Tweet
Началото на съботния ден няма да го запомним с нищо особено – надпредвара с времето и километрите по пътя към София, скучна магистрала, задръствания, сивота и намръщени хора. Дори изгрева не успяхме да видим, дъжд ни валя, добре само, че не бяхме с мотора.
Както и да е, интересното започна късния следобед. Напуснахме столицата и за разнообразие решихме да проверим как е подбалканския път след зимата. Дупки, пясък, хубаво си изкарвахме, но на пътя се появи табела. Арабаконак. Точно до нея една баба продава мед.
Какво има там?
А, нищо, паметник и нищо друго, не е интересно.
Ама, шило в торба стои ли? Ляв мигач и след малко сме в подножието на паметника. Небето навъсено, аха да завали, но вече се усеща дъха на пролетта. В подножието горските удрят марки на дървен материал, в далечината няколко коня търсят свежи листа, а сред дърветата се вижда паметника.
Запознаваме се с историята на мястото, табелата, макар и малко позастреляна, все още стои на мястото си.
Тази табела не знам на къде води ...
Но признателните потомци май са позабравили това място. Предполагам се сещат за него само за различни чествания, но то си иска и постоянни грижи. Плочките ги няма, а самия монумент е започнал да се руши на едно, две места.
Отдавна не бях виждал голям мравуняк, а тук имаше цели 3! Мравките си щъкаха по техни си нещица и никакво внимание не ни обърнаха.
Потегляйки си говорим за историята, а времето явно подразбрало тъмните ни мисли, още повече се сговнясва. Започва да пръска дъжд и пада мъгла. Пътя и той - доста "приятни" дупки, запълнени с вода. Хем плиска, хем разваля настроението.
Следващата спирка е срещу Буново. Мемориален комплекс "Васил Левски" построен съвсем скоро - 2007 г. Похвално за усилията на строителите дарители.
В Буново се намира и най-високият железопътен мост в България, макар селото да е много по-известно с трагичния атентат през 1985 г.
Пеейки си "Хубава си моя горо" продължаваме на юг. Пръските във въздуха се увеличават, но съвсем скоро са не от небето, а от водопада над село Антон.
От нета съм насъбрал инфо за селото и за интересните места около него като Еленската базилика и местността "Казаните", но днес нямаме време и се налага да продължим. Пада гъста мъгла. Тук хората не са ли чували за лятото??? По нашия край вече ходим с къси гащи, а тук комините на печките все още пушат.
Почти на сляпо, намирам отбивката за местността Зли дол над Клисура. Отново няма табели и мога да разчитам само на намереното в нета. Случайно виждам и табела. Е, вярно че е малка - с размери 10 на 10 см, но все пак е нещо
"... Военният съвет определил изработването на едно от черешовите топчета да стане на Зли дол. За протогер, който да извести клисурци да не се плашат, че ще се пробва новото оръдие, избрали Иван Танков. Иван бил млад, около 30-годишен, но от как се помнел все козар бил. Най се бил прочул тоя бабанка отпреди една година, когато из Клисура се разнесла мълвата, че Иван ходил да лови живи мечета в Хайдушки дол. Оттогава му измислили новия прякор – Боримечката"
Мислим си за саможертвата, която са направили тези хора, че ние като айляци, волно да обикаляме из Родината. и си даваме сметка, че все по-малко хора го оценят, младите май други неща ги вълнуват ...
Следва бърз рейд до Ичера, селото в което е минало детството ми.
Няколко снимки, които правим на следващия ден, за да възбудя интереса, но за селото ще разкажа подробно друг път.
Вечер тук се спи прекрасно. Чуваш тишината. Ама, в буквалния смисъл - тук-таме някое куче се обажда, в далечината фона на Луда Камчия, а птичките се надпредварват да пеят. Въздуха е студен и кристално чист ... опа, вярно, друг път ще разказвам ...
Винаги, когато съм си тръгвал от Ичера, баща ми е показвал на километър пред Градец, точно след Караджейката, останки от крепост. И винаги съм се чудел - дали наистина е така?
Изгледа на запад,
на изток
и на север.
Остатъците от крепостната стена.
Иманярите са копнали на десетина места.
Още сгради.
А, ето това е плана на самата крепост - Вавово кале.
Разгледахме и там, а небето ни изпрати с малки облачета и силно слънце.
