Tweet
... и още - чакали, от Бога забравени Райски места, пещери с бълхи, пещера с екскурзовод .... и голяма, ама голяма Вода ... 1100 км. из Централния Северен и Крайдунавски райони, много локви, кал и четери пъти не запали колата от контактния ключ. Хубаво, че имам голямо флегматично Семейство... И физически силно.
Тръгването е сънено и припряно. Рано сутрин е... Небето е сиво, главата ме цепи от предната вечер, поне децата са тихи. Минават през тоалетната като сънени лалугери и заспиват на задната седалка почти мигновено...
Покрай Велики Преслав дупките по пътя ме хвърлят в потрес и силно ни забавят. В Котел стигаме в около 9 сутринта, а бозайниците отзад отдавна са се събудили и тършуват из натрупаните около тях багажи за някоя храничка. Там се срещаме с наш познат на когото съм обещал да съдействам за проникване в „Приказна”, но разлялата се река преди отбивката за пещерата ни охлажда ентусиазма и си оставаме само с 12-те километра дундуркане по горски път.
За сметка на това, после в града с още един верен ятак уговаряме юнски пещерен уикенд отново в района, а че и малко разтъкаване до Злостен. Точно по пладне напускаме Котел в посока новия път за Кипилово. Дъждът ту се усилва, ту обратното... След Елена на няколко пъти спираме из селата за солети и хляб. Някъде намираме, другаде не. Църквата в ... май Церова кория, с характерната форма на купола за тукашните места.
Към 14.30 щастливо избягвам челен удар с една щайга пълна със закуски /отнема ми предимство в дъжда на Т-образно/, а към 15 часа паркираме пред Плаковския манастир. В двора е пусто и само една кобилка пощипва сънено от тревата мокра на поляната пред църквата.
За манастира знам малко. По долу цитирам...
...” Манастирът е основан по времето на Втората българска държава, и като повечето манастири от този период, е разрушен при падането на България под турско робство. Възобновен е през 1450г., но по-късно е многократно опожаряван и разграбван. През 1835г. в манастира се организира известната Велчовата завера, един от водачите на която е бивш игумен на манастира, Отец Сергий. След потушаването на заверата манастирът отново е разрушен.
Манастирският комплекс се състои от черква, жилищни и стопански сгради. Сегашната манастирска църква е съградена наново през 1845г. и е рядък представител на българската православна архитектура от т.нар. "атонски тип", характерен за Втората българска държава. Църквата е еднокорабна, продълговата, с три високи апсиди и с 6 масивни цилиндрични колони с капители, а западната й страна е открита нарктика. Над входната врата под откритата нарктика е нарисуван единствения стенопис с ктиторски надписи. В църквата се пази ценна икона на Христос и 12-те апостола, дело на Захари Зограф (1845г.). В манастира се пазят и други икони от Захари Зограф, както и стари ръкописи и старопечатни книги. Интерес представляват и жилищните сгради и величествената 26-метрова камбанария, издигаща се над западната манастирска жилищна сграда. И двете са строени от майстор Колю Фичето (1856г.). Понастоящем манастирът, който е постоянно действащ, е обявен за паметник на националната култура... ”
Тъй като обстнановката предполага човешко присъствие и то грижливо, си позволявам да похлопам на няколко от вратите на стопанските постройки. От една от тях излиза благообразен мъж с брада. Представям се и питам дали има желание да ни каже две алтернативни думи за манастира извън информацията с която разполагаме. Човекът /Стефан/ любезно и и обстоятелствено ни обяснява цялата сага. Излиза, че манастирът е бил оръжейна работилница /хладно и огнестрелно оръжие/ по времето преди Велчовата Завера. И лаборатория за производство на муниции с цел национално-освободителна борба.............
