Tweet
За десетилетието през което работих в Дългопол, има няма ми се събират един-два пъти обиколки из района там. След като щастливо напуснах „Града на скърцащите каруци” обаче, околностите му започнаха да ме претеглят като магнит и има няма през около месец обикаляме из пущинаците на тези „Западни покрайнини” на Варненско.
Разходката до най-високия водопад в околноста – „Куза скока” отдавна се забила като кърлеж в мозъка ми и една топла мартенска събота най-сетне я предприемаме. Местото го знам само приблизително, „понаслышке” както казват братята, и един поглед върху топографската карта на района не е въобще излишен. Впоследствие се оказва, че съм успял доста точно да „локализирам целта”.
Макар, че съм почитател на ранното тръгване, понякога това рядко се удава.... особено след някоя весела петъчна вечер. Тази събота компромисно потегляме в 10.... Някъде около Комунари, ни настигат приятелите с които обикновено споделяме похожденията си и малко преди обяд сме в покрайнините на Лопушна където оставяме автомобилите до някаква могила. Там десетина минути докато другите се приготвят, преследвам една уплашена жаба.
После нарамваме малки ранички с вода и няколко сандвича и се заизкачваме към билото срещу течението на реката.
Скорошните дъждове и преди това снеготопенето, бая са изпълнили коритото и околните и ръкави. Аз съм лесен – форсирам водните препятствия директно с кубинките на краката и малкия на гърба.
Другия „малък” е доста по-тежък обаче и след първия успешен опит на татко му да го пренесе, се решава че по-изгодно е джапането на босо по водата.
Правилно....от студ не се разболява човек. Разболява се от бактерии и вируси.
Рекато причудливо кривуличи из гората, тъй че скоро губим бройката на преджапванията. Някой хора дори спират да си обуват чорапите и ходят със застъпани обувки...
Това са яйца. Но, не великденски
Ягодки:-)
Към 14 часа май доста съм увеличил темпото и другите молят за почивка. Оставям ги на една полянка и продължавам още няколко стотин метра и .... стигам до водопада. Много е красив сега на пролет, обилието на вода му вдъхва живот, а слънчевите лъчи се причупват цветно в милионите микроскопични капчици които пърхат наоколу. Мирише на вода. На прясна планинска вода.
Чешмичка при върха.
Щъкаме насам-натам, правим по някой и друга снимка и аз от мерак се бухвам от един хлъзгав камък право в реката по задник. Изскачам от водата буквално като попарен. Освен мокрото петно отзад на панталона ми и полите на якето други щети няма.
После става време за връщане. Изкачваме стръмна урва за да избегнем отново поне отчасти допира с водата и поемаме по пътеката обратн към селото. Слънцето свети, небето е синьо, а над нас явно има коридор за полети и някъде много-много високо често прелитат бели самолети.
Връщането е по-бързо естествено от отиването и към 17.30 сме при колите.
Следва преобличане. Някои обикалят наоколу обаче и откриват доста фрагменти от халколитна керамика.
Аз пък набелязвам нова цел за следващия път.
След това паля и внимателно потеглям. Не обичам да карам през ноща и пристигаме почти по светло у дома.
Разходката до най-високия водопад в околноста – „Куза скока” отдавна се забила като кърлеж в мозъка ми и една топла мартенска събота най-сетне я предприемаме. Местото го знам само приблизително, „понаслышке” както казват братята, и един поглед върху топографската карта на района не е въобще излишен. Впоследствие се оказва, че съм успял доста точно да „локализирам целта”.
Макар, че съм почитател на ранното тръгване, понякога това рядко се удава.... особено след някоя весела петъчна вечер. Тази събота компромисно потегляме в 10.... Някъде около Комунари, ни настигат приятелите с които обикновено споделяме похожденията си и малко преди обяд сме в покрайнините на Лопушна където оставяме автомобилите до някаква могила. Там десетина минути докато другите се приготвят, преследвам една уплашена жаба.
После нарамваме малки ранички с вода и няколко сандвича и се заизкачваме към билото срещу течението на реката.
Скорошните дъждове и преди това снеготопенето, бая са изпълнили коритото и околните и ръкави. Аз съм лесен – форсирам водните препятствия директно с кубинките на краката и малкия на гърба.
Другия „малък” е доста по-тежък обаче и след първия успешен опит на татко му да го пренесе, се решава че по-изгодно е джапането на босо по водата.
Правилно....от студ не се разболява човек. Разболява се от бактерии и вируси.
Рекато причудливо кривуличи из гората, тъй че скоро губим бройката на преджапванията. Някой хора дори спират да си обуват чорапите и ходят със застъпани обувки...
Това са яйца. Но, не великденски
Ягодки:-)
Към 14 часа май доста съм увеличил темпото и другите молят за почивка. Оставям ги на една полянка и продължавам още няколко стотин метра и .... стигам до водопада. Много е красив сега на пролет, обилието на вода му вдъхва живот, а слънчевите лъчи се причупват цветно в милионите микроскопични капчици които пърхат наоколу. Мирише на вода. На прясна планинска вода.
Чешмичка при върха.
Щъкаме насам-натам, правим по някой и друга снимка и аз от мерак се бухвам от един хлъзгав камък право в реката по задник. Изскачам от водата буквално като попарен. Освен мокрото петно отзад на панталона ми и полите на якето други щети няма.
После става време за връщане. Изкачваме стръмна урва за да избегнем отново поне отчасти допира с водата и поемаме по пътеката обратн към селото. Слънцето свети, небето е синьо, а над нас явно има коридор за полети и някъде много-много високо често прелитат бели самолети.
Връщането е по-бързо естествено от отиването и към 17.30 сме при колите.
Следва преобличане. Някои обикалят наоколу обаче и откриват доста фрагменти от халколитна керамика.
Аз пък набелязвам нова цел за следващия път.
След това паля и внимателно потеглям. Не обичам да карам през ноща и пристигаме почти по светло у дома.
Коментар