Tweet
До язовир Кърджали през Родопите
Един приятел организира всяка година десетдневно къмпингуване на някой язовир в отворен формат. Ще рече, събира базова група, с която отива и съобщава на всички потенциално заинтересовани приятели и познати. От тази година разграсяването става през Фейсбук, разбира се 
Взимат каквито могат съоръжения за воден спорт и забавления и се отдават на активна почивка и купон. Идеята е, че всеки минава когато и за колкото време може. По разкази от предни години се получава много лежерно и приятно.
Тази година мястото беше язовир Кърджали - там, където река Арда се влива в язовира. Аз, разбира се, нямах възможност да отида за цяла седмица след 15 дневната разходка по Франция и страната на Баските в началото на юли. За сметка на това реших, че нищо не ми пречи да се метна на Тойотата в събота по някое време, да прекавам събота вечерта и неделя на язовира и неделя да се върна, зареден и готов да превземам отново света.
Тръгнах към 2 часа след обяд в събота. Не само, че не намерих съмишленици да дойдат да спят с ме на язовира, но като споменах на приятелката ми, че отивам да си купувам палатка, направо побесня. Не мога да ви опиша какъв спонтанен див блясък се появи в очите й, преди някакъв вътрешен глас да й напомни, че се стреми към толерантност и приемане на личната свобода на околните и замълча.
Както и да е, купих си палатка и спален чувал, метнах ги в каросериятана Хайлукса и потеглих. Не ми се караше по до болка познатия път през Пловдив, Хасково и Кърджали и реших да свърна през Велинград. Малко след като отбих от магистралата, в с. Виноградец напазарувах от сергиите на тротоара диня, 2 пъпеша, домати, чушки, лук, краставици. От всяка сергия някой държеше да ми продаде още нещо за салатката.
Пресякох стария път София-Пловдив и пътя започна да се вие покрай теснолинейката. Това ми напомни, че около теснолинейката има скрити не малко геокешове (нали я знаете тази игра със скритите съкровища, чиито GPS координати и допълнително описание намирате на съответния сайт в интернет?) Намерих две гео-съкровища на много интересни места около жп линията и се изкуших да потърся и третото. Според софтуера, който ползвам, то се намира на километър и двеста метра от асвалтовия път. Разбира се, този софтуер мери по права линия. Това разстояние от километър и двеста по права линия ме поведе по приятно стръмен горски път. След известно объркване (изпуснах правилния разклон) и съвсем леко плутане стигнах до целта - планинската хижа Равно боре. Там ме чакаха 3-4 мъжаги, джиповете им бяха до тях. Моя чисто нов Хайлукс изглеждаше малко нелепо до бойните им машини, едната от която се оказа ръчна изработка
Останах много доволен от откритието си. Хижата е на малко под 1000 м. надморска височина и от нея може да се продължи нагоре в планината с джип до други хижи. Имало и някакви бунгала, но оставих изследването на тези подробности за някое следващо пътуване. Тръгнах си бързо-бързо, за да не закъснявам за азовира. Вече беше станало може би около 5 и половина след обяд.
Върнах се на асвалтовия път и поех към Велинград. Преди Велинград се отклоних за язовир Батак, оттам - към Доспат. Идеята беше да хвана пътя Доспат - Девин. Някакво дяволче обаче завъртя вместо мене волана на Тойотата наляво още преди да съм наближил Доспат - поех по второто отклонение към Тошков чарк. Приятен черен път без никакъв наклон. Никога не бях ходил на Тошков чарк, само бях виждал многократно табелите към него. Щом се появи останах много приятно изненадан - малък, чист и чаровен язовир, със съвсем малко постройки около него и без почти никакви хора наоколо (за стандартите на тази част на Родопите). Имаше румънски коли, между другото.
