Tweet
Разходка до връх Ком и връх Тодорини кукли. 01.11.2015г.
Маршрут:
София - Годеч - с.Комщица - връх Ком - проход Петрохан - хижа Петрохан - връх Тодорини кукли - Петрохан - София
За последните 5 години съм направил близо 200 фоторазходки сред нашата природа, но смятам, че това което видяхме в този ден много рядко може да бъде уцелено. Аз поне не съм ставал свидетел и фотографирал подобни гледки.
Същият ден се колебаех между три посоки и маршрути за разходка. Имаше група за връх Руен дори бях на сборния пукт редом с тях, въртяха ми се планове за преход от Ботевгрда до Златица през Стара планина, но в последния момент избрах да е към връх Ком. Разделихме се с групата и поехме. Предчувствие или чист късмет и аз не знам.
Това бе една от най-впечатляващите ми разходки.
Толкова цветна, толкова разнообразна, толкова променлива и интересна, че ще ни остави ярък спомен до живот.
Есен и зима се преплитаха толкова впечатляващо, че да съзерцаваме тази хармония бе единственият ни избор. Два толкова красиви сезони - есен и зима, видяни в един ден, на едно място, като в зависимост от денивелацията и изложението господар бе ту единият, ту другият сезон.
Ниските облаци преливаха през прохода Петрохан, но бяха блокирани от високите старопланински върхове Ком и Тодорини кукли, които като острови-оазиси предоставяха страхотни гледки над облаците. Мъглата бе отрупала есенните корони на дърветата със скреж, като на места пейзажите си бяха чисто зимни, при това без да е валял сняг.
Специфичното е, че предните 2-3 дни беше облачно и мъгливо, а точно този ден слънцето озаряваше тези места и разкри тези гледки.
Споделям малка част от 700-те снимки, които направих този ден.
Сега, гледайки този мини подбор изглежда така, че все едно съм направил няколко разходки по този маршрут и съм ги събрал в един албум, но всичко бе в рамките само на един ден. Любопитно е, че предната седмица пак бях тук и есенната картина бе коренно различна. Всички дървета бяха с цветни корони, но седмица по-късно зимата вече загатва за намеренията си да преобрази тези места.
Надявам се да се насладите на следващите кадри, както аз самият.
Първата ми спирка е вече дежурна. Малко след Годеч посока село Комщица има един колоритен участък над пътя осеян със завои. 2011 година го открих случайно и понеже трудно се намира и вижда, а аз го направих напълно случайно, реших да си го кръстя - Райските градини. Точното време за акумулиране на пълната гама цветове на това място е около 20-ти ноември. Сега бях тук 10 дни по-късно, но в този динамичен сезон малкото е много и в случая бях закъснял. Всяка година се каня да заснема подробно тази градина, но или времето не позволява или аз не успявам да съм тук в точното време. Идвам за втори път с по-добър фотоапарат, но пак не успявам, да запечатам желаното, което заснех първия път. Остава пак за следващата година.
Ето я градината , макар и не с всичките си цветове
Малко по нагоре само на няколко километра от границата ни със Сърбия започва пътят нагоре.
Тук в ниското е есен
Скромна къщичка с няколко буки отпред :-)
Цветна ивица разсича монотонния хоризонт
Зеленият път.
Една от любимите ми снимки.
Навлизаме в гората, почти напълно ошушкана от вятъра.
Едноокият пират (загубих си стъклото на единия фар
) тихичко буботи.
Карах си бавно по познатия път, когато на едно импровизирано горско кръстовище излезнах на 20 метра пред пешеходен граничар. Бях предупреден от предната седмица, че тук се извършва нелегален трафик на хора, но не срещнахме горски патрули. Продължавам да пълзя бавно напред пред граничаря и го наблюдавам в страничното огледало. Не ръкомаха, не вика, но продължава да върви след джипа с бърза крачка. Може би искаше да се увери коя посока възнамерявах да хвана и на разклона за към Компонечих да завия и чух изтрел....
Граничарят стреля във въздуха и спрях. Поиска ни документи и отстъпи назад, където по радиостанцията 10 минути ни проверяваха.
Попита накъде сме тръгнали, поговорихме си малко и ни пожела лек път.
