Tweet
Здравейте,
Дойде време да споделя разходката, която си направихме с приятелите от Форума Тишо и Калоян.
През май месец, кога още бях в чужбина и половината свят беше затворен, Калоян и Тишо ми писаха, "Ще ходим до Ботев, искаш ли да дойдеш" Защо за въпрос? Едно мое любимо място от дете - Калофер, Рай, пръскалото, върха. Спомена от дете и тинейджър, когато сутринта към 4, 5ч слизахме от влака в Калофер,полузаспали, раздрънкания автобус до центъра, тежките раници и безкрайния баир до Рай. Да тогава, когато се качиш, разбираш защо хижата се казва така.
С годините, пътешествията ми из планините се превърнаха в автопоходи, по къщи за гости и хотели. Та, едно мързеливо и интертесно качване до Ботев с Паджерото, щеше да е добре дошло, особено след дългото ми отсъствие от страната.
Тишо се погрижи да имаме разрешителни да навлизаме в НП "Централен Балкан" с МПС. Да, движението не е свободно, проверяват те и има ограничение, мисля по 10 автомобила на ден.
Планът беше, кой когато може, петък вечерта да се съберем в "Калоферските Войводи" Не мога да кажа, че е хотел, едно противоречиво място с неособено добри условия и персонал, но с народни цени и за 1, 2 вечери става.
Т.к.аз бях свободен, тръгнахме още преди обяд. Реших да мина през любимия си Дюленски проход, и възможно най-рано да сляза на Подбалканския.
Имам едно място, на която винаги спирам за почивка, когато минавам през прохода:
Еминска планина, едни от крайните склонове на Стара планина водещи към Емине, на чиито най-висок връх щяхме да отидем утре.
Преминахме планината и се качих на Подбалкансия път. Имах голямо желание и интерес да го изкарам целия, но за съжаление ми беше доста скучен и почти заспах на него.
Решихме да спрем в Казанлък, в музея на розата.
За съжаление, розобера е бил преди седмица, две.
Продължихме към Калофер, на чиито център седнахме да хапнем.
Продължихме към Паниците, където се намираше въпросният комплекс, където щяхме да отседнем.
Ядосаха ме още при настаняването. Първо никой не те посреща, второ гледаха ни като "гръмнати" като казахме, че имаме разервация, настаняващия обърка стаите, в които нямаше шампоан. Или съм станал много претенциозен
Веднага седнахме на една маса на двора, да се любюваме на зеленината и шума от близко течащата река.
Не след дълго пристигна и Тишо. Часът беше вече след 6, и крайно време беше да пробваме местната домашна ракия с някоя салата. Места като това те предразполагат да си отпуснеш глътката - спокойствието, вечерната планинска хлад, шумът на реката.
Към 20ч пристигнаха и Калоян. Компанията се увеличи, стана още по-весело и шумно, мезетата и ракиите се редяха едно след друго. Вечерта ни обви в мрак и хлад, и леко опянени след няколко часа се оттеглихме към стаите.
Както знаете планинския въздух наспива бързо, и на сутринта нямаше и следа от снощната ракия.
След 9ч започнахме да се навъртаме около масата, за кафе и закусихме с Джиджи-папа по варненски
След кратка закусна, разборка, настроихме станциите, отпуснахме гумите и тръгнахме лека полека нагоре. Като разстояние го дават около 32км.
Самият път не предлага офроуд забавления и изпитания, но гледки да. Както ще видите.
Пътят започва през гора и няколко рехави локви, от която нямам снимки. Някъде след 1000м.н.в. излязохме от нея и се започна с гледките.
Това там е целта ни:
Изкачването става с бавна денивилация. Някъде на около 2000м.н.в. спряхме за почивка и да се разтъпчем:
От тук трябваше да подсечем едната серпентина право нагоре, защото както Тишо беше разузнал преди седмица пътят е блокиран от ледник
Нагоре времето става динамично:
И аха да се зачудим къде остана върха и той се показа :
След 30-40 минутна разходка напред назад, потеглихме надолу. Имахме повече време за снимки:
Вече слизаме все по-ниско и ниско:
Така неусетно минаха 6-7 часа в гледки, които през снимките не могат да се усетят.
