Tweet
С котки и снегоходки в Рила
/22 - 24 април 2006
По Калините и ръба Баучер
Пак беше време за любимата планина...
След любезната покана на Аспарух /която идеално съвпадаше с плановете ми за няколко дневно скитосване из Рила / се озовах в събота сутрин на автогара”Юг”.Там бяха Аспарух и Слави, а едно момче чакаше приятеля си – пак за Рила.
В Самоков се разделихме – Слави пое за Белмекен през х. Чакъра А ние с Аспарух – от Гьолечица тръгнахме към х.Вада , където ни чакаше Вангел.Малко сладки приказки – и поехме през гората към Зелени рид.Изкачването нагоре беше като балсам за изтерзаната ми от града душа.Малък инцидент с загубена и намерена шапка разведри обстановката и даде повод за безобидни шегички...
Малко преди края на гората с Вангел сложихме снегоходките, а Аспарух припкаше напред по дествения сняг като Исус по водата. 20 – кг. ми раница си каза думата и взех да сдавам багажа.Вангел си крачеше нагаре без да мрънка .Аспарух нямашe никакви проблеми с 3-те кила на гърба си./обаче имам дълбоки подозрения, че дори ида си бяхме сменили раниците,както той многократно ми предлагаше, а аз упорито отказвах – положението пак щеше да е същото...
Довлякохме се до къщичката на Кире Чугуно – и там си взех малко въздух.
Не мога да не спомена култовите надписи по стените отвътре...
Втората част от пътя ми се видя по-лека / понеже бяхме набрали височина пък и гледките бяха страхотни, докато ги имаше / Циркуса на Урдините езера си е вълшебен – струва си да го видиш...
Зор си беше изкачването на Зелени камък, но водата от камъка беше най сладката , която съм пил в планината / е след тая дето ми я отпусна Вангел /Там някъде в мъглата преди Раздела ни настигнаха двете момчета от автогарата.Поехме петима по острите ръбове с тук там – снежни козирки по тях.Неусетно се появи и Раздела – подрънках малко на камбаните и хукнах да догонвам другите надолу към х.И.Вазов.Последва едно дълго слизане и след 10 часа се настаних до печката в хижата.Хижаря Венци е печен китарист а другия Макс си беше странна птица.Организираха откопаване на хижата от снега – не стига че си бъхтал цял ден, а сега хващай лопатата. Нямах нито сили нито желание за това...Но другите доста се потрудиха.
Вечерта – купон на свещи.Тортата на Аспарух, стъклената бутилка на Вангел и пияните ми вишни бяха оцелели и допълнително ни подгряха,.както и домашната Едва дочаках полунощ – все пак Великден беше...счупихме малко боядисани яйца ,почесахме си езиците за бога и за това какво търсим и намираме в планината Винаги научавам по нещо – сега се сблъсках със сентенцията „ Човек намира на върха само това , което е взел със себе си”...на другия ден я изпитах на гърба си...
Накрая - в чувалчето...Бяхме 7 човека в цялата хижа.
В неделя сутринта Аспарух и Вангел поеха към Рилските езера, другите отидоха да Довършват откопаването на хижата , а аз поех към Калинините върхове сам. Вчера щом ги видях ми паднаха на сърцето – типични алпийски игли.... Със снегоходките затъвах около 10 см. Времето – поносимо.Изкачването беше голямо удоволствие Стигнах под стената на големия Калин и изведнъж Наклона се промени – стана много стръмно.Извадих пикела и продължих вече по-внимателно.Наближавайки билния ръб се озовах на един 70-градусов заледен склон над р. Елешница, която гръмолеше доста по-надолу....
Тук за първи път разиграх упражнението – смяна на снегоходки с котки В неудобна поза и на още по-неудобно място.Въздушно , на върха на котките започнах преодоляването на последните няколко метра.Стигнах под средно голяма снежна козирка – пробих я /молейки се да не падне / и се озовах на билния ръб. Оттам – нагоре и надясно по ръба към върха – пак затъване яко имаше. Последва смяна тоя път на котки със снегоходки.Изкачих се горе – гледки замайващи, купон!Изведнъж як черен облак се появи от нищото и затрещяха Гръмотевици....Не беше много здравословно да се размотава човек на 2668 м...
