Tweet
http://verter.snimka.bg/travel/batas...-rodopi.711342 - Албумът, ако имате проблеми със зареждането на всички снимки
Най-после в Родопите!
Отдавна се канех да ги посетя. Това е първата ми разходка в тази планина и искам да се опитам да опиша впечатленията си.
Избрах си за първа цел връх Баташки снежник 2082 метра, един от най-високите върхове изобщо в Родопите. Намира се точно над град Батак.
Решението за това пътешествие дойде напълно спонтанно. Не съм го планувал, като дори графа Родопи я бях оставил за догодина.
Впечатли ме едно изказване на починал колега от форума, лека му пръст: Пътувайте докато можете!
Замислих се в тези думи и реших да бъде днес и сега. Имаш ли възможност изполвай я и не отлагай, може и да нямаш втори шанс....
В четвъртък вечер просто реших да използвам хубавото време за събота и да посетя Родопите. Обадих се на един приятел, който бе съгласен. Бях с нагласата да пътуваме сами, само с един джип, защото веднъж нямаше време за покана към други и втори път разтоянието не е малко и си има едни 300км по асфалт, който трябва да се пропътуват до Батак. Учудващо, обаче се събрахме група от 4 джипа, което направи пътуването още толкова приятно. Наистина, съвсем друго си е да видиш засмяните физиономии и на други фенове, да споделите впечатленията си в движение и да имаш на кого да разчиташ, ако се появят някакви трудности.
Благодаря на участвалите в това пътешествие, някои от които буквално петък вечерта взеха бързо решение и се надявам този ден да им е доставил също толкова емоция колкото и на мен.
Наистина - впечатлен съм!
Планината, върхът, пътят до него - страхотни. Гледката от горе е вълнуваща и.......Баташки снежник не се даде лесно!
Нямаше как да не напиша този увод преди самия разказ и снимки, защото това пътешествие определено ще го запомня.
Маршрут:
София -
Костенец - Белово -
с.Варвара - проходът Св.Константин -
яз.Батак - гр.Батак -
връх Баташки снежник -
Нова махала - Батак -
яз.Батак -
София
около 330км, от които към 30 са по черен път.
Събота, 03.11.2012.
7:30 часа сутринта, малко след изгрев слънце се намираме на сборния пункт - началото на магистрала Тракия. Небето - безоблачно и синьо. Сравнително топло и безветрено. Идеални условия за толкова късен месец като ноември.
Сибираме се съвсем на време 4-те джипа и 6-те участника.
Джиповете: Сузуки Джимни 1.3; Mitsubishi Shogun 3.5 V6; Toyota Land Cruiser 4.0 и моят Jeep Cherokee 4.0.
Потеглихме по магистралата и на отбивката към Костенец слезнахме от нея и поехме по по-живописната част от маршрута. Преминахме през доста села, в които видно джиповете са на почит и колоната ни зарадва мнозина ранобудници по улиците.
Стигнахме до началото на прохода, който не знам със сигурност как се нарича, но понеже в най-високата си част преминава през почивния комплекс Св.Константин го нарекох със същото име.
Тук можех да направядве няколко дузини фотоси, но предвид груповото ни предвижване ми стана неудобно да спирам толкова често.
Прекосихме превала и започнаха стръмните завои към язовир Батак.
Малко преди един завой за миг да пропуснем ето тази гледка. Снимах я от покрива на джипа. Вече белите зъбери на Рила.
Пътят излиза директно на самия язовир и тръгва покрай крайбрежието посока град Батак.
Синята вода на язовира...
...а тук пък зелена, отразяваща есенните корони на дърветата
и една синкава патица за колорит
Есенният пейзаж покрай язовира
И Баташки снежник, върхът към който сме се устремили
Красивата тойота на Страхил
Комплексът Цигов чарк и неговото отражение в спокойните води на Батак
Величествената Рила
Хванахме краткия път слизащ над град Батак и паркирахме джиповете до самия център.
Тук потърсих подходящи хора, които да разпитам за пътят ни нагоре. Намерих, но не походящите. Единственият знаещ маршрута към върха се оказа доста пийнал и разговорът придоби комичен характер.
Обясних му, че сме с джипове и искаме с тях да се качим, така че да ни каже подходящ маршрут.
- Ама хубави ли са джиповете? - попита той.
- Абе, хубави са - отвърнах аз.
- Имат 4X4 нали? Щото нагоре е кално, а аз с тия обувки (сочи ботушите си) се пързалям.
-
....