И някъде тук подозирам, че се случи една случка, която ме озадачи и изтормози следващия половин час. Все още не подозирах какво се е случило, но малко по-късно усетих, че ненадейно съм останал само с първа предавка. Бях на бавни скорости, но усетих, че независимо колко газ подавам скоростната кутия не превключва. Стои на първа предавка. Спрях за пауза да снимам, изгасих джипа, запалих го пак същото. Превключвам принудително на 2-ра скорост селектора - не. На директна, след задна, не и не. Само първа предавка. Опитах се да изключа с втория лост бавните скорости, но лоста не помръдваше. Щях да го счупя от напъване.
Точно си помислих за номерата на гранда, които обича да ми спретва отвреме на време и пак започнах да съжалявам, че не си взех яка машина като Нисан Патрол. Особено след торбата с пари за ремонтиран основно автомат...всичко това леко ми вгорчи хубавата разходка, защото в гората как и да е на първа скорост, но на асфалта към София щеше да е невероятна мъка .
Продължих да умувам какво може да се е случило. Лягах два пъти отдолу и нищо. Нямаше какво да се направи пък мразя да се връщам принудително и да прекъсвам разходките си. Карам докато върви. Така и направих. Продължих да си карам нагоре да се утешавам със снимки.
Приятелчето с което вдигнахме гранда на крака. Почти всичко по него сме правили заедно с него. Две години малко по-малко и чак сега ми се отдаде възможност да го повозя на железното ни творение. Много е приятно чувството да пътуваш върху нещо по което си работил и отделил стотици часове, да си превръщаш мечтите в реалност.
Благодарен съм му много!
Малко под връх Ком срещу ето тази гледка спряхме за по сандвич...
Реших пак да търся причината за липсата на скорости, като прегледам жилото на кикдауна на автомата в двигателния отсек. Нямаше видим проблем.
Пак легнах отдолу, но този път под двигателя, а не под скоростите.
Загледах се под щита на раздатката в механизма на лоста за двойното задвижване. Не можех да повярвам какво виждам. Парче клон дебел колкото човешка ръка, забит в механизма и отчупен изкъсо, така че да не стърчи и да бъде прикрит плътно от щита. Забил се е отпред назад. Подът на джипа ми е много високо, но явно всичко е възможно.
Не стига, че това парче беше блокирало механизма, ами бе откъснало и датчка на селектора на скоростната кутия. Така автоматът нямаше как да разбе положението на скоростния лост и избраните предавки и е останал на първа скорост. Отдъхнах си. Вече с явна причина приемам нещата.
Едвам извадих дървото и после си оправих и датчика и гранда си тръгна като от завода.
Вече с възобновено настроение продължихме напред.
Подножията на връх Ком
Тръгнах да катеря тази огромна грамада. Не подозирах каква гледка ни очаква от северната страна. Този кадър леко загатваше за започващите чудеса.
На премката под върха надникнахме отвъд...
От северната страна облаците се бяха скупчили и се опитваха да преодолеят това огромно било връх Ком. Вятърът им помагаше и като войнишки орди налитаха яростно атакувайки подстъпите към върха.
Каква невероятна разлика от юг и от север.
Можеше да се облегнем на поривите на насрещния вятър
Всичко бе изтръпнало от студ и скреж
Отразяващата се светлина от облаците под нас отразяваше дори цветове
Връх Миджур далеч напред
Есенна пролука
Човек, фотоапарат и машина. Снимка, която няма се понрави на истинските планинари, но вярвам ще се съгласят, че пеш не е възможно да се измине и види всичко това за един ден. А си заслужаваше...
Малък Ком
Мястото за отдих изградено от Ленд Ровер клуба :-)
Дело, което доказва, че и моторизираните туристи могат да бъдат полезни за всеки гост в планината.
Поседяхме малко и поехме надолу посока прохода Петрохан.
Ледени трансформации обираха възторжени възгласи.
Слизахме в мъглата и облаците, които бяха превзели по-ниското било на Петрохан и прелитаха яростно в южна посока. Пътят ни водеше точно на там. Имах добри предчувстия
Отивахме там - връх Тодорини кукли.
Страхотни гледки - есен и зима спореха кой сезон е по-красив. Истината е, че двата заедно са вълшебни.
Разклонът към хижа Ком. Ние сме в обратната посока.
Става все по зимно
Навлизахме в земите владеени от мъглата, увод към Леденото царство лишено от слъчеви лъчи.
