Tweet
Долби емоции.
28.08.2020.
Първи ден.
Това пътуване ни изсипа цял кош с емоции. Случиха се много работи - хубави, лоши и ужасни.
Върнахме се на два крака, колата и тя оцеля.
Значи, баланса е позитивен.
На път към Маджарово, впървом се отбихме за кеша ДОМ N8.
Вдъхновено подкарах Дада по сокаците нагоре над Хлябово. Баира ставаше все по-стръмен, а аз не измислих нищо по-различно и умно от тва, да намалявам и намалявам предавките и да натискам газта.
Над Хлябово.
Почти се бяхме качили и се наложи да спрем ,/ коловозите станаха като окопи/.
Скрих колата под едно дърво и продължихме пеш.
След три минути Ирена взе да закипява и след пет изригна.
Съгласих се, че е яка тъпня, да бичим 5 км пеш в доста горещото време от това жежко лято и обърнахме към кеша на долмен „Евджика“ /той е в гора, демек на сянка/.
На точката липсваше само кутийката. Логнах се и се надявам собственика да уважи това.
А... Този път видяхме и втория долмен, мъничкия, от трите камъка.
После се върнахме при колата и междувременно открихме правилния черен път, този през гробищата /защо не тръгнахме от там и досега е загадка/. При условие, че гробища всякакви, ни привличат като магнит.
После отпрашихме към Черепово. Уви, магазинът не работеше /трябваше да мислим за изхранване вечерта/.
Почесох се, пихме по една студена вода и отпътувахме от това безлюдно място.
Следваща ни спирка беше Йерусалимово /параклиса над/. Точно когато ме осени, къде може да е кеша, цъфнаха два разнополови мъгъла. Надлъгвахме се половин час /иначе симпатични хора/ кой ще си тръгне пръв, но накрая дигнах бяло знаме и покрусени отпътувахме.
В едно от следващите села – Сива Река или Малко Градище си посях очилата и пътуването щеше да се затрудни крайно /шофирам с очила/ ако нямах резервни /винаги имам от всичко по два екземпляра, освен Ирена/ и децата са две, но различни.
На Глухите камъни най-сетне намерихме първия кеш за днес /не тръгвай с голяма чанта/, а може и там да съм посял цайсите. Като чета, или гледам картата, си ги вдигам модерно на челото, над козирката на шапката... възможно е и на някой трън да са увиснали.
И още да се клатят там.
Последните двайсет км. до Маджарово /пътувахме на запад/ слънцето страшно ме заслепяваше в онея два пръста между сенника и долния край на предното стъкло. Лъчите се промъкваха и ми ожулваха ретината кофти.
По едно време дори спрях, помислих и вдигнах малко шофьорската седалка. Ъгълът се промени. Помогна.
Вече се търпи.
В Маджарово бяхме посрещнати и настанени както винаги за отлично. Благодаря Яни!!!
Въпреки, че бяхме придобили тва-онова за ядене – посетихме една блага кръчмица.
Вечерта завърши , когато бяхме задоволили всичко у себе си. Глад, жажда /за течности и приключения/, и ....още една-две важни потребности.
Орион /за харесващите зимното небе/.
29.08.2020.
Голям ден.
Потеглихме към осем, първо за Гугутка. Реших този път да бича напряко през Маджари, железният мост над Арда, Орешари, и т.н.
Нанагоре пътят се поразвали, но се минава. Затова пък изкачването беше безкрайно. На най-високата точка открихме дори селце - Падало? със засилено присъствие на хора.
До шосето Крумовград – Ивайловград се стигна внезапно бързо. После до Гугутка, лесно.
Центъра и е много интересен. Малко преди обяд, там висят към 20 кибици. Въртят глави като охлюви, говорят си на бг/турски/гръцки и привидно не обръщат внимание на натрапници като нас.
Център на Гугутка.
Повъртяхме се и ние и тръгнахме към първия кеш – крепост Бели град? .
С Дада стигнахме вдъхновено, чак до Р2 - пътят е лош, но проходим/. От там до крепостта са 5 мин. Пеш.
Обиколихме я радиално, после опитах да се кача по една стена. Отказах се, хем ме дошубя, хем май не е редно да се клатят и без това...камъни в интересно положение.
Крепостта.
После отморихме малко долу, край Бяла река. До меандрите е далеко, но мястото беше тихо, прохладно и ...бая успиващо.