Обеща да ни покаже пътя, ако го качим с нас и го закараме на някаква сватба. Понеже не се намери желаещ да го качи решихме да си търсим други извори на информация.
На един площад видяхме сватбата и скупчени хора. Имаше група млади момчета с два джипа. Изглеждаха подходящи. Страхил ги разпита и дори предложиха да ни водят до началото на пътя. Така и стана.
Бързо изкачихме последните стръмни улици на града и се озовахме подножието на планината. Оттук ни посочиха по кой ръкав да поемем. Казаха само главният път и на едно място надясно към гората да следваме.
Не искахме точно това да учем, но:
-Пътят нагоре е само 9км и е лек, ще стигнете за нула време.
...
Ай, ай....а имах толкова надежди, че падналите вече дъждове и най вече след прочетените други разходки тук във форума до въпросния връх пътят ни ще бъде предизвикателен.
Страхил чувайки всичко това само подметна:
- 150 км асфалт до тук и сега само 10км по черно, добре ли е, а?
Въобще не подозирахме какво ни чака.
Никола със сузукито беше избрал точно него за тази разходка пред пикапа му Митсубиши L200 , за да се порадва по-силно на офроуд усещането.
Благодарихме на момчета и поехме нагоре. Първите кални локвички ги взимах с газ , поне малко да се оцапаме....
Спряхме на една поляна по нагоре, където пътят се разделяше на две. Никола беше последен и като пристигна каза, че малко по назад е видял предизвикателен и тесен улей покрай пътя. Никой не беше го забелязал, на което той отвърна:
-Ами като не знаете къде да гледате.
Така е, очите ми шареха наоколо само с мисълта за някой добър кадър с фотоапарата, а Никола търсеше само по-трудни участъци да си начеше крастата.
Върнахме се всички до улея и зазяпахме изпълненията на малкото сузуки.
Луда машинка, все едно по-голямо АТВ, минава почти навсякъде и се провира ловко като партизанин между клонаците.
Такааа, тук на кръстопътя трябваше да изберем посока. Предположихме, че това е дясното към гората, за което ни споменаха момчетата от Батак. Влезнахме в гората и запълзяхме по един готин път. Пътят много бързо се превърна в мрежа от пътища, която ни озадачи. Непрестанно се делеше на 2, дори на 3 ръкава и поемаше в различни посоки.
Навигацията твърдеше, че в момента сме по моторджойка пътека, която малко по-нагоре се превръща в пешеходна такава. Това не звучеше добре за нашите джипове и цел.
Решихме, че не е добра идея да грешим групово и Никола с Джимнито влезна в ролята на скаут. Докато ние хапвахме закуски, той се шмугна в гората и замина напред да разгледа пътищата. Върна се след 15 минути и каза, че за него било добре, но за големите джипове не знае как ще е. Каза, че пътят наистина преминавал в пътека, тясна с много клонаци.
Същевременно Страхо точно се бе върнал пеш от друг път и каза, че пак стигал до кръстопът и някакъв път слизал надолу.
Зазяпах се да видя какво предлага навигацията. Като цяло само моторджийски пътеки (зелената маркировка) и пешеходни пътеки (черна, единична пунктирана линия).
Единственият път годен за джипове беше червената маркировка от която по-рано се отклонихме към гората. Интересното бе, че тя не води до върха, а някъде по-средата на пътя до него вече придобива друг характер. Маркировката ставаше двоен пунктир, което според дължината на пунктираните линии означаваше hard или extreme участък. Какво значеше всичко това и колко точно е характеризирано от Garmin картата ни предстоеше да разберем.
Предложих да се върнем до маркираният път за джипове и да караме по него докато дойде hard/extreme участъкът и там вече ще видим какво ще правим.
Като цяло още от предната вечер пред компютъра ,планирайки маршрута ни единственият лесен достъп за джипове до върха бе от южната му част т.е. точно от другата страна на която бяхме в момента ние. Пътят до там е страшно заобиколен и ни удължаваше преходът с доста километри, което не бе в ничий интерес. Затова всички категорично искахме оттук някъде да го качим.
И така, тръгнахме да слизаме обратно 3-4 км до разклона на който се отклонихме от по-хубавия път. За да е по интересно не се върнахме по същия път, а хванахме малък, тесен и ерозирал път надолу, който Страхил откри.
