Tweet
Когато прогнозата за хубаво време през уикенда стана окончателна, решихме, че моментът не е за изпускане и следва да предприемем разходка нанякъде. Нямаше много време за мислене и планиране, и от само себе си дойде идеята да тръгнем по течението на река Тополница от мястото, където се влива в Марица до... ами докъдето стигнем. Въображението ни започна да рисува героични картини на покоряване на цялото 95 км течение на реката до изворите и, някъде там около Копривщица... колко сме били наивни 
След силна (
) петък вечер в събота потегляме късно, около 11:30, Самика, аз, бъдещия ми навигатор Киро и вярното му куче Хари. Предполагаме, че ще напреднем бързо, но още в самото начало се появи препятствие. Оказа се, че по коритото на реката се работи, и явно има интерес да не се допускат автомобили по дигата. Този интерес беше материализиран в еднометров насип по ширината на дигата, гарниран отгоре с един чудесен голям каменен блок. Нямахме избор, дори не ни беше до снимки, трябваше да го минем. За пръв път откакто карам Самурая, усетих явлението "удар някъде отдолу". Нищо сериозно разбира се, и след няколко минути се озовахме на междуселската черна магистрала.
Тази картина извика в главата ми заглавието на известен филм - "Зеленият път"...
На много места покрай реката явно укрепват бреговете и дигата, включително с насипване на големи камъни в основата на дигата. Това доста стесни възможностите за лавиране от двете и страни, и ни забавяше допълнително. На всичкото отгоре се оказа, че и сателитните снимки на Google са отпреди промените по коритото на реката и на едно място пътят свърши. 100-на метра по-назад имаше нещо, което приличаше на проектомост - тесен насип от пръст през реката. И той беше гарниран с еднометрово насипче, което да не допуска превозни средства от другата страна. Пръстта беше мека - никакви проблеми да се премине.
Продължаваме упорито да следваме реката. Пейзажите са селско-идилични, и непрекъснато напомнят откъде идва името на реката.
Междувременно проблемите с несъответствието на сателитните снимки с реалността продължават. Налага се да се врем из храсталаците по глигански, за да се върнем на път, а и нямахме желание да се отказваме от идеята да следваме плътно Тополница. Често най-прекият и удобен път беше право през изораните ниви. Сухо е - спокойни сме, че ако беше иначе можеше да берем ядове. Кобрите на 235 са в мазето, чакат монтирането на фланците, и самика си е с домашните пантофи - Cooper Discoverer M+S 195R15.
Реката е пълноводна и красива, за пръв път я изучавам отблизо, предполагам има риба, въпреки честите замърсявания от мините нагоре по течението. Отбелязваме това местенце като добър вариант за нощувка и риболов някой ден...
Скоро трябва да пресечем магистралата. Караме по дигата до самия мост над Тополница, където се оказва, че или трябва да минем по самата река, или да се върнем. Е да, но на никой не му се събува и гази пред джипа из реката. За щастие на помощ се притича нелегален дървар, който е паркирал каруцата си наблизо. Оказва се, че буквално на 200 м. по нагоре има тунелче под магистралата, което извежда на черния път от другата страна. Трябвало да се върнем назад и да търсим черния път до него. "А през нивата така направо не може ли?" "4х4 имате ли?" ""Имаме" "Значи можееее". Орем през нивата, минаваме мостчето и веднага виждаме село Калугерово пред нас.
Продължаваме да следваме реката с мисълта "Дотук добре". Малко след Калугерово обаче пътят става все по-трудно забележим и в един момент се оказваме насред нищото. Безсмислено е да продължаваме. Кратка консултация с картата и избираме черен път, минаващ от южната страна на гората, обграждаща Калугеровския манастир. Е това беше най-доброто решение, което взехме за целия ден. В началната си част пътят води към живописна вилна зона, обитавана от хора с интересни (може би арт) вкусове. От дясната ни страна остава самият манастир - чувстваме се привилегировани да го снимаме от тази гледна точка...
След малко излизаме на поляна, която ни удостоява с невероятна гледка. Като на длан пред нас се разстила Пазарджишкото поле, а в далечината се забелязват дори тепетата и високите сгради в Пловдив - а разстоянието е не по-малко от 45 км по права линия. Впечатлени сме, ама времето лети, продължаваме нататък...