Обиколих язовира в търсене на продължението на моя път. Засега намеренията ми бяха да мина през Широка поляна и оттам да свърна наляво по един път, който скоро се разделя на две, за да се събере доста по-късно отново. След което (поне според GPS картата ми) има избор да се отиде в Тешел или в Борино. Докато търсех обаче пътя от Тошков чарк към Широка поляна тръгнах по един път, очевидно грешен, който освен всичко започваше със знак за еднопосочна улица. Разбрах значението на този знак съвсем скоро, стигайки до бариера насред гората. Не бях срещал дотогава.
Върнах се и вече намерих верния път към Широка поляна. Около язовира зареше страхотно оживление. Истинско стълпотворение от палаткаджии! Иначе самия язовир си е хубав, аз на него и преди съм ходил. Освен това вече беше взело да залязва слънцето и гледките си ги биваше!
Докато обикалях Широка поляна ми стана ясно, че най-правилното решение е съвсем да го обиколя, така, че да си се върна на пътя за Доспат и оттам - по първоначалния план - Доспат, Девин и т.н. В най-неподходящия момент обаче, на разклона след язовира, на който на дясно е за въпросния официален път, а наляво - за Тешел и Борино малкото дяволче пак завъртя волана наляво. Дяволче с леви убеждения явно. Всеки път си казвам, че не трябва дам да ходя на офроуд, главно заради тъпите решения, които съм склонен да взимам. Е, не искам да кажа, че съжалявам за това, което последва! Само, че...
Съвсем скоро стигхнах до мястото, на което пътя се разделя на две. И хоп - изненада! На всяко от двете отклонения - бариера! По средата, между двете отклонения, малко по-навътре от бариерите имаше къща, очевидно обитаема, защото имаше някакви обувки пред нея, пък и колиба за куче имаше май. Предполагам, че е на горските, които пазат бариерите. Имаше и прдупредителни табели за контролен горски пункт или нещо такова. От страни на бариерата, пред която нях спрал, беше умишлено ископам ров (не много голям, де), явно с цел да не се заобикаля бариерата. Е, заобиколих я. Тойотката добре се представи, почти не разбра, че е излязла извън пътя. Малко ми беше притеснено, да си призная често, какво щях да правя, ако от другата страна, където се събират отново двата пътя, пак има такива бариери и няма възможност за заобикаляне. В онзи момент тази възможност ми се виждаше доста вероятна. Имах палатка, разбира се, но пък нямах GSM обхват и поне няколко човека щяха доста напрегнато да прекарат нощта. Те пак така прекараха, но поне само половината нощ
Малко след бариерите имаше пак някакво водоемче, на което имаше и хора май. Аз отпращих обаче, без много да се задълбавам. Вече си беше почти тъмно и карах на фарове. Пътят ми се видя много приятен и се чувствах малко като вдън гори Тилилейски. Една сърничка мина по едно време пред колата. По средата на пътя изведнуж се появи накакъв паметник в нищото. Трябва да е на някой виден партизанин или друг вид заслужил комунист. Ще се поинтересувам.
Вече беше започнало да ми се струва, че много се проточва цялото ми пътуване, а пък осъзнах, че нямам представа още колко ще продължи. Натиснах здраво газта. Не знам другите как карат по черни пътища с камъни, но аз не обичам много да юркам. По-голямата част от местата, на които ходя и са без асфалт, ги минавам с 20-30 км/ч. Това не е средна скорост - толкова ми показва стрелката, като я погледна. Винаги съм се чудил, като гледам статистиките на GPS траковете, как дадени участъци са минавани с 40-50 км/ч. Е, аз по този път от средата натам взех да карам с толкова. На моменти и до 60 км/ч стигах, но ми се видя доста екстремно и ако имах време, бих го минал пътя доста по-лежерно.