Маршрут:
София - Годеч - с.Комщица - връх Ком - проход Петрохан - хижа Петрохан - връх Тодорини кукли - Петрохан - София
За последните 5 години съм направил близо 200 фоторазходки сред нашата природа, но смятам, че това което видяхме в този ден много рядко може да бъде уцелено. Аз поне не съм ставал свидетел и фотографирал подобни гледки.
Същият ден се колебаех между три посоки и маршрути за разходка. Имаше група за връх Руен дори бях на сборния пукт редом с тях, въртяха ми се планове за преход от Ботевгрда до Златица през Стара планина, но в последния момент избрах да е към връх Ком. Разделихме се с групата и поехме. Предчувствие или чист късмет и аз не знам.
Това бе една от най-впечатляващите ми разходки.
Толкова цветна, толкова разнообразна, толкова променлива и интересна, че ще ни остави ярък спомен до живот.
Есен и зима се преплитаха толкова впечатляващо, че да съзерцаваме тази хармония бе единственият ни избор. Два толкова красиви сезони - есен и зима, видяни в един ден, на едно място, като в зависимост от денивелацията и изложението господар бе ту единият, ту другият сезон.
Ниските облаци преливаха през прохода Петрохан, но бяха блокирани от високите старопланински върхове Ком и Тодорини кукли, които като острови-оазиси предоставяха страхотни гледки над облаците. Мъглата бе отрупала есенните корони на дърветата със скреж, като на места пейзажите си бяха чисто зимни, при това без да е валял сняг.
Специфичното е, че предните 2-3 дни беше облачно и мъгливо, а точно този ден слънцето озаряваше тези места и разкри тези гледки.
Споделям малка част от 700-те снимки, които направих този ден.
Сега, гледайки този мини подбор изглежда така, че все едно съм направил няколко разходки по този маршрут и съм ги събрал в един албум, но всичко бе в рамките само на един ден. Любопитно е, че предната седмица пак бях тук и есенната картина бе коренно различна. Всички дървета бяха с цветни корони, но седмица по-късно зимата вече загатва за намеренията си да преобрази тези места.
Надявам се да се насладите на следващите кадри, както аз самият.
Първата ми спирка е вече дежурна. Малко след Годеч посока село Комщица има един колоритен участък над пътя осеян със завои. 2011 година го открих случайно и понеже трудно се намира и вижда, а аз го направих напълно случайно, реших да си го кръстя - Райските градини. Точното време за акумулиране на пълната гама цветове на това място е около 20-ти ноември. Сега бях тук 10 дни по-късно, но в този динамичен сезон малкото е много и в случая бях закъснял. Всяка година се каня да заснема подробно тази градина, но или времето не позволява или аз не успявам да съм тук в точното време. Идвам за втори път с по-добър фотоапарат, но пак не успявам, да запечатам желаното, което заснех първия път. Остава пак за следващата година.
Ето я градината , макар и не с всичките си цветове
Малко по нагоре само на няколко километра от границата ни със Сърбия започва пътят нагоре.
Тук в ниското е есен
Скромна къщичка с няколко буки отпред :-)
Цветна ивица разсича монотонния хоризонт
Зеленият път.
Една от любимите ми снимки.
Навлизаме в гората, почти напълно ошушкана от вятъра.
Едноокият пират (загубих си стъклото на единия фар
) тихичко буботи.Карах си бавно по познатия път, когато на едно импровизирано горско кръстовище излезнах на 20 метра пред пешеходен граничар. Бях предупреден от предната седмица, че тук се извършва нелегален трафик на хора, но не срещнахме горски патрули. Продължавам да пълзя бавно напред пред граничаря и го наблюдавам в страничното огледало. Не ръкомаха, не вика, но продължава да върви след джипа с бърза крачка. Може би искаше да се увери коя посока възнамерявах да хвана и на разклона за към Компонечих да завия и чух изтрел....
Граничарят стреля във въздуха и спрях. Поиска ни документи и отстъпи назад, където по радиостанцията 10 минути ни проверяваха.
Попита накъде сме тръгнали, поговорихме си малко и ни пожела лек път.