Ранния следобед продължихме към Ивайловград. На Армира кеша го няма, затова пък има с смесена градина от нар и ябълка и множество смокини, които отнеха време за пет логвания поне.
Надолу следваше кутийката на Сив Кладенец, което село съдейки по множество гащи и чорапи на безкрайния простор на една по-запазена къща, не беше чак толкова изоставено.
Е, хора не видяхме. Поснимах тъжната, разрушена църква, поговорихме си - добре или зле е това, че доста места по периферията обезлюдяват и като не стигнахме до еднозначен отговор продължихме ... назад към Одринци
Тук църквата беше наред / поне отвън/ а съотношението - руини/къщи годни за обитаване = прибл. 80/20
Някъде в селото подминахме дори “Център за медитация”/годен и още как за живеене/, а в далечината се яви и смътна фигура на туземец, крачещ със силен крен из прахоляка.
Църква в Одринци.
Следваща спирка бе Мандрица. Пристигнахме по сиестено време, и докато сърбахме кафе от машината наблизо, забелязах красива камбанария от червени камъни.
На тръгване, бая се зачудих дали да не думна камбаната на изпроводяк /май имах техническа възможност/.
Е, размина им се на местните /и сигур на мен/.
За последно си бехме набелязали подхода към Меандрите на Бялата река, след Меден бук.
Тук се влачихме и отмаряхме близо час. Бяла река в тези места е като Стикс /предполагам/. В добрия смисъл.
Тихо е, водата е тъмно...прозрачна от надвисналите клони. Влачи се нанякъде, тече полека и връщане назад няма. И хора нямаше за късмет.
А душите са невидими все още.
По обратния път, спряхме за малко да хапнем до ...чешма при параклиса Св.Георги /който надпис не много читав, прочетох отначало като „свети кости“...? се разговорите с двама дружелюбни гранични полицаи.
Док. не ни поискаха, но затова пък дадоха хората ценно инфо, което ни помогна на следващия ден, а може би и още ще помага.
Накрая се насочихме към Маджарово /през Хухла и Камилски дол/. Хубав дол, до него яко изкачване, непрестанно, безкрайно - поне двайсет минути.
До квартирата премеждия нямаше, дори седалката не вдигнах. Изпреварихме „ лъчите“ с едно 20 мин.
Свърши накрая и този ден.
30. 08. 2020
Много ...“долби“ ден. С приключения, дебнещи от всички четери страни...
Първата ни цел беше крепост Асара/Хисара над едно селце наблизо – Сеноклас.
До горе имало път за леки коли, и по време на събора на 24 май, ставало голям купон.
Еми пробвахме и се качихме. Пътя – елементарен трошляк и баир, но явно се поддържа. Най- хубавото е, че е кратък.
Горе има няколко хубави поляни с панорама, параклис, заслон в който крият масите и пейките в извънсъбитийни моменти като днес и зимата.
Направихме няколко тигела и пешком отидохме до крепостта. Всъщност познахме я само по външния /западен/ вал и очертания вход. На изток тя завършва с отвесни скали. Долу в далечината се вижда - неочаквано голямо село /Сеноклас/ и язовир Ивайловград.
Всичко естествено е обрасло с млади горички и много тръни.
След около час разтъкаване и наслаждение /намерихме и чешмичка с вода ...ах колко навреме/ се оказахме пак пред колата и параклиса.
Следващите 90 минути преминаха в издирването на „тракийско светилище“ тук, с аязмо и пейки с маса за отмора и моабет.
След няколко некадърни опита /от моя страна/ да налучкаме посоката най-сетне то се ...“ появи“ съвсем наблизо /ок.150 / метра от нас.
В момента в който се върнах до Дада да взема манджата, ме ужили оса. Точно където трябва, по врата над адамовата ябълка. Тъканите на мястото бързо взеха да стават отточни и като си представих че и ВЪТРЕ покрай ГДП скоро ще стане същото, з@ебах хляба и салама и изтръчах да съобщя на Ирена благата вест.
Тя май се пошашна, затова седнахме горе до заслона т.к.долу покрай каптажа и „ светилището“ осите си бяха мнозинство от всички бубулечки/.
Сложих на болното място кърпа със студена вода, изкопах някакво съмнително хапче Зодак от недрата на раничката и зачакахме – да се случва каквото има.
/ self made adrenaline, предполага се, яко съм цръкнал тоже/..
Минутите течаха, заплахите - оток>асфиксия явно не настъпваха, а аз вече здраво огладнях.
Ми после какво, „метнахме“ запасите и на пълен стомах продължихме към следващите събития.
