Tweet
• Ако не знае кво е “сон шон жмо”, малка е за теб и не си вземай бела на главата.
Тутракан ни е един от любимите градове.
И още има повече книжарници, отколкото кръчми.
Настана време, пак да мръднем до тея места /разходка, бягство от ежедневието и за да прогоним колелетата/.
Хубаво се получи, но натам пак се опетлох - след Разград. Последните десет км. от някво Глоджево до Кубрат бяха надупчени като астероид /и почти толкова населени с преминаващи коли, за щастие/.
В Тутракан, този път, се чекнахме в друг хотел /не в къщата за гости към музея/. Много сме доволни /стаята, кухнята, сервис/ и давам инфо на лични..
Първата цел беше вело /ок. 9 км /от езерото под Малък Преславец в западна посока, и точно срещу теч. на Дунав. Крайречния път, демек. Трош.кам, малко кал, на моменти пообрасъл.
Мина ок, но не сме се напъвали. Воленс-ноленс, открих няколко “топли води” по повод вело по черни пътища. /опитните байкъри да не се смеят/.
При изкачване се ползват и ръцете. Ако по трасето има сплетение на тръни /гюл, лиани, привидно несериозни клончета/ или просто храст – да не се засилва с наведена глава на таран ургулешката... / науката ми струваше скъсана фланелка и застинала кръв по нея и по лицето/...
Но, разходката беше чудна. Имаше и парадокс – докато карахме срещу течението повече слизахме. Наобратно - пак много слизахме. Или подсъзнанието “изтласква” спомена за качване?
След карането поседяхме малко на брега на Малко Преславско езеро. Белите лилии тъкмо цъфтят, голям кеф е гледката.
Снимките въобще не пресъздават восъчната грациозност на цветята и жълтата им гурелива същност..., ма на грях – щракнах няколко.
Ранната привечер се върнахме отново в хотела. След много вкусна вечеря в ресторанта на същия и лаф /много полезен - с човек, приятен младеж от персонала – много благодарим Георги !!!!/ решихме да направим вечерна разходка из заспалото вече градче.
В крайречните парк /естествено/ се залепихме за най-коравия екземпляр от арт- инсталацията. Нощем дори си е шубе да обикаляш около това чудо.
На другия ден към седем изтормозих близката кафе-машина и ободрени, след около час се впуснахме в нови приключения.
Първата цел беше да повелосипедим между Пожарево и Долно Ряхово. До първото се стига с кола. Е стигнахме...ама докато чаках да почне черния път /по идея лош/ и просто стигнахме финала.
Въздъхнахме, оставихме колата на един завой и слязохме пеша до реката. На удобна полянка имаше палатки, риболовци и търчащи покрай къмпинг маси лелки. Мъжете бяха зад въдиците и по столовете.
Е, сигурно неделите е така.
Сетне продължихме към Сребърна. Бяхме решили да покараме по периметъра. На езерото заваля, на моменти проливно и първо се пошматкахме. На самия бряг се запознахме с някакъв пич - рибар. Гроздан ни убеди, че източния бряг на езерото и хем по-атрактивен, хем по-непосещаван.
Еми..след 20 минути вече бяхме там с готови Макс и Мориц.
Трасето минава по самия бряг и ту приближава, ту се отдалечава от езерото. Възможност за малко снимки, имаше накрая при ...”Южната дамба”?
Снимахме чапла? в гръб, лилии - пак отдалеч и блатно кокиче?
Дотам и обратно с велосипеда ми светна и още една велика “топла вода”. А именно - по нанадолнище с чакъл да не форсирам много ... надървено и радостно/яростно за пазене на инерция. Понеже чакъла е подвижен.... приплъзване, задната гума занася и ...траекторията на движение може изненадващо и неприятно да се промени...
Накрая, починахме малко при колата /то може само с кола там, ма нали се целихме в .... навлизане в дебрите на велотуризма/ и после продължихме към манастира до Айдемир /“Покров Богородичен”/. Там напълнихме бутилката вода /не приемаме течности или рядко, и не ядем по време на поход, но жегата ставаше сериозна та се бехме повкиснали/ и поговорихме с една монахиня, игуменката? Приятна жена, оказа се сънародничка от старатаа бяла емиграция, от Беларус. Кофти, че забравих да и питам името.
После пак карах. Към Варна. Апропо, понеже към 14 ч. ЕЖЕДНЕВНО, ми е необходима сиеста, ама сега нямаше как - шофирах и хубаво, че около селото Оногур попаднахме на бензиностанция в нищото, щото главата МИ опасно бе взела да клюма и вероятността да се бухнем в някой драки /+ самото шофиране опиянява/, стана твърде реална.
Съвсем в друго настроение продължихме ободрени от кафе и кока-кола към Варна.
Пътьом спряхме за малко и край селото Ефр.Бакалово. Там установих, че ако е сухо, в посока Брестница и митична “Вълчанова стая” е възможно да се пере не само с велосипед по коритото СР на север, ми и не с много висок автомобил.
