Tweet
От много работа човек може да се изгърби. При мен и Жена ми заетостта е такава, че зависи горе-долу от самите нас. И да не ходим на работа нищо страшно няма да се случи, никой няма да ни уволни. Само количеството на финикийските знаци може да се редуцира. Във връзка с това и изморителните горещени в средата на юни, решаваме сами да се уволним за три дни. На 15-ти излизам от нощна, следва душ и кратка дрямка и в 11 ч. сме на Пътя. Първата цел е с. Крепча и скалния манастир там. Старото му име е Крапеч. Помохамеданчено е от някакъв кримски хан. Май Селим Гирей, може и от Крим Гирей. Това е което знам. Знам още, че има интересен скален манастир, който е и нашата цел там и че се намира горе долу в средата по правата, между крепоста Червен и ДРГ - Никополис ад Иструм до с. Никюп, места дето имахме щастие да обходим миналата есен. Записах и координати за вс. случай. Пътя до целта изминавеме бързо, с изключение на малко лутане в Попово, понеже се доверявам на джипсито, а улиците са поизровени и затворени от текущи ремонти. Накрая след третата обиколка имам чувството, че зъл дух е натикал в някой поповски улук пъпната ми връв. Разгеле накрая излизаме на пътя за Опака. Не след дълго сме под манастира.
Странно, но по селския път за Градище има интензивно движение, почти на 5 минути някой вдига прах сърдито из завоите.... До манастира са направени стълби, има и заключена врата с оградка. Аз я прескачам, а Жена ми уповавайки на екзотичните си диети се пропълзява между пръчките на решетката и скалата. Оглеждаме се, снимам малко. Горките стари графити са потънали в нови драсканици.
Тук там личат. Но трудно и с голяма фантазия. Стараем се да обходим всички дупки наоколу. Минават 40 минути и слизаме до колата. Потегляме към Котел. Между Опака и Гагово, вдясно от пътя има чешма с беседка. Там смачкваме една консерва с пилешки дробчета и възстановяваме баланса на течностите... След Попово завиваме на юг от Светлен. Избягвам натоварените пътища отчасти и от интерес, какво ли става далеч от трафика по малките селца. Шосето е удобно и празно, дупки почти няма. Стигаме до едно село с име май Трещеник /като хижата в Рила/. Селото е почти изключително римско.
Намира се до яз. Ястребино. Оглеждаме за бъдещ бивак и забелязвам на отсрещния бряг да пасат стада. Картинката пред нас е пасторална...
Запомням мястото и продължаваме по нашия си път. Прохода Омуртаг – Котел е средно натоварен, трасето е в отлично състояние, а на изхода на Омуртаг обикновенно дебнат хищници...
Пристигаме в Котел късния следобяд, поксрещат ни гостоприемни домакини /приятели на родителите ни/. Мъжът е много колоритна личност, бивш учител, турист, пещерняк, пчелар и бракониер. Черпим се, говорим си и пада мрак.
На другата сутрин се изнизваме рано към разклона за пещ.Приказна. Настилката е от трошени камъни, затова внимавам. Оставяме Астрата на ок. 7 км от града до удобна беседка и продължаваме пеш.
Отклонението за пещерата е почти невидимо, ако човек не е идвал, затова го запаметявам. До самата нея от горския път се катерим по стръмен наклон. Ето я най-сетне решетката. Като ученик съм слизал на класика, сега слязох само до някъде. Горе ме чакаха Жена ми и Дядо Зарко. Реших да не рискувам и се върнах. И тъй и тъй наесен пак ще идваме. Ще я екепираме и ще пуснем дори и Децата. Сетих се и за последната си импровизация на скала. После 4 месеца дрънках с един гипс из паркета в къщи. Продължаваме към Орловата пещера. Котленци и викат – Котленските дупки. Растителността е буйна като в джунгла. Горещо е.
Минаваме през една ниша, удобна за лагеруване и достигаме входа на пещерата.
Трудно се забелязва от пътеката.
С Дядо Зарко включваме осветлението и влизаме. Ирена сяда да си почине на сянка в началото на тунела. Има някакви образувания.
И много прилепи. И купища гуано. Някой беше казал, че в Орловата пещера била втората по големина купчина с гуано в Европа. Първенството дължала френска дупка. Нищо. Затова пък в София е първата по големина купчина с боклук....
