Tweet
В петъка разгледахме вариантите за бягство от софийската жега и се спряхме на този с най-голяма надморска височина - излет на палатка край яз. "Широка поляна" в една от любимите ни планини - Родопите.
За да избегнем задръстванията и жегите се изнесохме от София раничко и поради това - безпроблемно. Към 10 ч. бяхме до яз. "Батак" и вместо по асфалта към Доспат, подхванахме едно пътче, което започва от горния край на ски-пистата и което не можахме да минем при майската разходка.
Пътчето беше много приятно
Ако имаше и малко калчица, щеше да е хептен весело ...
Я да не забравя да обърна шнорхела в "горско" положение, че вече има прецеденти ...
Продължаваме през гората
По-нагоре трасето е вече съвсем леко
Харесваме си я тази планина и това си е. В Стара планина също имаше хубави местенца, но поне тази част на Родопите за нас си е цялата едно хубаво местенце ...
Сама джипка си е малко скучно все пак ...
Стигнахме до мястото на бивака ...
и набързо разпънахме палатката.
Тъй като останалата част от компанията си имаше други занимания ...
и нямаше мераклии да си търсят белята из горите, ние решихме да си направим едно соло за Патрул и екипаж, като си потърсим интересни пътчета в района на яз. "Широка поляна".
Схемата беше - караме по пътя, доде видим някое интересно изглеждащо отклонение и оттам се набиваме в гората ...
На много места се изискваше добро зрение и малко късмет за да не се загубят едва забележимите следи ...
а, в края на краищата, някои от пътчетата просто изчезваха в гъстата гора ...
Като свърши пътят, а теренът и гората не позволяват да се кара без път - хайде обратно и търсим следващото интересно пътче.
Много паднали дървета из Родопите, много нещо ...
Пък и дебело! Това го заобикаляме ...
Липсата на кал се компенсираше с наличие на камъни. На места - доста големи ...
Видях на картата едно "червено" пътче, което беше прекъснато от един участък, обозначен като ВН , т.е. за мотори, трудно.
Е, по този повод решихме да погледнем с едно оченце за какво става дума.
По едно, на места интересно, горско пътче стигнахме дотук ...
и пътят взе, че изчезна ...
Равната ливадка долу ми изглеждаше доста съмнителна, заради виещото се из нея поточе и свежата зелена трева на доста места.
Реших, че там няма да се пъхам без предварително да сме минали пеша, че наоколо нямаше едно дърво на което да мога да закача въжето на лебедката, ако се наложи ...
По отсрещния склон се виждаха някакви следи като от колела, но преди да проверим там, навигаторката хвана гората ...
и след малко вика "Ела да видиш какво пътче съм ти намерила ... "
Мдаааа, миналата година по това време и през ум нямаше да й мине да нарича това "път", а и дума да не става да ми предлага да караме по него ...
Беше ясно, че това не е точно пътят, който бяхме тръгнали да търсим, но видях на картата, че сме близо до едно от местата, до които бяхме стигнали по-рано през деня и се бяхме отказали. Та решихме сега да проверим дали няма да можем да пробием до там ...
На няколкостотин метра от целта трасето се превърна по-скоро в пътека, осеяна тук там с едри камъни ...
Нищо особено страшно, но насред баира имаше "бариера" ...
Баир - добре, камъни - добре, ама ...
това трябваше да го сека/режа на ръка поне на 2 места и после с все още контузения крак да се напъвам да го избутам встрани от пътя ...
Решихме, че днес не ни се влиза в ролята на канадски дървосекачи и се върнахме долу на откритото ...
Намерихме си брод през поточето и минахме на отсрещния склон за да проверим накъде водят следите, които се виждаха.
Оказа се, че точно там е пътят, който бяхме тръгнали да търсим. С влизането в гората налетяхме на доста едри камъни, един от които ни напомни приказката "God forgives, rocks don't" ...
Въпреки камъните, все още беше проходимо, но разузнаването докладва, че на 50-на метра напред пътят ни отново е преграден от дебелшко дърво, което беше паднало така, че под него нямаше минаване ...
Пак направихме "кръгом". Поради напредналото време решихме да завършим деня с лека опознавателна разходка до яз. "Тошков чарк".
Пътят дотам беше безпроблемен.
На следващия ден извъртяхме един 100-на километров, но лек маршрут. Започнахме с преминаване по отбелязяния със синьо (минато с АТВ) път по южния бряг на яз. "Голям Беглик".
В същност, пътят си е чакълест и напълно проходим и за лека кола.
Както и на "Широка поляна", бреговете на Беглик-а бяха пълни с народ. Всяко годно за бивак местенце беше заето ...