Тва е. С две-три приказки и малко логорейно престараване.
Тутракан ни е един от любимите градове.
И още има повече книжарници, отколкото кръчми.
Настана време, пак да мръднем до тея места /разходка, бягство от ежедневието и за да прогоним колелетата/.
Хубаво се получи, но натам пак се опетлох - след Разград. Последните десет км. от някво Глоджево до Кубрат бяха надупчени като астероид /и почти толкова населени с преминаващи коли, за щастие/.
В Тутракан, този път, се чекнахме в друг хотел /не в къщата за гости към музея/. Много сме доволни /стаята, кухнята, сервис/ и давам инфо на лични..
Първата цел беше вело /ок. 9 км /от езерото под Малък Преславец в западна посока, и точно срещу теч. на Дунав. Крайречния път, демек. Трош.кам, малко кал, на моменти пообрасъл.
Мина ок, но не сме се напъвали. Воленс-ноленс, открих няколко “топли води” по повод вело по черни пътища. /опитните байкъри да не се смеят/.
При изкачване се ползват и ръцете. Ако по трасето има сплетение на тръни /гюл, лиани, привидно несериозни клончета/ или просто храст – да не се засилва с наведена глава на таран ургулешката... / науката ми струваше скъсана фланелка и застинала кръв по нея и по лицето/...
Но, разходката беше чудна. Имаше и парадокс – докато карахме срещу течението повече слизахме. Наобратно - пак много слизахме. Или подсъзнанието “изтласква” спомена за качване?
След карането поседяхме малко на брега на Малко Преславско езеро. Белите лилии тъкмо цъфтят, голям кеф е гледката.
Снимките въобще не пресъздават восъчната грациозност на цветята и жълтата им гурелива същност..., ма на грях – щракнах няколко.
Ранната привечер се върнахме отново в хотела. След много вкусна вечеря в ресторанта на същия и лаф /много полезен - с човек, приятен младеж от персонала – много благодарим Георги !!!!/ решихме да направим вечерна разходка из заспалото вече градче.
В крайречните парк /естествено/ се залепихме за най-коравия екземпляр от арт- инсталацията. Нощем дори си е шубе да обикаляш около това чудо.
На другия ден към седем изтормозих близката кафе-машина и ободрени, след около час се впуснахме в нови приключения.
Първата цел беше да повелосипедим между Пожарево и Долно Ряхово. До първото се стига с кола. Е стигнахме...ама докато чаках да почне черния път /по идея лош/ и просто стигнахме финала.
Въздъхнахме, оставихме колата на един завой и слязохме пеша до реката. На удобна полянка имаше палатки, риболовци и търчащи покрай къмпинг маси лелки. Мъжете бяха зад въдиците и по столовете.
Е, сигурно неделите е така.
Сетне продължихме към Сребърна. Бяхме решили да покараме по периметъра. На езерото заваля, на моменти проливно и първо се пошматкахме. На самия бряг се запознахме с някакъв пич - рибар. Гроздан ни убеди, че източния бряг на езерото и хем по-атрактивен, хем по-непосещаван.
Еми..след 20 минути вече бяхме там с готови Макс и Мориц.
Трасето минава по самия бряг и ту приближава, ту се отдалечава от езерото. Възможност за малко снимки, имаше накрая при ...”Южната дамба”?
Снимахме чапла? в гръб, лилии - пак отдалеч и блатно кокиче?
Дотам и обратно с велосипеда ми светна и още една велика “топла вода”. А именно - по нанадолнище с чакъл да не форсирам много ... надървено и радостно/яростно за пазене на инерция. Понеже чакъла е подвижен.... приплъзване, задната гума занася и ...траекторията на движение може изненадващо и неприятно да се промени...
Накрая, починахме малко при колата /то може само с кола там, ма нали се целихме в .... навлизане в дебрите на велотуризма/ и после продължихме към манастира до Айдемир /“Покров Богородичен”/. Там напълнихме бутилката вода /не приемаме течности или рядко, и не ядем по време на поход, но жегата ставаше сериозна та се бехме повкиснали/ и поговорихме с една монахиня, игуменката? Приятна жена, оказа се сънародничка от старатаа бяла емиграция, от Беларус. Кофти, че забравих да и питам името.
После пак карах. Към Варна. Апропо, понеже към 14 ч. ЕЖЕДНЕВНО, ми е необходима сиеста, ама сега нямаше как - шофирах и хубаво, че около селото Оногур попаднахме на бензиностанция в нищото, щото главата МИ опасно бе взела да клюма и вероятността да се бухнем в някой драки /+ самото шофиране опиянява/, стана твърде реална.
Съвсем в друго настроение продължихме ободрени от кафе и кока-кола към Варна.
Пътьом спряхме за малко и край селото Ефр.Бакалово. Там установих, че ако е сухо, в посока Брестница и митична “Вълчанова стая” е възможно да се пере не само с велосипед по коритото СР на север, ми и не с много висок автомобил.
Тва е. С две-три приказки и малко логорейно престараване.
Коментар