Tweet
Миналата есен, октомври месец за първи път се качих до връх Ореляк, Централен Пирин, над град Гоце Делчев. Улучихме страхотна есен и направихме една незабравима и много цветна екскурзия.
Още си спомням почти всеки един километър и страхотните есенни багри.
Тази година мислех, че нямаше да успея да включа отново тази дестинация, но точно тогава ми се обади една моя много добра приятелка. Поговорихме си за различни неща и понеже знае за моето хоби, да пътувам и снимам природните красоти, дойде едно интересно предложение от нейна страна. Съпругът й монтира и обслужва сонди за измерване на вредните емисии във въздуха и често пътува из страната до високопланиски места. Разбира се, ставаше въпрос за телевизионната кула на връх Ореляк. Моята задача бе да транспортирам сондите и оборудването както и съпругът й и негов колега. Не ми трябваше повече от секунда да кажа да :-)
Работата на място се очертаваше да бъде около 3 часа, време в което смятах, да се разходя близо около върха и да поснимам есенната красота на Пирин.
По стечение на обстоятелствата, един приятел с който доста често обикаляме заедно по планините се оказа свободен за набелязаната дата. Възнамерявахме да пътуваме в делничен ден.
Надявах се времето да е хубаво и да направим добри снимки.
Денят наближаваше и слушах трескаво прогнозата за времето. За съжаление не се очертаваше слънчево време, нито разкъсана облачност. Напротив, даваха го да вали и то цял ден. Дори предната вечер,- хората ми се обадиха и ме попитаха, дали съм сигурен, че ще искам да пътувам в такова време. Отговорих им, че ще ми бъде приятно в каквото и да е време, дори в дъждовно и мъгливо.
Е, изпросих си го
Валя ни почти цял ден, а мъглата направо ни скри есента и красотата на планината. Ние, обаче буквално откраднахме есенната красота на Пирин от пазвите на мъглата
Във високите части на Пирин в момента есената е страхотна. Ако имате възможност разходете се натам.
Маршрут:
София - Благоевград - Банско - Гоце Делчев - проход Попови Ливади - връх Ореляк - с. Горно Спанчево - село Хърсово - Сандански - София
Това са почти 500км.
Пълен кръг около Централен и Северен Пирин.
Потеглихме в 7 и 30 от натоварената София, проправяйки си път покрай хората отиващи на работа. Дъждът почти не спираше. Джипът ми бе натоварен до тавана.
Настроението бе страхотно, независимо от лошото време.
На път за връх Ореляк не успях да снимам почти нищо. Някои от снимките ми просто не се получиха. Трудно е да се снима в мъгла и в движение.
Ако не трябвае да вършим работа щях да спирам по често, но сега не трябваше да прекалявам. Разчитах на моите свободни 3 часа, там горе на върха.
Първа спирка за кафе, някъде преди Банско. Вали, всичко наоколо е в мъгла.
Снимам тревата и листата в градинската на бензиностанцията
Близо сме до Гоце Делчев. Никаква промяна във времето. Очертава се тежка мъгла по билата на Пирин.
Добринище на фона на Пирин:
Пътят вие покрай коритото на река Места. Отляво са Родопите, отдясно склоновете на Пирин.
Кадър от Родопите
Втората ни спирка бе в самия град Гоце Делчев, откъдето се дозапасихме с храна и напитки и страхотни ябълки.
След кратката почивка поехме през красивия проход "Попови ливади". Пътят е перфектен, красотата е неописуема, само да не бе този постоянно ръмящ дъжд и тежката мъгла.
Вече сме на върха на прохода, откъдето тръгваме по черен път към телевизионната кула и връх Ореляк, извисяващ се на 2099 метра надморска височина.
Паметникът на Гоце Делчев:
Стъпихме на "черно" и есенната красота, която откъсачно се виждаше по време на изкачването изведнъж се появи, сякаш умишлено скрита зад крайпътната фасада и стоманените мантинелите на прохода.
Тук гората бе до нас и въпреки мъглата, красотата се долаваше.
По едно време небето сякаш изсветля и всички си мислехме само за едно - как над 2000 метра ще сме над мъглата. Силно се надявахме.
Много приятен път. Около 9 км е участъкът черен път.
Красива есен
Вижте тези цветове!
Малко по нагоре мъглата така се стовари върху ни, че буквално на 10 метра не се виждаше нищо.
В тежка и непрогледна мъгла под ситните пръски на дъжда стигнахме кулата. Буквално влетяхме в двора, толкова ниска бе видимостта. От телевизионната кула се виждаха само няколко метра от основите й, но звукът от стичаща се вода бе доминантен. Всичко изглеждаше и звучеше така, че най-разумното решение бе въобще да не излизаме от джипа.