Джитках здраво, докато пътищата отново се събраха (нямаше бариери) и малко след това се появи отклонението за Тешел. Преди това минах и покрай някаква хижа, на която имаше и хора. Това ми подейства успокояващо донякъде
Тръгнах за Тешел, но много бързо пътя стана доста съмнителен - тесен и пълен с камъни по него. След малко напрво свърши, затрупан със срутени скали. Пеша се минаваше през затрупаното място, но с кола не ставаше. Върнах се и поех към Борино. Не се оказа толкова близо, колкото ми се искаше, освен това нямах пълна увереност, че се двужа по правилния път. Логиката ми и показанията на GPS-а натам ме водеха, но имаше някакви табели, които ме объркваха малко. Както и да е де, скоро пътя стана доста каменист и взе да се спуска надолу, което ми подсказа, че слизаме към селото. Не след дълго се появиха и светлините на самото село Борино, а малко след това - и GSM обхват. Беше вече 10 без 10 вечерта и много ми се искаше да звънна на Катя (приятелката ми) и на Шакев (който ме чакаше на язовир Кърджали, за да не се нервят повече.
Цело Борино е доста голямо и имаше доста хора по улиците. Питах за пътя за Девин, че ми беше писнало само на GPS-а да разчитам и поех по равбия асфалт. Установих, че целия съм схванат, особено във врата и че се чувствам доста уморен. Спрях в Широка лъка да купя каса бира и продължих към Смолян. ВЪпреки умората карах доста бързо по завоите. Между другото, Хайлуксът се държи доста стабилно, въпреки задното си предаване и леката каросерия. Само дето на OMV-то в Смолян, на което спрях, колелата излъчваха страхотна топлина и миришеше здраво на горещ метал. Това го установих на въщане от бензиностанцията, където влязох да си купя кафе. Предполагам, че ако се бях загледал още при слизането от колата, можеше и червен цвят на спираните дискове да забележа.
Това ме стресна и до язовира карах вече съвсем прилично. В с. Кобиляне, след Ардино, се отклоних за с. Боровица и малко след това стигнах до заветните краварници, които бяха ориентира за бивака на мойте хора. Вече само Шакев ме чакаше, другите бяха изпозаспали. Все пак беше 1 часа след полунощ. Бях карал 11 часа, повечето време през черни пътища, и бях зверски изморен. Пихме по една две бири, опънах палатката и спах много сладко
На другия ден си направихме лежерно и много приятно воаяжче до съседни села, след което карахме и качк до хижа Боровица, но за това - в отделен разказ.
Взимат каквито могат съоръжения за воден спорт и забавления и се отдават на активна почивка и купон. Идеята е, че всеки минава когато и за колкото време може. По разкази от предни години се получава много лежерно и приятно.
Тази година мястото беше язовир Кърджали - там, където река Арда се влива в язовира. Аз, разбира се, нямах възможност да отида за цяла седмица след 15 дневната разходка по Франция и страната на Баските в началото на юли. За сметка на това реших, че нищо не ми пречи да се метна на Тойотата в събота по някое време, да прекавам събота вечерта и неделя на язовира и неделя да се върна, зареден и готов да превземам отново света.
Тръгнах към 2 часа след обяд в събота. Не само, че не намерих съмишленици да дойдат да спят с ме на язовира, но като споменах на приятелката ми, че отивам да си купувам палатка, направо побесня. Не мога да ви опиша какъв спонтанен див блясък се появи в очите й, преди някакъв вътрешен глас да й напомни, че се стреми към толерантност и приемане на личната свобода на околните и замълча.
Както и да е, купих си палатка и спален чувал, метнах ги в каросериятана Хайлукса и потеглих. Не ми се караше по до болка познатия път през Пловдив, Хасково и Кърджали и реших да свърна през Велинград. Малко след като отбих от магистралата, в с. Виноградец напазарувах от сергиите на тротоара диня, 2 пъпеша, домати, чушки, лук, краставици. От всяка сергия някой държеше да ми продаде още нещо за салатката.
