Tweet
Това е малко старичко. От 2004. Как ли е сега там.... че мислим да "правим" едно Зимно Конче скоро. Снимки няма, има филм, но голям...
Пирин /х. ЯВОРОВ - Кончето - х. Вихрен - БАНСКО - х. БЕЗБОГ - Попово ез. - Тевно ез. - х. ПИРИН - мест. "Св.Илия" - МЕЛНИК/
" И ето дойде най-щастливия ден когато
тръгнахме за Пирин с трен... "
Ирена тръгна ден по-рано, на 3-ти вечерта, за да се види с Тони в София, а пък аз на 4-ти, с джоб пълен с пари и с голям мерак да избягам колкото се може по-бързо от Варна, че това лято беше много хард /работех на няколко работи/ печелих добре, но от hard work, недоспиване и неприбиране в къщи по няколко дни се бях докарал до странно състояние при което яростни, неврастенни изблици се преливаха като в причудлива дъга с периоди на пълна апатия. Бе бифазия яко... А просто бях изморен и явно имах нужда от допинг. И така... На 5-ти сутринта след като благополучно пристигнах в мърлявата ни столица, хванахме с Ирена автобус в 8.10 ч. за Разлог от новата автогара. Слязохме в 10.30 ч. на околовръстното за х. Яворов. В далечината, някъде в мъглата синееше Пирин. Когато час по-късно стигнахме до подножието на планината, се наложи доста време да се лутаме из една изгоряла гора където огънят бе изпепелил всичко - храсти, клони, по-малките борове и кората на по-големите заедно с маркировката. По средата на това пепелище стърчеше самотен камък, който после кръстих "камък на познанието". До него се спряхме да се преоблечеми така нататък... И чак тогава продължихме нагоре. До хижата стигнахме за 3 часа, като за щастие пожарището скоро остана зад гърба ни и стръмната пътека криволичеше между яки, синьозелени борове. Яворов е сносна хижа - стая с две легла, тоалетна и баня струва 16 лв., а в столовата предлагат чай, кафе, храна и алкохол на що-годе нормални цени. След като починахме малко, си направихме разходка към Стъпалата, но не стигнахме много далеч заради изобилието на малини покрай пътеката, които по тези места са особено червени и вкусни...На връщане от малинолова, встрани от пътеката намерих изръсен от някого хубав нож /на "Золинген"/ с кания , който връчих на Ирена , да си има и тя хладно оръжие...
06.09.04
На другия ден станахме раничко и след бързо, освежаващо кафе нарамихме багажите и се запрепъвахме нагоре по пътеката, през влажната, сумрачна гора към Разложки суходол. Вървяхме и пъшкахме, а в развидиляващата се утрин зад нас настъпваше с косматите си лапи мъглата. На около час от хижата си починахме до малък каменен заслон, който според пътеводителите бил строен още от партизаните /те май още тогава са се изживявали като атракция понеже тази къщичка е точно до туристическата пътека/. Освен това вътре е тъмно, мръсно и мирише на склеп. Няма дори врата с която да се затвориш като ти омръзне светът на живите вън... По-нагоре по пътеката, мъглата взе да се поразкъсва и се видяха всички Стъпала. Те представляват правилни пирамиди, наредени в редица, като всяка следваща е по-висока от предната. Отдалеч приличат на огромен, сив трион прорязан тук-там от тъмнозелени ивици клек. Малко преди да излезем на билото минахме покрай езерце с размерите на голяма локва, но пък доста дълбока...