Нямаше как това да се случи, обаче. Хората свалиха оборудването, разменихме си по една радиостанция, облякохме дъждобраните, взехме фотоапаратите и потеглихме.
Къде? Засега не знаехме. Мислехме какво да правим в движение, слизайки по пътя надолу.
Предложих да вървим по билото и по ръба на скалния ръб, там където миналата година снимахме.
Положението не бе добро, като освен мъглата излезе и силен вятър.
Засега можеше да снимам само близки обекти, основно покрай пътеката, които се виждаха.
На такава височина есента почти няма как да се долови. Гори няма, съответно цветове.
Вървахме почти без ясна пътека, но плътно покрай ръба на скалите. Отляво всичко бе пропаст и близо до нея духаше ужасно, така че се придържахме малко под билото в подветрената страна. Проверявахме отвреме на време дали държим скалния ръб като ориентира за връщане.
Тук на приятелчето дойде добра идея, да включи GPS-а на телефона и да разгледаме картата през гугъл. Това решение ни предначерта разходката и вече планирахме как да откраднем есенната красота от лапите на мъглата.
Видяхме къде се намираме, ориентировъчно къде около нас има гора и съпоставихме с миналогодишните снимки от разходката. Тогава ясно се виждаше къде може да открием широколистна гора и да избегнем иглолистната, която няма обаянието на есента.
Планът бе добър, оставаше само да го изпълним. Направихме го авантюристично. Може някой да го нарече глупаво, но на мен такъв тип удоволствие страшно ми допада.
Най-близката гора, която предполагахме, че е широколистна бе точно в пропастта отляво. Трябваше да се спуснем към нея без пътека, по скалите в гъста мъгла, под силен вятър.
Някъде тук намерихме гребен, който да слиза надолу и който евентуално да ползваме навръщане, защото е лесен за следване.
За сравнение от миналата година, ето поглед от това място при ясно време
На Охльо-Бохльо не му пукаше
Спуснахме се по един скалист гребен. Стана стръмно във всички посоки. Отляво и отдясно трудно достъпно, надолу - голям наклон. Гледахме картата на GSM-ите. След около 20 минути спускане трябваше вече да видим гората.
Първо започнахме да виждаме единични иглолистни дръвчета, тревата и скалите се смениха с клек, който бе подгизнал във вода и ни намокри хубаво панталоните до колената.
Всеки момент очаквахме да видим ръба на гората, като контурът на айзберг от палубата на Титаник. Имаше тръпка.
Видях една едвам очертаваща се корона на огромен бук. Викнах: Жълт е!
Дааа, едвам се долавяше от мъглата, но си личеше, че е жълта корона. Изкефихме се. Щяха да паднат снимки.
Ето ни на прага на гората.
Сега чуденката ни бе, дали да влизаме в гората или да вървим покрай нея. Наклонът бе голям във всички посоки.
Бързо разбрахме, че по периферията на гората няма да ни бъде с този клек и храсти. Вътре поне беше шума , доста по-красиво, а и мъглата по-рядка.
Загледахме се още в картата. Гората описваше неправилен кръг и някъде около 500 метра по надолу свършваше и имаше пак открит участък. Под този открит участък се виждаше нещо като път, а продължението му нагоре като пътека.
Решихме да намерим най-тесния участък от гората, да я пресечем и да засечем пътя или пътеката, надявайки се да се качват обратно към връх Ореляк.
Всъщност, още докато вървяхме по скалният ръб по най-високите части, на един камък видяхме маркировка, което значеше, че има пътека.
Още малко от флората в откритата част
Да влезем в гората бе лесно, но да я прекосим съвсем не. Много стръмно, хлъзгаво и затрупано с шума и изгнили клони.
Гора, обаче и то каква. Дива, трудно достъпна и без следи от човешки дейности.
Първична красота.
Тук извършихме нашата "кражба".
Възползвахме се от слабостта на мъглата и близостта ни до дърветата.
Голям проблем от фотографска гледна точка ни бе влагата. Почти за всяка 5-та снимка се налагаше да я отстраняваме от обективите. Освен това започна и да вали.
Съвсем скоро, почти нямахме суха кърпа или дреха за подсушаване.
От тази дупка в стъблото на този бук излизаше вода.
Гъби, навсякъде....
Наклонът по който се спускахме бе стръмен. Опитвахме се да спускаме леко по диагонал, така че да засечем пътеката от другата страна на гората и същевременно да не паднем.
Често проверявахме и GPS-а
Уххх......нищо не се виждаше в този пасаж.
