Tweet
Здравейте приятели.
При посещението си на много места из нашата родина,аз виждам и преживявам нещо и...разбира се искам да го споделя с вас.Знам,че много от дестинациите са били вече описвани,има и богат снимков материал,но...именно това което аз съм изживял посещавайки някое място няма как да го има и затова...ще ви разкажа още една история.
Неделя е и аз си стоя кротко на компа,цъкам си нежно по клавиатурката и си релаксирам от работната седмица...губейки си времето общо -взето
Както вече имахме подобен сценарий ми звъни телефона и...моят стар приятел Мариан отново ми измърморва на ухото...
-Покажи се на терасата.
Показвам се...какво да правя
и чувам гласа му/реално него не го виждам,а само левия му крак стърчащ от Рекстъна на който се е подпрял удобно на земята/...
-Хайде вземай фотото да се разтикаме до Бузлуджа или там някъде.
Аз пък освен ,че си губех времето пред компа,за да е секса по-пълен разглобих и машинката за рязане на дърва на терасата,за да и сменя веригата.Тя обаче пък много зацапана със стрърготини и масло и..реших да я поостържа/на терасата
,е...жената не беше в къщи де 
/,и тъкмо в този момент се случва гореописаната случка.
-Ами...почвам да мънкам аз...то май сега няма да е удачно/хвърлям поглед към бардака и направената мръсотия/,пък и батерията на фотоапарата ми не е зареждана от две седмици...
Мариан обаче е непреклонен.
-Слизай,слизай...ние за два часа..
В това време се подава главата на Йоана/дъщеря му/ и заговорнически ми заявява.
-То и моя Канон е с почти паднала батерия.
Аз се оцъклям още повече
-Добре де...ами какво ще снимаме ,след като нямаме батерии?
Отговорът не ме и изненада...
-Колкото снимаме толкова...дай да се разходим,че се побърквам вече в къщи.
На мен толкова и ми трябваше/междувременно още в началото на разговора аз предвидливо докато увъртах бях закачил вече батерията на моя фотоапарат на зарядното и тя отнесе едни 15-на минути /.
Облякох се,метнах статива за всеки случай на рамо,взех фотото и...хайде долу.За съжаление обаче там бях сгащен от жена ми... ,ама се размина/може би защото не знаеше какво съм оставил на терасата горе :hmm: /
Тръгнахме...
Пътя си беше същия какъвто винаги съм го знаел.Дестинацията също.То това Бузлуджа все едно отзад в двора ми беше.Трябва да съм ходил поне 20 пъти.
Наближавайки мястото обаче нещо в мен започна да се обръща.Някакво чувство на някакво по-специално изживяване ме обземаше постепенно.
Почти изкачи ли се горе,в дясно от нас в урвата видяхме два орела реещи се върху силните пориви на вятъра.Тогава си казах две неща...
Дали това чувство не идва от величествената гледка на тези красиви и горди животни/подминахме ги бързо и нямах възможност да снимам
/ и...веднага след това си казах..."малей навън с този вятър ,а ние по къси гащи и тениски... 
"
Справката на таблото на джипа показа...14градуса и това само подсили подозренията ми,че всъщност излета щеше да е доста неприятен.
Стигнахме след два завоя горе ,но излизайки навън,някак въпреки наистина много студеното време нещо ме накара да забравя дискомфорта.
Небето беше облачно ,а цвета му от тъмно син до виолетов на места,вятъра духаше с невероятни пориви,а там изникна пред нас паметника...
Имах чувството ,че слизам от машина на времето и вихрите и цвета на небето са заради изкривяването на пространствено-времевия континиум.
Поне 20 пъти трябва да съм виждал паметника,но сега сякаш беше нещо съвсем различно...
Вдигнах апарата ,ама той сякаш сам снима,защото аз бях отнесен от връхлетелите ме чувства.
Чинията,както я наричат си стоеше там както винаги,но някак си сега излъчваше послание...За началото преди повече от век,за идеята,за утопията и израждането на това което са мислели и мечтали нашите пра-пра дядовци.
Загледах се в написаното....
Някога каращо хората да вървят напред и само напред с гордо вдигнати глави,сега то ми донесе само един спомен за отминали времена и за умрели надежди на обикновените хора.
Опитах се да се отърся от налегналите ме мисли и се обърнах назад ,за да не гледам разрухата на цял един свят,но...явно машината на времето нещо беше объркала координатите и май ние бяхме между два свята.
Перките произвеждащи многократно по-скъпия ток и бъркащи ни в джобовете по логиката на някакво извратено мислене се въртяха и не спираха.
Да...това беше друг свят...различен от този който остана зад гърба ми,но май...главните действащи лица просто се бяха прехвърлили от единия свят в другия...
Стария свят...
...стоеше забравен и изоставен.От свят на идеята ...се беше превърнал в свят на забвението...
А новия ...
...там вече идея за хората и тяхното светло бъдеще нямаше.Всъщност идея имаше....