Тук стана интересно от офроуд гледна точка. Аз лично съм софтаджия по нагласа и рядко си позволявам да си тествам джипа или да преминавам труден участък, само защото го има наблизо. Предпочитам да си пазя джипа здрав и да стигам целта си след което да се връщам цял и безпроблемно. Заради всичко това пътят ми хареса много. Джиповете се разкрачваха максимално, а някои оставаха и на по три гуми. Теснотията бе основен проблем и огромната тойота и дългата база на Shogun-a дадоха всичко от себе си да се проврът през теснотията.
Кефът беше налице, пък и никой не роптаеше, защото нали ни уверяваха как пътят бил лек и само 9км, така че сега ни бе паднало да изпитаме офроуд тръпката и да пробваме част от възможностите на машините.
Тук пак се сещам как ако знаехме какво ни чака нагоре едва ли щяхме да си губим времето по подобен весел начин. Денят в крайна сметка едвам ни стигна.
Сузукито на Никола взимаше всичко като на шега. Определено за него това е някаква детска игра и с по-големи и тежки джипове нещата изглеждат съвсем различно.
Върнахме се на основния път и тръгнахме отново напред. Нямаше и 2-3км да сме изминали и пак стигнахме до разклон. Кофтито е, че пътищата изглеждат еднакво ползвани и големи. Трудно е да се ориентираш кой е главен и кой второстепенен.
Избрахме разклона тръгващ нагоре, но скоро се уверих, че според навигацията и той се превръща напред в пешеходна пътека.
Спряхме отново за консултация.
Тук възникна още един проблем. Сузукито издваше лоши щракащи звуци и Никола се оплака, че на моменти му блокира предният мост/диференциал.
Чудеше се какво да прави. Дали да откача капачаките и съответно да остане само на задно предаване или да кара така докато се счупи нещо. За връщане и дума не ставаше. Никола не се примирява лесно.
Реши да продължава така - със задържаш преден мост.
Върнахме се пак до предния разклон и хванахме другия път.
Тук, дълбоко в планината стана влажно и рекички се стичаха и по пътя. Самият път тръгна по едно дере покрай близката река. Беше много красиво и диво някак.
Клонаци, клечки, огромни дървета - смесена гора, широколистна и иглослистна. Толкова гъста, че трудно достигаха слънчевите лъчи до пътя.
А където слънчевите лъчи пробиваха , буквално подпалваха цветовете на листата
Катерехме покрай реката нагоре. Непрестанно гледах навигацията и приближаващия участък маркиран като hard/extreme.
Пътят се влошаваше постепенно. Камъни, много влага, импровизирани дървени мостове пресичащи ту от едната , ту от другата страна на реката. Отвсякъде вливащи се дерета, донесни множество клонаци и пръст след изминалите дъждове. Минахме и покрай сечище, където бяха наредили трупите. Съвсем естевствено се замислях и за паднали и непочистени дървета. Отдясно се сля с нашия един стръмен, маркиран като моторджийски път. Значи навигацията не лъжеше, защото имаше такъв. Докато катерех нагоре вляво над нас в храстите забелязах нещо като бяла ламарина на кола. Казах: а, май видях джип!
Пътят ни отведе до него. Един мъж и жена бяха излезнали от него и гледаха разни неща. Веднага ги попитах дали сме на прав път за Баташки снежник. Отговорът беше разочароващ и негативен. Оказа, че пътят води до съседен връх и освен всичко е отрупан с паднали дървета. Явно това беше въпросния участък маркиран на нави картата.
Човекът каза, че е ловец и знае пътищата наоколо. Каза, че с нашите джипове сме можели да минем, макар и трудно, ако ги няма падналите дървета обаче. Но така или иначе сме на път не водещ до нашия връх, нямаше какво да му мислим. Трябваше да се върнем 3-4 километра назад и да тръгнем по моторджбийкия път, който забелязах по-рано отдясно.
Егаси работата, сефте карам по моторджийски пътеки, че дори по пътеки за туристи. Друг път нямало наблизо, така че или по него или се прибираме, защото точно беше минал обяд и време нямахме.
Хайде за пореден път обратно надолу.
Стигнахме до разклона и моторджийския път. Той хващаше стръмно нагоре.
Никола тръгна със сузукито напред като най-лек, за да преценява дали ще могат и тежките джипове да се качат. Тойотата и Паджерото/Шогунът бяха хем най-тежки хем с AT гуми.
Калчица имаше, стръмни наклони също. Гората беше толкова гъста, пътят толкова тесен, че ако дойдеше насрещен автомобил нямах идея как ще се разминаваме. Самият път беше и идълбан леко като улей от стичащата се вода.
Малко по нагоре гледам Никола спрял и слезнал от джипа. Това значеше , че или не става за каране или има пак кръстопът. Отново второто.
