Tweet
Дааа .. ферозаджииската среща миналата неделя не ми даваше покой цяла седмица. Все си мислех, че еуфорията, която ме бе обзела ще премине, но уви ... не се оказа така. Питах какво ще правим тази неделя, но никой не отговори нищо ... хората си имат работа все пак. Вече бях започнал да мисля и аз каква работа да свърша в къщи, но точно в този момет ми се обади един приятел с когото не се бях виждал почти година. Нали второто хлапе е само на година и пет месеца, та не сварихме да се видим цяла година. Стана ми хубаво ... хем щяхме да се видим след толкова време хем и той кара джип. ЛР Диско1 е неговия. Та работата стана веднага .. от само себе си ей така дойде. Планът бе да се качим на неговата къща в с. Добърчин над Искрец в събота .. там да посетим събора на селото 
после вечерта да направим една яка софра както си трябва, а на сутринта да хванем гората по посока Петрохан след него по билото до връх Ком.
Речено сторено ... въпреки и на пук на синоптичните прогнози колелото се завъртя и в събота към 15.00 бяхме на събора. Опукахме по няколко кебапчета и по една бира главите ни се надуха от силната музика на група свирачи издухваща се от огромни колони на една гола поляна пред кметството. На поляната забелязах един уазик ... пипнат беше, а на предния му калник видях име ... Стефан Лазаров. Може би е някой от пишещите тук, но бяха огромна компания и не ми бе удобно да ходя да разпитвам. Бързо бързо напуснахме събитието и се отправихме към къщата на Сенко (така му викаме на приятелчето) където ни очакваще тишина и спокойствие каквото може да ни предложи само планината.
Вечерта премина както се очакваше. Хубава комания, добре изпечени мръвки, изтудена мастика и дъжд ... много много дъжд. Ние обаче се чуствахме уютно скрити на сухо и на завет по сайванта. Приказките продължиха чак до 2 през ноща и тогава решихме да спим за да отпочинем за разходката, която ни очакваше на сутринта. Леко замаяни от мастиката се отправихме към леглата и в момента в който докоснах възглавницата гушнал навигаторката Сънчо ме дари с дълбок и хубав сън.
Сутринта бе мъглива ... от Балкана нямаше и помен. Наоколо бе само и единственно гъстата мъгла. За това си позволихме да не бързаме много да се поглезим със закуска и кафенце. Не, че ме свърташе на едно място .. не ... просто решихме да дадем шанс на природата да разкрие пред нас красотите, които ни очакваха. Тук е мястото да отбележа, че по част от маршрута съм минавал два пъти със Сенко преди години със старата му текезесарка. Още тогава се бях зарекъл, че един ден ще карам по тези места със свой си джип. Нещата се завъртяха така, че този ден дойде и за мен този преход щеше да ми донесе двойно удоволствие .. красотите, които ще се опитам да Ви покажа със снимките си и карането с жена ми в нашия си джип.
След като приключихме с глезенето и мъглата започна да разкрива околните върхове се яхнахме на жипките и приключението започна. Спуснахме се от Добърчин по черно до Искрец. Там се прежалихме на покараме по асфалта до с. Брезе и не след дълго бяхме извън пътя. Първия участък бе много каменист с остри камъни и карахме бавничко за да пазим гумите и джиповете. Не след дълго бяхме заобиколени от плантация горски ягоди. Бяха много едри и ароматни и спряхме за да опитаме този дар от природата.
Джиповете стояха кротко наблюдавайки какво ги очаква напред.
Зад нас върховете все още тънеха в мъгла.
Не след дълго продължихме да се изкачваме на горе.
Тъй, като тук нямаше къде да збъркам пътя навигатора се зае с фотоапарата снимайки в движение.
Бях пуснал Диското пред мен за да се засилва където е необходимо. Беше с лоши гуми, което на моменти ме притесняваше доста. Мойте са си добре, но неговите не. В крайна сметка нямаше проблем .. здрава машина е .. и къде с поднасяне, къде с боксуване се справи прекрасно.
Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-красиво ставаше.
По едно време Диското спря. Сенко ... стар планинар, бе видял гъби от страни в поляната. Е нямаше как да ги подмине. Загасих мотора и търпеливо изчаках да оберът гъбите.
Е крайно време, бе да продължим напред
А край нас бе толкова красиво, че нямаше как да откажа на навигаторката да направи малко снимки.
Хайде отново напред и нагоре. Пътя красиво се виеше по околните хълмчета.
Един скакалец реши да премине някой и друг километър возейки се на челното стъкло. Така де ... що трябва да се мори да скача?!!
Еййй от там дойдохме до тук.
И от ново кратка почивка. На някои не им стигаха очите да загледаха и през бинокъла
Но не за дълго .. чакаше ни доста път.
