Tweet
Лятото догаря като факел в дъното на пещера. Макар, че това е метафора и с факели в дупки не се влиза, листите на календара хвърчат целеустремено към безкрайноста и оптималната температура за нощувки под звездите чезне в сините студени очи на Златната Българска Есен. Мислим да посетим места които сме обходили повърхностно в средата на юни. Има още нереализирани маршрути оттогава. Освен това сме акумулирали енергия и разбирателство. Което не пречи час преди тръгването да се скараме жестоко с Жената. Винаги е така. По пътя естествено, скандалните мисли и резките думи се изпаряват деликатно и бързо през ауспуха на „Астра” и вербалния контакт още преди Слънчево става деловит. Следобедно време е и спокойствието доста завладяващо е. От Шумен продължаваме към Преслав. Имаме среща като за начало с наша близка приятелка-археолог стръвно разкопаваща и изучаваща средновековни грънци и боклучени ями в околностите на Стария Град.
Находките в някой от тях поразяват въобръжението. Има примерно купчини охлювови черупки на по 10-12 века. Теориите са, че сънародниците ни са извличали седефа от тях за свои цели. Предино художествени и занаячийски.
Аз мисля, че просто са резултат на влажни лета. Нали тогава житото гние и охлювите са целесъобразен енергиен източник за гладуващата околна човешка популация. Мързеливо спорим с археоложката и не стигаме до консенсус, а от артефактите наоколу разпределени прилежно по найлонови чувалчета забелязвам и фрагменти от човешки скелети. Малкия си мери една бедрена кост дали ще му пасне...
После мръква и си организираме малка оргия на хижа Патлейна. Цвърчащи меса, алени въглени, студени бири .... ама много. И спорове за Сталин и Хитлер и за най-новата история покрай огъня и накрая звездната прохладна нощ грижливо покрива изтерзаните от борба за насъщния мозъци и тела. На другата заран – бързо приготвяме багажа и Децата и потегляме към Еленско. Минавам през любимия ми и спокоен маршрут Мингишево- Ябланово-Омуртаг-Камбурово-Елена. Преди обяд спираме в градчето за провизии и се изнасяме в Планината близо до Мирчовци.
Там до един от вировете на р. Веселина разпъваме палатката досами вира и търпеливо изчакваме наши приятели пътуващи за насам от Дряново.
"Астрата" я слагам да спи на сянка...
Междумременно правим разходка наоколу. Реката е маловодна и чиста. Тук-там има някой по-дълбоко място за къпане и риболов. Има и остатъци от разни ядливи животни...
Настъпва следобяд и приятелите се появяват. В разни шеги и закачки минава времето до вечерта. Следват ритуалите по огъня, гогвенето и многото наздравета... Лягаме си към 23 ч. много доволни. На другата сутрин установявам, че сме имали посещение от някой четериног домакин, вероятно чакал.
Храната обаче не е пипната. Няма и как, виси нависоко под навеса. Правим си разходка към Твърдица.
От горска чешма пълним всички налични шишета с вода, че по тия места тя е по-скоро лукс. Връщаме се към обяд, хапваме и с Жена ми придприемаме по-дълго пътешествие по течението на Веселина.
В това гнездо няма птици...
Стигаме до Багалевци, от там с помоща на местни хора потъваме в гората и скоро излизаме до природния феномен Слона.
Това е Дъб на около 1300 години. Верно е сух, но е грандиозен по размери. Всеобхватен е, и по кората му играят сенките на залязващото Слънце. Свалям му координатите и тръгваме наобратно. Скиторим бавно към лагера. Настава привечер и започва едно готвене за ненаситните четери Деца. Към 22 ч. всички малки са нахранени и заспали. Поседявам още някой и друг час и се гмуркаме по палатки и други дупки и ние.
Сутринта към 8 потегляме за Жеравна. Минаваме приз Кипилово. Горния път за Котел е чуден и спокоен. След няколко спирки по трасето, около обяд пристигаме.
Селцето е много красиво и се разхождаме дълго из него.
Надеждите ни за нощувки се изпаряват от настоящия фолклорен фестивал, затова изяждаме по една супа с някакво много гъсто кисело мляко, после на мегдана аз се превъплащавам за миг в другаря....с голямо Д от „На всеки километър” и отпрашваме към Котел.
По черния път за Кипилово /долния/ знам място за лагеруване.Оставаме Децата на Природонаучния музей с нашите приятели и с Жена ми търпеливо изпъпляме седемте километра до заслона. По пътя тръпнем, да не би да е зает. За щастия по това време на лятото други лиюбители на нощувки на открито не се навъртат наоколу и блажено се отпускаме по пейките.
Жена ми изтърчава към близката чешма, а аз си редя разни фигурки на фона на планината.
После идват останалите и му отпочвоме.....това което отпочвахме вчера и оня ден по това време. Този път дори не разпъваме палатка. Напъхваме по късна доба зачуваленит и увити като пашкули Деца в колата , а ние се опъваме на надуваемия дюшек право под звездите на поляната.