Ловецът ни каза никъде да не се отклоняваме и право напред и нагоре. Хубаво, обаче на места не е ясно кое е направо и кое на криво :-)
Докато се чудим накъде реших да тествам пътя наляво. Тръгнал нагоре и изведнъж се озовах пред паркирам в храстите огромен булдозер. Клоните са толкова гъсти, че буквално го видях на няколко метра пред мен. Боровите клонки пречат много. БУлдозерът явно беше скрит тук, но и нямаше как да се мине покрай него. Така поне е лесно, оставаше само един път.
Пътят може и да е бил моторджийска пътека, но в определен участък се беше качвал верижния изрод и беше изорал тесен път колкото да мине и един джип. Всичко това в гъстата гора и на кален и стръмен склон.
Джиповете се спрявяха, но най-неприятно бе като се плъзнеш странично на някой мокър камък или дънер и джипа се свлече леко странично към някой от минавашите на само 20 см стволове на боровете наоколо.
Митсубишито се справяше много добре с тези гуми. Разполагаше и със заден механичен блокаж. Боби малко по късно се повози в него и останал впечатлен от приятната возия и като цяло от модела. Двигателят също е сила голяма. Много добър джип.
Стръмно мина и излезнахме на малко по-широк и равен път.
Пак разклонения, но този път си личеше кой са нови и кой е освновният път.
Карахме все в гората. Много приятно място!
Е не е ли красиво?
На едно по-широко място, колкото да се съберат и 4-те джипа един до друг спряхме за кратка почивка. Сузукито все още се движеше и с четирите си колела и Никола, каза че засега няма притеснения.
Точно до нас имаше огромни две дървета, чийто стволове бяха обгоряли в основата си от напален огън. Ако се чудите как стават "случайните" пожари в горите, то ето как. За късмет, макар и с лисваща и обгоряла 1/4 от ствола в частта до земята дърветата не са се запалили
Тук един праг...
Джипът на една страна, борът на друга
Погледнах отново навигацията какво показва. Пътят по който се движехме беше маркиран с "B" като моторджийски, но по интересното бе, че напред той ставаше туристическа пътека.
Пффффф...какво ли значеше това?
Поредна спирка за почистване напред и преглед на ситуацията отблизо
Засега продължаваме. Разклонения вече няма, нещо нетипично и радостно, но пък ако имаше паднало дърво или свлечен участък напред нямахме вариант освен връщане обратно. Гората освен гъста беше и доста стръмна и осеяна с дерета и стръмни скатове. Просто нямаше варианти освен по пътя, докато има такъв и е възможен за джип.
Минахме най-после покрай една дивечова нива, която ни бе знак, че сме на прав път. Ловецът ни бе споменал за нея.
Това е. Бяхме на мястото, където според навигацията пътят от моторджийски преминаваше в пешеходен.
Първоначално разлика нямаше, но след километър два, примката започна да се затяга. Супер тясно.
Канари навсякъде, Паднали дървета и най-малкият проблем бяха клонаците. На места бяха така препречили пътя, че идея намаш какво има напред докато не ги преминеш.
"Стълбички" с доста тесен изход горе до дървото
Пътят освен тясна придоби и улейна форма. Улей широк колкото един джип и висок почти колкото него. Няма излизане от пътя. Или напред или назад.
Моето чероки вероятно идваше като най-широко, заради широкия си разкрач и гуми, така че където минех минаваше без проблем и голямата тойота на Страхил и Митсубишито.
А на места гумите буквално не се събираха в улея и захапваха страниците на пътя. Внимавах много да не разбордирам някоя гума, защото на места има и отвратителни камъни, които предпочитах да ги катеря, отколкото да рискувам да ги зажулвам с борда на гумата.
Имаше и такива участъци, но които стърчащите дънери и паднали дървета минаваха на 20см от багажника на покрива ми. Боби, моят пасажер слизаше на няколко пъти да маха дънери и клони.
Този участък си беше доста дълъг и явно наистина си е пътека, пък нищо, че и джипове пълзят на косъм.
Страничен наклон от 25 градуса - един участък явно свлачище.
По рано като написах, че от офроуд гледна точка пътят ми доста удоволствие имах предвид точно тези моменти.
Чиста си пътека
Баташки снежник не се даваше и продължаваше да ни тормози. Пътят ставаше все по тесен , каменист и забулен в борови клонки. На места дори не се виждаше и просто караш в същата посока между дърветата.
Най-после в Родопите!