При скоростното изнасяне назад , на въпросния склон неминуемото се случи – този път бях със снегоходки – пласмасата се плъзна по леда и .... за малко да сляза по бързия начин при реката...Увиснах на пикела – той някак си се оказа забит в леда и това ме спаси.Тук си спомних думите на Аспарух, че щеките помагат, но пикела може да те спаси.... – горещо ги поддържам.../ Набрах се на пикела закрепих се на стената и за пореден път разиграх упражнението – смяна на снегоходки с котки.Междувременно бурята започна – вятър , сняг и мъгла...Започнах полека да слизам , след опасния склон вече нямаше проблем , освен че снежната виелица ми беше заличила следите и хижата се беше скрила в мъглата.С малко късмет я намерих след не-дълго лутане. Само ще кажа че като се прибрах в хижата пак бях със снегоходките....
Вечерта купона вече беше в намален състав а и домашната свърши – време бе да си ходим. Спътниците ми решиха за слизат по р.Бистрица към Дупница заедно с хижарите, а аз бях за слизане към Рилския манастир. В понеделник сутринта ч 7 и 30 тръгнах от хижата без да имам ясна представа какво ме очаква . Времето бяше ясно и поех направо през Мокришки рид, Надявайки се да уцеля коловете от другата му страна.Снегоходките ми затъваха Около 5 см – вървеше се леко.Отляво се издигаше Вазов връх/2669м / а напред беше вр.Върла / 2593м/. Мъглата ме изненада – докато се обърна - всичко стана Бяло мляко.Пресякох някакви животински следи и тръгнах по тях, правейки сметка че първичните им инстинкти за по-надежни от глупавата ми самонадеяност!
Взеха да ми минават черни мисли през главата, когато за неописуема радост От мъглата изплува кол с азимут!После и друг...Маркировката ме отведе до билото на Върла и там свърши!Пробих козирката и се качих на ръба му – от юг нямаше мъгла и пред мен се появи в цялия си блясък Черни рид! Величествена гледка!Остър снежен ръб – отляво – почти вертикални склонове към река Друшльовица с големи надвиснали козирки, отдясно – много стръмни склонове към познатата ми Елешница.Коловете водеха отстрани по козирките...И пак старата дилема: котки или снегоходки !!!С котките затъваш като грешен дявол, а със снегохоките можеш да се подхлъзнеш и да отидеш пак по дяволите. И соломоновското решение – на най опасните участъци с котки , а на останалите със снегоходки.Изобщо в края на рида бях станал спец по смяна на тия два така необходими атрибута.Вчерашната изцепка ми държеше влага и бях много внимателен.Бях стигнал до вр.Баучер/2152 м/и се любувах на южната стена на Еленин връх и Иглите /отдаден на стари спомени /когато пак ме връхлетя вчерашната ми позната – гръмотевичната буря.Снега стана мокър и понеже вече ми беше писнало да ги с;шеням, започнах да се плъзгам надолу със снегоходките като със ски.Почти стигнах гората и ме запра здрав дъжд. Много странен беше този дъжд – всеки път когато си слагах дъждобрана – и той спираше!Накрая постигнахме компромис – аз се спусках надолу с дъждобран, потейки се в плаща / проклинайки майката Природа / за да не вали!
Така и стана...Пътеката в гората ми се стори като алея след снежните ръбове горе...
Виеше ми се свят от спускането към долния свят, когато в 14 часа изкочих на Рилския манастир.Гледката на тълпите с мерцедесите ме удари като чук по главата!
По върховете нямаше жива душа – а тук – стълпновение!
Гледаха ме като изкопаемо.Аз – мокър, кален, с пелерина, на раницата ми висяха котки,снегоходки,пикел,канче и шалте,подпирах се с щеката като с гега. В този поклоннически вид нахълтах в Светата обител и запалих свещ за щастливото Спускане в неизвесното....и в 15 часа хванах директния рейс за София.
Чак на другия ден в офиса разбрах че лицето ми е почервеняло от слънцето и вятъра , а около очите имам бели кръгове от очилата.Не ме бъзикаха много обаче като рабраха за какво иде реч, милите ми колеги!