Горе мъглата си беше все така непостоянно разкъсана, затова пък ни се появи нов спътник - доста силен вятърко, който ловко жонглираше с облаците, издаваше сатанински звуци, навирайки се по дупките по обозначителните колчета и чат-пат се опитваше да ни запокити в бездната. На Суходолския превал си починахме малко, скрити на завет зад една канара след което без особено да бързаме продължихме пътя си към Кончето. Докато се предвижвахме натам, често се случваше мъглата да отстъпва под поривите на вятъра, което ни даваше възможност да се насладим на гледките към Влахина долина. Преминавал съм през това било не един път, и зиме и лете и винаги, ако времето е позволявало често съм се спирал и съм се оглеждал надолу. Към жълтите поляни покрай Влахинска река, белите блестящи игли на водопадчетата, пробождащи черните лъскави камъни, и мълчаливите сиви борови гори наоколо. Скоро наближихме заслона "Кончето".Познах мястото по смътно очертаващите се 4 пирамиди горе на ръба /мъглата пак беше в силата си/. Този път не си дадохме труда да се качим до тази малка странна къщичка , която сигурно е спасила не един човек. Навремето там имаше една дебела тетрадка в която преминаващите вписваха имената си, впечатления, лично творчество и т. н. С две думи много интересни неща имаше в тази тетрадка. После тя изчезна. Явно на някой му е била толкова скъпа, че си я взел за спомен... След заслона продължихме към същинското "Конче". На ръба вятърът естествено бе по-силен и хубаво , че имаше въже този път. Ирена за пръв път го преминаваше при някаква относителна видимост и често хвърляше любопитни погледи надолу към пропаста, които колкото повече напредвахме, ставаха все по-мрачни и страхливи... Скоро подсякохме Бански суходол и Кутело и на премката за вр.Вихрен бяхме атакувани от толкова силен щорм, че се отказахме да изкачим този първенец и бавничко, докато гравитацията все още ни държеше на земята се запрепъвахме към Казаните. Никога не ми е било приятно да слизам в планината. Винаги ми е харесвало повече изкачването. Затова пъплех далече зад Ирена и кълнях съдбата, щото и болката в навехнатия ми преди седмица крак, току ме жилваше като змия и генерираше в гласните ми струни водопади от вулгарни крясъци... Скоро подминахме заслона на БАН, който преди 10-тина години покрай един 8-ми декември ни спаси живота с Красьо и Цайко /това е друга тема/ и излязохме под Джамбо. От тук след кратка почивка и снимки се придвижихме до х. Вихрен. Тя за съжаление вече не е това което беше /поне през лятото/.От едно емблематично, уютно и красиво място за отмора и престой на изморени и щастливи планинари се е превърнала в коптор за неврастенни и депресирани хуманоиди, които постоянно пристигат и заминават за някъде с раздрънканите се коли. Освен това покрай хижата мирише ужасно на клозет. Е, в лавката има ром и бира. Тук имахме среща с татко и Гинка в 16 ч. Към 17 ч когато вече се чудех дали не са ни забравили, ги видях да слизат от Вихрен - баща ми на четери крака, а Гинка на два, само че с две раници. После с Ирена разбрахме, че на татко му се схванали двата крака по надолнището, та затуй двамцата кретали тъй бавно и мрачно. Освен това позамръзнали, понеже тръгнали по къси гащи и не си взели шапки !!? Ех, старост нерадост... Естествено като пристигнаха най-сетне на хижата, не бяха в отлично настроение. Важнато е, че ни зкараха до Банско с колата и ни помогнаха да си намерим място за спане. Разделихме се естествено доста студено... След кратка почивка в чудесната квартира / 10 лв.- човек, с тоалет, баня с вана и телевизор с кабел/ се разходихме из градчето. Навсякаде магазинчета, магазини, магазинища пълни със сувенири - дървени, стъклени, вълнени, костени, плюшени и т.н. Обикаляхме, обикаляхме и накрая разходката свърши в "Обецановата къща". Та в тази механа като налетяхме на едни Катини мезета, бонфиле, мелнишко вино, бири и мастика с таратор, че....после едвам се дотъркаляхме до вкъщи. Любезностите ги оставихме за сутринта.
07.09.04.
