Tweet
Всичко започна вчера-01.01.2008 година, когато телефонът ми изввъня за пореден път. Погледнах дисплея и видях, че ме търси Ванката, мой приятел от техникума по строителство във Враца. Естествено помислих си, че ме търси да ми честити именния ден и Новата година, но новината която ми съобщи беше лоша. Наш съученик, както си седял на празничната трапеза в очакване на 24-ия час от последният ден на 2007, получил инфаркт и се пренесъл в един по-добър свят(надявам се). Затова намалих темпото с алкохола и реших да си легна по-рано, около 22:00 часа, за да стана към 6:00 и да потеглим на път с жената. Тук е момента да спомена, че с приятели празнувахме в Плевен, след като не изпадна някое предложение за по-привлекателно място. Притеснен, от предстоящото пъруване в зимни условия, се събудих в 05:20. Разсъних се и вдигнах Вилка, която сънено промърмори:
-Защо ме будиш? Колко е часът?
-Шест бе петнайсет-отговорих и аз.
-Ъъъъ. Има още 15 минути.
Но беше късно, вече се беше събудила. Оправихме апартамента и слязохме при колите. Като видях колко сняг има отчасти се притесних, отчасти зарадвах, че ще мога да тествам възможностите на Витарата и да покажа превъзходството и пред БМВ-то на Румен(мъжът от приятелското семейство с което празнувахме). След като десетина минути почиствахме колите от снега се опитах да включа хъбовете, но единият запецна. Реших, че с Кобрите няма да има проблем и ще излезе само на задно. Станах за смях. БМВ-то излезе и ако не беше спрял да види дали имам нужда от помощ, щеше да замине, но доброто в човека му изигра лоша шега и заседна. След като почуках с клещите и по стара българска традиция пророних и няколко благословии, хъба зацепи и Джипката показа възможности. Помогнах на Румен да излезе от затруднението и след като на Шела заредихме с кафе и гориво тръгнахме, той за София, аз за Враца. В 06:30 пътищата бяха под всякаква критика и скоростта която поддържах бе 40-50 км. Направи ми впечатление, че в малкото градче Искър, наклона на влизане в него беше добре третиран с луга, а по-големите като Кнежа и Бяла Слатина, където също има доста стръмни участъци, бяха оставени така както е минал снегорина( по-добре да не беше минавал). На няколко пъти Витарата поднася в коловозите, но се държа прилично стабилно. След два часа и половина пристигнах във Враца. Обикновено разстоянието от 100 км. се взема за час и петнадесет минути. Оставих жената при родителите ми и поех за Мездра, където щеше да се състои погребението. Няма да ви разказвам за тъжната церемония, не е тук мястото. Имаше нещо интересно обаче. Паркирах зад една бяла джипка с най-различни офроудски лепенки. Или Тойота или Паджеро, не съм сигурен, бях зает със други неща и за някои може да е престъпление, че не съм огледал добре джипката на колегата, но... Ще спомена само една част от погребението която ми направи силно впечатление. На всяко такова събитие винаги се чете едно и също. Как човекът е бил добър, честен и почтен човек и е заслужавал по-добра съдба. В случая за Станимир (Цъко), друго не може да се каже. Наистина. След погребението с трима приятели поехме по един черен път, по който кола, джип или снегорин не беше минавал. Стръмен път нагоре веднага вляво като се излезе от Мездра на главния път за Враца. Мисля, че е за вилната зона. Иван ме помоли той да кара мойта джипка, защото знаел пътя. Още като видях как тръгна, изтръпнах. Човекът не беше карал джип на сняг и си мислеше, че с много газ ще изкачи баира. Не си давайте колите на хора които не са карали офроуд при тежки условия. Стигнахме до едно положение и заради безрасъдното шофиране закъсахме, макар да бяхме на 4х4 бързи. Казах му да включи бавните, но и те не помогнаха и джипката взе да се връща назад. Виждах как ще се обърнем, но някак си спряхме. Обърна леко и пусна надолу, но не си беше взел бележка и Витарата набра инерция. От щети ни спаси само 50-60 сантиметровата снежна покривка. От тук взех нещата в свои ръце и всичко приключи благополучно. Върнах се до Враца, взех жената и тръгнахме за София. През цялото време слушахме Дарик радио и постоянно разни хора се оплакваха, че пътната обстановка е отвратителна. Ами каква да е? Нали е зима. Направи ми впечатление, че на магистрала Хемус, полицаите бяха отбили тировете и колите се движеха спокойно със 60-70 км/час. От 13 километър насам пътя стана идеално чист и тогава казах на Вилка, че това е психо момент. През повечето време караш по лош път и псуваш, но когато накрая подкараш със 100-120 забравяш всичко и се наслаждаваш на прекрасната зимна гледка. Накрая се прибрахме след 300 километра и си сипахме по ракия. За наше здраве, за ваше здраве и за спомена за един приятел.