Отдавна се канех да ги посетя. Това е първата ми разходка в тази планина и искам да се опитам да опиша впечатленията си.
Избрах си за първа цел връх Баташки снежник 2082 метра, един от най-високите върхове изобщо в Родопите. Намира се точно над град Батак.
Решението за това пътешествие дойде напълно спонтанно. Не съм го планувал, като дори графа Родопи я бях оставил за догодина.
Впечатли ме едно изказване на починал колега от форума, лека му пръст: Пътувайте докато можете!
Замислих се в тези думи и реших да бъде днес и сега. Имаш ли възможност изполвай я и не отлагай, може и да нямаш втори шанс....
В четвъртък вечер просто реших да използвам хубавото време за събота и да посетя Родопите. Обадих се на един приятел, който бе съгласен. Бях с нагласата да пътуваме сами, само с един джип, защото веднъж нямаше време за покана към други и втори път разтоянието не е малко и си има едни 300км по асфалт, който трябва да се пропътуват до Батак. Учудващо, обаче се събрахме група от 4 джипа, което направи пътуването още толкова приятно. Наистина, съвсем друго си е да видиш засмяните физиономии и на други фенове, да споделите впечатленията си в движение и да имаш на кого да разчиташ, ако се появят някакви трудности.
Благодаря на участвалите в това пътешествие, някои от които буквално петък вечерта взеха бързо решение и се надявам този ден да им е доставил също толкова емоция колкото и на мен.
Наистина - впечатлен съм!
Планината, върхът, пътят до него - страхотни. Гледката от горе е вълнуваща и.......Баташки снежник не се даде лесно!
Нямаше как да не напиша този увод преди самия разказ и снимки, защото това пътешествие определено ще го запомня.
Маршрут:
София -
Костенец - Белово -
с.Варвара - проходът Св.Константин -
яз.Батак - гр.Батак -
връх Баташки снежник -
Нова махала - Батак -
яз.Батак -
София
около 330км, от които към 30 са по черен път.
Събота, 03.11.2012.
7:30 часа сутринта, малко след изгрев слънце се намираме на сборния пункт - началото на магистрала Тракия. Небето - безоблачно и синьо. Сравнително топло и безветрено. Идеални условия за толкова късен месец като ноември.
Сибираме се съвсем на време 4-те джипа и 6-те участника.
Джиповете: Сузуки Джимни 1.3; Mitsubishi Shogun 3.5 V6; Toyota Land Cruiser 4.0 и моят Jeep Cherokee 4.0.
Потеглихме по магистралата и на отбивката към Костенец слезнахме от нея и поехме по по-живописната част от маршрута. Преминахме през доста села, в които видно джиповете са на почит и колоната ни зарадва мнозина ранобудници по улиците.
Стигнахме до началото на прохода, който не знам със сигурност как се нарича, но понеже в най-високата си част преминава през почивния комплекс Св.Константин го нарекох със същото име.
Тук можех да направядве няколко дузини фотоси, но предвид груповото ни предвижване ми стана неудобно да спирам толкова често.
Прекосихме превала и започнаха стръмните завои към язовир Батак.
Малко преди един завой за миг да пропуснем ето тази гледка. Снимах я от покрива на джипа. Вече белите зъбери на Рила.
Пътят излиза директно на самия язовир и тръгва покрай крайбрежието посока град Батак.
Синята вода на язовира...
...а тук пък зелена, отразяваща есенните корони на дърветата
и една синкава патица за колорит
Есенният пейзаж покрай язовира
И Баташки снежник, върхът към който сме се устремили
Красивата тойота на Страхил
Комплексът Цигов чарк и неговото отражение в спокойните води на Батак
Величествената Рила
Хванахме краткия път слизащ над град Батак и паркирахме джиповете до самия център.
Тук потърсих подходящи хора, които да разпитам за пътят ни нагоре. Намерих, но не походящите. Единственият знаещ маршрута към върха се оказа доста пийнал и разговорът придоби комичен характер.
Обясних му, че сме с джипове и искаме с тях да се качим, така че да ни каже подходящ маршрут.
- Ама хубави ли са джиповете? - попита той.
- Абе, хубави са - отвърнах аз.
- Имат 4X4 нали? Щото нагоре е кално, а аз с тия обувки (сочи ботушите си) се пързалям.
-
....
Обеща да ни покаже пътя, ако го качим с нас и го закараме на някаква сватба. Понеже не се намери желаещ да го качи решихме да си търсим други извори на информация.