...ама за това как да бъдат хората изцедени повече и повече....
За миг успях да се отърся от мислите си и да се огледам наоколо.Беше въпреки всичко красиво.
Нито единия от двата свята обаче не караше да се гордея ,че съм българин,още повече гледайки разрухата на доскоро един символ.Изоставен, занимарен и ограбен,и въпреки че все още устоява на времето и хората,и въпреки че все още стои изправен...картината носи само тъга и болка.
Тъга и болка не по отминалите времена,не по комунистическата идея,а за манталитета ни....
Нещата не вървяха добре.Разходката трябваше да ни донесе релакс и разнообразие,а аз нещо се вкиснах.В един момент усетих,че направо треперя от студ...Студ,който заради връхлетелите ме мисли и чувства до момента не усещах.
Скачаме в джипа и..потегляме към друг...по-добър свят.
Скоро пристигаме на ...Шипка.
Тук съм бил още повече пъти отколкото на Бузлуджа,но явно деня беше някак си магнетичен.Паметника ни посрещна величествено и достолепно.
Тръгваме нагоре /студа е голям,а за сметка на това ние сме по къси гащи /
Йоана ме гледа леко завистливо,тъй като в нейното фото няма вече ток,а аз още се държах...
Реално и аз я гледах завистливо...заради якето на баща и,с което се уреди,ама...тя нямаше как да ме снима...
Тук вече бях изпълнен с гордост и благоговение.Вървейки нагоре си прошепвах..
"О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи...."
Да ...ето с това можем да се гордеем,а не с онова което беше на отсрещния връх...
Обикалях паметника все едно никога не бях идвал тук.Носеше ми успокоение,че майка България има с какво да се гордее...
Знамето ни гордо се вееше,сякаш казваше на целия свят...
"Ние сме българи и се гордеем с това!!!"
Изгледа в посоката ,която са защитавали опълченците е уникален...
На връщане бях доста умислен.Чудех как така досега не съм изпитвал такива противоречиви чувства.Може би защото живота стана труден и...човек си казва поне трябва да се стремим макар да живеем елементарно и бедно,да бъдем достойни и да се гордеем ,че сме българи!!!
Та така преминаха няколко часа...
Не разбрах много в началото дали се върнахме назад във времето или пък ...просто времето се беше прехвърлило на отсрещния баир и си гледаше бизнеса,но определено финала за мен беше изключителен!
Поздрави на всички!
При посещението си на много места из нашата родина,аз виждам и преживявам нещо и...разбира се искам да го споделя с вас.Знам,че много от дестинациите са били вече описвани,има и богат снимков материал,но...именно това което аз съм изживял посещавайки някое място няма как да го има и затова...ще ви разкажа още една история.
Неделя е и аз си стоя кротко на компа,цъкам си нежно по клавиатурката и си релаксирам от работната седмица...губейки си времето общо -взето
Както вече имахме подобен сценарий ми звъни телефона и...моят стар приятел Мариан отново ми измърморва на ухото...
-Покажи се на терасата.
Показвам се...какво да правя
и чувам гласа му/реално него не го виждам,а само левия му крак стърчащ от Рекстъна на който се е подпрял удобно на земята/...-Хайде вземай фотото да се разтикаме до Бузлуджа или там някъде.
Аз пък освен ,че си губех времето пред компа,за да е секса по-пълен разглобих и машинката за рязане на дърва на терасата,за да и сменя веригата.Тя обаче пък много зацапана със стрърготини и масло и..реших да я поостържа/на терасата
,е...жената не беше в къщи де /,и тъкмо в този момент се случва гореописаната случка.-Ами...почвам да мънкам аз...то май сега няма да е удачно/хвърлям поглед към бардака и направената мръсотия/,пък и батерията на фотоапарата ми не е зареждана от две седмици...
Мариан обаче е непреклонен.
-Слизай,слизай...ние за два часа..
В това време се подава главата на Йоана/дъщеря му/ и заговорнически ми заявява.
-То и моя Канон е с почти паднала батерия.
Аз се оцъклям още повече
-Добре де...ами какво ще снимаме ,след като нямаме батерии?
Отговорът не ме и изненада...
-Колкото снимаме толкова...дай да се разходим,че се побърквам вече в къщи.
На мен толкова и ми трябваше/междувременно още в началото на разговора аз предвидливо докато увъртах бях закачил вече батерията на моя фотоапарат на зарядното и тя отнесе едни 15-на минути
/.Облякох се,метнах статива за всеки случай на рамо,взех фотото и...хайде долу.За съжаление обаче там бях сгащен от жена ми...
,ама се размина/може би защото не знаеше какво съм оставил на терасата горе :hmm: /Тръгнахме...
Пътя си беше същия какъвто винаги съм го знаел.Дестинацията също.То това Бузлуджа все едно отзад в двора ми беше.Трябва да съм ходил поне 20 пъти.