На сутринта времето бе чудесно. Магиите ми хванаха дикиш и облаците които до днес ни съпровождаха, отлетяха някъде към бурното Черно море... От квартирата направих няколко снимки на Гордия пИРЕН и на часовниковата кула която украсяваше Църквата в центъра на Банско, а пък после според уговорката се срещнахме с татко и Гинка които ни закараха с колата през Добринище до лифта за Безбог. Пък то, май доста хора го ползват и почти никой не върви по пътеката нагоре, понеже докато се клатехме в столчетата, долу се виждаха непокътнати джунгли от зрели малини и ние ги гледахме, гледахме... На междинната станция се запознахме с един човек - Павел Радев, от старата туристическа генерация. Като разбра, че често ходим на планина двамата и че започваме малко по малко да водим и децата, стана много дружелюбен и ни разказа доста неща за Пирин, в частност за околностите на Безбог. Според него имало доста по-лесен от стандартния път от хижата до Попово езеро, като непосредствено след Безб.езеро се поема по пътека на югоизток през клекова гора, която пък пътека заобикаля Безбожкия превал с/у хижата и по .......долина се насочва към подножието на Поповото езеро. След като се разделихме с този приятен човек, жена му и тъщата му, седнахме на по бира пред Безбог и щом си починахме малко, се опитахме да открием въпросната пътека. След близо час лутане из бодливите клекове /явно още в началото сме тръгнали в неправилна посока/ не открихме нищо което да прилича на пътека и тръгнахме към Попово ез. по стандартния маркиран път. На около половин час преди езерото се отбихме от маркировката за него, по друга такава в северна посока, водеща към Джангалска порта. Нагоре беше бая стръмно, а към средата на пътя се разминахме с група 60 - годишни младежи от холандски произход, идващи вероятно от Демяница. Малко преди да излезем горе, преминахме покрай циркус на дъното на който няма езеро, а има натъркаляни като бучки лед в чаша, огромни бели и сиви камънаци. От портата се откри страхотна гледка към Валявишки циркус с езерата долу, които изпъкваха като синьо-зелени медузи на фона на огряните, от вече ниското слънце червеникави скали. В най-голямото езеро има полуостров, пълен със страхотни, големи боровинки казват. На връщане към Безбог си починахме до една рекичка под портата.Там направо във водата растяха малки бели цветя, досущ като лилии, само че съвсем микроскопични. Към 19 ч. се прибрахме в хижата и след кратко пиянство се отдадохме на заслужена почивка.
08.09.04.
Ден изпълнен с много вървене и прекрасни гледки. Тръгнахме в 8.10 ч. в посока х.Пирин през Поповото и Железнишка порта и след около час бяхме вече на брега на това най-голямо в Пирин езеро. Там седнахме да си починем, и докато снимах Ирена, която с мъка запазваше равновесие на един камък стърчащ от кристалните води, пълни с любопитни пастърви, ни дойде идеята да не продължаваме за Пирин през Демиркапия, а от сев. бряг на езерото да опитаме да се изкачим до ....... порта , откъдето се надявахме да видим Тевно. Речено сторено - плюхме си на ногите и запъшкахме нагоре. Колкото по-нависоко се издигахме, толкова по-стръмно ставаше. На места се срещаха отвесни /около 10 мет./ участъци които бавничко изкатервахме или страхливо траверсирахме. Ролята на маркировка играеха каменни пирамидки, наредени от грижливи ръце тук - там по канарите. Гледката отгоре бе страхотна - западно и надолу останаха Самодивските езера, които сами и диви ни гледаха с учудени тъмносини очи, как пълзим като мравки някаде там сред облаците... На СИ / вече горе от портата/ се видяха и Вал.езера с боровинковия полуостров от вчера, а още по на север долината на Демянишка река, меко слизаща към боровите гори покрай х.Демяница. А, пък далече - далече на хоризонта се пъчеше сивата пресечена пирамида на Вихрен. От другата страна на портата траверсирахме наляво по огромен сипей маркиран със същите пирамидки / и оранжеви дамги по скалите / и скоро след серия шеметни скокове по огромните камънаци се озовахме точно под Тевни връх. Под нас беше гиганската каменна чаша по средата на която блестеше езерото, заобиколено от нескромните погледи на земляните от верните си стражи Кралев двор и Каменица... Тук обаче си дадохме по-голяма почивка, понеже от тия скални каскади по пътя до тук, на Ирена и трепереха мартинките пък и аз си бях поуморен. От заслона до Кралевдворска порта стигнахме за около 45 мин., след което започна едно слизане, ама слизане...То тук зимата е лесно - сядаш и се пускаш по гъз, уповавайки на ледената ръка и на задните си части. Като няма сняг е доста по-сложно -креташ с разтреперените си крачка по почти отвесната пътечка, а горе слънцето пече ли,пече...
