждане отвътре.















Тук има възможност да се изнасят и концерти. На пода виждаме много хубави мозайки.






Има и икони:



Врата:



Отново отвън. Някои фигури са изцяло подменени.









След катедралата правим една разходка из уличките на старата част.






След това – обиколка с колата около реката и по мостовете и се прибираме в къмпинга.


На следващия ден потегляме към Нюрнберг. Отдавна не сме имали дълъг преход – предстоят ни 407 км. Сега ако имаше един хубав северозападен вятър - щеше да отметне половината работа, но няма. В късния следобед се настаняваме в Knaus Campingpark Nürnberg (N 49° 25' 22" E 11° 7' 18") – спокоен и приятен къмпинг. Денят е дълъг и отскачаме с колата до центъра на града, за да набележим местата за разглеждане. Старата част е доста голяма и заобиколена с крепостна стена. Разположена е от двете страни на преминаващата река. Дворецът е на най-високото място.









Поглед отвисокото:












Попадаме на най-приятното място – реката е оформила остров. Подобно на Страсбург, и тук има жилищни сгради на острова. Разликата е, че тук реката тече много тихо. Наоколо има зеленина и това придава на мястото особен чар.





















Мотаем се по мостовете, наслаждаваме се на гледките. Не очаквахме, че Нюрнберг ще се окаже толкова приятен град. Знаехме само, че тук е пазарът за употребявани автомобили. Прибираме се в къмпинга.
На сутринта тръгваме към града за разглеждане. Намираме безплатно паркиране на най-високото, в близост до входа за двореца и започваме обиколката.






Досега не сме попадали в такъв стар град. Всички сгради са ремонтирани със съвременни материали и технологии. Запазен е обликът на стария град, но той живее активно в новото време.
























Сградите са обитаеми и автомобилите се движат свободно по всички улици. Самите улици са широки и може да се паркира. Магазини, заведения, банки – всичко е като в съвременен град.



Отново минаваме по мостчетата около острова и снимаме красотите при друга светлина.



От бюро на туристическата информация взимаме план на града и се запътваме към голяма книжарница. Слънцето вече ни е напекло и избираме краткия път. На едно кръстовище спираме за момент с картата в ръка и веднага една любезна германка се поинтересува къде искаме да отидем. Показваме мястото на картата. Не сме изпитали затруднение в придвижването, но тя иска непременно да ни упъти. Нужно й е известно време докато се ориентира на картата. Съветва се с други местни хора за книжарницата. Общо взето – губи ни времето. Такава готовност да ни помогнат, сме срещали и в Мюнхен. Нямаме нищо против да ни обгрижват, но на това кръстовище ще слънчасаме. Вече ще гледам тайно картата, в движение, без да се спирам. След малко продължаваме по пътя си и стигаме до „стъргалото” и до търсената книжарница. Оказва се страхотен магазин на няколко етажа. Разделяме се тематично по етажите. Не знаем немски, но разнообразието от книги е толкова голямо, че си заслужава да се поровим. Купуваме това, което търсим – Пътен атлас на Европа, дебел като телефонен указател. Поохладихме в климатизираната книжарница и отново навън. По „стъргалото” виждам 4-5 момичета на 20-25 години, които са се облекли прилично и отиват някъде, очевидно не до кварталния магазин. Едното ходи босо, като не носи в ръка обувки, няма чанта или раница. Явно и тук е на почит „босоходството”. Не смятам, че асфалтът е толкова чист, но такива са немците. Преглеждаме какви музеи ни предлага брошурата. Не ни се гледа Музей на играчките и се запътваме към Музей на сетивността. В една стара кула са спретнали музей, отразяващ заблудите на човешките възприятия – зрителни, слухови, вкусови, топлинни, обоняние, осезание. Общо взето – място за забавление. Виждаме Sensory homunculus – несъразмерна човешка фигура, в която големината на всяка част от тялото е пропорционална на чувствителността й. След музея продължаваме из стария Нюрнберг. Отново попадаме на пазар с подвижни сергии на площада – вече не ни впечатляват. На няколко места из града забелязваме ретро коли в много добро състояние. Хората си ги ползват обичайно, а не ги държат в гаража като ценност. Това е много учудващо. Уморени сме, но си запазваме малко сили – трябва да се изкачим до най-високата част, за да си вземе колата. Прибираме се в къмпинга и разпускаме. До нас се настанява възрастна двойка немци с джип Мерцедес и голяма нова каравана - започнал е отпускарският сезон. Какво разточителство – такава каравана само за двама души.