Наближавайки мястото обаче нещо в мен започна да се обръща.Някакво чувство на някакво по-специално изживяване ме обземаше постепенно.
Почти изкачи ли се горе,в дясно от нас в урвата видяхме два орела реещи се върху силните пориви на вятъра.Тогава си казах две неща...
Дали това чувство не идва от величествената гледка на тези красиви и горди животни/подминахме ги бързо и нямах възможност да снимам
/ и...веднага след това си казах..."малей навън с този вятър ,а ние по къси гащи и тениски... "Справката на таблото на джипа показа...14градуса и това само подсили подозренията ми,че всъщност излета щеше да е доста неприятен.
Стигнахме след два завоя горе ,но излизайки навън,някак въпреки наистина много студеното време нещо ме накара да забравя дискомфорта.
Небето беше облачно ,а цвета му от тъмно син до виолетов на места,вятъра духаше с невероятни пориви,а там изникна пред нас паметника...
Имах чувството ,че слизам от машина на времето и вихрите и цвета на небето са заради изкривяването на пространствено-времевия континиум.
Поне 20 пъти трябва да съм виждал паметника,но сега сякаш беше нещо съвсем различно...
Вдигнах апарата ,ама той сякаш сам снима,защото аз бях отнесен от връхлетелите ме чувства.
Чинията,както я наричат си стоеше там както винаги,но някак си сега излъчваше послание...За началото преди повече от век,за идеята,за утопията и израждането на това което са мислели и мечтали нашите пра-пра дядовци.
Загледах се в написаното....
Някога каращо хората да вървят напред и само напред с гордо вдигнати глави,сега то ми донесе само един спомен за отминали времена и за умрели надежди на обикновените хора.
Опитах се да се отърся от налегналите ме мисли и се обърнах назад ,за да не гледам разрухата на цял един свят,но...явно машината на времето нещо беше объркала координатите и май ние бяхме между два свята.
Перките произвеждащи многократно по-скъпия ток и бъркащи ни в джобовете по логиката на някакво извратено мислене се въртяха и не спираха.
Да...това беше друг свят...различен от този който остана зад гърба ми,но май...главните действащи лица просто се бяха прехвърлили от единия свят в другия...
Стария свят...
...стоеше забравен и изоставен.От свят на идеята ...се беше превърнал в свят на забвението...
А новия ...
...там вече идея за хората и тяхното светло бъдеще нямаше.Всъщност идея имаше....
...ама за това как да бъдат хората изцедени повече и повече....
За миг успях да се отърся от мислите си и да се огледам наоколо.Беше въпреки всичко красиво.
Нито единия от двата свята обаче не караше да се гордея ,че съм българин,още повече гледайки разрухата на доскоро един символ.Изоставен, занимарен и ограбен,и въпреки че все още устоява на времето и хората,и въпреки че все още стои изправен...картината носи само тъга и болка.
Тъга и болка не по отминалите времена,не по комунистическата идея,а за манталитета ни....
Нещата не вървяха добре.Разходката трябваше да ни донесе релакс и разнообразие,а аз нещо се вкиснах.В един момент усетих,че направо треперя от студ...Студ,който заради връхлетелите ме мисли и чувства до момента не усещах.
Скачаме в джипа и..потегляме към друг...по-добър свят.
Скоро пристигаме на ...Шипка.
Тук съм бил още повече пъти отколкото на Бузлуджа,но явно деня беше някак си магнетичен.Паметника ни посрещна величествено и достолепно.
Тръгваме нагоре /студа е голям,а за сметка на това ние сме по къси гащи
/Йоана ме гледа леко завистливо,тъй като в нейното фото няма вече ток,а аз още се държах...
Реално и аз я гледах завистливо...заради якето на баща и,с което се уреди,ама...тя нямаше как да ме снима...
Тук вече бях изпълнен с гордост и благоговение.Вървейки нагоре си прошепвах..
"О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи...."
Да ...ето с това можем да се гордеем,а не с онова което беше на отсрещния връх...
Обикалях паметника все едно никога не бях идвал тук.Носеше ми успокоение,че майка България има с какво да се гордее...
Знамето ни гордо се вееше,сякаш казваше на целия свят...
"Ние сме българи и се гордеем с това!!!"
Изгледа в посоката ,която са защитавали опълченците е уникален...
На връщане бях доста умислен.Чудех как така досега не съм изпитвал такива противоречиви чувства.Може би защото живота стана труден и...човек си казва поне трябва да се стремим макар да живеем елементарно и бедно,да бъдем достойни и да се гордеем ,че сме българи!!!
Та така преминаха няколко часа...
Не разбрах много в началото дали се върнахме назад във времето или пък ...просто времето се беше прехвърлило на отсрещния баир и си гледаше бизнеса,но определено финала за мен беше изключителен!
Поздрави на всички!
.На слизане от паметника изведнъж ми дойде музата и както си карах изведнъж извиках,
...там е мястото/.
Коментар