Tweet
Началото на септември е. Хладна селска вечер е понеже доскоро валя. Духа вятър, дрипави облаци се гонят по небето, а през дупките в тях току надзърва Луната. Снимам я със сапунерката на Дъщеря ни. После вдъхновен от резултата я снимам пак, с помоща на едно елементарно приспособление.
Става хубава снимка. Вътре в къщата Жена ми разглежда джобен автоатлас, а до мене на масичката в двора блести чаша с оранжев коктейл. Маршрута за бъдещото пътуване сме го изчислили в по-голямата му част вече и сега три дни преди старта току доизчистваме подробностите.....
Накрая Луната се скрива окончателно зад огромен черен облак, аз прибирам сапунерката и приспособлението и хлътвам под юргана. На другата сутрин ми предстои началото на дълга 48-часова смяна в Девня. Това е цената за малко повечето свободни дни, които успях да изкопча от двете си работни места. Трите денонощия - две за работа и едно за почивка преди старта се изтъркалват като кавуни от циганска каруца и една сутрин най-сетне потегляме. Продължава да ръми. Пътя за Котел е по обичайния за нас маршрут през Преслав и Мингишево. Трафик почти няма. Минава ми през главата и мисълта, че ако случайно аварирам, помощ няма да пристигне скоро. После бързо се потапям в ритъма на карането и започвам да си мисля за свои си неща. Все от хубави по-хубави. Верно, трудно ми е да дефинирам за какви точно. Децата скоро спират да бръщолевят от задната седалка и се унасят. Малко след Котел спираме за по кола.
Жена ми ме пита няма ли да хапна нещо. Отказвам с аргумента, че на фронта преди бой на войниците не е било препоръчвано да се хранят
. Причината е, че пълният стомах и черва предполагат по-сериозни последствия от едно огнестрелно нараняване. Тя пита какво общо има това с нас. „Ами, нали е война по пътищата” – обилвам невинно.
Тя въздъхва тежко-тежко. После половин час ме гледа със съжаление:blink:... Покрай Стара Загора се появява даже магистрала.
Или темповете на строеж на пътища са се увеличили в България или скоро не съм идвал насам. През Асеновград ни води GPS....”завийте насам, продължете натам...” По пътя за Хвойна, по някое време отзад започват да ме притискат Джип с паркетен вид и някакво Рено. Искат да ме изпреварят хората. Бързат ли, бързат.:grin: Скоро ми писва и им давам път, като намалявам на удобна права отсечка. Профучават победно покрай нас. След малко ги виждам спрели точно в началото на Хвойна. Двамата шофьори беседват за нещо с навъсен пътен полицай. Върху служебната „Астра” се мъдри хитро електронно устройство, а другият полицай пише нещо в семпла на вид папка. Шофьорът на „Рено”-то стои до наблизо и нерно се попипва с ръка то ли по джоба на панталона, то ли по нещо друго при това:rotfl24:.... Забелязвам всичко защото отмъститетелно преминавам с мравешка скорост покрай тоя образец на отношенията между видовете. После се откланяваме за Орехово и навлизаме в долината на Ропката. Облаците се сгъстяват и пак завалява.
Обичам го това мрачно време. Само за пътувания е.
Пристигаме в къщата на Пепа и Атанас Калинови, стари наши приятели от няколко години, освежаваме се и сядаме на сладък мохабет. Познаваме се с тия хора от пет години, и винаги имаме какво да си кажем. А, Орехово е симпатично, неголямо селце, буквално скътано в полите на Родопите.
Преди полунощ, клепачите ни натежават и се оттегляме за почивка. Аз май съм облъчен от някакъв зъл респираторен вирус и не след дълго започва да ме тресе. Тракайки със зъби и с кости като кастанети, изпълзявам мъчително изпод тежките родопски одеяла, дотътрям се до чантата с лекарствата и глътвам съдаржанието на някаква ампула, която си мисля, че е аналгин. В чантата особени отрови няма, но все пак уповавам на провидението и угрижено заспивам. На сутринта съм като репичка.
След топло сбогуване с домакините продължаваме към Доспат. Времето се оправя помалко и дори се показва слънце. В Доспат има красива джамия.
Кой знае защо не спирам да я разгледам, а се насочваме към западния бряг на язовира. Красиво е, но е доста замърсено от многобройните палаткаджии. Източният бряг е много по привлекателен. сигурно защото не се виждат асфалтирани пътища до там...