Жоро
http://planinari.info/200604_kotki.htm
/22 - 24 април 2006
По Калините и ръба Баучер
Пак беше време за любимата планина...
След любезната покана на Аспарух /която идеално съвпадаше с плановете ми за няколко дневно скитосване из Рила / се озовах в събота сутрин на автогара”Юг”.Там бяха Аспарух и Слави, а едно момче чакаше приятеля си – пак за Рила.
В Самоков се разделихме – Слави пое за Белмекен през х. Чакъра А ние с Аспарух – от Гьолечица тръгнахме към х.Вада , където ни чакаше Вангел.Малко сладки приказки – и поехме през гората към Зелени рид.Изкачването нагоре беше като балсам за изтерзаната ми от града душа.Малък инцидент с загубена и намерена шапка разведри обстановката и даде повод за безобидни шегички...
Малко преди края на гората с Вангел сложихме снегоходките, а Аспарух припкаше напред по дествения сняг като Исус по водата. 20 – кг. ми раница си каза думата и взех да сдавам багажа.Вангел си крачеше нагаре без да мрънка .Аспарух нямашe никакви проблеми с 3-те кила на гърба си./обаче имам дълбоки подозрения, че дори ида си бяхме сменили раниците,както той многократно ми предлагаше, а аз упорито отказвах – положението пак щеше да е същото...
Довлякохме се до къщичката на Кире Чугуно – и там си взех малко въздух.
Не мога да не спомена култовите надписи по стените отвътре...
Втората част от пътя ми се видя по-лека / понеже бяхме набрали височина пък и гледките бяха страхотни, докато ги имаше / Циркуса на Урдините езера си е вълшебен – струва си да го видиш...
Зор си беше изкачването на Зелени камък, но водата от камъка беше най сладката , която съм пил в планината / е след тая дето ми я отпусна Вангел /Там някъде в мъглата преди Раздела ни настигнаха двете момчета от автогарата.Поехме петима по острите ръбове с тук там – снежни козирки по тях.Неусетно се появи и Раздела – подрънках малко на камбаните и хукнах да догонвам другите надолу към х.И.Вазов.Последва едно дълго слизане и след 10 часа се настаних до печката в хижата.Хижаря Венци е печен китарист а другия Макс си беше странна птица.Организираха откопаване на хижата от снега – не стига че си бъхтал цял ден, а сега хващай лопатата. Нямах нито сили нито желание за това...Но другите доста се потрудиха.
Вечерта – купон на свещи.Тортата на Аспарух, стъклената бутилка на Вангел и пияните ми вишни бяха оцелели и допълнително ни подгряха,.както и домашната Едва дочаках полунощ – все пак Великден беше...счупихме малко боядисани яйца ,почесахме си езиците за бога и за това какво търсим и намираме в планината Винаги научавам по нещо – сега се сблъсках със сентенцията „ Човек намира на върха само това , което е взел със себе си”...на другия ден я изпитах на гърба си...
Накрая - в чувалчето...Бяхме 7 човека в цялата хижа.
В неделя сутринта Аспарух и Вангел поеха към Рилските езера, другите отидоха да Довършват откопаването на хижата , а аз поех към Калинините върхове сам. Вчера щом ги видях ми паднаха на сърцето – типични алпийски игли.... Със снегоходките затъвах около 10 см. Времето – поносимо.Изкачването беше голямо удоволствие Стигнах под стената на големия Калин и изведнъж Наклона се промени – стана много стръмно.Извадих пикела и продължих вече по-внимателно.Наближавайки билния ръб се озовах на един 70-градусов заледен склон над р. Елешница, която гръмолеше доста по-надолу....
Тук за първи път разиграх упражнението – смяна на снегоходки с котки В неудобна поза и на още по-неудобно място.Въздушно , на върха на котките започнах преодоляването на последните няколко метра.Стигнах под средно голяма снежна козирка – пробих я /молейки се да не падне / и се озовах на билния ръб. Оттам – нагоре и надясно по ръба към върха – пак затъване яко имаше. Последва смяна тоя път на котки със снегоходки.Изкачих се горе – гледки замайващи, купон!Изведнъж як черен облак се появи от нищото и затрещяха Гръмотевици....Не беше много здравословно да се размотава човек на 2668 м...