Навсякъде жужат насекоми, птички пеят, а дърветата се отърсват от зимния си сън.
Пролетта е във вихъра си!!!
Както и да е, интересното започна късния следобед. Напуснахме столицата и за разнообразие решихме да проверим как е подбалканския път след зимата. Дупки, пясък, хубаво си изкарвахме, но на пътя се появи табела. Арабаконак. Точно до нея една баба продава мед.
Какво има там?
А, нищо, паметник и нищо друго, не е интересно.
Ама, шило в торба стои ли? Ляв мигач и след малко сме в подножието на паметника. Небето навъсено, аха да завали, но вече се усеща дъха на пролетта. В подножието горските удрят марки на дървен материал, в далечината няколко коня търсят свежи листа, а сред дърветата се вижда паметника.
Запознаваме се с историята на мястото, табелата, макар и малко позастреляна, все още стои на мястото си.
Тази табела не знам на къде води ...
Но признателните потомци май са позабравили това място. Предполагам се сещат за него само за различни чествания, но то си иска и постоянни грижи. Плочките ги няма, а самия монумент е започнал да се руши на едно, две места.
Отдавна не бях виждал голям мравуняк, а тук имаше цели 3! Мравките си щъкаха по техни си нещица и никакво внимание не ни обърнаха.
Потегляйки си говорим за историята, а времето явно подразбрало тъмните ни мисли, още повече се сговнясва. Започва да пръска дъжд и пада мъгла. Пътя и той - доста "приятни" дупки, запълнени с вода. Хем плиска, хем разваля настроението.
Следващата спирка е срещу Буново. Мемориален комплекс "Васил Левски" построен съвсем скоро - 2007 г. Похвално за усилията на строителите дарители.
В Буново се намира и най-високият железопътен мост в България, макар селото да е много по-известно с трагичния атентат през 1985 г.
Пеейки си "Хубава си моя горо" продължаваме на юг. Пръските във въздуха се увеличават, но съвсем скоро са не от небето, а от водопада над село Антон.
От нета съм насъбрал инфо за селото и за интересните места около него като Еленската базилика и местността "Казаните", но днес нямаме време и се налага да продължим. Пада гъста мъгла. Тук хората не са ли чували за лятото??? По нашия край вече ходим с къси гащи, а тук комините на печките все още пушат.
Почти на сляпо, намирам отбивката за местността Зли дол над Клисура. Отново няма табели и мога да разчитам само на намереното в нета. Случайно виждам и табела. Е, вярно че е малка - с размери 10 на 10 см, но все пак е нещо
"... Военният съвет определил изработването на едно от черешовите топчета да стане на Зли дол. За протогер, който да извести клисурци да не се плашат, че ще се пробва новото оръдие, избрали Иван Танков. Иван бил млад, около 30-годишен, но от как се помнел все козар бил. Най се бил прочул тоя бабанка отпреди една година, когато из Клисура се разнесла мълвата, че Иван ходил да лови живи мечета в Хайдушки дол. Оттогава му измислили новия прякор – Боримечката"
Мислим си за саможертвата, която са направили тези хора, че ние като айляци, волно да обикаляме из Родината. и си даваме сметка, че все по-малко хора го оценят, младите май други неща ги вълнуват ...
Следва бърз рейд до Ичера, селото в което е минало детството ми.
Няколко снимки, които правим на следващия ден, за да възбудя интереса, но за селото ще разкажа подробно друг път.
Вечер тук се спи прекрасно. Чуваш тишината. Ама, в буквалния смисъл - тук-таме някое куче се обажда, в далечината фона на Луда Камчия, а птичките се надпредварват да пеят. Въздуха е студен и кристално чист ... опа, вярно, друг път ще разказвам ...
Винаги, когато съм си тръгвал от Ичера, баща ми е показвал на километър пред Градец, точно след Караджейката, останки от крепост. И винаги съм се чудел - дали наистина е така?
Изгледа на запад,
на изток
и на север.
Остатъците от крепостната стена.
Иманярите са копнали на десетина места.
Още сгради.
А, ето това е плана на самата крепост - Вавово кале.
Разгледахме и там, а небето ни изпрати с малки облачета и силно слънце.
Навсякъде жужат насекоми, птички пеят, а дърветата се отърсват от зимния си сън.
Пролетта е във вихъра си!!!
Коментар