И някъде тук подозирам, че се случи една случка, която ме озадачи и изтормози следващия половин час. Все още не подозирах какво се е случило, но малко по-късно усетих, че ненадейно съм останал само с първа предавка. Бях на бавни скорости, но усетих, че независимо колко газ подавам скоростната кутия не превключва. Стои на първа предавка. Спрях за пауза да снимам, изгасих джипа, запалих го пак същото. Превключвам принудително на 2-ра скорост селектора - не. На директна, след задна, не и не. Само първа предавка. Опитах се да изключа с втория лост бавните скорости, но лоста не помръдваше. Щях да го счупя от напъване.
Точно си помислих за номерата на гранда, които обича да ми спретва отвреме на време и пак започнах да съжалявам, че не си взех яка машина като Нисан Патрол. Особено след торбата с пари за ремонтиран основно автомат...всичко това леко ми вгорчи хубавата разходка, защото в гората как и да е на първа скорост, но на асфалта към София щеше да е невероятна мъка .
Продължих да умувам какво може да се е случило. Лягах два пъти отдолу и нищо. Нямаше какво да се направи пък мразя да се връщам принудително и да прекъсвам разходките си. Карам докато върви. Така и направих. Продължих да си карам нагоре да се утешавам със снимки.
Приятелчето с което вдигнахме гранда на крака. Почти всичко по него сме правили заедно с него. Две години малко по-малко и чак сега ми се отдаде възможност да го повозя на железното ни творение. Много е приятно чувството да пътуваш върху нещо по което си работил и отделил стотици часове, да си превръщаш мечтите в реалност.
Благодарен съм му много!
Малко под връх Ком срещу ето тази гледка спряхме за по сандвич...
Реших пак да търся причината за липсата на скорости, като прегледам жилото на кикдауна на автомата в двигателния отсек. Нямаше видим проблем.
Пак легнах отдолу, но този път под двигателя, а не под скоростите.
Загледах се под щита на раздатката в механизма на лоста за двойното задвижване. Не можех да повярвам какво виждам. Парче клон дебел колкото човешка ръка, забит в механизма и отчупен изкъсо, така че да не стърчи и да бъде прикрит плътно от щита. Забил се е отпред назад. Подът на джипа ми е много високо, но явно всичко е възможно.
Не стига, че това парче беше блокирало механизма, ами бе откъснало и датчка на селектора на скоростната кутия. Така автоматът нямаше как да разбе положението на скоростния лост и избраните предавки и е останал на първа скорост. Отдъхнах си. Вече с явна причина приемам нещата.
Едвам извадих дървото и после си оправих и датчика и гранда си тръгна като от завода.
Вече с възобновено настроение продължихме напред.
Подножията на връх Ком
Тръгнах да катеря тази огромна грамада. Не подозирах каква гледка ни очаква от северната страна. Този кадър леко загатваше за започващите чудеса.
На премката под върха надникнахме отвъд...
От северната страна облаците се бяха скупчили и се опитваха да преодолеят това огромно било връх Ком. Вятърът им помагаше и като войнишки орди налитаха яростно атакувайки подстъпите към върха.
Каква невероятна разлика от юг и от север.
Можеше да се облегнем на поривите на насрещния вятър
Всичко бе изтръпнало от студ и скреж
Отразяващата се светлина от облаците под нас отразяваше дори цветове
Връх Миджур далеч напред
Есенна пролука
Човек, фотоапарат и машина. Снимка, която няма се понрави на истинските планинари, но вярвам ще се съгласят, че пеш не е възможно да се измине и види всичко това за един ден. А си заслужаваше...
Малък Ком
Мястото за отдих изградено от Ленд Ровер клуба :-)
Дело, което доказва, че и моторизираните туристи могат да бъдат полезни за всеки гост в планината.
Поседяхме малко и поехме надолу посока прохода Петрохан.
Ледени трансформации обираха възторжени възгласи.
Слизахме в мъглата и облаците, които бяха превзели по-ниското било на Петрохан и прелитаха яростно в южна посока. Пътят ни водеше точно на там. Имах добри предчувстия
Отивахме там - връх Тодорини кукли.
Страхотни гледки - есен и зима спореха кой сезон е по-красив. Истината е, че двата заедно са вълшебни.
Разклонът към хижа Ком. Ние сме в обратната посока.
Става все по зимно
Навлизахме в земите владеени от мъглата, увод към Леденото царство лишено от слъчеви лъчи.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
Поредната прекрасна фото-разходка 
Коментар