От язовира свихме на юг по посока Сърница. Както вече бях споменал, миналата година един човек от Сърница ме отказа да се качвам по този път към Беглика, щото бил много изровен от водата, с огромни дупки, та той едва бил минал с Нива-та.
Нищо подобно! Път като път. Ако не бяха няколко по-"рошави" места, няма проблем да се мине и с по-височка лека кола. За джип - никакви ядове. Е, ако теренът е кален, при качване от Сърница нагоре на някои места може и да има малко екшън, но иначе трасето си е доказателство на приказката "Не вярвай на местните" ...
От Сърница - покрай Доспат ...
и през Борино - обратно към "Широка поляна".
След хижа "Орфей" пак кривнахме от "царския" път и хванахме едно коловозесто пътче, което изглеждаше като да сече един голям завой.
Е, на едно място коловозите от виетнамка се оказаха въздълбочки за Патрула, та отнесохме някой и друг камък отдолу ...
След коловозите започна едно приятно изкачване по затревен път нагоре през гората. Ама и тук се видя, че в гората трябва да се внимава постоянно.
Както се катерехме весело нагоре и слънцето ни светеше в очите, на едно място, в сянката точно преди влизане в гората, в туфа трева по средата на пътя в последния момент мернах един гаден пън. Успях само да сваля крака от гата и в следващия момент бяхме заседнали на него. Слава богу, нямаше нищо счупено и изкривено ...
Малко по-нагоре пътят свърши. Опитите ни да намерим трасе за да излезем на пътя за "Широка поляна" бяха безуспешни, поради което се върнахме обратно. После видяхме, че ако бяхме стигнали до пътя през гората, сме щели да се вкараме в приключение. Защото склонът над пътя от тази страна беше доста висок и стръмен, та слизането щеше да е, много меко казано, проблематично ...
Общо взето, с това приключи интересното за деня.
В късния следобед поехме към София, като единственото за отбелязване по обратния път беше разминаването с един повдигнат черен голф с номер СО ...
Иначе много ме гризеше дали да не тръгна по-рано към София по черно, но 90-ната километра през планината до Якоруда ми се видяха малко множко за сама джипка. Най-много ме притесняваше голямата вероятност пътят на повече от едно място да е преграден от паднали дървета, които да ни забавят много (както в същност се случи при майския преход из Родопите) ...
За да избегнем задръстванията и жегите се изнесохме от София раничко и поради това - безпроблемно. Към 10 ч. бяхме до яз. "Батак" и вместо по асфалта към Доспат, подхванахме едно пътче, което започва от горния край на ски-пистата и което не можахме да минем при майската разходка.
Пътчето беше много приятно
Ако имаше и малко калчица, щеше да е хептен весело ...
Я да не забравя да обърна шнорхела в "горско" положение, че вече има прецеденти ...
Продължаваме през гората
По-нагоре трасето е вече съвсем леко
Харесваме си я тази планина и това си е. В Стара планина също имаше хубави местенца, но поне тази част на Родопите за нас си е цялата едно хубаво местенце ...
Сама джипка си е малко скучно все пак ...
Стигнахме до мястото на бивака ...
и набързо разпънахме палатката.
Тъй като останалата част от компанията си имаше други занимания ...
и нямаше мераклии да си търсят белята из горите, ние решихме да си направим едно соло за Патрул и екипаж, като си потърсим интересни пътчета в района на яз. "Широка поляна".
Схемата беше - караме по пътя, доде видим някое интересно изглеждащо отклонение и оттам се набиваме в гората ...
На много места се изискваше добро зрение и малко късмет за да не се загубят едва забележимите следи ...
а, в края на краищата, някои от пътчетата просто изчезваха в гъстата гора ...
Като свърши пътят, а теренът и гората не позволяват да се кара без път - хайде обратно и търсим следващото интересно пътче.
Много паднали дървета из Родопите, много нещо ...
Пък и дебело! Това го заобикаляме ...
Липсата на кал се компенсираше с наличие на камъни. На места - доста големи ...
Видях на картата едно "червено" пътче, което беше прекъснато от един участък, обозначен като ВН , т.е. за мотори, трудно.
Е, по този повод решихме да погледнем с едно оченце за какво става дума.
По едно, на места интересно, горско пътче стигнахме дотук ...
и пътят взе, че изчезна ...
Равната ливадка долу ми изглеждаше доста съмнителна, заради виещото се из нея поточе и свежата зелена трева на доста места.
Реших, че там няма да се пъхам без предварително да сме минали пеша, че наоколо нямаше едно дърво на което да мога да закача въжето на лебедката, ако се наложи ...