Позволихме си почивка, чак като влязохме в долината на х.Пирин. Тя също е много живописна. Представлява няколко постепенно снишаващи се пастеленозелени / по това време на годината/ тераси, тук там е прорязана от ручейчета, а в единия и край тече пенлива река с малки водопади и вирове. Непосредствено преди хижата се влиза в гората, а малко преди това се минава покрай "постоянното присъствие" тук - голямо стадо от крави и телета, които иначе страшни на вид, с охота отстъпват от пътеката щом човек ги приближи. Хижа Пирин е доста мизерна в момента. Стопанисва я мрачен, мустакат македонец / Вангел /. Иначе не можем да се оплачем, човекът излезе доста услужлив. Докато с Ирена пийвахме и хапвахме / две бири, половинка мел.вино, два чая +нощувките ни = 14 лв./, той и двама негови авери ни гледаха с мрачен интерес от съседната маса. Пооживили се, казва жена ми, чак като съм излязал да пикая. Набързо и задали няколко незначителни въпроса и я почерпили кана вино. Като се върнах, те отново си седяха навъсено ни лук яли... Ама виното не беше никак лошо. Към 21 ч. наядени и напити най-после се качихме в голямата стая на 2-я етаж и се отдадахме на заслужена почивка всред студения и неуют, в компанията на няколко любопитни мишки.
09.09.04
Днес станахме в 8 ч. Докато бях в клозета се сетих, че Ирена има рожден ден и веднага и го чиститих по радиотелефона, който нося винаги. Понеже не си бях приготвил подарък, я гостих с шепа пресни малини , кои в изобилие растяха до "бялата къща". Тя май остана доволна. Тръгнахме към Мелник в 10 ч. и никак не бързахме. Често се спирахме да погледнем назад към губещите се в мъглата върхове. Спирахме и да ядем къпини и на Ирена накрая и прилоша от лакомия, а пък аз щях да оцапам пейзажа докато си търсех салфетките из раницата, но хеле, нали гъз глава затрива...
Участъкът преди гроба на Т.Александров е най-кофти. Пътеката води стръмно надолу и се върви по ужасни, остри, натрошени камъни. Затова пък местноста където е гроба / Св.Илия / е просто неземна. На туй чудно местенце се спряхме да отпочинем и да се чукнем с донесения от морето ром за здравето на Ирена. Там е ТИХО. Поляната е заградена отвсякъде от достолепни борове които я пазят от всичко земно и човешко. Рядко като духне вятър, някъде от небето се чува шепот на спомени, от времето когато тук са се водили битки и се е ляла кръв. Сега всички - и герои и изедници спят дълбоко някъде наоколо... От мела на който е разположена поляната се открива щедра панорама на юг - към Беласица и Гърция. Някаде в далечината дори ми се стори, че мернах заобления купол на Олимп. Ниско в долината се белееше Роженския манастир, място иначе красиво и поддържано, но в момента център на някакви загадъчни за мен църковни и финансови борби, че този път решихме да се въздържим от посещения. Впрочем в този край на България хората винаги са обичали да си вдигат гири един на друг. Дали заради буйния македонски нрав или пък от жаждата за емоции и вродения мързел на южняците - не знам. Тях не им давай да работят, дай им да се колят...