Заобикаляме горския масив успешно, и отново сме на Тополница, на входа на Лесичово. Бърза справка с Google Maps и потегляме по черен път в посока Мухово. От дясната ни страна остава асфалтовия път. Тук обаче започваме да осъзнаваме, че приключението, така както е замислено е невъзможно да се осъществи. Просто вече сме в полите на Средна гора и коритото на реката вече е в дефиле. На по-малко от 3 км след Лесичово правим последни опити да пробием, първо от едната страна на реката, после от другата, но без успех. Поне мястото за "форсиране" не представлява никакъв проблем, реката е не повече от 15 см дълбока с равномерно застлано чакълесто дъно.
Вече е 16:30 и решаваме, че е дошъл моментът да се предадем и да помислим за лагер. Тополница определено ни победи..по скоро не тя, а собствената ни наивност. Добре че не се захванахме да търсим колегите от района на Копривщица и да ги разпитваме за траковете и пътеките в техния район - здравата щяхме да се изложим...начинаещи ентусиасти, какво да ни правиш
Излизаме на асфалтовия път след Лесичово с идеята да хванем първата отбивка към реката. Така и става, и отново имаме късмет - стигаме до местенце, явно доста харесвано и посещавано от местните. На завой на реката има голяма скала със завирено пред нея, и хубава гора наоколо. Дори има готово огнище, намират се и дърва. Разпъваме се точно навреме преди да започне да се стъмва.
След по-малко от половин час вече е тъмно, но огъня гори, скарата се подготвя, а бирата намалява стремително. Хари явно е по-уморен и от самите нас, а явно и по-умен, защото моментално окупира родопското одеало
Лягаме си с кокошките, около 21:30...
На сутринта Хари ме буди с бесни целувки и подканяне
Киро е станал преди мен (сефте) и вече къпе червеите в спокойните води на реката. Без особен ефект, затова решаваме, че офроуда стига и днес по-добре да почиваме на някой "гьол". Речено сторено, газ по асфалта през Калугерово и Памидово до язовира край Карабунар. Естествено намирам единственото неравно място в целия кър, за да паркирам
Хвърляме дънната, и слънчаците започват да дразнят. Въпреки това Киро хваща един хубав костур, и решаваме, че ще постоим, може пък да имаме късмет. Времето е невероятно, и още предиобед вече съм по къс ръкав. Последната снимка от този разказ е посветена на типичната природа на Пазарджишкото поле - вода и лозе
Резултатът от това, което в началото беше гръмкото "Експедиция Тополница" беше далеч не толкова героичен, но пък ми отвори очите за тази река, попълни базата данни с местенца за пикник, риболов или палатки, и още повече ми издигна в очите това малко упорито глиганче, наречено Сузуки Самурай...
След силна (
) петък вечер в събота потегляме късно, около 11:30, Самика, аз, бъдещия ми навигатор Киро и вярното му куче Хари. Предполагаме, че ще напреднем бързо, но още в самото начало се появи препятствие. Оказа се, че по коритото на реката се работи, и явно има интерес да не се допускат автомобили по дигата. Този интерес беше материализиран в еднометров насип по ширината на дигата, гарниран отгоре с един чудесен голям каменен блок. Нямахме избор, дори не ни беше до снимки, трябваше да го минем. За пръв път откакто карам Самурая, усетих явлението "удар някъде отдолу". Нищо сериозно разбира се, и след няколко минути се озовахме на междуселската черна магистрала. Тази картина извика в главата ми заглавието на известен филм - "Зеленият път"...
На много места покрай реката явно укрепват бреговете и дигата, включително с насипване на големи камъни в основата на дигата. Това доста стесни възможностите за лавиране от двете и страни, и ни забавяше допълнително. На всичкото отгоре се оказа, че и сателитните снимки на Google са отпреди промените по коритото на реката и на едно място пътят свърши. 100-на метра по-назад имаше нещо, което приличаше на проектомост - тесен насип от пръст през реката. И той беше гарниран с еднометрово насипче, което да не допуска превозни средства от другата страна. Пръстта беше мека - никакви проблеми да се премине.
Продължаваме упорито да следваме реката. Пейзажите са селско-идилични, и непрекъснато напомнят откъде идва името на реката.
Междувременно проблемите с несъответствието на сателитните снимки с реалността продължават. Налага се да се врем из храсталаците по глигански, за да се върнем на път, а и нямахме желание да се отказваме от идеята да следваме плътно Тополница. Често най-прекият и удобен път беше право през изораните ниви. Сухо е - спокойни сме, че ако беше иначе можеше да берем ядове. Кобрите на 235 са в мазето, чакат монтирането на фланците, и самика си е с домашните пантофи - Cooper Discoverer M+S 195R15.