Тук намерихме сподвижници. Спряхме да разменим няколко приказки с хората. Бяха много любезни местни хора, но за съжаление и те вършеха бели. Навигаторката ми отиде до реката да измие малко праскови и гледа по едно време ... пластмасова бутилка плува гордо по рекичката към нея. Е беше много възмутена и мисля с право. До бивака им имаше огнище .. можеше там да я хвърлят, но не ... в реката е по-лесно. А иначе мястото е много красиво. Реката потъва под планината. Преди много години, когато са я изследвали са пуснали оцветител за да видят, къде ще се покаже. Е .. показала се е .. ама чак при Лакатник.
Взехме си довиждане с хората и потеглихме от ново. Целта беше да се качим на пътя, който върви над тръбите, които захранват с вода язовира на Петрохан. Намарихме как да се качим до тези тръби ... доста лош участък беше. Диското с лошите гуми се позамисли малко, но премина ... мойта пък Ферозка весело подскачаше по неравностите ринейки калта и тревата с калните си гуми. В крайна сметка стъпихме на пътя над тръбите. И .. естественно збъркахме посоката .. вместо на ляво ние свърнахме на дясно. Доста време изгубихме, защото в един момент стигнахме до нищото. Пътя просто свърши и нямахме никакъв шанс да продължим напред. Обаче хич не се ядосах, защото ако не се бяхме объркали нямаше да видя това приказно местенце.
Така събират водата от всяко дере вкарвайки я в едни големи тръби. Някои от вас със сигурност помнят, че преди години имаше на Петрохан много такива тръби .... е ето за какво служат днес. 15 километра возят по тях вода за да я откарат в язовира на върха. След като се насладихме на прекрасната гледка обърнахме джиповете и поехме вече във вярната посока. В гората имаше доста заигравки.
Не след дълго излезнахме от нея и отново гледахме долината под нас от високо. Бурята, която до този момент така услужливо обикаляше около нас реши, че ни е дала пре-достатъчно време да се насладим на гледките и ни връхлетя с пълна сила.
Горичката от среща се оказа и края на това пътешествие. От другата и страна е Петрохан. Понеже трънахме късно и времето напредна не остана време да продължим към Ком. На върха брулеше такъв як дъжд, че за спиране за снимка и дума не можеше да става.
Стъпихме на асфалта и с нежелание потеглихме в посока София. Валеше дъжд ... около нас прелитаха непрекъснато "състезатели" на които дъжда ама хич не им пречеше. Обикновенно много ги псувам .. Спарки знае как но сега нямах никакво желание за това. С Веси навигаторката и моя жена се бяхме отпуснали на седалките безмълвно превъртайки пред очите си това, което бяхме видяли през деня.
Благодаря ти Господи, че съм се родил Българин. Имаме невероятна природа .... нещо, което много други народи го нямат и може би никога няма да го имат ...............
П.С. Ком оставихме за друг път. Имало и стар изоставен заставаджийски път стигайки от в. Ком чак до в. Миджур. Когато реша да го направя този преход, ще пусна тема.
после вечерта да направим една яка софра както си трябва, а на сутринта да хванем гората по посока Петрохан след него по билото до връх Ком.Речено сторено ... въпреки и на пук на синоптичните прогнози колелото се завъртя и в събота към 15.00 бяхме на събора. Опукахме по няколко кебапчета и по една бира главите ни се надуха от силната музика на група свирачи издухваща се от огромни колони на една гола поляна пред кметството. На поляната забелязах един уазик ... пипнат беше, а на предния му калник видях име ... Стефан Лазаров. Може би е някой от пишещите тук, но бяха огромна компания и не ми бе удобно да ходя да разпитвам. Бързо бързо напуснахме събитието и се отправихме към къщата на Сенко (така му викаме на приятелчето) където ни очакваще тишина и спокойствие каквото може да ни предложи само планината.
Вечерта премина както се очакваше. Хубава комания, добре изпечени мръвки, изтудена мастика и дъжд ... много много дъжд. Ние обаче се чуствахме уютно скрити на сухо и на завет по сайванта. Приказките продължиха чак до 2 през ноща и тогава решихме да спим за да отпочинем за разходката, която ни очакваше на сутринта. Леко замаяни от мастиката се отправихме към леглата и в момента в който докоснах възглавницата гушнал навигаторката Сънчо ме дари с дълбок и хубав сън.
Сутринта бе мъглива ... от Балкана нямаше и помен. Наоколо бе само и единственно гъстата мъгла. За това си позволихме да не бързаме много да се поглезим със закуска и кафенце. Не, че ме свърташе на едно място .. не ... просто решихме да дадем шанс на природата да разкрие пред нас красотите, които ни очакваха. Тук е мястото да отбележа, че по част от маршрута съм минавал два пъти със Сенко преди години със старата му текезесарка. Още тогава се бях зарекъл, че един ден ще карам по тези места със свой си джип. Нещата се завъртяха така, че този ден дойде и за мен този преход щеше да ми донесе двойно удоволствие .. красотите, които ще се опитам да Ви покажа със снимките си и карането с жена ми в нашия си джип.