Има много метеори, които безуспешно се опитам да заснема. После ми писва и угрижен заспивам. Със същия успех можехме да спим върху нашия дюшек в някой вир. На стринта всичко е мокро от росата – той, ние и чувалите. Ставаме малко след зазоряване, и тъй като багажа е готов от вчера, поемаме към „Приказна”. Ние сме - Аз, Жена ми, малкия Радо и Невяна. Каката ни, другите деца и чичо Люси остават да спят по палатки и коли. След 20 минути сме при входа. Следва кратка почивка, при което на няколко пъти настъпвам изплезения си от зор език. / Пътя до пещерата накрая е доста стръмен/. После пийвам глътка сладка вода, правя осигуровка, вземам си довиждане с Жената и синчето и хлътвам в дупката.
По мои спомен повечето образувания са в началото, затова правя снимки там, след което напрадвам в мрака около час навътре, контролното ми време прескача половината си и се отправям към изхода.
На това му казвам - семейна изповед...
До въжето намирам някакъв гол охлюв с тигрова оцветка.
Щраквам го и крясвам на Жена ми да започне да обира. След две минути запъхтян излизам на бял свят. Малкия ме гледа с голямо уважение. Другия път обещавам да го пусна и него. Почивам си, пия пак на големи глътки вода и поемаеа към Орловата пещера. Обещал съм на синчето да го заведа при прилепи, осен това през юни си загубих UV филтъра там и ме окрилява надеждата да спестя някой лев, като си го намеря отново. Пътя до там е по пресни спомени от юни, затова го изминаваме в добро темпо макар, че часът вече е около 10 преди обяд, а слънцето все по-силно печеи напича...При входа слагаме каските, проверяваме осветлението и ...дори Мама се престрашава да влезе с нас. Дупката е към 60 метра дълбока и напредваме бавно, за да не плашиме много крилатите обитатели. Щракам няколко снимки и пускам Радо в едня тясна галерийка да търси UV-то.
Пита ме дали прилепите са опасни. Поне стотина излитат и профучават покрай главите ни от тесняка. Казвам му, че са безвредни и беззащитни животни. Той се успокоява и изпълзява навътре в тъмното. След малко носи филтъра. При входа прави няколко опита да пребори гравитацията. Малко сме поизморени от ходенето, но в детския организъм дреме ядрен реактор. Половин час опитва да се качи със скок на тавана при входа.
Накрая му писва, прибираме си багажите и заслизваме към лагера.
Чувалите и дюшека вече са сухи. Към пладне е. Децата хапват и поемаме към Синия вир до Медвен. Гмуркането там си е изживяване т.к. водата е с по-различна температура от вира до лагера при Мирчовци.
Но как да не се освежи човек... Многолюдно е там, може би заради феста в Жеравна. След час и половина релакс и бърза закуска отпътуваме към Варна. Пет дни и четери нощи свобода свършват. До следващия път.
Находките в някой от тях поразяват въобръжението. Има примерно купчини охлювови черупки на по 10-12 века. Теориите са, че сънародниците ни са извличали седефа от тях за свои цели. Предино художествени и занаячийски.
Аз мисля, че просто са резултат на влажни лета. Нали тогава житото гние и охлювите са целесъобразен енергиен източник за гладуващата околна човешка популация. Мързеливо спорим с археоложката и не стигаме до консенсус, а от артефактите наоколу разпределени прилежно по найлонови чувалчета забелязвам и фрагменти от човешки скелети. Малкия си мери една бедрена кост дали ще му пасне...
После мръква и си организираме малка оргия на хижа Патлейна. Цвърчащи меса, алени въглени, студени бири .... ама много. И спорове за Сталин и Хитлер и за най-новата история покрай огъня и накрая звездната прохладна нощ грижливо покрива изтерзаните от борба за насъщния мозъци и тела. На другата заран – бързо приготвяме багажа и Децата и потегляме към Еленско. Минавам през любимия ми и спокоен маршрут Мингишево- Ябланово-Омуртаг-Камбурово-Елена. Преди обяд спираме в градчето за провизии и се изнасяме в Планината близо до Мирчовци.
Там до един от вировете на р. Веселина разпъваме палатката досами вира и търпеливо изчакваме наши приятели пътуващи за насам от Дряново.
"Астрата" я слагам да спи на сянка...
Междумременно правим разходка наоколу. Реката е маловодна и чиста. Тук-там има някой по-дълбоко място за къпане и риболов. Има и остатъци от разни ядливи животни...
Настъпва следобяд и приятелите се появяват. В разни шеги и закачки минава времето до вечерта. Следват ритуалите по огъня, гогвенето и многото наздравета... Лягаме си към 23 ч. много доволни. На другата сутрин установявам, че сме имали посещение от някой четериног домакин, вероятно чакал.
Храната обаче не е пипната. Няма и как, виси нависоко под навеса. Правим си разходка към Твърдица.