Известно време преследвам едни бели птици които приличат на чапли и едно съвсем малко пиле, досущ Орехче.
Ранния следобяд е и Децата надават гладни викове. Удряме по една супа от газовия котлон и подновяваме движението.
Наоколу е свежо, хладно и зелено.
По разни поляни местни жители търпеливо изчовъркват от земята големи вкусни картофи. Селцата са чистички, хората усмихнати, а пътят идеален. Минаваме и през някакъв селски панаир. Продават камуфлажни дрехи, вълнени чорапи и захарни пръчки. Друго не успявам да забележа. Има и много деца....Навлизаме в т.н. област Македония покрай Гоце Делчев.
Шофьорите стават чувствително по-нервни. Едва не ставаме жертва на ПТП заради неправилно изпреварващ и навлязъл в насрещното местен джигит. Спасява ме вродената ми мнителност и постоянно озъбеното внимание. Влизаме в Банско и се завъртаме по центъра.
Разглеждаме къщата на Никола Вапцаров. Той е уважавана у дома личност и ние опитваме да предадем чувствата си към поета и моряка и на децата.
Обаждам се на х. Бъндерица. Има места. Избираме бунгало.
Вътре е тъмно, влажно и страшно. С две думи, не е нещо особено и определено не си струва дори и малкото пари А и девойчето с което комуникираме и от което вземаме ключовете за стаята е доста нацупено. А, може да е имала душевна рана, знам ли. А, може и така да си общува с хората. Като самозащита в днешния свереп свят и това е вариант. С две думи за мене Бъндерица – не е нещо особено и не си струва, без да се сърдя обаче.... Преди да падне вечерта се разхождаме до х. Вихрен. Затворена е от РИОКОЗ. Фоаето е достъпно. Печатите за книжките на децата също. Наоколу се върти и доста пухкав ояден котарак.
На връщане се отбиваме до Байкушевата мура и паметника на военните алпинисти. Странно, не знам нищо за това нещастие през 50-те години на миналия век.
Най-ценното на нашето бунгало е дървената веранда отпред. Правим на котлона гигантска порция макарони с месо, издуваме коремите и изгонваме децата по леглата.
Днес 09.09 е Рожденият ден на жена ми. Като оставаме сами в Пиринската нощ, правим по един коктейл и говорим ли говорим.
После лягаме, че утре път ни чака.
Следва...
Става хубава снимка. Вътре в къщата Жена ми разглежда джобен автоатлас, а до мене на масичката в двора блести чаша с оранжев коктейл. Маршрута за бъдещото пътуване сме го изчислили в по-голямата му част вече и сега три дни преди старта току доизчистваме подробностите.....
Накрая Луната се скрива окончателно зад огромен черен облак, аз прибирам сапунерката и приспособлението и хлътвам под юргана. На другата сутрин ми предстои началото на дълга 48-часова смяна в Девня. Това е цената за малко повечето свободни дни, които успях да изкопча от двете си работни места. Трите денонощия - две за работа и едно за почивка преди старта се изтъркалват като кавуни от циганска каруца и една сутрин най-сетне потегляме. Продължава да ръми. Пътя за Котел е по обичайния за нас маршрут през Преслав и Мингишево. Трафик почти няма. Минава ми през главата и мисълта, че ако случайно аварирам, помощ няма да пристигне скоро. После бързо се потапям в ритъма на карането и започвам да си мисля за свои си неща. Все от хубави по-хубави. Верно, трудно ми е да дефинирам за какви точно. Децата скоро спират да бръщолевят от задната седалка и се унасят. Малко след Котел спираме за по кола.
Жена ми ме пита няма ли да хапна нещо. Отказвам с аргумента, че на фронта преди бой на войниците не е било препоръчвано да се хранят
. Причината е, че пълният стомах и черва предполагат по-сериозни последствия от едно огнестрелно нараняване. Тя пита какво общо има това с нас. „Ами, нали е война по пътищата” – обилвам невинно. Тя въздъхва тежко-тежко. После половин час ме гледа със съжаление:blink:... Покрай Стара Загора се появява даже магистрала.Или темповете на строеж на пътища са се увеличили в България или скоро не съм идвал насам. През Асеновград ни води GPS....”завийте насам, продължете натам...” По пътя за Хвойна, по някое време отзад започват да ме притискат Джип с паркетен вид и някакво Рено. Искат да ме изпреварят хората. Бързат ли, бързат.:grin: Скоро ми писва и им давам път, като намалявам на удобна права отсечка. Профучават победно покрай нас. След малко ги виждам спрели точно в началото на Хвойна. Двамата шофьори беседват за нещо с навъсен пътен полицай. Върху служебната „Астра” се мъдри хитро електронно устройство, а другият полицай пише нещо в семпла на вид папка. Шофьорът на „Рено”-то стои до наблизо и нерно се попипва с ръка то ли по джоба на панталона, то ли по нещо друго при това:rotfl24:.... Забелязвам всичко защото отмъститетелно преминавам с мравешка скорост покрай тоя образец на отношенията между видовете. После се откланяваме за Орехово и навлизаме в долината на Ропката. Облаците се сгъстяват и пак завалява.