На един площад видяхме сватбата и скупчени хора. Имаше група млади момчета с два джипа. Изглеждаха подходящи. Страхил ги разпита и дори предложиха да ни водят до началото на пътя. Така и стана.
Бързо изкачихме последните стръмни улици на града и се озовахме подножието на планината. Оттук ни посочиха по кой ръкав да поемем. Казаха само главният път и на едно място надясно към гората да следваме.
Не искахме точно това да учем, но:
-Пътят нагоре е само 9км и е лек, ще стигнете за нула време.
...
Ай, ай....а имах толкова надежди, че падналите вече дъждове и най вече след прочетените други разходки тук във форума до въпросния връх пътят ни ще бъде предизвикателен.
Страхил чувайки всичко това само подметна:
- 150 км асфалт до тук и сега само 10км по черно, добре ли е, а?
Въобще не подозирахме какво ни чака.
Никола със сузукито беше избрал точно него за тази разходка пред пикапа му Митсубиши L200 , за да се порадва по-силно на офроуд усещането.
Благодарихме на момчета и поехме нагоре. Първите кални локвички ги взимах с газ , поне малко да се оцапаме....
Спряхме на една поляна по нагоре, където пътят се разделяше на две. Никола беше последен и като пристигна каза, че малко по назад е видял предизвикателен и тесен улей покрай пътя. Никой не беше го забелязал, на което той отвърна:
-Ами като не знаете къде да гледате.
Така е, очите ми шареха наоколо само с мисълта за някой добър кадър с фотоапарата, а Никола търсеше само по-трудни участъци да си начеше крастата.
Върнахме се всички до улея и зазяпахме изпълненията на малкото сузуки.
Луда машинка, все едно по-голямо АТВ, минава почти навсякъде и се провира ловко като партизанин между клонаците.
Такааа, тук на кръстопътя трябваше да изберем посока. Предположихме, че това е дясното към гората, за което ни споменаха момчетата от Батак. Влезнахме в гората и запълзяхме по един готин път. Пътят много бързо се превърна в мрежа от пътища, която ни озадачи. Непрестанно се делеше на 2, дори на 3 ръкава и поемаше в различни посоки.
Навигацията твърдеше, че в момента сме по моторджойка пътека, която малко по-нагоре се превръща в пешеходна такава. Това не звучеше добре за нашите джипове и цел.
Решихме, че не е добра идея да грешим групово и Никола с Джимнито влезна в ролята на скаут. Докато ние хапвахме закуски, той се шмугна в гората и замина напред да разгледа пътищата. Върна се след 15 минути и каза, че за него било добре, но за големите джипове не знае как ще е. Каза, че пътят наистина преминавал в пътека, тясна с много клонаци.
Същевременно Страхо точно се бе върнал пеш от друг път и каза, че пак стигал до кръстопът и някакъв път слизал надолу.
Зазяпах се да видя какво предлага навигацията. Като цяло само моторджийски пътеки (зелената маркировка) и пешеходни пътеки (черна, единична пунктирана линия).
Единственият път годен за джипове беше червената маркировка от която по-рано се отклонихме към гората. Интересното бе, че тя не води до върха, а някъде по-средата на пътя до него вече придобива друг характер. Маркировката ставаше двоен пунктир, което според дължината на пунктираните линии означаваше hard или extreme участък. Какво значеше всичко това и колко точно е характеризирано от Garmin картата ни предстоеше да разберем.
Предложих да се върнем до маркираният път за джипове и да караме по него докато дойде hard/extreme участъкът и там вече ще видим какво ще правим.
Като цяло още от предната вечер пред компютъра ,планирайки маршрута ни единственият лесен достъп за джипове до върха бе от южната му част т.е. точно от другата страна на която бяхме в момента ние. Пътят до там е страшно заобиколен и ни удължаваше преходът с доста километри, което не бе в ничий интерес. Затова всички категорично искахме оттук някъде да го качим.
И така, тръгнахме да слизаме обратно 3-4 км до разклона на който се отклонихме от по-хубавия път. За да е по интересно не се върнахме по същия път, а хванахме малък, тесен и ерозирал път надолу, който Страхил откри.
Тук стана интересно от офроуд гледна точка. Аз лично съм софтаджия по нагласа и рядко си позволявам да си тествам джипа или да преминавам труден участък, само защото го има наблизо. Предпочитам да си пазя джипа здрав и да стигам целта си след което да се връщам цял и безпроблемно. Заради всичко това пътят ми хареса много. Джиповете се разкрачваха максимално, а някои оставаха и на по три гуми. Теснотията бе основен проблем и огромната тойота и дългата база на Shogun-a дадоха всичко от себе си да се проврът през теснотията.