[Beduin]

От: До другия край на Европа

На следващия ден потегляме към Виена. Познати магистрали и познат къмпинг – Виена Сюд. Отсядаме за две нощувки и избираме най-сенчестото място. Покрай нас са разположени големи двуосни каравани с немска регистрация.






Мъжете са мургави и мустакати. От надписите по бусовете разбирам, че правят фасади на сградите. Жените говорят помежду си само на немски, въпреки, че и те са доста мургави.
На сутринта потегляме с колата към центъра. Набелязали сме две пропуснати досега позиции: Музеят на естествената история и Терариума. Преди пет години паркирахме в „ринга” срещу 1,60 евро/час. Обикновено подземните паркинги са на близка цена. Насочваме се към подземен паркинг до музея, спускаме се по дълга права рампа и виждаме табелката до бариерата: 4 евро/час. Изключено е! Ние ще останем почти цял ден! Бързо излизам заднешком, преди да ни е затапил някой. Изглежда нещата тук са се променили. На една брошура видях, че градът има някакво деление на зони. Терариумът е в съседна зона и е на 15-20 минути пеша от музея. Насочваме се натам и след малко спираме пред терариума. Слизам и оглеждам знаците. Според тях излиза, че сме извън зоната на платено паркиране. Съществуващата информация е само на немски и за нас е неразбираема. Оглеждам колите. Половината от тях нямат поставен талон, другата половина – имат. Всички са с немска или австрийска регистрация. Щом някои имат, значи трябва да е платено. Но щом някои нямат, значи не е толкова строго. След терариума ще отидем пеша до музея, където ще се забавим. Има ограничение в часовете за паркиране, което не можем да спазим. Решаваме да не слагаме талон. В терариума по-интересното е Тропическата къща: голямо помещение с тропическа растителност, свободни птици и малки животни.




























































Има и хубав аквариум.






































Разглеждаме всичко и тръгваме пеша към Музея на естествената история. Във Виена има много музеи и всички са интересни, но този е един от задължителните за разглеждане. По стечение на обстоятелствата досега не го бяхме посещавали.
Таванът на фоайето. Отгоре има кафене:



Ако искаме да разгледаме всичко, което ни е интересно, ще откараме цял ден. Много богати експозиции от минерали, скъпоценни камъни, самородно злато, насекоми, пеперуди, препарирани животни, морски и водни обетатели, влечуги, останки от древни животни. Всичко е поднесено по интересен и занимателен начин.






Целият букет е изваян от минерали и скъпоценни камъни, а листата са прозрачни:



Този също:












Периодите и космическите въздействия:






Таванът над кафенето. Сградата е строена специално за такъв музей.



През този отвор гледаме долу фоайето:












Корали:












Оставаме до края на работното време. Все пак успяваме да разгледаме нещата, които са интересни за нас. Умората вече си казва думата. И вече навън:



Отсрещният музей. Двете сгради са еднакви.