........... следва обичайното из нашите земи предателство от накакъв си Йордан, неравна битка, и обителта е изравнена със земята, а Велчо Джамджията вместо княжеска Търновска корона получава въжена примка на шията. Другите герои тоже... С изключение на к-н Георги Мамарчев, който като руски гражданин /не е като да се беси раята, османците ги е страх от силния и се гаврят със слабия:-)/ е заточен в Мала Азия, където успешно е уморен от глад и мизерия за има-няма и година и игумена на манастира - отец хаджи Сергий, захвърлен в някакъв далечен от Търново манастир, в гори тилилейски /като духовно лице не подлежащо на обесване или бърза смърт от Османския закон/ ... и скоро споминал се по същия деликатен начин и за същото кратко време.
Следобедът напредва и отпрашваме към Търново. Там се установяваме в своеобразен хотел в едно от сателитните на старата столица градчета. Тук има и услуга – дневна почивка /за сефте виждам обявена/, а на рецепция продават четки и пасти за зъби, самобръсначки, презервативи и въобще всякакви атрибути за пълноценно денуване между четери стени на креват и в компания...Иначе обстановката е спокойна, пък и нямаме много вземане–даване с перманентните обитатели, а те не се и виждат наоколу. Няма ги сега тук, през априлската ваканция... Апартамента ни е късен соц., чистичък, скромен и топъл. Какво повече... Вечерта завършва с гости до близки приятели в района и планове за утре...
Утре..... започваме с геокомплекс «Пропастите» до с. Мусина /южния вход на селото е обичайно място за пост на КАТ/. Това на табелата не са дупки от съчми, просто някой се е подписал и пише - АС САМ ЕМБЕЦИЛЪ
Грандиозен е кладенеца. Малкия дори сприхаво обяснява на втора площадка, че го мързи да продължи надолу. Страхливо се усмихва при това...
Дърпа го обаче по-силно в дълбокото, дяволчето в главата и слизаме до дъното. Има доста вода. Влива се от една рекичка на повърхноста и оцежда май в някакви пукнатини на дъното.
Излизаме и пристигат приятелите ни с които обикновено обикаляме заедно. Таткото и момченцето слизат да разгледат, а мамата се въздържа от приключението...жена ми също се въздържа, де. И щерката. Тъй излиза, че това едно само мъжко приключение. После продължаваме към селото. В самите му покрайнини, до рибарниците има пещера /Мусинската/.
По това време е наводнена, но синчето навлича гащеризона и грабва резервния челник мълниеносно. Перва ми и каската и хлътва вътре и ... остава само със снимките край буйните пияни води на реката на няколко метра от входа.
Мястото обаче е интересно. Поспираме преди следващата цел на една поляна.
Селото е кръстено на Мусьо войвода. В стари времена е било свързано с близкия до с. Никюп – Никополис ад Иструм. През края на 18 век, когато повечето от сънародниците ни, благодарение на грижливото османско присъствие са живеели по клоните на дърветата, а думата образование е имала изключително абстрактно значение, тук е съществувало вече килийно училище, а в апогея на национално-освободителните борби през 19 век селото е било един от центровете на революционното движение по тези места.
Луд умора няма, казваме сетне... и продължаваме към Хотница. Водопада там, сега е с доста по-различен вид от обичайното. Набъбнал е като мекица, водата прилича на брада на великан и с рев пада от скалите, а поляната пред вира е наводнена.
Изкачваме се донякъде по екопътеката и отгоре гледката също е впечатляваща.
Ранния следобяд е и децата започват да скърцат със зъби от глад. В беседката на поляната унищожават голяма част от провизиите и тръгваме към Никюп. С жена ми не влизаме при старините, чакаме отвън до езерото и правим планове за утре. После другите излизат и завалява дъжд. Сбогуваме се с аверите, те отпрашват към Долна Оряховица, а ние към хотела до Търново. На пътя ни е село Присово. Няма как да не се отбием до манастира там, естествено. Отваря ни млада, вежлива сестра монахиня, разглеждавме, разпитваме дали се служи в църквата /тъй като мислим да се венчаем това лято и се търси място/, оставаме доволни от информацията, снимам отвън т.к. вътре е забранено и напускаме района.