/сърбя ме още три дни, ни и на другата сутрин бухнах един ксизал и явно до там беше/.
Последва един безкрайно дълъг и горещ ден/ някакви 200 км. до Златоград/. Малко пред Джебел, спрях да починем и да хапнем на сянка. Района около Кърджали, Джебел и Златоград изобилства с чешми /някои паметни, някои просто /заслони, а отскоро и тоалетни за един човек.
Цивилизация.
Второто ни местообитание беше Александрови Вили, над едно Старцево, което пък е над Златоград.
Да кажа, че вилата ни хареса, значи нищо да не кажа. Те са няколко и са на самия връх - Света Неделя. Поради стръмния скат на който са строени, предната им част и верандата за обзор и седене/хранене/размишления- са изнесени върху здрави пилони.
Чувството, да се опънеш там след жежкия емоционално “купонджийски“ ден е трудно описуемо.
Голяма Луна.
31. 08.2020.
Горещ ден. Много.
Тръгнахме раничко и беше приятно, дори хладно...
Мислехме да ходим до Вейката днес. На едно кръстовище преди селата за подхода, ни спря гранична полиция и след кратък диалог излезе, че те мислят другояче. Накратко - намекнаха ни че без разрешително /изисква няколко дни време/ може да се пробваме на своя глава, но ако ни хванат /след като си казахме къде отиваме, много вероятно според мен/ последствията ще са сериозни и финансови. И трудно ще ги обжалваме.
Махнахме с ръка и се съгласихме. Денят обещаваше да е най-горещия от близките и търченето по билото сигурно щеше да е като разходка из преизподнята /евентуално, доплатЕна сериозно от джоба ни/.
Затова се концентрираме в околните селца. Над Горно Къпиново опитах да снимам грабливи птици. Те обаче, като видяха, че не представляваме гастрономически интерес, се отдалечиха и повече не се вяснаха.
Пихме кафе в същото село и обелихме ценни лафове със собственика на къщата за гости.
После се разходихме до Шумнатица и поседяхме в сянката на старата воденица /още е на служба/. Снимах и някакъв стар мост, който беше римски колкото и тея на Кольо Фичето.
След туй се помотахме в подножието на Счупената планина /горе, около Джебел/ и дори разписахме кеша на Маласара. Което си беше храбра постъпка, понеже жегата вече бе ужасна, слънцето изливаше отгоре ни огън и жупел, вятър никакъв, а аз се оказах накрая пъплещ по 5- метровото прагче до кутията /обичайна тактика на собственика, след малко рисково катерене на подарява на дихатели като мен супер яки панорами/.
След като се логнах, върнах се при Ирена / беше останала долу в едно дере заради сянката/ дори по пътя намерих ОТНОВО бутилка с вода. Ама Ирена като видя с каква физиономия отпивам /водата беше близо вряла/ и отказа да я куса.
Маласара. Лют жупел, но наоколо е вакуум от към други ... бозайници.
Това е моя крак горе. Поздрави за онея от плажовете. Немам атрактивни педикюр, но тръни, пясък и едно две остри камъчета ми общуват със стъпалата.
/после дори намерих три охлювчета там и един удушен скакалец/
После се замъкнахме със сетни усилия до колата /ми ако не беше на 2 км от кеша, ми на пет часа под Вейката???...мислено благослових полицаите, дето ни разкандърдисаха/ и слязохме накрая до някаква чешма над Устрен.
Там поехме глътка въздух, по две глътки гореща кока-кола и безброй глътки вода.
Тъй като активната частна деня бе приключила, накрая финиширахме при езерата над село Лебед. Там дадохме почивка на Дада и на нас и отмаряхме цял час на лаф и гледки на брега на тея чудни езерца, заслужена награда за изпитанията на днешната жега.
Езеро над Лебед - горно.
Дол.ез над Л.
Дада почива и слуша "Лебедово езеро" на Чайковски. Имам във фонотеката за пътуване. Горката кола скърца и въздиша сигурно половин час след като я курдисах под сянката.
Малко преди да се приберем във вилата, отбихме до Старцево за провизии и остатъка на денонощието премина във възстановителни процедури относно загубата на течности и изобщо телесната маса.
Настане вечер... /панорама от Ал.Вила, последната вечер/.
01. 09.2020
Горещ, безкраен ден за прибиране.
На връщане нищо интересно, освен че минахме през два пожара и втората половина от пътя климатика бичеше без почивка.