Прибираме се към колата със силно предчувствие, че ще има проблем с паркирането. Отдалеч съзираме листчето под чистачката. Това нарушение са го оценили на 36 евро. Документът прилича на платежно нареждане, изцяло написано на немски, в няколко екземпляра, напечатано на индигирана хартия с матричен принтер и поставено в найлонче. Съдържа номера и марката на колата, вида на нарушението, място, дата и час на съставяне. Има банкова сметка и очевидно трябва да отида до някоя банка, за да си преведа глобата. Петък е, 7 без 15 вечерта, нищо вече не работи, а утре рано потегляме към Сегед. Явно ще ни изпуснат. Глобите от пътната полиция от Австрия, можеби идват до България, но това е глоба от друга институция и предполагам, че няма да дойде. Прибираме се в къмпинга за последна нощувка във Виена.
На сутринта ставаме кисели. Надявахме се да се наспим хубаво, но не се получи: съседите, мургавите немци, се изпокараха посред нощ. Голямо викане, на различни езици, с участието на всички от катуните. Никой от нормално къмпингуващите не извика полиция. Управата на къмпинга не съществува по това време. На сутринта си плащам престоя и естествено, се оплаквам от нощния екшън. Рецепциониста ме гледа изумен и обещава, че ще им направи забележка. Потегляме и скоро наближаваме Унгария. Влизайки в Австрия при Линц, сме съкратили километрите на австрийска територия. Това ни позволи да се движим само на газ. По този маршрут няма газстанции или са далеч от магистралата. Наближаваме Будапеща, отклоняваме се по обиколния път и не след дълго попадаме в задръстване. Както видяхме преди три седмици, продължава ремонтът на едното платно и движението е събрано в другото. До края на обиколното шосе остават около 20 км. Движим се много бавно, спираме, тръгваме. Следобедно време е, жегата напича, часовника напредва, а ние – не. Разни ТИР-ове са отбили в строящото се разширение, защото им е дошъл часът за почивка. Леки коли са отбили защото са прегрели. Влачим се вече два часа. Ядосвам се, че не се сетих да влезем в града – досега щяхме да сме забравили за Будапеща. След поредното спиране, потеглям и изведнъж двигателят изгасва и всички стрелки на таблото отиват на нула. Отбивам вдясно. Включвам мигача. Не работи. Нормално е – прекъснал контакт. Скоростта ни е ниска и недостатъчна за да напуснем платното. Включвам аварийките – не работят. Акумулатор? Алтернатор? Не е възможно. Мястото е много лошо – две ленти за движение с целия трафик от Европа, и ние почти сме заели едната лента. ТИР-овете ни заобикалят. Клаксони. Няма аварийна лента. Има чакъл по строящото се разширение. Едва ли ще можем да избутаме композицията по чакъла. Трябва да се махнем оттук. Връщам ключа и завъртам отново. Появява се ток. Включва се алармата. Вратите се заключват. Токът отново изчезва. Пак въртя ключа. Ту има ток, ту го няма. Лоша електрическа връзка. Трябва да намаля консумацията. Изключвам климатика. Свалям стъклата. Двигателя пали, после гасне. Накрая все пак запалва и се стабилизира. Потеглям и засилвам, за да разполагам със скорост. От задръстването, което направихме, пред нас се оформи празен участък. Ще търсим по-добро място за спиране. След минута движението започва да се отпушва и скоростта се увеличава. Продължаваме. Още два пъти се губи токът за по 1-2 секунди и отново се оправя. Съвсем скоро стигаме отклонението за магистралата към Сегед. Тук вече движението е съвсем рехаво. Магистралата има аварийна лента, което е успокоително. Виждам, че дори часовника се е нулирал. От доста време забелязвах симптоми за лоши елекрически връзки, но не предполагах, че може да става въпрос само за една връзка, и то на толкова централно място – преди всички консуматори и след връзката с алтернатора. На първата бензиностанция отбивам, за да превключа хладилника на газ и да изключа зареждането на акумулатора в караваната – трябва да намаля натоварването. Нагряването на лошата връзка, в комбинация с повишената температура в двигателния отсек, поради задръстването, е причинило прекъсването. Оглеждам връзката, върху която пада съмнението – стегната е и на пръв поглед е добра. Решавам да продължим до къмпинга. До там няма задръствания - само магистрала, с аварийна лента. В багажника имам дълго парче кабел, с което мога да подам напрежение навсякъде по електроинсталацията. На някой може да му се стори странно, но когато пътуваме в чужбина, си карам и един резервен алтернатор. Този възел е доста натоварен както електрически, така и механично. Историята показва, че често алтернаторът се поврежда без предварителни сигнали. Колата е на над 220 хил. километра и не се знае кога ще му дойде моментът.