Пресякох стария път София-Пловдив и пътя започна да се вие покрай теснолинейката. Това ми напомни, че около теснолинейката има скрити не малко геокешове (нали я знаете тази игра със скритите съкровища, чиито GPS координати и допълнително описание намирате на съответния сайт в интернет?) Намерих две гео-съкровища на много интересни места около жп линията и се изкуших да потърся и третото. Според софтуера, който ползвам, то се намира на километър и двеста метра от асвалтовия път. Разбира се, този софтуер мери по права линия
. Това разстояние от километър и двеста по права линия ме поведе по приятно стръмен горски път. След известно объркване (изпуснах правилния разклон) и съвсем леко плутане стигнах до целта - планинската хижа Равно боре. Там ме чакаха 3-4 мъжаги, джиповете им бяха до тях. Моя чисто нов Хайлукс изглеждаше малко нелепо до бойните им машини, едната от която се оказа ръчна изработка Останах много доволен от откритието си. Хижата е на малко под 1000 м. надморска височина и от нея може да се продължи нагоре в планината с джип до други хижи. Имало и някакви бунгала, но оставих изследването на тези подробности за някое следващо пътуване. Тръгнах си бързо-бързо, за да не закъснявам за азовира. Вече беше станало може би около 5 и половина след обяд.
Върнах се на асвалтовия път и поех към Велинград. Преди Велинград се отклоних за язовир Батак, оттам - към Доспат. Идеята беше да хвана пътя Доспат - Девин. Някакво дяволче обаче завъртя вместо мене волана на Тойотата наляво още преди да съм наближил Доспат - поех по второто отклонение към Тошков чарк. Приятен черен път без никакъв наклон. Никога не бях ходил на Тошков чарк, само бях виждал многократно табелите към него. Щом се появи останах много приятно изненадан - малък, чист и чаровен язовир, със съвсем малко постройки около него и без почти никакви хора наоколо (за стандартите на тази част на Родопите). Имаше румънски коли, между другото.
Обиколих язовира в търсене на продължението на моя път. Засега намеренията ми бяха да мина през Широка поляна и оттам да свърна наляво по един път, който скоро се разделя на две, за да се събере доста по-късно отново. След което (поне според GPS картата ми) има избор да се отиде в Тешел или в Борино. Докато търсех обаче пътя от Тошков чарк към Широка поляна тръгнах по един път, очевидно грешен, който освен всичко започваше със знак за еднопосочна улица. Разбрах значението на този знак съвсем скоро, стигайки до бариера насред гората. Не бях срещал дотогава.
Върнах се и вече намерих верния път към Широка поляна. Около язовира зареше страхотно оживление. Истинско стълпотворение от палаткаджии! Иначе самия язовир си е хубав, аз на него и преди съм ходил. Освен това вече беше взело да залязва слънцето и гледките си ги биваше!
Докато обикалях Широка поляна ми стана ясно, че най-правилното решение е съвсем да го обиколя, така, че да си се върна на пътя за Доспат и оттам - по първоначалния план - Доспат, Девин и т.н. В най-неподходящия момент обаче, на разклона след язовира, на който на дясно е за въпросния официален път, а наляво - за Тешел и Борино малкото дяволче пак завъртя волана наляво. Дяволче с леви убеждения явно. Всеки път си казвам, че не трябва дам да ходя на офроуд, главно заради тъпите решения, които съм склонен да взимам. Е, не искам да кажа, че съжалявам за това, което последва! Само, че...
Съвсем скоро стигхнах до мястото, на което пътя се разделя на две. И хоп - изненада! На всяко от двете отклонения - бариера! По средата, между двете отклонения, малко по-навътре от бариерите имаше къща, очевидно обитаема, защото имаше някакви обувки пред нея, пък и колиба за куче имаше май. Предполагам, че е на горските, които пазат бариерите. Имаше и прдупредителни табели за контролен горски пункт или нещо такова. От страни на бариерата, пред която нях спрал, беше умишлено ископам ров (не много голям, де), явно с цел да не се заобикаля бариерата. Е, заобиколих я. Тойотката добре се представи, почти не разбра, че е излязла извън пътя. Малко ми беше притеснено, да си призная често, какво щях да правя, ако от другата страна, където се събират отново двата пътя, пак има такива бариери и няма възможност за заобикаляне. В онзи момент тази възможност ми се виждаше доста вероятна. Имах палатка, разбира се, но пък нямах GSM обхват и поне няколко човека щяха доста напрегнато да прекарат нощта. Те пак така прекараха, но поне само половината нощ
Малко след бариерите имаше пак някакво водоемче, на което имаше и хора май. Аз отпращих обаче, без много да се задълбавам. Вече си беше почти тъмно и карах на фарове. Пътят ми се видя много приятен и се чувствах малко като вдън гори Тилилейски. Една сърничка мина по едно време пред колата. По средата на пътя изведнуж се появи накакъв паметник в нищото. Трябва да е на някой виден партизанин или друг вид заслужил комунист. Ще се поинтересувам.