След като си починахме с Рени на туй чудновато място и си наляхме вода от новата чешма, уморено се закълчихме по кривата пътека към Хърланово. Не след дълго, долу форсирахме реката по изгнил дънер/ маркировката минава от там/ и хоп, ето ни на селския мегдан. Докато се почесвахме и се чудехми дали да продължим пеш към Мелник, или да чакаме 1ч 30 мин. автобуса за там, до нас спряха колата си някакви местни хора и предложиха да ни закарат. Естествено, приехме с голяма благодарност и към 16 ч. бяхме в града. Тук мислех да преспим в една къща близо до центъра и реката - "При Тането" /Тане се казва мъжът на хазайката, спал съм и друг път там и съм доволен/.Уви, не си бях дал заявката по телефона и сега чистите и подредени стаи чакаха, не нас, а група френски пенсионери... Слава Богу все пак и сега не бяхме капо, щото любезната домакиня ни препоръча своя комшийка /също давала стаи/, която пък в момента я нямаше, понеже отишла да си полива доматите, които растяха явно някъде край Бургас, защото докато я чукахме пресушихме доста бутилки от бира и безалкохолно в близката кръчма... Купихме си и бурканче сладко от боровинки за чакащите ни във Варна, а пък Танювица ни подари още едно, от зелени смокини за сравнение. Е, почакахме доста, но накрая ,щом бабката довтаса запъхтяна от доматите, и бяхме въведени в палатите и, направо зяпнахме от очаровани от интериора . Като си възвърнахме дар словото след малко, от устите ни заискриха суперлативи от рода:
"Ау, какви големи прозорци !!!"
"Колко е светло и чисто !!"
"Ах, има дори персийски килим !!"
"Как красиво е подредено балкончето с цветятя"
"Тая резбована дървена маса сигурно има стотина години !"
"Ах, прекрасно, банята е толкова малка, че ще можем да се изкъпем на спокойствие поотделно, а не да безобразничим заедно...." и т.н. и т.н.
Вечерта прекарахме в механата " Лозницата" където ядохме и пихме до малките часове, а щом собственичката София Куртева разбра за рождения ден на Ирена, и поднесе царски падарък - бутилка 20-годишно мелнишко вино, запечатана с асфалт и цялата в пясък и паяджини.
На другия ден /10.09/ поставихме точка на похода и отпрашихме с първия автобус в 6 ч. за Сф, а от там
с обедния влак за Варна и в 22 ч. си бяхме в къщи.
Пирин /х. ЯВОРОВ - Кончето - х. Вихрен - БАНСКО - х. БЕЗБОГ - Попово ез. - Тевно ез. - х. ПИРИН - мест. "Св.Илия" - МЕЛНИК/
" И ето дойде най-щастливия ден когато
тръгнахме за Пирин с трен... "
Ирена тръгна ден по-рано, на 3-ти вечерта, за да се види с Тони в София, а пък аз на 4-ти, с джоб пълен с пари и с голям мерак да избягам колкото се може по-бързо от Варна, че това лято беше много хард /работех на няколко работи/ печелих добре, но от hard work, недоспиване и неприбиране в къщи по няколко дни се бях докарал до странно състояние при което яростни, неврастенни изблици се преливаха като в причудлива дъга с периоди на пълна апатия. Бе бифазия яко... А просто бях изморен и явно имах нужда от допинг. И така... На 5-ти сутринта след като благополучно пристигнах в мърлявата ни столица, хванахме с Ирена автобус в 8.10 ч. за Разлог от новата автогара. Слязохме в 10.30 ч. на околовръстното за х. Яворов. В далечината, някъде в мъглата синееше Пирин. Когато час по-късно стигнахме до подножието на планината, се наложи доста време да се лутаме из една изгоряла гора където огънят бе изпепелил всичко - храсти, клони, по-малките борове и кората на по-големите заедно с маркировката. По средата на това пепелище стърчеше самотен камък, който после кръстих "камък на познанието". До него се спряхме да се преоблечеми така нататък... И чак тогава продължихме нагоре. До хижата стигнахме за 3 часа, като за щастие пожарището скоро остана зад гърба ни и стръмната пътека криволичеше между яки, синьозелени борове. Яворов е сносна хижа - стая с две легла, тоалетна и баня струва 16 лв., а в столовата предлагат чай, кафе, храна и алкохол на що-годе нормални цени. След като починахме малко, си направихме разходка към Стъпалата, но не стигнахме много далеч заради изобилието на малини покрай пътеката, които по тези места са особено червени и вкусни...На връщане от малинолова, встрани от пътеката намерих изръсен от някого хубав нож /на "Золинген"/ с кания , който връчих на Ирена , да си има и тя хладно оръжие...