Повече за манастира тук:
http://oikumen.blogspot.com/2007/02/blog-post_20.html
Вечерта в хотела сме пак сами. Ползуватели на нови четки за зъби и кондоми не се виждат наоколу. Вече чувствам камериерката и администраторката като лели. Или като вуйни...
Следва:-)
Тръгването е сънено и припряно. Рано сутрин е... Небето е сиво, главата ме цепи от предната вечер, поне децата са тихи. Минават през тоалетната като сънени лалугери и заспиват на задната седалка почти мигновено...
Покрай Велики Преслав дупките по пътя ме хвърлят в потрес и силно ни забавят. В Котел стигаме в около 9 сутринта, а бозайниците отзад отдавна са се събудили и тършуват из натрупаните около тях багажи за някоя храничка. Там се срещаме с наш познат на когото съм обещал да съдействам за проникване в „Приказна”, но разлялата се река преди отбивката за пещерата ни охлажда ентусиазма и си оставаме само с 12-те километра дундуркане по горски път.
За сметка на това, после в града с още един верен ятак уговаряме юнски пещерен уикенд отново в района, а че и малко разтъкаване до Злостен. Точно по пладне напускаме Котел в посока новия път за Кипилово. Дъждът ту се усилва, ту обратното... След Елена на няколко пъти спираме из селата за солети и хляб. Някъде намираме, другаде не. Църквата в ... май Церова кория, с характерната форма на купола за тукашните места.
Към 14.30 щастливо избягвам челен удар с една щайга пълна със закуски /отнема ми предимство в дъжда на Т-образно/, а към 15 часа паркираме пред Плаковския манастир. В двора е пусто и само една кобилка пощипва сънено от тревата мокра на поляната пред църквата.
За манастира знам малко. По долу цитирам...
...” Манастирът е основан по времето на Втората българска държава, и като повечето манастири от този период, е разрушен при падането на България под турско робство. Възобновен е през 1450г., но по-късно е многократно опожаряван и разграбван. През 1835г. в манастира се организира известната Велчовата завера, един от водачите на която е бивш игумен на манастира, Отец Сергий. След потушаването на заверата манастирът отново е разрушен.
Манастирският комплекс се състои от черква, жилищни и стопански сгради. Сегашната манастирска църква е съградена наново през 1845г. и е рядък представител на българската православна архитектура от т.нар. "атонски тип", характерен за Втората българска държава. Църквата е еднокорабна, продълговата, с три високи апсиди и с 6 масивни цилиндрични колони с капители, а западната й страна е открита нарктика. Над входната врата под откритата нарктика е нарисуван единствения стенопис с ктиторски надписи. В църквата се пази ценна икона на Христос и 12-те апостола, дело на Захари Зограф (1845г.). В манастира се пазят и други икони от Захари Зограф, както и стари ръкописи и старопечатни книги. Интерес представляват и жилищните сгради и величествената 26-метрова камбанария, издигаща се над западната манастирска жилищна сграда. И двете са строени от майстор Колю Фичето (1856г.). Понастоящем манастирът, който е постоянно действащ, е обявен за паметник на националната култура... ”
Тъй като обстнановката предполага човешко присъствие и то грижливо, си позволявам да похлопам на няколко от вратите на стопанските постройки. От една от тях излиза благообразен мъж с брада. Представям се и питам дали има желание да ни каже две алтернативни думи за манастира извън информацията с която разполагаме. Човекът /Стефан/ любезно и и обстоятелствено ни обяснява цялата сага. Излиза, че манастирът е бил оръжейна работилница /хладно и огнестрелно оръжие/ по времето преди Велчовата Завера. И лаборатория за производство на муниции с цел национално-освободителна борба.............
........... следва обичайното из нашите земи предателство от накакъв си Йордан, неравна битка, и обителта е изравнена със земята, а Велчо Джамджията вместо княжеска Търновска корона получава въжена примка на шията. Другите герои тоже... С изключение на к-н Георги Мамарчев, който като руски гражданин /не е като да се беси раята, османците ги е страх от силния и се гаврят със слабия:-)/ е заточен в Мала Азия, където успешно е уморен от глад и мизерия за има-няма и година и игумена на манастира - отец хаджи Сергий, захвърлен в някакъв далечен от Търново манастир, в гори тилилейски /като духовно лице не подлежащо на обесване или бърза смърт от Османския закон/ ... и скоро споминал се по същия деликатен начин и за същото кратко време.