При скоростното изнасяне назад , на въпросния склон неминуемото се случи – този път бях със снегоходки – пласмасата се плъзна по леда и .... за малко да сляза по бързия начин при реката...Увиснах на пикела – той някак си се оказа забит в леда и това ме спаси.Тук си спомних думите на Аспарух, че щеките помагат, но пикела може да те спаси.... – горещо ги поддържам.../ Набрах се на пикела закрепих се на стената и за пореден път разиграх упражнението – смяна на снегоходки с котки.Междувременно бурята започна – вятър , сняг и мъгла...Започнах полека да слизам , след опасния склон вече нямаше проблем , освен че снежната виелица ми беше заличила следите и хижата се беше скрила в мъглата.С малко късмет я намерих след не-дълго лутане. Само ще кажа че като се прибрах в хижата пак бях със снегоходките....
Вечерта купона вече беше в намален състав а и домашната свърши – време бе да си ходим. Спътниците ми решиха за слизат по р.Бистрица към Дупница заедно с хижарите, а аз бях за слизане към Рилския манастир. В понеделник сутринта ч 7 и 30 тръгнах от хижата без да имам ясна представа какво ме очаква . Времето бяше ясно и поех направо през Мокришки рид, Надявайки се да уцеля коловете от другата му страна.Снегоходките ми затъваха Около 5 см – вървеше се леко.Отляво се издигаше Вазов връх/2669м / а напред беше вр.Върла / 2593м/. Мъглата ме изненада – докато се обърна - всичко стана Бяло мляко.Пресякох някакви животински следи и тръгнах по тях, правейки сметка че първичните им инстинкти за по-надежни от глупавата ми самонадеяност!
Взеха да ми минават черни мисли през главата, когато за неописуема радост От мъглата изплува кол с азимут!После и друг...Маркировката ме отведе до билото на Върла и там свърши!Пробих козирката и се качих на ръба му – от юг нямаше мъгла и пред мен се появи в цялия си блясък Черни рид! Величествена гледка!Остър снежен ръб – отляво – почти вертикални склонове към река Друшльовица с големи надвиснали козирки, отдясно – много стръмни склонове към познатата ми Елешница.Коловете водеха отстрани по козирките...И пак старата дилема: котки или снегоходки !!!С котките затъваш като грешен дявол, а със снегохоките можеш да се подхлъзнеш и да отидеш пак по дяволите. И соломоновското решение – на най опасните участъци с котки , а на останалите със снегоходки.Изобщо в края на рида бях станал спец по смяна на тия два така необходими атрибута.Вчерашната изцепка ми държеше влага и бях много внимателен.Бях стигнал до вр.Баучер/2152 м/и се любувах на южната стена на Еленин връх и Иглите /отдаден на стари спомени /когато пак ме връхлетя вчерашната ми позната – гръмотевичната буря.Снега стана мокър и понеже вече ми беше писнало да ги с;шеням, започнах да се плъзгам надолу със снегоходките като със ски.Почти стигнах гората и ме запра здрав дъжд. Много странен беше този дъжд – всеки път когато си слагах дъждобрана – и той спираше!Накрая постигнахме компромис – аз се спусках надолу с дъждобран, потейки се в плаща / проклинайки майката Природа / за да не вали!
Така и стана...Пътеката в гората ми се стори като алея след снежните ръбове горе...
Виеше ми се свят от спускането към долния свят, когато в 14 часа изкочих на Рилския манастир.Гледката на тълпите с мерцедесите ме удари като чук по главата!
По върховете нямаше жива душа – а тук – стълпновение!
Гледаха ме като изкопаемо.Аз – мокър, кален, с пелерина, на раницата ми висяха котки,снегоходки,пикел,канче и шалте,подпирах се с щеката като с гега. В този поклоннически вид нахълтах в Светата обител и запалих свещ за щастливото Спускане в неизвесното....и в 15 часа хванах директния рейс за София.
Чак на другия ден в офиса разбрах че лицето ми е почервеняло от слънцето и вятъра , а около очите имам бели кръгове от очилата.Не ме бъзикаха много обаче като рабраха за какво иде реч, милите ми колеги!
Жоро
http://planinari.info/200604_kotki.htm
Коментар