След като приключихме с глезенето и мъглата започна да разкрива околните върхове се яхнахме на жипките и приключението започна. Спуснахме се от Добърчин по черно до Искрец. Там се прежалихме на покараме по асфалта до с. Брезе и не след дълго бяхме извън пътя. Първия участък бе много каменист с остри камъни и карахме бавничко за да пазим гумите и джиповете. Не след дълго бяхме заобиколени от плантация горски ягоди. Бяха много едри и ароматни и спряхме за да опитаме този дар от природата.
Джиповете стояха кротко наблюдавайки какво ги очаква напред.
Зад нас върховете все още тънеха в мъгла.
Не след дълго продължихме да се изкачваме на горе.
Тъй, като тук нямаше къде да збъркам пътя навигатора се зае с фотоапарата снимайки в движение.
Бях пуснал Диското пред мен за да се засилва където е необходимо. Беше с лоши гуми, което на моменти ме притесняваше доста. Мойте са си добре, но неговите не. В крайна сметка нямаше проблем .. здрава машина е .. и къде с поднасяне, къде с боксуване се справи прекрасно.
Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-красиво ставаше.
По едно време Диското спря. Сенко ... стар планинар, бе видял гъби от страни в поляната. Е нямаше как да ги подмине. Загасих мотора и търпеливо изчаках да оберът гъбите.
Е крайно време, бе да продължим напред
А край нас бе толкова красиво, че нямаше как да откажа на навигаторката да направи малко снимки.
Хайде отново напред и нагоре. Пътя красиво се виеше по околните хълмчета.
Един скакалец реши да премине някой и друг километър возейки се на челното стъкло. Така де ... що трябва да се мори да скача?!!
Еййй от там дойдохме до тук.
И от ново кратка почивка. На някои не им стигаха очите да загледаха и през бинокъла
Но не за дълго .. чакаше ни доста път.
Тук намерихме сподвижници. Спряхме да разменим няколко приказки с хората. Бяха много любезни местни хора, но за съжаление и те вършеха бели. Навигаторката ми отиде до реката да измие малко праскови и гледа по едно време ... пластмасова бутилка плува гордо по рекичката към нея. Е беше много възмутена и мисля с право. До бивака им имаше огнище .. можеше там да я хвърлят, но не ... в реката е по-лесно. А иначе мястото е много красиво. Реката потъва под планината. Преди много години, когато са я изследвали са пуснали оцветител за да видят, къде ще се покаже. Е .. показала се е .. ама чак при Лакатник.
Взехме си довиждане с хората и потеглихме от ново. Целта беше да се качим на пътя, който върви над тръбите, които захранват с вода язовира на Петрохан. Намарихме как да се качим до тези тръби ... доста лош участък беше. Диското с лошите гуми се позамисли малко, но премина ... мойта пък Ферозка весело подскачаше по неравностите ринейки калта и тревата с калните си гуми. В крайна сметка стъпихме на пътя над тръбите. И .. естественно збъркахме посоката .. вместо на ляво ние свърнахме на дясно. Доста време изгубихме, защото в един момент стигнахме до нищото. Пътя просто свърши и нямахме никакъв шанс да продължим напред. Обаче хич не се ядосах, защото ако не се бяхме объркали нямаше да видя това приказно местенце.
Така събират водата от всяко дере вкарвайки я в едни големи тръби. Някои от вас със сигурност помнят, че преди години имаше на Петрохан много такива тръби .... е ето за какво служат днес. 15 километра возят по тях вода за да я откарат в язовира на върха. След като се насладихме на прекрасната гледка обърнахме джиповете и поехме вече във вярната посока. В гората имаше доста заигравки.
Не след дълго излезнахме от нея и отново гледахме долината под нас от високо. Бурята, която до този момент така услужливо обикаляше около нас реши, че ни е дала пре-достатъчно време да се насладим на гледките и ни връхлетя с пълна сила.
Горичката от среща се оказа и края на това пътешествие. От другата и страна е Петрохан. Понеже трънахме късно и времето напредна не остана време да продължим към Ком. На върха брулеше такъв як дъжд, че за спиране за снимка и дума не можеше да става.
Стъпихме на асфалта и с нежелание потеглихме в посока София. Валеше дъжд ... около нас прелитаха непрекъснато "състезатели" на които дъжда ама хич не им пречеше. Обикновенно много ги псувам .. Спарки знае как
но сега нямах никакво желание за това. С Веси навигаторката и моя жена се бяхме отпуснали на седалките безмълвно превъртайки пред очите си това, което бяхме видяли през деня. Благодаря ти Господи, че съм се родил Българин. Имаме невероятна природа .... нещо, което много други народи го нямат и може би никога няма да го имат ...............
П.С. Ком оставихме за друг път. Имало и стар изоставен заставаджийски път стигайки от в. Ком чак до в. Миджур. Когато реша да го направя този преход, ще пусна тема.
Коментар