Кефът беше налице, пък и никой не роптаеше, защото нали ни уверяваха как пътят бил лек и само 9км, така че сега ни бе паднало да изпитаме офроуд тръпката и да пробваме част от възможностите на машините.
Тук пак се сещам как ако знаехме какво ни чака нагоре едва ли щяхме да си губим времето по подобен весел начин. Денят в крайна сметка едвам ни стигна.
Сузукито на Никола взимаше всичко като на шега. Определено за него това е някаква детска игра и с по-големи и тежки джипове нещата изглеждат съвсем различно.
Върнахме се на основния път и тръгнахме отново напред. Нямаше и 2-3км да сме изминали и пак стигнахме до разклон. Кофтито е, че пътищата изглеждат еднакво ползвани и големи. Трудно е да се ориентираш кой е главен и кой второстепенен.
Избрахме разклона тръгващ нагоре, но скоро се уверих, че според навигацията и той се превръща напред в пешеходна пътека.
Спряхме отново за консултация.
Тук възникна още един проблем. Сузукито издваше лоши щракащи звуци и Никола се оплака, че на моменти му блокира предният мост/диференциал.
Чудеше се какво да прави. Дали да откача капачаките и съответно да остане само на задно предаване или да кара така докато се счупи нещо. За връщане и дума не ставаше. Никола не се примирява лесно.
Реши да продължава така - със задържаш преден мост.
Върнахме се пак до предния разклон и хванахме другия път.
Тук, дълбоко в планината стана влажно и рекички се стичаха и по пътя. Самият път тръгна по едно дере покрай близката река. Беше много красиво и диво някак.
Клонаци, клечки, огромни дървета - смесена гора, широколистна и иглослистна. Толкова гъста, че трудно достигаха слънчевите лъчи до пътя.
А където слънчевите лъчи пробиваха , буквално подпалваха цветовете на листата
Катерехме покрай реката нагоре. Непрестанно гледах навигацията и приближаващия участък маркиран като hard/extreme.
Пътят се влошаваше постепенно. Камъни, много влага, импровизирани дървени мостове пресичащи ту от едната , ту от другата страна на реката. Отвсякъде вливащи се дерета, донесни множество клонаци и пръст след изминалите дъждове. Минахме и покрай сечище, където бяха наредили трупите. Съвсем естевствено се замислях и за паднали и непочистени дървета. Отдясно се сля с нашия един стръмен, маркиран като моторджийски път. Значи навигацията не лъжеше, защото имаше такъв. Докато катерех нагоре вляво над нас в храстите забелязах нещо като бяла ламарина на кола. Казах: а, май видях джип!
Пътят ни отведе до него. Един мъж и жена бяха излезнали от него и гледаха разни неща. Веднага ги попитах дали сме на прав път за Баташки снежник. Отговорът беше разочароващ и негативен. Оказа, че пътят води до съседен връх и освен всичко е отрупан с паднали дървета. Явно това беше въпросния участък маркиран на нави картата.
Човекът каза, че е ловец и знае пътищата наоколо. Каза, че с нашите джипове сме можели да минем, макар и трудно, ако ги няма падналите дървета обаче. Но така или иначе сме на път не водещ до нашия връх, нямаше какво да му мислим. Трябваше да се върнем 3-4 километра назад и да тръгнем по моторджбийкия път, който забелязах по-рано отдясно.
Егаси работата, сефте карам по моторджийски пътеки, че дори по пътеки за туристи. Друг път нямало наблизо, така че или по него или се прибираме, защото точно беше минал обяд и време нямахме.
Хайде за пореден път обратно надолу.
Стигнахме до разклона и моторджийския път. Той хващаше стръмно нагоре.
Никола тръгна със сузукито напред като най-лек, за да преценява дали ще могат и тежките джипове да се качат. Тойотата и Паджерото/Шогунът бяха хем най-тежки хем с AT гуми.
Калчица имаше, стръмни наклони също. Гората беше толкова гъста, пътят толкова тесен, че ако дойдеше насрещен автомобил нямах идея как ще се разминаваме. Самият път беше и идълбан леко като улей от стичащата се вода.
Малко по нагоре гледам Никола спрял и слезнал от джипа. Това значеше , че или не става за каране или има пак кръстопът. Отново второто.