В дъното на пещерата не се диша. Прилеповите отпадни продукти са с по-голяма концентрация на миризмата явно. Стотици от мишките си висят на тавана и ги ръсят щедро върху нас.
Обикаляме, малко снимам.
Отдавна е минало обед и се връщаме до колата. Смачкваме поредната консерва гъби с ориз, а Дядото сирене с домати и наденица. Връщаме се в Котел. Посещаваме музея. Много е интересен. На паркинга след това откривам Астрата да плаче с последни напъни на алармата. Елементарно. Забравил съм фаровете и акумулатора умрял... Бутаме, дърпаме, теглиме, псувам внимателно /Жена ми е пристрастна към псувните/ и с помоща на Варненски шофьор на бус потегляме. Благодаря, Колега. После акостираме „в къщи”. Следват сладки беседи и рибена фиеста. Горе дали споменах, че домакина е и рибар. На другата сутрин ставаме пак в 6, дочакваме един приятел на Дядо Зарко, учител по физкултура в местната гимназия и бивш пещерняк и отпрашваме към Медвен. От там пак по трошени камъни, към г.с. Царевец. Целта е пещ. Голямата Маара. Хоризонтална, с образувания. Камъните към горското стопанство са едро трошени, затова внимавам. Резултата е 7 км за 40 минути. При постройките на стопанството Даскала среща свой приятел, и оня ни дава горска карта. Даскала е надъхан, идвал е два пъти тук и не е намерил пещерата. Аз и имам координатите в джипсито, но не знам дали са точни. Потегляме пеша нататък. Отново сме в джунгла.
Наоколу има безброй понори, които ако се разровят ще покажат чудни неща от недрата на Земята . Стигаме до зоната на пещерата. Разделяме се четеримата и започва едно търсене тук.
Минават три часа и на мястото на координатите намирам малка дупка, затрупана почти, от паднало гнило дърво. Не може да се премине. Нямам понятие входа дали е голям, но явно не е това. Другите нищо не намират. Даскала е много умърлушен. Минус три....Успокоявам го, че наесен ще дойдем и ще я изровим изпод земята, ако трябва. Въщаме се. По пътя минаваме покрай гигантски мравуняк.
Жабка:-)
Някъде загърмява, над нас припръсква и ускоряваме крачка.
Пътя до Медвен на връщане е по лесен. Нали го познавам вече. Отбиваме се до Сини вир.
Чудно място. Под бялото на пяната съм аз. Поря водата.
Като скочиш в ледения вир, ако оживееш първата секунда, после си е чисто удоволствие. След къпането, съхнем и тръгваме наобратно. Оставям спътниците ни в Котел и продължаваме към Варна. От село Тича завивам на изток към Мингишево, пътя е много спокоен и настилката е идеална.
После се включваме във Върбица-Преслав и в резултата на това Котел-Варна го пропътуваме за около два часа и нещо без особени стресови ситуации. Уволнението свършва, следват горещите делници. Това е.
Странно, но по селския път за Градище има интензивно движение, почти на 5 минути някой вдига прах сърдито из завоите.... До манастира са направени стълби, има и заключена врата с оградка. Аз я прескачам, а Жена ми уповавайки на екзотичните си диети се пропълзява между пръчките на решетката и скалата. Оглеждаме се, снимам малко. Горките стари графити са потънали в нови драсканици.
Тук там личат. Но трудно и с голяма фантазия. Стараем се да обходим всички дупки наоколу. Минават 40 минути и слизаме до колата. Потегляме към Котел. Между Опака и Гагово, вдясно от пътя има чешма с беседка. Там смачкваме една консерва с пилешки дробчета и възстановяваме баланса на течностите... След Попово завиваме на юг от Светлен. Избягвам натоварените пътища отчасти и от интерес, какво ли става далеч от трафика по малките селца. Шосето е удобно и празно, дупки почти няма. Стигаме до едно село с име май Трещеник /като хижата в Рила/. Селото е почти изключително римско.
Намира се до яз. Ястребино. Оглеждаме за бъдещ бивак и забелязвам на отсрещния бряг да пасат стада. Картинката пред нас е пасторална...
Запомням мястото и продължаваме по нашия си път. Прохода Омуртаг – Котел е средно натоварен, трасето е в отлично състояние, а на изхода на Омуртаг обикновенно дебнат хищници...
Пристигаме в Котел късния следобяд, поксрещат ни гостоприемни домакини /приятели на родителите ни/. Мъжът е много колоритна личност, бивш учител, турист, пещерняк, пчелар и бракониер. Черпим се, говорим си и пада мрак.