Мъглата се ядоса.
Снимам вече със светкавица
Невероятна есенна красота. Изпълни ми деня!
Ето нагледно къде се намирахме и какво правехме. Наклонът на планината е отгоре надолу. Най-горе на картата, извън гората се вижда една бяла ивица подобно на пътека. Пътека няма, това е скалният ръб по който се спуснахме до гората. От двете му страни е много стръмно, надолу също, но се върви. В гората влезнахме през вдлъбнатата част по външния ръб и се движим надолу. Вижда се пътят и пътеката, която се отделя от него наляво и нагоре, вървейки покрай "нашата" гора.
Страхотна гора, цветове, усещане. Мълата се превърна от минус в плюс и всичко излеждаше страхотно.
Отдавна се каня да снимам в дъждовен ден, защото цветовете продобиват по меко и констрастно излъчване, а лиспата на слънце променя много светоусещането.
Мъглата в случая само може да ме радва, заради загадъчността, която продава на пейзажите.
От трета страна ориентирането и неизвестността също носят удоволствие.
Излизаме от гората, а отвън мъглата ни чака по жестока от всякога.
За всяка кражба се плаща по някакъв начин.
Засякохме пътеката и тръгнахме по склона нагоре.
Снимки само на много близки до мен обекти
Невероятно багро съчетание
Видимост - почти нулева. Заваля силен дъжд, пътеката не се вижда и на много места се разклонява, изчезва. Наклонът от стръмен стана ужасно стръмен, но за сметка на това не свършваше.
Тази част бих я пропуснал, ако имах избор.
Много трудно хващах фокус. Виждах това, но пак не се получваше в тези условия. Много снимки не излезнаха добри. Апаратът ми бе целият мокър.
Макар и с час над предвидените 3 се върнахме благополучно до кулата и джипа, където ни чакаха нашите спътници.
Работата бе свършена.
Влезна ми влага в самия обектив и по огледално рефлекторната част и се наложи дълго сушене на аераторите на парното.
Иначе, ето такива снимки се получваха. С очите си виждах цветове и много по ясна картина, а апаратът не ги улавяше.
Вече поизсушен апаратът започна да снима нормално, а есента си заслужаваше всеки кадър и не исках да пропускам нищо от нея.
Още си спомням почти всеки един километър и страхотните есенни багри.
Тази година мислех, че нямаше да успея да включа отново тази дестинация, но точно тогава ми се обади една моя много добра приятелка. Поговорихме си за различни неща и понеже знае за моето хоби, да пътувам и снимам природните красоти, дойде едно интересно предложение от нейна страна. Съпругът й монтира и обслужва сонди за измерване на вредните емисии във въздуха и често пътува из страната до високопланиски места. Разбира се, ставаше въпрос за телевизионната кула на връх Ореляк. Моята задача бе да транспортирам сондите и оборудването както и съпругът й и негов колега. Не ми трябваше повече от секунда да кажа да :-)
Работата на място се очертаваше да бъде около 3 часа, време в което смятах, да се разходя близо около върха и да поснимам есенната красота на Пирин.
По стечение на обстоятелствата, един приятел с който доста често обикаляме заедно по планините се оказа свободен за набелязаната дата. Възнамерявахме да пътуваме в делничен ден.
Надявах се времето да е хубаво и да направим добри снимки.
Денят наближаваше и слушах трескаво прогнозата за времето. За съжаление не се очертаваше слънчево време, нито разкъсана облачност. Напротив, даваха го да вали и то цял ден. Дори предната вечер,- хората ми се обадиха и ме попитаха, дали съм сигурен, че ще искам да пътувам в такова време. Отговорих им, че ще ми бъде приятно в каквото и да е време, дори в дъждовно и мъгливо.
Е, изпросих си го
Валя ни почти цял ден, а мъглата направо ни скри есента и красотата на планината. Ние, обаче буквално откраднахме есенната красота на Пирин от пазвите на мъглата
Във високите части на Пирин в момента есената е страхотна. Ако имате възможност разходете се натам.
Маршрут:
София - Благоевград - Банско - Гоце Делчев - проход Попови Ливади - връх Ореляк - с. Горно Спанчево - село Хърсово - Сандански - София
Това са почти 500км.
Пълен кръг около Централен и Северен Пирин.
Потеглихме в 7 и 30 от натоварената София, проправяйки си път покрай хората отиващи на работа. Дъждът почти не спираше. Джипът ми бе натоварен до тавана.
Настроението бе страхотно, независимо от лошото време.
На път за връх Ореляк не успях да снимам почти нищо. Някои от снимките ми просто не се получиха. Трудно е да се снима в мъгла и в движение.