28.08.2020.
Първи ден.
Това пътуване ни изсипа цял кош с емоции. Случиха се много работи - хубави, лоши и ужасни.
Върнахме се на два крака, колата и тя оцеля.
Значи, баланса е позитивен.
На път към Маджарово, впървом се отбихме за кеша ДОМ N8.
Вдъхновено подкарах Дада по сокаците нагоре над Хлябово. Баира ставаше все по-стръмен, а аз не измислих нищо по-различно и умно от тва, да намалявам и намалявам предавките и да натискам газта.
Над Хлябово.
Почти се бяхме качили и се наложи да спрем ,/ коловозите станаха като окопи/.
Скрих колата под едно дърво и продължихме пеш.
След три минути Ирена взе да закипява и след пет изригна.
Съгласих се, че е яка тъпня, да бичим 5 км пеш в доста горещото време от това жежко лято и обърнахме към кеша на долмен „Евджика“ /той е в гора, демек на сянка/.
На точката липсваше само кутийката. Логнах се и се надявам собственика да уважи това.
А... Този път видяхме и втория долмен, мъничкия, от трите камъка.
После се върнахме при колата и междувременно открихме правилния черен път, този през гробищата /защо не тръгнахме от там и досега е загадка/. При условие, че гробища всякакви, ни привличат като магнит.
После отпрашихме към Черепово. Уви, магазинът не работеше /трябваше да мислим за изхранване вечерта/.
Почесох се, пихме по една студена вода и отпътувахме от това безлюдно място.
Следваща ни спирка беше Йерусалимово /параклиса над/. Точно когато ме осени, къде може да е кеша, цъфнаха два разнополови мъгъла. Надлъгвахме се половин час /иначе симпатични хора/ кой ще си тръгне пръв, но накрая дигнах бяло знаме и покрусени отпътувахме.
В едно от следващите села – Сива Река или Малко Градище си посях очилата и пътуването щеше да се затрудни крайно /шофирам с очила/ ако нямах резервни /винаги имам от всичко по два екземпляра, освен Ирена/ и децата са две, но различни.
На Глухите камъни най-сетне намерихме първия кеш за днес /не тръгвай с голяма чанта/, а може и там да съм посял цайсите. Като чета, или гледам картата, си ги вдигам модерно на челото, над козирката на шапката... възможно е и на някой трън да са увиснали.
И още да се клатят там.
Последните двайсет км. до Маджарово /пътувахме на запад/ слънцето страшно ме заслепяваше в онея два пръста между сенника и долния край на предното стъкло. Лъчите се промъкваха и ми ожулваха ретината кофти.
По едно време дори спрях, помислих и вдигнах малко шофьорската седалка. Ъгълът се промени. Помогна.
Вече се търпи.
В Маджарово бяхме посрещнати и настанени както винаги за отлично. Благодаря Яни!!!
Въпреки, че бяхме придобили тва-онова за ядене – посетихме една блага кръчмица.
Вечерта завърши , когато бяхме задоволили всичко у себе си. Глад, жажда /за течности и приключения/, и ....още една-две важни потребности.
Орион /за харесващите зимното небе/.
29.08.2020.
Голям ден.
Потеглихме към осем, първо за Гугутка. Реших този път да бича напряко през Маджари, железният мост над Арда, Орешари, и т.н.
Нанагоре пътят се поразвали, но се минава. Затова пък изкачването беше безкрайно. На най-високата точка открихме дори селце - Падало? със засилено присъствие на хора.
До шосето Крумовград – Ивайловград се стигна внезапно бързо. После до Гугутка, лесно.
Центъра и е много интересен. Малко преди обяд, там висят към 20 кибици. Въртят глави като охлюви, говорят си на бг/турски/гръцки и привидно не обръщат внимание на натрапници като нас.
Център на Гугутка.
Повъртяхме се и ние и тръгнахме към първия кеш – крепост Бели град? .
С Дада стигнахме вдъхновено, чак до Р2 - пътят е лош, но проходим/. От там до крепостта са 5 мин. Пеш.
Обиколихме я радиално, после опитах да се кача по една стена. Отказах се, хем ме дошубя, хем май не е редно да се клатят и без това...камъни в интересно положение.
Крепостта.
После отморихме малко долу, край Бяла река. До меандрите е далеко, но мястото беше тихо, прохладно и ...бая успиващо.
Ранния следобед продължихме към Ивайловград. На Армира кеша го няма, затова пък има с смесена градина от нар и ябълка и множество смокини, които отнеха време за пет логвания поне.