Ловецът ни каза никъде да не се отклоняваме и право напред и нагоре. Хубаво, обаче на места не е ясно кое е направо и кое на криво :-)
Докато се чудим накъде реших да тествам пътя наляво. Тръгнал нагоре и изведнъж се озовах пред паркирам в храстите огромен булдозер. Клоните са толкова гъсти, че буквално го видях на няколко метра пред мен. Боровите клонки пречат много. БУлдозерът явно беше скрит тук, но и нямаше как да се мине покрай него. Така поне е лесно, оставаше само един път.
Пътят може и да е бил моторджийска пътека, но в определен участък се беше качвал верижния изрод и беше изорал тесен път колкото да мине и един джип. Всичко това в гъстата гора и на кален и стръмен склон.
Джиповете се спрявяха, но най-неприятно бе като се плъзнеш странично на някой мокър камък или дънер и джипа се свлече леко странично към някой от минавашите на само 20 см стволове на боровете наоколо.
Митсубишито се справяше много добре с тези гуми. Разполагаше и със заден механичен блокаж. Боби малко по късно се повози в него и останал впечатлен от приятната возия и като цяло от модела. Двигателят също е сила голяма. Много добър джип.
Стръмно мина и излезнахме на малко по-широк и равен път.
Пак разклонения, но този път си личеше кой са нови и кой е освновният път.
Карахме все в гората. Много приятно място!
Е не е ли красиво?
На едно по-широко място, колкото да се съберат и 4-те джипа един до друг спряхме за кратка почивка. Сузукито все още се движеше и с четирите си колела и Никола, каза че засега няма притеснения.
Точно до нас имаше огромни две дървета, чийто стволове бяха обгоряли в основата си от напален огън. Ако се чудите как стават "случайните" пожари в горите, то ето как. За късмет, макар и с лисваща и обгоряла 1/4 от ствола в частта до земята дърветата не са се запалили
Тук един праг...
Джипът на една страна, борът на друга
Погледнах отново навигацията какво показва. Пътят по който се движехме беше маркиран с "B" като моторджийски, но по интересното бе, че напред той ставаше туристическа пътека.
Пффффф...какво ли значеше това?
Поредна спирка за почистване напред и преглед на ситуацията отблизо
Засега продължаваме. Разклонения вече няма, нещо нетипично и радостно, но пък ако имаше паднало дърво или свлечен участък напред нямахме вариант освен връщане обратно. Гората освен гъста беше и доста стръмна и осеяна с дерета и стръмни скатове. Просто нямаше варианти освен по пътя, докато има такъв и е възможен за джип.
Минахме най-после покрай една дивечова нива, която ни бе знак, че сме на прав път. Ловецът ни бе споменал за нея.
Това е. Бяхме на мястото, където според навигацията пътят от моторджийски преминаваше в пешеходен.
Първоначално разлика нямаше, но след километър два, примката започна да се затяга. Супер тясно.
Канари навсякъде, Паднали дървета и най-малкият проблем бяха клонаците. На места бяха така препречили пътя, че идея намаш какво има напред докато не ги преминеш.
"Стълбички" с доста тесен изход горе до дървото
Пътят освен тясна придоби и улейна форма. Улей широк колкото един джип и висок почти колкото него. Няма излизане от пътя. Или напред или назад.
Моето чероки вероятно идваше като най-широко, заради широкия си разкрач и гуми, така че където минех минаваше без проблем и голямата тойота на Страхил и Митсубишито.
А на места гумите буквално не се събираха в улея и захапваха страниците на пътя. Внимавах много да не разбордирам някоя гума, защото на места има и отвратителни камъни, които предпочитах да ги катеря, отколкото да рискувам да ги зажулвам с борда на гумата.
Имаше и такива участъци, но които стърчащите дънери и паднали дървета минаваха на 20см от багажника на покрива ми. Боби, моят пасажер слизаше на няколко пъти да маха дънери и клони.
Този участък си беше доста дълъг и явно наистина си е пътека, пък нищо, че и джипове пълзят на косъм.
Страничен наклон от 25 градуса - един участък явно свлачище.
По рано като написах, че от офроуд гледна точка пътят ми доста удоволствие имах предвид точно тези моменти.
Чиста си пътека
Баташки снежник не се даваше и продължаваше да ни тормози. Пътят ставаше все по тесен , каменист и забулен в борови клонки. На места дори не се виждаше и просто караш в същата посока между дърветата.
.Набързо потегнах джимнито,не ми се ходи с пикапа след като имам въшката и хайде на уговорената среща.
.
. А, Джимнито е като АТВ с покрив- уникално проходима машинка
.
Коментар