Ако не трябвае да вършим работа щях да спирам по често, но сега не трябваше да прекалявам. Разчитах на моите свободни 3 часа, там горе на върха.
Първа спирка за кафе, някъде преди Банско. Вали, всичко наоколо е в мъгла.
Снимам тревата и листата в градинската на бензиностанцията
Близо сме до Гоце Делчев. Никаква промяна във времето. Очертава се тежка мъгла по билата на Пирин.
Добринище на фона на Пирин:
Пътят вие покрай коритото на река Места. Отляво са Родопите, отдясно склоновете на Пирин.
Кадър от Родопите
Втората ни спирка бе в самия град Гоце Делчев, откъдето се дозапасихме с храна и напитки и страхотни ябълки.
След кратката почивка поехме през красивия проход "Попови ливади". Пътят е перфектен, красотата е неописуема, само да не бе този постоянно ръмящ дъжд и тежката мъгла.
Вече сме на върха на прохода, откъдето тръгваме по черен път към телевизионната кула и връх Ореляк, извисяващ се на 2099 метра надморска височина.
Паметникът на Гоце Делчев:
Стъпихме на "черно" и есенната красота, която откъсачно се виждаше по време на изкачването изведнъж се появи, сякаш умишлено скрита зад крайпътната фасада и стоманените мантинелите на прохода.
Тук гората бе до нас и въпреки мъглата, красотата се долаваше.
По едно време небето сякаш изсветля и всички си мислехме само за едно - как над 2000 метра ще сме над мъглата. Силно се надявахме.
Много приятен път. Около 9 км е участъкът черен път.
Красива есен
Вижте тези цветове!
Малко по нагоре мъглата така се стовари върху ни, че буквално на 10 метра не се виждаше нищо.
В тежка и непрогледна мъгла под ситните пръски на дъжда стигнахме кулата. Буквално влетяхме в двора, толкова ниска бе видимостта. От телевизионната кула се виждаха само няколко метра от основите й, но звукът от стичаща се вода бе доминантен. Всичко изглеждаше и звучеше така, че най-разумното решение бе въобще да не излизаме от джипа.
Нямаше как това да се случи, обаче. Хората свалиха оборудването, разменихме си по една радиостанция, облякохме дъждобраните, взехме фотоапаратите и потеглихме.
Къде? Засега не знаехме. Мислехме какво да правим в движение, слизайки по пътя надолу.
Предложих да вървим по билото и по ръба на скалния ръб, там където миналата година снимахме.
Положението не бе добро, като освен мъглата излезе и силен вятър.
Засега можеше да снимам само близки обекти, основно покрай пътеката, които се виждаха.
На такава височина есента почти няма как да се долови. Гори няма, съответно цветове.
Вървахме почти без ясна пътека, но плътно покрай ръба на скалите. Отляво всичко бе пропаст и близо до нея духаше ужасно, така че се придържахме малко под билото в подветрената страна. Проверявахме отвреме на време дали държим скалния ръб като ориентира за връщане.
Тук на приятелчето дойде добра идея, да включи GPS-а на телефона и да разгледаме картата през гугъл. Това решение ни предначерта разходката и вече планирахме как да откраднем есенната красота от лапите на мъглата.
Видяхме къде се намираме, ориентировъчно къде около нас има гора и съпоставихме с миналогодишните снимки от разходката. Тогава ясно се виждаше къде може да открием широколистна гора и да избегнем иглолистната, която няма обаянието на есента.
Планът бе добър, оставаше само да го изпълним. Направихме го авантюристично. Може някой да го нарече глупаво, но на мен такъв тип удоволствие страшно ми допада.
Най-близката гора, която предполагахме, че е широколистна бе точно в пропастта отляво. Трябваше да се спуснем към нея без пътека, по скалите в гъста мъгла, под силен вятър.
Някъде тук намерихме гребен, който да слиза надолу и който евентуално да ползваме навръщане, защото е лесен за следване.
За сравнение от миналата година, ето поглед от това място при ясно време
На Охльо-Бохльо не му пукаше
Спуснахме се по един скалист гребен. Стана стръмно във всички посоки. Отляво и отдясно трудно достъпно, надолу - голям наклон. Гледахме картата на GSM-ите. След около 20 минути спускане трябваше вече да видим гората.
Първо започнахме да виждаме единични иглолистни дръвчета, тревата и скалите се смениха с клек, който бе подгизнал във вода и ни намокри хубаво панталоните до колената.
Всеки момент очаквахме да видим ръба на гората, като контурът на айзберг от палубата на Титаник. Имаше тръпка.
Видях една едвам очертаваща се корона на огромен бук. Викнах: Жълт е!