Надолу следваше кутийката на Сив Кладенец, което село съдейки по множество гащи и чорапи на безкрайния простор на една по-запазена къща, не беше чак толкова изоставено.
Е, хора не видяхме. Поснимах тъжната, разрушена църква, поговорихме си - добре или зле е това, че доста места по периферията обезлюдяват и като не стигнахме до еднозначен отговор продължихме ... назад към Одринци
Тук църквата беше наред / поне отвън/ а съотношението - руини/къщи годни за обитаване = прибл. 80/20
Някъде в селото подминахме дори “Център за медитация”/годен и още как за живеене/, а в далечината се яви и смътна фигура на туземец, крачещ със силен крен из прахоляка.
Църква в Одринци.
Следваща спирка бе Мандрица. Пристигнахме по сиестено време, и докато сърбахме кафе от машината наблизо, забелязах красива камбанария от червени камъни.
На тръгване, бая се зачудих дали да не думна камбаната на изпроводяк /май имах техническа възможност/.
Е, размина им се на местните /и сигур на мен/.
За последно си бехме набелязали подхода към Меандрите на Бялата река, след Меден бук.
Тук се влачихме и отмаряхме близо час. Бяла река в тези места е като Стикс /предполагам/. В добрия смисъл.
Тихо е, водата е тъмно...прозрачна от надвисналите клони. Влачи се нанякъде, тече полека и връщане назад няма. И хора нямаше за късмет.
А душите са невидими все още.
По обратния път, спряхме за малко да хапнем до ...чешма при параклиса Св.Георги /който надпис не много читав, прочетох отначало като „свети кости“...? се разговорите с двама дружелюбни гранични полицаи.
Док. не ни поискаха, но затова пък дадоха хората ценно инфо, което ни помогна на следващия ден, а може би и още ще помага.
Накрая се насочихме към Маджарово /през Хухла и Камилски дол/. Хубав дол, до него яко изкачване, непрестанно, безкрайно - поне двайсет минути.
До квартирата премеждия нямаше, дори седалката не вдигнах. Изпреварихме „ лъчите“ с едно 20 мин.
Свърши накрая и този ден.
30. 08. 2020
Много ...“долби“ ден. С приключения, дебнещи от всички четери страни...
Първата ни цел беше крепост Асара/Хисара над едно селце наблизо – Сеноклас.
До горе имало път за леки коли, и по време на събора на 24 май, ставало голям купон.
Еми пробвахме и се качихме. Пътя – елементарен трошляк и баир, но явно се поддържа. Най- хубавото е, че е кратък.
Горе има няколко хубави поляни с панорама, параклис, заслон в който крият масите и пейките в извънсъбитийни моменти като днес и зимата.
Направихме няколко тигела и пешком отидохме до крепостта. Всъщност познахме я само по външния /западен/ вал и очертания вход. На изток тя завършва с отвесни скали. Долу в далечината се вижда - неочаквано голямо село /Сеноклас/ и язовир Ивайловград.
Всичко естествено е обрасло с млади горички и много тръни.
След около час разтъкаване и наслаждение /намерихме и чешмичка с вода ...ах колко навреме/ се оказахме пак пред колата и параклиса.
Следващите 90 минути преминаха в издирването на „тракийско светилище“ тук, с аязмо и пейки с маса за отмора и моабет.
След няколко некадърни опита /от моя страна/ да налучкаме посоката най-сетне то се ...“ появи“ съвсем наблизо /ок.150 / метра от нас.
В момента в който се върнах до Дада да взема манджата, ме ужили оса. Точно където трябва, по врата над адамовата ябълка. Тъканите на мястото бързо взеха да стават отточни и като си представих че и ВЪТРЕ покрай ГДП скоро ще стане същото, з@ебах хляба и салама и изтръчах да съобщя на Ирена благата вест.
Тя май се пошашна, затова седнахме горе до заслона т.к.долу покрай каптажа и „ светилището“ осите си бяха мнозинство от всички бубулечки/.
Сложих на болното място кърпа със студена вода, изкопах някакво съмнително хапче Зодак от недрата на раничката и зачакахме – да се случва каквото има.
/ self made adrenaline, предполага се, яко съм цръкнал тоже/..
Минутите течаха, заплахите - оток>асфиксия явно не настъпваха, а аз вече здраво огладнях.
Ми после какво, „метнахме“ запасите и на пълен стомах продължихме към следващите събития.
