Tweet
След акцията по почистване на яз.Въча си бях наумил да се добера до Девин и да отдам дължимото на дъждовната неделя.
След финалите на регионалното първенство по гребане с кепче, хвърляне на чувал с отпадъци и свободна борба с дънери, хванах пътя към Девин.
Язовирния Дух в знак на отмъщение, че му крадем от боклуците, ми закачи един дъждоносен облак, който ме преследваше през целия маршрут.
Облакът беше със странен софтуер, щом изляза от джипа да снимам и рукваше като из ведро. Сигурно мрази Паналайките.
Карам си аз по завоите, ляв, десен, ляв, десен.
Срещнах една две коли.
Красивите и мокри гледки се редуваха и тъкмо си мислех,
че ще започна да преливам от красотата навън и …
Светофар! В планината! Светещ червено!
Спирам и чакам.
Настигна ме едно Ауди, въобще и не спря.
Наострих уши да чуя ударни инструменти след завоя. Тц! Само птички. Минаха 10мин., онова чудо продължава да свети червено.
Такъв съм си – и в 3 през нощта спирам на червено.
Приятелите само ме бъзикат.
Та чакам си аз, слязох смених си крушката на левия фар /Ivich, благодаря, че забеляза и ми сигнализира овреме/, минаха още 5 мин.
Вече съставях изречение по повод чешките крушки / голям боклук са 24 волтовите/ и се замислях с каква ли крушка е тоя светофар и ...
О, чудо! Светна зелено. Прасс капака, мятам се на джипа /10сек./, поглеждам и ...
О, ужас! Пак червено!
Огледах се, децата дремят, жената със слушалки си слуша нещо нейно си и също диша равноделно
/ние сме на разделно хранене и слушане на музика – аз в хола, тя в кухнята, аз рок, тя Глория/.
Та викам си, няма кой да ми се смее, да взема да му засека времето на този светофар.
Дъжда намаля, взех апарата и излязох на пусия да го снимам.
18 минути червено
, щрак една снимка, 10 секунди зелено.
Ха честито! Познайте кой е на власт!
Няма начин тръгнах на червено.
Тунела след светофара не ме учуди.
Какво пък, някакъв си тунел в скалата.
Вярно тесен и със завой, но добре осветен.
Ако срещу мен пък зеленото държи 18 минути и се срещнем в тунела с някой джигит,
поне ще се размажем на светло и сухо място.
Спирам след тунела и снимам. Сами вижте какво.
Две-три снимки и облакът пак ме погна. Така до Девин.
В хотела ме гледаха малко странно и съжалително.
Вече в стаята видях, че на шапката имам някаква гнус от Въча,
а врата ми е с цвят на Родопски светофар /на дълги/.
Няма да ви обяснявам с какъв кеф се изкъпах, вечерях и заспах.
На сутринта бодри и събрали сили потеглихме пак.
Девин сабахлем
Да идеш в Девин и да не видиш Слона е все едно да идеш в Девин и да пиеш Горнобанска вода.
За който не го е виждал.
Продължихме към Триград.
По реката спирах на много места да видя плуват ли боклуци.
Даже и при обилните дъждове не видях пластмаси,
тук таме някоя торбичка довята от вятъра, най-вероятно хвърлена от преминаващи.
На това място както си вървях и усетих, че някой ме гледа.
Обрърнах се и ето го:
Поздравих каменното лице /темерут някакъв-нищо не каза/ и продължихме през красотите.
Ако си мислите, че облакът се е отказал да ме преследва, заблуждавате се.Пак ме намери.
Хем през ноща удари поройно. Явно си намира откъде да презарежда с вода.
Жена ми пък намери щастието.
Ей така, без да го търси.Щастливка!
Предложих и да остане при него, но тя реши да го вземе с нас.
Аз пък си намерих това местенце и го отбелязах със син химикал върху моя GPS на хартиен носител.
От тук нататък се пригответе да гледате преобладаващо скали.
Навлизаме в Триградското ждрело.
Цвете недокосвано от човешка ръка.
Тия двете мацки ги водя с мен за да показвам мащабите отвреме на време.