От горска чешма пълним всички налични шишета с вода, че по тия места тя е по-скоро лукс. Връщаме се към обяд, хапваме и с Жена ми придприемаме по-дълго пътешествие по течението на Веселина.
В това гнездо няма птици...
Стигаме до Багалевци, от там с помоща на местни хора потъваме в гората и скоро излизаме до природния феномен Слона.
Това е Дъб на около 1300 години. Верно е сух, но е грандиозен по размери. Всеобхватен е, и по кората му играят сенките на залязващото Слънце. Свалям му координатите и тръгваме наобратно. Скиторим бавно към лагера. Настава привечер и започва едно готвене за ненаситните четери Деца. Към 22 ч. всички малки са нахранени и заспали. Поседявам още някой и друг час и се гмуркаме по палатки и други дупки и ние.
Сутринта към 8 потегляме за Жеравна. Минаваме приз Кипилово. Горния път за Котел е чуден и спокоен. След няколко спирки по трасето, около обяд пристигаме.
Селцето е много красиво и се разхождаме дълго из него.
Надеждите ни за нощувки се изпаряват от настоящия фолклорен фестивал, затова изяждаме по една супа с някакво много гъсто кисело мляко, после на мегдана аз се превъплащавам за миг в другаря....с голямо Д от „На всеки километър” и отпрашваме към Котел.
По черния път за Кипилово /долния/ знам място за лагеруване.Оставаме Децата на Природонаучния музей с нашите приятели и с Жена ми търпеливо изпъпляме седемте километра до заслона. По пътя тръпнем, да не би да е зает. За щастия по това време на лятото други лиюбители на нощувки на открито не се навъртат наоколу и блажено се отпускаме по пейките.
Жена ми изтърчава към близката чешма, а аз си редя разни фигурки на фона на планината.
После идват останалите и му отпочвоме.....това което отпочвахме вчера и оня ден по това време. Този път дори не разпъваме палатка. Напъхваме по късна доба зачуваленит и увити като пашкули Деца в колата , а ние се опъваме на надуваемия дюшек право под звездите на поляната.
Има много метеори, които безуспешно се опитам да заснема. После ми писва и угрижен заспивам. Със същия успех можехме да спим върху нашия дюшек в някой вир. На стринта всичко е мокро от росата – той, ние и чувалите. Ставаме малко след зазоряване, и тъй като багажа е готов от вчера, поемаме към „Приказна”. Ние сме - Аз, Жена ми, малкия Радо и Невяна. Каката ни, другите деца и чичо Люси остават да спят по палатки и коли. След 20 минути сме при входа. Следва кратка почивка, при което на няколко пъти настъпвам изплезения си от зор език. / Пътя до пещерата накрая е доста стръмен/. После пийвам глътка сладка вода, правя осигуровка, вземам си довиждане с Жената и синчето и хлътвам в дупката.
По мои спомен повечето образувания са в началото, затова правя снимки там, след което напрадвам в мрака около час навътре, контролното ми време прескача половината си и се отправям към изхода.
На това му казвам - семейна изповед...
До въжето намирам някакъв гол охлюв с тигрова оцветка.
Щраквам го и крясвам на Жена ми да започне да обира. След две минути запъхтян излизам на бял свят. Малкия ме гледа с голямо уважение. Другия път обещавам да го пусна и него. Почивам си, пия пак на големи глътки вода и поемаеа към Орловата пещера. Обещал съм на синчето да го заведа при прилепи, осен това през юни си загубих UV филтъра там и ме окрилява надеждата да спестя някой лев, като си го намеря отново. Пътя до там е по пресни спомени от юни, затова го изминаваме в добро темпо макар, че часът вече е около 10 преди обяд, а слънцето все по-силно печеи напича...При входа слагаме каските, проверяваме осветлението и ...дори Мама се престрашава да влезе с нас. Дупката е към 60 метра дълбока и напредваме бавно, за да не плашиме много крилатите обитатели. Щракам няколко снимки и пускам Радо в едня тясна галерийка да търси UV-то.
Пита ме дали прилепите са опасни. Поне стотина излитат и профучават покрай главите ни от тесняка. Казвам му, че са безвредни и беззащитни животни. Той се успокоява и изпълзява навътре в тъмното. След малко носи филтъра. При входа прави няколко опита да пребори гравитацията. Малко сме поизморени от ходенето, но в детския организъм дреме ядрен реактор. Половин час опитва да се качи със скок на тавана при входа.
Накрая му писва, прибираме си багажите и заслизваме към лагера.
Чувалите и дюшека вече са сухи. Към пладне е. Децата хапват и поемаме към Синия вир до Медвен. Гмуркането там си е изживяване т.к. водата е с по-различна температура от вира до лагера при Мирчовци.
Но как да не се освежи човек... Многолюдно е там, може би заради феста в Жеравна. След час и половина релакс и бърза закуска отпътуваме към Варна. Пет дни и четери нощи свобода свършват. До следващия път.
Много са ви смели децата!
И твойте и на Тарга, дето се бият у тях с летящите мишоци...
Коментар