06.09.04
На другия ден станахме раничко и след бързо, освежаващо кафе нарамихме багажите и се запрепъвахме нагоре по пътеката, през влажната, сумрачна гора към Разложки суходол. Вървяхме и пъшкахме, а в развидиляващата се утрин зад нас настъпваше с косматите си лапи мъглата. На около час от хижата си починахме до малък каменен заслон, който според пътеводителите бил строен още от партизаните /те май още тогава са се изживявали като атракция понеже тази къщичка е точно до туристическата пътека/. Освен това вътре е тъмно, мръсно и мирише на склеп. Няма дори врата с която да се затвориш като ти омръзне светът на живите вън... По-нагоре по пътеката, мъглата взе да се поразкъсва и се видяха всички Стъпала. Те представляват правилни пирамиди, наредени в редица, като всяка следваща е по-висока от предната. Отдалеч приличат на огромен, сив трион прорязан тук-там от тъмнозелени ивици клек. Малко преди да излезем на билото минахме покрай езерце с размерите на голяма локва, но пък доста дълбока...
Горе мъглата си беше все така непостоянно разкъсана, затова пък ни се появи нов спътник - доста силен вятърко, който ловко жонглираше с облаците, издаваше сатанински звуци, навирайки се по дупките по обозначителните колчета и чат-пат се опитваше да ни запокити в бездната. На Суходолския превал си починахме малко, скрити на завет зад една канара след което без особено да бързаме продължихме пътя си към Кончето. Докато се предвижвахме натам, често се случваше мъглата да отстъпва под поривите на вятъра, което ни даваше възможност да се насладим на гледките към Влахина долина. Преминавал съм през това било не един път, и зиме и лете и винаги, ако времето е позволявало често съм се спирал и съм се оглеждал надолу. Към жълтите поляни покрай Влахинска река, белите блестящи игли на водопадчетата, пробождащи черните лъскави камъни, и мълчаливите сиви борови гори наоколо. Скоро наближихме заслона "Кончето".Познах мястото по смътно очертаващите се 4 пирамиди горе на ръба /мъглата пак беше в силата си/. Този път не си дадохме труда да се качим до тази малка странна къщичка , която сигурно е спасила не един човек. Навремето там имаше една дебела тетрадка в която преминаващите вписваха имената си, впечатления, лично творчество и т. н. С две думи много интересни неща имаше в тази тетрадка. После тя изчезна. Явно на някой му е била толкова скъпа, че си я взел за спомен... След заслона продължихме към същинското "Конче". На ръба вятърът естествено бе по-силен и хубаво , че имаше въже този път. Ирена за пръв път го преминаваше при някаква относителна видимост и често хвърляше любопитни погледи надолу към пропаста, които колкото повече напредвахме, ставаха все по-мрачни и страхливи... Скоро подсякохме Бански суходол и Кутело и на премката за вр.Вихрен бяхме атакувани от толкова силен щорм, че се отказахме да изкачим този първенец и бавничко, докато гравитацията все още ни държеше на земята се запрепъвахме към Казаните. Никога не ми е било приятно да слизам в планината. Винаги ми е харесвало повече изкачването. Затова пъплех далече зад Ирена и кълнях съдбата, щото и болката в навехнатия ми преди седмица крак, току ме жилваше като змия и генерираше в гласните ми струни водопади от вулгарни крясъци... Скоро подминахме заслона на БАН, който преди 10-тина години покрай един 8-ми декември ни спаси живота с Красьо и Цайко /това е друга тема/ и излязохме под Джамбо. От тук след кратка почивка и снимки се придвижихме до х. Вихрен. Тя за съжаление вече не е това което беше /поне през лятото/.От едно емблематично, уютно и красиво място за отмора и престой на изморени и щастливи планинари се е превърнала в коптор за неврастенни и депресирани хуманоиди, които постоянно пристигат и заминават за някъде с раздрънканите се коли. Освен това покрай хижата мирише ужасно на клозет. Е, в лавката има ром и бира. Тук имахме среща с татко и Гинка в 16 ч. Към 17 ч когато вече се чудех дали не са ни забравили, ги видях да слизат от Вихрен - баща ми на четери крака, а Гинка на два, само че с две раници. После с Ирена разбрахме, че на татко му се схванали двата крака по надолнището, та затуй двамцата кретали тъй бавно и мрачно. Освен това позамръзнали, понеже тръгнали по къси гащи и не си взели шапки !!? Ех, старост нерадост... Естествено като пристигнаха най-сетне на хижата, не бяха в отлично настроение. Важнато е, че ни зкараха до Банско с колата и ни помогнаха да си намерим място за спане. Разделихме се естествено доста студено... След кратка почивка в чудесната квартира / 10 лв.- човек, с тоалет, баня с вана и телевизор с кабел/ се разходихме из градчето. Навсякаде магазинчета, магазини, магазинища пълни със сувенири - дървени, стъклени, вълнени, костени, плюшени и т.н. Обикаляхме, обикаляхме и накрая разходката свърши в "Обецановата къща". Та в тази механа като налетяхме на едни Катини мезета, бонфиле, мелнишко вино, бири и мастика с таратор, че....после едвам се дотъркаляхме до вкъщи. Любезностите ги оставихме за сутринта.