По отсрещния склон се виждаха някакви следи като от колела, но преди да проверим там, навигаторката хвана гората ...
и след малко вика "Ела да видиш какво пътче съм ти намерила ... "
Мдаааа, миналата година по това време и през ум нямаше да й мине да нарича това "път", а и дума да не става да ми предлага да караме по него ...
Беше ясно, че това не е точно пътят, който бяхме тръгнали да търсим, но видях на картата, че сме близо до едно от местата, до които бяхме стигнали по-рано през деня и се бяхме отказали. Та решихме сега да проверим дали няма да можем да пробием до там ...
На няколкостотин метра от целта трасето се превърна по-скоро в пътека, осеяна тук там с едри камъни ...
Нищо особено страшно, но насред баира имаше "бариера" ...
Баир - добре, камъни - добре, ама ...
това трябваше да го сека/режа на ръка поне на 2 места и после с все още контузения крак да се напъвам да го избутам встрани от пътя ...
Решихме, че днес не ни се влиза в ролята на канадски дървосекачи и се върнахме долу на откритото ...
Намерихме си брод през поточето и минахме на отсрещния склон за да проверим накъде водят следите, които се виждаха.
Оказа се, че точно там е пътят, който бяхме тръгнали да търсим. С влизането в гората налетяхме на доста едри камъни, един от които ни напомни приказката "God forgives, rocks don't" ...
Въпреки камъните, все още беше проходимо, но разузнаването докладва, че на 50-на метра напред пътят ни отново е преграден от дебелшко дърво, което беше паднало така, че под него нямаше минаване ...
Пак направихме "кръгом". Поради напредналото време решихме да завършим деня с лека опознавателна разходка до яз. "Тошков чарк".
Пътят дотам беше безпроблемен.
На следващия ден извъртяхме един 100-на километров, но лек маршрут. Започнахме с преминаване по отбелязяния със синьо (минато с АТВ) път по южния бряг на яз. "Голям Беглик".
В същност, пътят си е чакълест и напълно проходим и за лека кола.
Както и на "Широка поляна", бреговете на Беглик-а бяха пълни с народ. Всяко годно за бивак местенце беше заето ...
От язовира свихме на юг по посока Сърница. Както вече бях споменал, миналата година един човек от Сърница ме отказа да се качвам по този път към Беглика, щото бил много изровен от водата, с огромни дупки, та той едва бил минал с Нива-та.
Нищо подобно! Път като път. Ако не бяха няколко по-"рошави" места, няма проблем да се мине и с по-височка лека кола. За джип - никакви ядове. Е, ако теренът е кален, при качване от Сърница нагоре на някои места може и да има малко екшън, но иначе трасето си е доказателство на приказката "Не вярвай на местните" ...
От Сърница - покрай Доспат ...
и през Борино - обратно към "Широка поляна".
След хижа "Орфей" пак кривнахме от "царския" път и хванахме едно коловозесто пътче, което изглеждаше като да сече един голям завой.
Е, на едно място коловозите от виетнамка се оказаха въздълбочки за Патрула, та отнесохме някой и друг камък отдолу ...
След коловозите започна едно приятно изкачване по затревен път нагоре през гората. Ама и тук се видя, че в гората трябва да се внимава постоянно.
Както се катерехме весело нагоре и слънцето ни светеше в очите, на едно място, в сянката точно преди влизане в гората, в туфа трева по средата на пътя в последния момент мернах един гаден пън. Успях само да сваля крака от гата и в следващия момент бяхме заседнали на него. Слава богу, нямаше нищо счупено и изкривено ...
Малко по-нагоре пътят свърши. Опитите ни да намерим трасе за да излезем на пътя за "Широка поляна" бяха безуспешни, поради което се върнахме обратно. После видяхме, че ако бяхме стигнали до пътя през гората, сме щели да се вкараме в приключение. Защото склонът над пътя от тази страна беше доста висок и стръмен, та слизането щеше да е, много меко казано, проблематично ...
Общо взето, с това приключи интересното за деня.
В късния следобед поехме към София, като единственото за отбелязване по обратния път беше разминаването с един повдигнат черен голф с номер СО ...
Иначе много ме гризеше дали да не тръгна по-рано към София по черно, но 90-ната километра през планината до Якоруда ми се видяха малко множко за сама джипка. Най-много ме притесняваше голямата вероятност пътят на повече от едно място да е преграден от паднали дървета, които да ни забавят много (както в същност се случи при майския преход из Родопите) ...
Чудесно сте си изкарали, но и вие като нас сте се носили "без посока" което леко обезкуражава и прави трака доста рошав (напред-назад и пак напред
Коментар