Реката е пълноводна и красива, за пръв път я изучавам отблизо, предполагам има риба, въпреки честите замърсявания от мините нагоре по течението. Отбелязваме това местенце като добър вариант за нощувка и риболов някой ден...
Скоро трябва да пресечем магистралата. Караме по дигата до самия мост над Тополница, където се оказва, че или трябва да минем по самата река, или да се върнем. Е да, но на никой не му се събува и гази пред джипа из реката. За щастие на помощ се притича нелегален дървар, който е паркирал каруцата си наблизо. Оказва се, че буквално на 200 м. по нагоре има тунелче под магистралата, което извежда на черния път от другата страна. Трябвало да се върнем назад и да търсим черния път до него. "А през нивата така направо не може ли?" "4х4 имате ли?" ""Имаме" "Значи можееее". Орем през нивата, минаваме мостчето и веднага виждаме село Калугерово пред нас.
Продължаваме да следваме реката с мисълта "Дотук добре". Малко след Калугерово обаче пътят става все по-трудно забележим и в един момент се оказваме насред нищото. Безсмислено е да продължаваме. Кратка консултация с картата и избираме черен път, минаващ от южната страна на гората, обграждаща Калугеровския манастир. Е това беше най-доброто решение, което взехме за целия ден. В началната си част пътят води към живописна вилна зона, обитавана от хора с интересни (може би арт) вкусове. От дясната ни страна остава самият манастир - чувстваме се привилегировани да го снимаме от тази гледна точка...
След малко излизаме на поляна, която ни удостоява с невероятна гледка. Като на длан пред нас се разстила Пазарджишкото поле, а в далечината се забелязват дори тепетата и високите сгради в Пловдив - а разстоянието е не по-малко от 45 км по права линия. Впечатлени сме, ама времето лети, продължаваме нататък...
Заобикаляме горския масив успешно, и отново сме на Тополница, на входа на Лесичово. Бърза справка с Google Maps и потегляме по черен път в посока Мухово. От дясната ни страна остава асфалтовия път. Тук обаче започваме да осъзнаваме, че приключението, така както е замислено е невъзможно да се осъществи. Просто вече сме в полите на Средна гора и коритото на реката вече е в дефиле. На по-малко от 3 км след Лесичово правим последни опити да пробием, първо от едната страна на реката, после от другата, но без успех. Поне мястото за "форсиране" не представлява никакъв проблем, реката е не повече от 15 см дълбока с равномерно застлано чакълесто дъно.
Вече е 16:30 и решаваме, че е дошъл моментът да се предадем и да помислим за лагер. Тополница определено ни победи..по скоро не тя, а собствената ни наивност. Добре че не се захванахме да търсим колегите от района на Копривщица и да ги разпитваме за траковете и пътеките в техния район - здравата щяхме да се изложим...начинаещи ентусиасти, какво да ни правиш
Излизаме на асфалтовия път след Лесичово с идеята да хванем първата отбивка към реката. Така и става, и отново имаме късмет - стигаме до местенце, явно доста харесвано и посещавано от местните. На завой на реката има голяма скала със завирено пред нея, и хубава гора наоколо. Дори има готово огнище, намират се и дърва. Разпъваме се точно навреме преди да започне да се стъмва.
След по-малко от половин час вече е тъмно, но огъня гори, скарата се подготвя, а бирата намалява стремително. Хари явно е по-уморен и от самите нас, а явно и по-умен, защото моментално окупира родопското одеало
Лягаме си с кокошките, около 21:30...На сутринта Хари ме буди с бесни целувки и подканяне
Киро е станал преди мен (сефте) и вече къпе червеите в спокойните води на реката. Без особен ефект, затова решаваме, че офроуда стига и днес по-добре да почиваме на някой "гьол". Речено сторено, газ по асфалта през Калугерово и Памидово до язовира край Карабунар. Естествено намирам единственото неравно място в целия кър, за да паркирам Хвърляме дънната, и слънчаците започват да дразнят. Въпреки това Киро хваща един хубав костур, и решаваме, че ще постоим, може пък да имаме късмет. Времето е невероятно, и още предиобед вече съм по къс ръкав. Последната снимка от този разказ е посветена на типичната природа на Пазарджишкото поле - вода и лозе
Резултатът от това, което в началото беше гръмкото "Експедиция Тополница" беше далеч не толкова героичен, но пък ми отвори очите за тази река, попълни базата данни с местенца за пикник, риболов или палатки, и още повече ми издигна в очите това малко упорито глиганче, наречено Сузуки Самурай...
Далеч съм от мисълта да нахлувам в природни паркове, защитени и водосборни зони или военни поделения.
Коментар