Дааа, едвам се долавяше от мъглата, но си личеше, че е жълта корона. Изкефихме се. Щяха да паднат снимки.
Ето ни на прага на гората.
Сега чуденката ни бе, дали да влизаме в гората или да вървим покрай нея. Наклонът бе голям във всички посоки.
Бързо разбрахме, че по периферията на гората няма да ни бъде с този клек и храсти. Вътре поне беше шума , доста по-красиво, а и мъглата по-рядка.
Загледахме се още в картата. Гората описваше неправилен кръг и някъде около 500 метра по надолу свършваше и имаше пак открит участък. Под този открит участък се виждаше нещо като път, а продължението му нагоре като пътека.
Решихме да намерим най-тесния участък от гората, да я пресечем и да засечем пътя или пътеката, надявайки се да се качват обратно към връх Ореляк.
Всъщност, още докато вървяхме по скалният ръб по най-високите части, на един камък видяхме маркировка, което значеше, че има пътека.
Още малко от флората в откритата част
Да влезем в гората бе лесно, но да я прекосим съвсем не. Много стръмно, хлъзгаво и затрупано с шума и изгнили клони.
Гора, обаче и то каква. Дива, трудно достъпна и без следи от човешки дейности.
Първична красота.
Тук извършихме нашата "кражба".
Възползвахме се от слабостта на мъглата и близостта ни до дърветата.
Голям проблем от фотографска гледна точка ни бе влагата. Почти за всяка 5-та снимка се налагаше да я отстраняваме от обективите. Освен това започна и да вали.
Съвсем скоро, почти нямахме суха кърпа или дреха за подсушаване.
От тази дупка в стъблото на този бук излизаше вода.
Гъби, навсякъде....
Наклонът по който се спускахме бе стръмен. Опитвахме се да спускаме леко по диагонал, така че да засечем пътеката от другата страна на гората и същевременно да не паднем.
Често проверявахме и GPS-а
Уххх......нищо не се виждаше в този пасаж.
Мъглата се ядоса.
Снимам вече със светкавица
Невероятна есенна красота. Изпълни ми деня!
Ето нагледно къде се намирахме и какво правехме. Наклонът на планината е отгоре надолу. Най-горе на картата, извън гората се вижда една бяла ивица подобно на пътека. Пътека няма, това е скалният ръб по който се спуснахме до гората. От двете му страни е много стръмно, надолу също, но се върви. В гората влезнахме през вдлъбнатата част по външния ръб и се движим надолу. Вижда се пътят и пътеката, която се отделя от него наляво и нагоре, вървейки покрай "нашата" гора.
Страхотна гора, цветове, усещане. Мълата се превърна от минус в плюс и всичко излеждаше страхотно.
Отдавна се каня да снимам в дъждовен ден, защото цветовете продобиват по меко и констрастно излъчване, а лиспата на слънце променя много светоусещането.
Мъглата в случая само може да ме радва, заради загадъчността, която продава на пейзажите.
От трета страна ориентирането и неизвестността също носят удоволствие.
Излизаме от гората, а отвън мъглата ни чака по жестока от всякога.
За всяка кражба се плаща по някакъв начин.
Засякохме пътеката и тръгнахме по склона нагоре.
Снимки само на много близки до мен обекти
Невероятно багро съчетание
Видимост - почти нулева. Заваля силен дъжд, пътеката не се вижда и на много места се разклонява, изчезва. Наклонът от стръмен стана ужасно стръмен, но за сметка на това не свършваше.
Тази част бих я пропуснал, ако имах избор.
Много трудно хващах фокус. Виждах това, но пак не се получваше в тези условия. Много снимки не излезнаха добри. Апаратът ми бе целият мокър.
Макар и с час над предвидените 3 се върнахме благополучно до кулата и джипа, където ни чакаха нашите спътници.
Работата бе свършена.
Влезна ми влага в самия обектив и по огледално рефлекторната част и се наложи дълго сушене на аераторите на парното.
Иначе, ето такива снимки се получваха. С очите си виждах цветове и много по ясна картина, а апаратът не ги улавяше.
Вече поизсушен апаратът започна да снима нормално, а есента си заслужаваше всеки кадър и не исках да пропускам нищо от нея.
....ако я нямаше мъглата и видиш каква отвесна пропаст е надолу дали би рискувал. Но ние сме ти благодарни че въпреки опасността си рискувал за да заснемеш тия хубави кадри. Връщал съм се от средата на черния ( бял , 30 см сняг ) път от мъгла. Не различаваш нищо , а от дясно на пътя видя какви наклони са . Поздрави .
Коментар