Вече беше започнало да ми се струва, че много се проточва цялото ми пътуване, а пък осъзнах, че нямам представа още колко ще продължи. Натиснах здраво газта. Не знам другите как карат по черни пътища с камъни, но аз не обичам много да юркам. По-голямата част от местата, на които ходя и са без асфалт, ги минавам с 20-30 км/ч. Това не е средна скорост - толкова ми показва стрелката, като я погледна. Винаги съм се чудил, като гледам статистиките на GPS траковете, как дадени участъци са минавани с 40-50 км/ч. Е, аз по този път от средата натам взех да карам с толкова. На моменти и до 60 км/ч стигах, но ми се видя доста екстремно и ако имах време, бих го минал пътя доста по-лежерно.
Джитках здраво, докато пътищата отново се събраха (нямаше бариери) и малко след това се появи отклонението за Тешел. Преди това минах и покрай някаква хижа, на която имаше и хора. Това ми подейства успокояващо донякъде
Тръгнах за Тешел, но много бързо пътя стана доста съмнителен - тесен и пълен с камъни по него. След малко напрво свърши, затрупан със срутени скали. Пеша се минаваше през затрупаното място, но с кола не ставаше. Върнах се и поех към Борино. Не се оказа толкова близо, колкото ми се искаше, освен това нямах пълна увереност, че се двужа по правилния път. Логиката ми и показанията на GPS-а натам ме водеха, но имаше някакви табели, които ме объркваха малко. Както и да е де, скоро пътя стана доста каменист и взе да се спуска надолу, което ми подсказа, че слизаме към селото. Не след дълго се появиха и светлините на самото село Борино, а малко след това - и GSM обхват. Беше вече 10 без 10 вечерта и много ми се искаше да звънна на Катя (приятелката ми) и на Шакев (който ме чакаше на язовир Кърджали, за да не се нервят повече.
Цело Борино е доста голямо и имаше доста хора по улиците. Питах за пътя за Девин, че ми беше писнало само на GPS-а да разчитам и поех по равбия асфалт. Установих, че целия съм схванат, особено във врата и че се чувствам доста уморен. Спрях в Широка лъка да купя каса бира и продължих към Смолян. ВЪпреки умората карах доста бързо по завоите. Между другото, Хайлуксът се държи доста стабилно, въпреки задното си предаване и леката каросерия. Само дето на OMV-то в Смолян, на което спрях, колелата излъчваха страхотна топлина и миришеше здраво на горещ метал. Това го установих на въщане от бензиностанцията, където влязох да си купя кафе. Предполагам, че ако се бях загледал още при слизането от колата, можеше и червен цвят на спираните дискове да забележа.
Това ме стресна и до язовира карах вече съвсем прилично. В с. Кобиляне, след Ардино, се отклоних за с. Боровица и малко след това стигнах до заветните краварници, които бяха ориентира за бивака на мойте хора. Вече само Шакев ме чакаше, другите бяха изпозаспали. Все пак беше 1 часа след полунощ. Бях карал 11 часа, повечето време през черни пътища, и бях зверски изморен. Пихме по една две бири, опънах палатката и спах много сладко
На другия ден си направихме лежерно и много приятно воаяжче до съседни села, след което карахме и качк до хижа Боровица, но за това - в отделен разказ.
Коментар