/сърбя ме още три дни, ни и на другата сутрин бухнах един ксизал и явно до там беше/.
Последва един безкрайно дълъг и горещ ден/ някакви 200 км. до Златоград/. Малко пред Джебел, спрях да починем и да хапнем на сянка. Района около Кърджали, Джебел и Златоград изобилства с чешми /някои паметни, някои просто /заслони, а отскоро и тоалетни за един човек.
Цивилизация.
Второто ни местообитание беше Александрови Вили, над едно Старцево, което пък е над Златоград.
Да кажа, че вилата ни хареса, значи нищо да не кажа. Те са няколко и са на самия връх - Света Неделя. Поради стръмния скат на който са строени, предната им част и верандата за обзор и седене/хранене/размишления- са изнесени върху здрави пилони.
Чувството, да се опънеш там след жежкия емоционално “купонджийски“ ден е трудно описуемо.
Голяма Луна.
31. 08.2020.
Горещ ден. Много.
Тръгнахме раничко и беше приятно, дори хладно...
Мислехме да ходим до Вейката днес. На едно кръстовище преди селата за подхода, ни спря гранична полиция и след кратък диалог излезе, че те мислят другояче. Накратко - намекнаха ни че без разрешително /изисква няколко дни време/ може да се пробваме на своя глава, но ако ни хванат /след като си казахме къде отиваме, много вероятно според мен/ последствията ще са сериозни и финансови. И трудно ще ги обжалваме.
Махнахме с ръка и се съгласихме. Денят обещаваше да е най-горещия от близките и търченето по билото сигурно щеше да е като разходка из преизподнята /евентуално, доплатЕна сериозно от джоба ни/.
Затова се концентрираме в околните селца. Над Горно Къпиново опитах да снимам грабливи птици. Те обаче, като видяха, че не представляваме гастрономически интерес, се отдалечиха и повече не се вяснаха.
Пихме кафе в същото село и обелихме ценни лафове със собственика на къщата за гости.
После се разходихме до Шумнатица и поседяхме в сянката на старата воденица /още е на служба/. Снимах и някакъв стар мост, който беше римски колкото и тея на Кольо Фичето.
След туй се помотахме в подножието на Счупената планина /горе, около Джебел/ и дори разписахме кеша на Маласара. Което си беше храбра постъпка, понеже жегата вече бе ужасна, слънцето изливаше отгоре ни огън и жупел, вятър никакъв, а аз се оказах накрая пъплещ по 5- метровото прагче до кутията /обичайна тактика на собственика, след малко рисково катерене на подарява на дихатели като мен супер яки панорами/.
След като се логнах, върнах се при Ирена / беше останала долу в едно дере заради сянката/ дори по пътя намерих ОТНОВО бутилка с вода. Ама Ирена като видя с каква физиономия отпивам /водата беше близо вряла/ и отказа да я куса.
Маласара. Лют жупел, но наоколо е вакуум от към други ... бозайници.
Това е моя крак горе. Поздрави за онея от плажовете. Немам атрактивни педикюр, но тръни, пясък и едно две остри камъчета ми общуват със стъпалата.
/после дори намерих три охлювчета там и един удушен скакалец/
После се замъкнахме със сетни усилия до колата /ми ако не беше на 2 км от кеша, ми на пет часа под Вейката???...мислено благослових полицаите, дето ни разкандърдисаха/ и слязохме накрая до някаква чешма над Устрен.
Там поехме глътка въздух, по две глътки гореща кока-кола и безброй глътки вода.
Тъй като активната частна деня бе приключила, накрая финиширахме при езерата над село Лебед. Там дадохме почивка на Дада и на нас и отмаряхме цял час на лаф и гледки на брега на тея чудни езерца, заслужена награда за изпитанията на днешната жега.
Езеро над Лебед - горно.
Дол.ез над Л.
Дада почива и слуша "Лебедово езеро" на Чайковски. Имам във фонотеката за пътуване. Горката кола скърца и въздиша сигурно половин час след като я курдисах под сянката.
Малко преди да се приберем във вилата, отбихме до Старцево за провизии и остатъка на денонощието премина във възстановителни процедури относно загубата на течности и изобщо телесната маса.
Настане вечер... /панорама от Ал.Вила, последната вечер/.
01. 09.2020
Горещ, безкраен ден за прибиране.
На връщане нищо интересно, освен че минахме през два пожара и втората половина от пътя климатика бичеше без почивка.
Коментар