Решихме да се спуснем до Калофер да хапнем. Там се разделихме и с Тишо. Двата останали джипа, се върнахме на Паниците за почивка преди вечеря.
Беше събота вечер, ресторанта беше пълен, музиката - жива и силна. Но след всяка глътка се вписваш с картинката. Като почитатели на свинските ребра, с Калоян решихме да ги пробваме:
Вечерта напредна, и умората ни прикова към леглата.
Сутринта тиха и прохладна, оправихме багажите:
Тук се разделихме с Калоян, те бързаха към Варна, а ние искахме да минем през някои места.
На връщане бях решил да мина през Котел. Последна гледка към Балкана и газ към морето:
Решихме да отидем към еко-пътеката Бялата река. След няколко км разбит и каменист път пристигнахме. Поляната пред началото на пътеката, беше препълнена с коли, вадеха се хладилни чанти, беше суматоха и лудница. Решихме, че това не е нашето място, не и днес.
Следващата ни спирка беше Дамасцена. Скъпарска работа, вход 12лв, но е инвестирано много, подредено е и красиво. Неделя, лудница:
Поглед към празните вече розови полета:
След час разходка, накупихме розова вода и други непонятни за мен козметични води и продължихме:
Ранния следобяд се озовахме в Ичера, след множество завои и планински път приятен за каране. Много тихо и спокойно местенце.
След лек обяд, продължаваме към Котел за кратка разходка и почивка.
И преди, когато съм спирал тук ми е правело впечатление, че е толкова тихо и таи едно призрачно спокойствие, което те кара да се откъснеш от ежедневните проблеми. Друг свят, друго време. За съжаление в града има не само българи. "Изгубихме" още 30-40мин и продължаваме към морето.
На Фисек спряхме за тоалетна и кафе.
На магистралата след Шумен ни валя много силен дъжд, но след това се откри страхотна дъга:
Вече няколко км преди Варна, морето ни посрещна в далечината. Усетих спокойствие и облекчение, че изпълнихме успешно още една красива и прятна разходка из България.
Решихме да изпратим деня от Галата:
Тогава казах на половинката: "Абе морето си е море".
С цялото ми уважение към Балканджиите.
Дойде време да споделя разходката, която си направихме с приятелите от Форума Тишо и Калоян.
През май месец, кога още бях в чужбина и половината свят беше затворен, Калоян и Тишо ми писаха, "Ще ходим до Ботев, искаш ли да дойдеш" Защо за въпрос? Едно мое любимо място от дете - Калофер, Рай, пръскалото, върха. Спомена от дете и тинейджър, когато сутринта към 4, 5ч слизахме от влака в Калофер,полузаспали, раздрънкания автобус до центъра, тежките раници и безкрайния баир до Рай. Да тогава, когато се качиш, разбираш защо хижата се казва така.
С годините, пътешествията ми из планините се превърнаха в автопоходи, по къщи за гости и хотели. Та, едно мързеливо и интертесно качване до Ботев с Паджерото, щеше да е добре дошло, особено след дългото ми отсъствие от страната.
Тишо се погрижи да имаме разрешителни да навлизаме в НП "Централен Балкан" с МПС. Да, движението не е свободно, проверяват те и има ограничение, мисля по 10 автомобила на ден.
Планът беше, кой когато може, петък вечерта да се съберем в "Калоферските Войводи" Не мога да кажа, че е хотел, едно противоречиво място с неособено добри условия и персонал, но с народни цени и за 1, 2 вечери става.
Т.к.аз бях свободен, тръгнахме още преди обяд. Реших да мина през любимия си Дюленски проход, и възможно най-рано да сляза на Подбалканския.
Имам едно място, на която винаги спирам за почивка, когато минавам през прохода:
Еминска планина, едни от крайните склонове на Стара планина водещи към Емине, на чиито най-висок връх щяхме да отидем утре.
Преминахме планината и се качих на Подбалкансия път. Имах голямо желание и интерес да го изкарам целия, но за съжаление ми беше доста скучен и почти заспах на него.
Решихме да спрем в Казанлък, в музея на розата.
За съжаление, розобера е бил преди седмица, две.
Продължихме към Калофер, на чиито център седнахме да хапнем.
Продължихме към Паниците, където се намираше въпросният комплекс, където щяхме да отседнем.