На другата сутрин се изнизваме рано към разклона за пещ.Приказна. Настилката е от трошени камъни, затова внимавам. Оставяме Астрата на ок. 7 км от града до удобна беседка и продължаваме пеш.
Отклонението за пещерата е почти невидимо, ако човек не е идвал, затова го запаметявам. До самата нея от горския път се катерим по стръмен наклон. Ето я най-сетне решетката. Като ученик съм слизал на класика, сега слязох само до някъде. Горе ме чакаха Жена ми и Дядо Зарко. Реших да не рискувам и се върнах. И тъй и тъй наесен пак ще идваме. Ще я екепираме и ще пуснем дори и Децата. Сетих се и за последната си импровизация на скала. После 4 месеца дрънках с един гипс из паркета в къщи. Продължаваме към Орловата пещера. Котленци и викат – Котленските дупки. Растителността е буйна като в джунгла. Горещо е.
Минаваме през една ниша, удобна за лагеруване и достигаме входа на пещерата.
Трудно се забелязва от пътеката.
С Дядо Зарко включваме осветлението и влизаме. Ирена сяда да си почине на сянка в началото на тунела. Има някакви образувания.
И много прилепи. И купища гуано. Някой беше казал, че в Орловата пещера била втората по големина купчина с гуано в Европа. Първенството дължала френска дупка. Нищо. Затова пък в София е първата по големина купчина с боклук....
В дъното на пещерата не се диша. Прилеповите отпадни продукти са с по-голяма концентрация на миризмата явно. Стотици от мишките си висят на тавана и ги ръсят щедро върху нас.
Обикаляме, малко снимам.
Отдавна е минало обед и се връщаме до колата. Смачкваме поредната консерва гъби с ориз, а Дядото сирене с домати и наденица. Връщаме се в Котел. Посещаваме музея. Много е интересен. На паркинга след това откривам Астрата да плаче с последни напъни на алармата. Елементарно. Забравил съм фаровете и акумулатора умрял... Бутаме, дърпаме, теглиме, псувам внимателно /Жена ми е пристрастна към псувните/ и с помоща на Варненски шофьор на бус потегляме. Благодаря, Колега. После акостираме „в къщи”. Следват сладки беседи и рибена фиеста. Горе дали споменах, че домакина е и рибар. На другата сутрин ставаме пак в 6, дочакваме един приятел на Дядо Зарко, учител по физкултура в местната гимназия и бивш пещерняк и отпрашваме към Медвен. От там пак по трошени камъни, към г.с. Царевец. Целта е пещ. Голямата Маара. Хоризонтална, с образувания. Камъните към горското стопанство са едро трошени, затова внимавам. Резултата е 7 км за 40 минути. При постройките на стопанството Даскала среща свой приятел, и оня ни дава горска карта. Даскала е надъхан, идвал е два пъти тук и не е намерил пещерата. Аз и имам координатите в джипсито, но не знам дали са точни. Потегляме пеша нататък. Отново сме в джунгла.
Наоколу има безброй понори, които ако се разровят ще покажат чудни неща от недрата на Земята . Стигаме до зоната на пещерата. Разделяме се четеримата и започва едно търсене тук.
Минават три часа и на мястото на координатите намирам малка дупка, затрупана почти, от паднало гнило дърво. Не може да се премине. Нямам понятие входа дали е голям, но явно не е това. Другите нищо не намират. Даскала е много умърлушен. Минус три....Успокоявам го, че наесен ще дойдем и ще я изровим изпод земята, ако трябва. Въщаме се. По пътя минаваме покрай гигантски мравуняк.
Жабка:-)
Някъде загърмява, над нас припръсква и ускоряваме крачка.
Пътя до Медвен на връщане е по лесен. Нали го познавам вече. Отбиваме се до Сини вир.
Чудно място. Под бялото на пяната съм аз. Поря водата.
Като скочиш в ледения вир, ако оживееш първата секунда, после си е чисто удоволствие. След къпането, съхнем и тръгваме наобратно. Оставям спътниците ни в Котел и продължаваме към Варна. От село Тича завивам на изток към Мингишево, пътя е много спокоен и настилката е идеална.
После се включваме във Върбица-Преслав и в резултата на това Котел-Варна го пропътуваме за около два часа и нещо без особени стресови ситуации. Уволнението свършва, следват горещите делници. Това е.
))
Коментар