В памет на Станимир Тошков Георгиев, вечно на 29 години.
Почивай в мир, приятелю. Ти го заслужаваш.
-Защо ме будиш? Колко е часът?
-Шест бе петнайсет-отговорих и аз.
-Ъъъъ. Има още 15 минути.
Но беше късно, вече се беше събудила. Оправихме апартамента и слязохме при колите. Като видях колко сняг има отчасти се притесних, отчасти зарадвах, че ще мога да тествам възможностите на Витарата и да покажа превъзходството и пред БМВ-то на Румен(мъжът от приятелското семейство с което празнувахме). След като десетина минути почиствахме колите от снега се опитах да включа хъбовете, но единият запецна. Реших, че с Кобрите няма да има проблем и ще излезе само на задно. Станах за смях. БМВ-то излезе и ако не беше спрял да види дали имам нужда от помощ, щеше да замине, но доброто в човека му изигра лоша шега и заседна. След като почуках с клещите и по стара българска традиция пророних и няколко благословии, хъба зацепи и Джипката показа възможности. Помогнах на Румен да излезе от затруднението и след като на Шела заредихме с кафе и гориво тръгнахме, той за София, аз за Враца. В 06:30 пътищата бяха под всякаква критика и скоростта която поддържах бе 40-50 км. Направи ми впечатление, че в малкото градче Искър, наклона на влизане в него беше добре третиран с луга, а по-големите като Кнежа и Бяла Слатина, където също има доста стръмни участъци, бяха оставени така както е минал снегорина( по-добре да не беше минавал). На няколко пъти Витарата поднася в коловозите, но се държа прилично стабилно. След два часа и половина пристигнах във Враца. Обикновено разстоянието от 100 км. се взема за час и петнадесет минути. Оставих жената при родителите ми и поех за Мездра, където щеше да се състои погребението. Няма да ви разказвам за тъжната церемония, не е тук мястото. Имаше нещо интересно обаче. Паркирах зад една бяла джипка с най-различни офроудски лепенки. Или Тойота или Паджеро, не съм сигурен, бях зает със други неща и за някои може да е престъпление, че не съм огледал добре джипката на колегата, но... Ще спомена само една част от погребението която ми направи силно впечатление. На всяко такова събитие винаги се чете едно и също. Как човекът е бил добър, честен и почтен човек и е заслужавал по-добра съдба. В случая за Станимир (Цъко), друго не може да се каже. Наистина. След погребението с трима приятели поехме по един черен път, по който кола, джип или снегорин не беше минавал. Стръмен път нагоре веднага вляво като се излезе от Мездра на главния път за Враца. Мисля, че е за вилната зона. Иван ме помоли той да кара мойта джипка, защото знаел пътя. Още като видях как тръгна, изтръпнах. Човекът не беше карал джип на сняг и си мислеше, че с много газ ще изкачи баира. Не си давайте колите на хора които не са карали офроуд при тежки условия. Стигнахме до едно положение и заради безрасъдното шофиране закъсахме, макар да бяхме на 4х4 бързи. Казах му да включи бавните, но и те не помогнаха и джипката взе да се връща назад. Виждах как ще се обърнем, но някак си спряхме. Обърна леко и пусна надолу, но не си беше взел бележка и Витарата набра инерция. От щети ни спаси само 50-60 сантиметровата снежна покривка. От тук взех нещата в свои ръце и всичко приключи благополучно. Върнах се до Враца, взех жената и тръгнахме за София. През цялото време слушахме Дарик радио и постоянно разни хора се оплакваха, че пътната обстановка е отвратителна. Ами каква да е? Нали е зима. Направи ми впечатление, че на магистрала Хемус, полицаите бяха отбили тировете и колите се движеха спокойно със 60-70 км/час. От 13 километър насам пътя стана идеално чист и тогава казах на Вилка, че това е психо момент. През повечето време караш по лош път и псуваш, но когато накрая подкараш със 100-120 забравяш всичко и се наслаждаваш на прекрасната зимна гледка. Накрая се прибрахме след 300 километра и си сипахме по ракия. За наше здраве, за ваше здраве и за спомена за един приятел.
В памет на Станимир Тошков Георгиев, вечно на 29 години.
Почивай в мир, приятелю. Ти го заслужаваш.
Коментар