Ядосаха ме още при настаняването. Първо никой не те посреща, второ гледаха ни като "гръмнати" като казахме, че имаме разервация, настаняващия обърка стаите, в които нямаше шампоан. Или съм станал много претенциозен
Веднага седнахме на една маса на двора, да се любюваме на зеленината и шума от близко течащата река.
Не след дълго пристигна и Тишо. Часът беше вече след 6, и крайно време беше да пробваме местната домашна ракия с някоя салата. Места като това те предразполагат да си отпуснеш глътката - спокойствието, вечерната планинска хлад, шумът на реката.
Към 20ч пристигнаха и Калоян. Компанията се увеличи, стана още по-весело и шумно, мезетата и ракиите се редяха едно след друго. Вечерта ни обви в мрак и хлад, и леко опянени след няколко часа се оттеглихме към стаите.
Както знаете планинския въздух наспива бързо, и на сутринта нямаше и следа от снощната ракия.
След 9ч започнахме да се навъртаме около масата, за кафе и закусихме с Джиджи-папа по варненски
След кратка закусна, разборка, настроихме станциите, отпуснахме гумите и тръгнахме лека полека нагоре. Като разстояние го дават около 32км.
Самият път не предлага офроуд забавления и изпитания, но гледки да. Както ще видите.
Пътят започва през гора и няколко рехави локви, от която нямам снимки. Някъде след 1000м.н.в. излязохме от нея и се започна с гледките.
Това там е целта ни:
Изкачването става с бавна денивилация. Някъде на около 2000м.н.в. спряхме за почивка и да се разтъпчем:
От тук трябваше да подсечем едната серпентина право нагоре, защото както Тишо беше разузнал преди седмица пътят е блокиран от ледник
Нагоре времето става динамично:
И аха да се зачудим къде остана върха и той се показа :
След 30-40 минутна разходка напред назад, потеглихме надолу. Имахме повече време за снимки:
Вече слизаме все по-ниско и ниско:
Така неусетно минаха 6-7 часа в гледки, които през снимките не могат да се усетят.
Решихме да се спуснем до Калофер да хапнем. Там се разделихме и с Тишо. Двата останали джипа, се върнахме на Паниците за почивка преди вечеря.
Беше събота вечер, ресторанта беше пълен, музиката - жива и силна. Но след всяка глътка се вписваш с картинката. Като почитатели на свинските ребра, с Калоян решихме да ги пробваме:
Вечерта напредна, и умората ни прикова към леглата.
Сутринта тиха и прохладна, оправихме багажите:
Тук се разделихме с Калоян, те бързаха към Варна, а ние искахме да минем през някои места.
На връщане бях решил да мина през Котел. Последна гледка към Балкана и газ към морето:
Решихме да отидем към еко-пътеката Бялата река. След няколко км разбит и каменист път пристигнахме. Поляната пред началото на пътеката, беше препълнена с коли, вадеха се хладилни чанти, беше суматоха и лудница. Решихме, че това не е нашето място, не и днес.
Следващата ни спирка беше Дамасцена. Скъпарска работа, вход 12лв, но е инвестирано много, подредено е и красиво. Неделя, лудница:
Поглед към празните вече розови полета:
След час разходка, накупихме розова вода и други непонятни за мен козметични води и продължихме:
Ранния следобяд се озовахме в Ичера, след множество завои и планински път приятен за каране. Много тихо и спокойно местенце.
След лек обяд, продължаваме към Котел за кратка разходка и почивка.
И преди, когато съм спирал тук ми е правело впечатление, че е толкова тихо и таи едно призрачно спокойствие, което те кара да се откъснеш от ежедневните проблеми. Друг свят, друго време. За съжаление в града има не само българи. "Изгубихме" още 30-40мин и продължаваме към морето.
На Фисек спряхме за тоалетна и кафе.
На магистралата след Шумен ни валя много силен дъжд, но след това се откри страхотна дъга:
Вече няколко км преди Варна, морето ни посрещна в далечината. Усетих спокойствие и облекчение, че изпълнихме успешно още една красива и прятна разходка из България.
Решихме да изпратим деня от Галата:
Тогава казах на половинката: "Абе морето си е море".
С цялото ми уважение към Балканджиите.
Прикачени файлове
За Дамасцена чувам за пръв път, ама мнооо хубаво 
Коментар