07.09.04.
На сутринта времето бе чудесно. Магиите ми хванаха дикиш и облаците които до днес ни съпровождаха, отлетяха някъде към бурното Черно море... От квартирата направих няколко снимки на Гордия пИРЕН и на часовниковата кула която украсяваше Църквата в центъра на Банско, а пък после според уговорката се срещнахме с татко и Гинка които ни закараха с колата през Добринище до лифта за Безбог. Пък то, май доста хора го ползват и почти никой не върви по пътеката нагоре, понеже докато се клатехме в столчетата, долу се виждаха непокътнати джунгли от зрели малини и ние ги гледахме, гледахме... На междинната станция се запознахме с един човек - Павел Радев, от старата туристическа генерация. Като разбра, че често ходим на планина двамата и че започваме малко по малко да водим и децата, стана много дружелюбен и ни разказа доста неща за Пирин, в частност за околностите на Безбог. Според него имало доста по-лесен от стандартния път от хижата до Попово езеро, като непосредствено след Безб.езеро се поема по пътека на югоизток през клекова гора, която пък пътека заобикаля Безбожкия превал с/у хижата и по .......долина се насочва към подножието на Поповото езеро. След като се разделихме с този приятен човек, жена му и тъщата му, седнахме на по бира пред Безбог и щом си починахме малко, се опитахме да открием въпросната пътека. След близо час лутане из бодливите клекове /явно още в началото сме тръгнали в неправилна посока/ не открихме нищо което да прилича на пътека и тръгнахме към Попово ез. по стандартния маркиран път. На около половин час преди езерото се отбихме от маркировката за него, по друга такава в северна посока, водеща към Джангалска порта. Нагоре беше бая стръмно, а към средата на пътя се разминахме с група 60 - годишни младежи от холандски произход, идващи вероятно от Демяница. Малко преди да излезем горе, преминахме покрай циркус на дъното на който няма езеро, а има натъркаляни като бучки лед в чаша, огромни бели и сиви камънаци. От портата се откри страхотна гледка към Валявишки циркус с езерата долу, които изпъкваха като синьо-зелени медузи на фона на огряните, от вече ниското слънце червеникави скали. В най-голямото езеро има полуостров, пълен със страхотни, големи боровинки казват. На връщане към Безбог си починахме до една рекичка под портата.Там направо във водата растяха малки бели цветя, досущ като лилии, само че съвсем микроскопични. Към 19 ч. се прибрахме в хижата и след кратко пиянство се отдадохме на заслужена почивка.
08.09.04.