Триград и облакът, който ме преследваше.
Следва продължение.
След финалите на регионалното първенство по гребане с кепче, хвърляне на чувал с отпадъци и свободна борба с дънери, хванах пътя към Девин.
Язовирния Дух в знак на отмъщение, че му крадем от боклуците, ми закачи един дъждоносен облак, който ме преследваше през целия маршрут.
Облакът беше със странен софтуер, щом изляза от джипа да снимам и рукваше като из ведро. Сигурно мрази Паналайките.
Карам си аз по завоите, ляв, десен, ляв, десен.
Срещнах една две коли.
Красивите и мокри гледки се редуваха и тъкмо си мислех,
че ще започна да преливам от красотата навън и …
Светофар! В планината! Светещ червено!
Спирам и чакам.
Настигна ме едно Ауди, въобще и не спря.
Наострих уши да чуя ударни инструменти след завоя. Тц! Само птички. Минаха 10мин., онова чудо продължава да свети червено.
Такъв съм си – и в 3 през нощта спирам на червено.
Приятелите само ме бъзикат.
Та чакам си аз, слязох смених си крушката на левия фар /Ivich, благодаря, че забеляза и ми сигнализира овреме/, минаха още 5 мин.
Вече съставях изречение по повод чешките крушки / голям боклук са 24 волтовите/ и се замислях с каква ли крушка е тоя светофар и ...
О, чудо! Светна зелено. Прасс капака, мятам се на джипа /10сек./, поглеждам и ...
О, ужас! Пак червено!
Огледах се, децата дремят, жената със слушалки си слуша нещо нейно си и също диша равноделно
/ние сме на разделно хранене и слушане на музика – аз в хола, тя в кухнята, аз рок, тя Глория/.
Та викам си, няма кой да ми се смее, да взема да му засека времето на този светофар.
Дъжда намаля, взех апарата и излязох на пусия да го снимам.
18 минути червено
, щрак една снимка, 10 секунди зелено.Ха честито! Познайте кой е на власт!
Няма начин тръгнах на червено.
Тунела след светофара не ме учуди.
Какво пък, някакъв си тунел в скалата.
Вярно тесен и със завой, но добре осветен.
Ако срещу мен пък зеленото държи 18 минути и се срещнем в тунела с някой джигит,
поне ще се размажем на светло и сухо място.
Спирам след тунела и снимам. Сами вижте какво.
Две-три снимки и облакът пак ме погна. Така до Девин.
В хотела ме гледаха малко странно и съжалително.
Вече в стаята видях, че на шапката имам някаква гнус от Въча,
а врата ми е с цвят на Родопски светофар /на дълги/.
Няма да ви обяснявам с какъв кеф се изкъпах, вечерях и заспах.
На сутринта бодри и събрали сили потеглихме пак.
Девин сабахлем
Да идеш в Девин и да не видиш Слона е все едно да идеш в Девин и да пиеш Горнобанска вода.
За който не го е виждал.
Продължихме към Триград.
По реката спирах на много места да видя плуват ли боклуци.
Даже и при обилните дъждове не видях пластмаси,
тук таме някоя торбичка довята от вятъра, най-вероятно хвърлена от преминаващи.
На това място както си вървях и усетих, че някой ме гледа.
Обрърнах се и ето го:
Поздравих каменното лице /темерут някакъв-нищо не каза/ и продължихме през красотите.
Ако си мислите, че облакът се е отказал да ме преследва, заблуждавате се.Пак ме намери.
Хем през ноща удари поройно. Явно си намира откъде да презарежда с вода.
Жена ми пък намери щастието.
Ей така, без да го търси.Щастливка!
Предложих и да остане при него, но тя реши да го вземе с нас.Аз пък си намерих това местенце и го отбелязах със син химикал върху моя GPS на хартиен носител.
От тук нататък се пригответе да гледате преобладаващо скали.
Навлизаме в Триградското ждрело.
Цвете недокосвано от човешка ръка.
Тия двете мацки ги водя с мен за да показвам мащабите отвреме на време.
Триград и облакът, който ме преследваше.
Следва продължение.
. 
- изобретателите на Инфлацията
Коментар