Без проблеми пристигаме пред входа на познатия къмпинг. Заварваме голямо оживление и много палатки в това, иначе спокойно място. Момчето на входа ни обяснява, че се провежда ди-джей фестивал, че има музикална сцена в центъра и че няма да си отпочинем, защото ще има „биг войс”. Изнизваме се. Ще се насочим към къмпингите в Сегед. Все пак решавам да видим съседния къмпинг, който е на километър. Знам, че е нудистки, но вече е краят на деня. Не се налага да спираме пред входа му – в движение виждаме, че няма да ни хареса. Обръщаме към града и се насочваме към по-близкия от двата къмпинга. Преди години го видяхме неработещ, но беше краят на сезона. Пристигаме пред входа му и виждаме, че къмпингът вече не съществува. Ще отидем на другия къмпинг – до реката. Едни недоумяващи германци с кемпер ме питат къде е къмпинга, след като го има на тяхната карта. Казвам им да карат след нас. Докато чакаме на светофара, една холадска каравана се насочва да завива към несъществуващия къмпинг. С жестове ги упътваме да карат след нас. Завеждаме кервана до другия къмпинг(46 16' 18'' N, 20 01' 20'' E). Пред рецепцията се заговаряме и хората искрено ми благодарят. Настаняваме се на голямата тревна площ до брега на реката с чудесен изглед към града. Очаквам до нас да спрат немеца и холандеца, но напразно - те отиват надалече. Само българите си правим подобни сбирки. Къмпингът е голям и е на много хубаво място. Поддръжката му обаче, е на лошо ниво. Предполагам, това се дължи на факта, че се намира в заливната зона на реката. Разпускаме след горещия ден. Включвам нетбука и установявам, че съм забравил да взема файла със схемата на електроинсталацията на колата. Ама и аз съм един... Решавам да не пипам нищо по колата. Утре се прибираме и ще пътуваме през Сърбия по магистрала. Хладилника ще остане на газ. Само след Ниш е лошо за спиране, но до там ако няма проблеми, значи ще изкара.
Светлините на нощния Сегед постепенно засияват. Гледката е страхотна. Едно украинско семейство с джип се настанява до нас и опъват голяма палатка. Срещу нас на другия бряг на реката е закотвено съоръжение, наподобяващо дискотека. Не ни се иска да е вярно това, което предполагаме. Лягаме да спим, с намерението утре да тръгнем възможно по-рано – чакат ни граници и часова разлика. Дори не разкачвам караваната – готови сме за старт. Към полунощ разбираме, че всичко което сме предполагали е истина. Започва яко думкане на хаус-музика. Украинците събират среднощно палатката и се изнасят. Минава ми мисъл да се преместим на другия край на къмпинга. Разубеждават ме – да не се разсънвам. Не че много съм заспал... Внушавам си да спя и сигурно успявам.
В 5 часа вече сме на крак и решаваме, че е най-добре да тръгваме. Дискотеката вече утихва. Бърза закуска и газ към Сърбия. Спомняме си, че преди години, във вече несъществуващия къмпинг в Сегед, пак не можахме да се наспим поради нощен диско-маратон до басейна. Тогава още не смеехме да нощуваме в Сърбия. Сега се замислям, дали не е по-добре да се ползва къмпинг в Суботица(Сърбия). При всички положения няма да е по-зле и ще бъде по-евтино. Бързо минаваме границата и поемаме по празната магистрала. С издигането на слънцето се усилва и вятърът. Той обаче, се оказва югоизточен и ни е насрещен – лош късмет. В тази част на Сърбия е равно както в Унгария и вятърът си духа на воля. Не мога да вдигна желаните 90 км/ч. Това е много неприятно – равно поле, празна магистрала и ние в самотна борба с вятъра. Замотаваме се по отбивките и скоро се залепваме след един ТИР. Вече ще можем да поддържаме скоростта. Така, сменяйки водачите – камиони, автобуси - прекосяваме Сърбия и с нетърпение влизаме в България. В последните дни от прибирането, мислите ни бяха повече вкъщи. Пропътувахме около 6000 км. Видяхме красиви неща, създадени от природата. Видяхме забележителни неща, създадени от хората. От хора като нас. Всъщност, не са като нас. Само анатомично са като нас. Посетихме различни страни и се връщаме с толкова много впечатления.
Когато се подготвяхме за пътуването и гледах картата, ми мина мисълта: не е ли луда идея, да бием толкова път и да влачим „бунгалото”. Тази мисъл ме измъчваше почти половин минута. Сега сме доволни. Това бе чудесна идея, при това – добре реализирана. Няма друг начин за пътуване, който да ти остави толкова хубави спомени, освен пътуването с каравана.




След прибирането ни, разглобявам въпросната електрическа връзка. Оказва се добре стегната, но кабелните обувки имат тънък окисен слой. Почиствам със шкурка до блясък, сглобявам и нещата си идват на мястото. Вече всичко по електрониката и електрическата част работи нормално.




ПП Лалетата, които бяха обявени за „микс” се оказват еднакви – розови. Единичните бройки луковици, които бяха обявени като по-различни видове(черни, къдрави и т.н.), се оказаха най-обикновени шарени лалета. Затова пък ги платихме по-скъпо. Холандците знаят, че това се купува от туристите и лъжат на поразия. Знаех си, че не биваше да купуваме нищо от Холандия.