Следобедът напредва и отпрашваме към Търново. Там се установяваме в своеобразен хотел в едно от сателитните на старата столица градчета. Тук има и услуга – дневна почивка /за сефте виждам обявена/, а на рецепция продават четки и пасти за зъби, самобръсначки, презервативи и въобще всякакви атрибути за пълноценно денуване между четери стени на креват и в компания...Иначе обстановката е спокойна, пък и нямаме много вземане–даване с перманентните обитатели, а те не се и виждат наоколу. Няма ги сега тук, през априлската ваканция... Апартамента ни е късен соц., чистичък, скромен и топъл. Какво повече... Вечерта завършва с гости до близки приятели в района и планове за утре...
Утре..... започваме с геокомплекс «Пропастите» до с. Мусина /южния вход на селото е обичайно място за пост на КАТ/. Това на табелата не са дупки от съчми, просто някой се е подписал и пише - АС САМ ЕМБЕЦИЛЪ
Грандиозен е кладенеца. Малкия дори сприхаво обяснява на втора площадка, че го мързи да продължи надолу. Страхливо се усмихва при това...
Дърпа го обаче по-силно в дълбокото, дяволчето в главата и слизаме до дъното. Има доста вода. Влива се от една рекичка на повърхноста и оцежда май в някакви пукнатини на дъното.
Излизаме и пристигат приятелите ни с които обикновено обикаляме заедно. Таткото и момченцето слизат да разгледат, а мамата се въздържа от приключението...жена ми също се въздържа, де. И щерката. Тъй излиза, че това едно само мъжко приключение. После продължаваме към селото. В самите му покрайнини, до рибарниците има пещера /Мусинската/.
По това време е наводнена, но синчето навлича гащеризона и грабва резервния челник мълниеносно. Перва ми и каската и хлътва вътре и ... остава само със снимките край буйните пияни води на реката на няколко метра от входа.
Мястото обаче е интересно. Поспираме преди следващата цел на една поляна.
Селото е кръстено на Мусьо войвода. В стари времена е било свързано с близкия до с. Никюп – Никополис ад Иструм. През края на 18 век, когато повечето от сънародниците ни, благодарение на грижливото османско присъствие са живеели по клоните на дърветата, а думата образование е имала изключително абстрактно значение, тук е съществувало вече килийно училище, а в апогея на национално-освободителните борби през 19 век селото е било един от центровете на революционното движение по тези места.
Луд умора няма, казваме сетне... и продължаваме към Хотница. Водопада там, сега е с доста по-различен вид от обичайното. Набъбнал е като мекица, водата прилича на брада на великан и с рев пада от скалите, а поляната пред вира е наводнена.
Изкачваме се донякъде по екопътеката и отгоре гледката също е впечатляваща.
Ранния следобяд е и децата започват да скърцат със зъби от глад. В беседката на поляната унищожават голяма част от провизиите и тръгваме към Никюп. С жена ми не влизаме при старините, чакаме отвън до езерото и правим планове за утре. После другите излизат и завалява дъжд. Сбогуваме се с аверите, те отпрашват към Долна Оряховица, а ние към хотела до Търново. На пътя ни е село Присово. Няма как да не се отбием до манастира там, естествено. Отваря ни млада, вежлива сестра монахиня, разглеждавме, разпитваме дали се служи в църквата /тъй като мислим да се венчаем това лято и се търси място/, оставаме доволни от информацията, снимам отвън т.к. вътре е забранено и напускаме района.
Повече за манастира тук:
http://oikumen.blogspot.com/2007/02/blog-post_20.html
Вечерта в хотела сме пак сами. Ползуватели на нови четки за зъби и кондоми не се виждат наоколу. Вече чувствам камериерката и администраторката като лели. Или като вуйни...
Следва:-)
Коментар