Обичам го това мрачно време. Само за пътувания е.
Пристигаме в къщата на Пепа и Атанас Калинови, стари наши приятели от няколко години, освежаваме се и сядаме на сладък мохабет. Познаваме се с тия хора от пет години, и винаги имаме какво да си кажем. А, Орехово е симпатично, неголямо селце, буквално скътано в полите на Родопите.
Преди полунощ, клепачите ни натежават и се оттегляме за почивка. Аз май съм облъчен от някакъв зъл респираторен вирус и не след дълго започва да ме тресе. Тракайки със зъби и с кости като кастанети, изпълзявам мъчително изпод тежките родопски одеяла, дотътрям се до чантата с лекарствата и глътвам съдаржанието на някаква ампула, която си мисля, че е аналгин. В чантата особени отрови няма, но все пак уповавам на провидението и угрижено заспивам. На сутринта съм като репичка.
След топло сбогуване с домакините продължаваме към Доспат. Времето се оправя помалко и дори се показва слънце. В Доспат има красива джамия.
Кой знае защо не спирам да я разгледам, а се насочваме към западния бряг на язовира. Красиво е, но е доста замърсено от многобройните палаткаджии. Източният бряг е много по привлекателен. сигурно защото не се виждат асфалтирани пътища до там...
Известно време преследвам едни бели птици които приличат на чапли и едно съвсем малко пиле, досущ Орехче.
Ранния следобяд е и Децата надават гладни викове. Удряме по една супа от газовия котлон и подновяваме движението.
Наоколу е свежо, хладно и зелено.
По разни поляни местни жители търпеливо изчовъркват от земята големи вкусни картофи. Селцата са чистички, хората усмихнати, а пътят идеален. Минаваме и през някакъв селски панаир. Продават камуфлажни дрехи, вълнени чорапи и захарни пръчки. Друго не успявам да забележа. Има и много деца....Навлизаме в т.н. област Македония покрай Гоце Делчев.
Шофьорите стават чувствително по-нервни. Едва не ставаме жертва на ПТП заради неправилно изпреварващ и навлязъл в насрещното местен джигит. Спасява ме вродената ми мнителност и постоянно озъбеното внимание. Влизаме в Банско и се завъртаме по центъра.
Разглеждаме къщата на Никола Вапцаров. Той е уважавана у дома личност и ние опитваме да предадем чувствата си към поета и моряка и на децата.
Обаждам се на х. Бъндерица. Има места. Избираме бунгало.
Вътре е тъмно, влажно и страшно. С две думи, не е нещо особено и определено не си струва дори и малкото пари А и девойчето с което комуникираме и от което вземаме ключовете за стаята е доста нацупено. А, може да е имала душевна рана, знам ли. А, може и така да си общува с хората. Като самозащита в днешния свереп свят и това е вариант. С две думи за мене Бъндерица – не е нещо особено и не си струва, без да се сърдя обаче.... Преди да падне вечерта се разхождаме до х. Вихрен. Затворена е от РИОКОЗ. Фоаето е достъпно. Печатите за книжките на децата също. Наоколу се върти и доста пухкав ояден котарак.
На връщане се отбиваме до Байкушевата мура и паметника на военните алпинисти. Странно, не знам нищо за това нещастие през 50-те години на миналия век.
Най-ценното на нашето бунгало е дървената веранда отпред. Правим на котлона гигантска порция макарони с месо, издуваме коремите и изгонваме децата по леглата.
Днес 09.09 е Рожденият ден на жена ми. Като оставаме сами в Пиринската нощ, правим по един коктейл и говорим ли говорим.
После лягаме, че утре път ни чака.
Следва...
!
Коментар