Ден изпълнен с много вървене и прекрасни гледки. Тръгнахме в 8.10 ч. в посока х.Пирин през Поповото и Железнишка порта и след около час бяхме вече на брега на това най-голямо в Пирин езеро. Там седнахме да си починем, и докато снимах Ирена, която с мъка запазваше равновесие на един камък стърчащ от кристалните води, пълни с любопитни пастърви, ни дойде идеята да не продължаваме за Пирин през Демиркапия, а от сев. бряг на езерото да опитаме да се изкачим до ....... порта , откъдето се надявахме да видим Тевно. Речено сторено - плюхме си на ногите и запъшкахме нагоре. Колкото по-нависоко се издигахме, толкова по-стръмно ставаше. На места се срещаха отвесни /около 10 мет./ участъци които бавничко изкатервахме или страхливо траверсирахме. Ролята на маркировка играеха каменни пирамидки, наредени от грижливи ръце тук - там по канарите. Гледката отгоре бе страхотна - западно и надолу останаха Самодивските езера, които сами и диви ни гледаха с учудени тъмносини очи, как пълзим като мравки някаде там сред облаците... На СИ / вече горе от портата/ се видяха и Вал.езера с боровинковия полуостров от вчера, а още по на север долината на Демянишка река, меко слизаща към боровите гори покрай х.Демяница. А, пък далече - далече на хоризонта се пъчеше сивата пресечена пирамида на Вихрен. От другата страна на портата траверсирахме наляво по огромен сипей маркиран със същите пирамидки / и оранжеви дамги по скалите / и скоро след серия шеметни скокове по огромните камънаци се озовахме точно под Тевни връх. Под нас беше гиганската каменна чаша по средата на която блестеше езерото, заобиколено от нескромните погледи на земляните от верните си стражи Кралев двор и Каменица... Тук обаче си дадохме по-голяма почивка, понеже от тия скални каскади по пътя до тук, на Ирена и трепереха мартинките пък и аз си бях поуморен. От заслона до Кралевдворска порта стигнахме за около 45 мин., след което започна едно слизане, ама слизане...То тук зимата е лесно - сядаш и се пускаш по гъз, уповавайки на ледената ръка и на задните си части. Като няма сняг е доста по-сложно -креташ с разтреперените си крачка по почти отвесната пътечка, а горе слънцето пече ли,пече...
Позволихме си почивка, чак като влязохме в долината на х.Пирин. Тя също е много живописна. Представлява няколко постепенно снишаващи се пастеленозелени / по това време на годината/ тераси, тук там е прорязана от ручейчета, а в единия и край тече пенлива река с малки водопади и вирове. Непосредствено преди хижата се влиза в гората, а малко преди това се минава покрай "постоянното присъствие" тук - голямо стадо от крави и телета, които иначе страшни на вид, с охота отстъпват от пътеката щом човек ги приближи. Хижа Пирин е доста мизерна в момента. Стопанисва я мрачен, мустакат македонец / Вангел /. Иначе не можем да се оплачем, човекът излезе доста услужлив. Докато с Ирена пийвахме и хапвахме / две бири, половинка мел.вино, два чая +нощувките ни = 14 лв./, той и двама негови авери ни гледаха с мрачен интерес от съседната маса. Пооживили се, казва жена ми, чак като съм излязал да пикая. Набързо и задали няколко незначителни въпроса и я почерпили кана вино. Като се върнах, те отново си седяха навъсено ни лук яли... Ама виното не беше никак лошо. Към 21 ч. наядени и напити най-после се качихме в голямата стая на 2-я етаж и се отдадахме на заслужена почивка всред студения и неуют, в компанията на няколко любопитни мишки.
09.09.04
Днес станахме в 8 ч. Докато бях в клозета се сетих, че Ирена има рожден ден и веднага и го чиститих по радиотелефона, който нося винаги. Понеже не си бях приготвил подарък, я гостих с шепа пресни малини , кои в изобилие растяха до "бялата къща". Тя май остана доволна. Тръгнахме към Мелник в 10 ч. и никак не бързахме. Често се спирахме да погледнем назад към губещите се в мъглата върхове. Спирахме и да ядем къпини и на Ирена накрая и прилоша от лакомия, а пък аз щях да оцапам пейзажа докато си търсех салфетките из раницата, но хеле, нали гъз глава затрива...
Участъкът преди гроба на Т.Александров е най-кофти. Пътеката води стръмно надолу и се върви по ужасни, остри, натрошени камъни. Затова пък местноста където е гроба / Св.Илия / е просто неземна. На туй чудно местенце се спряхме да отпочинем и да се чукнем с донесения от морето ром за здравето на Ирена. Там е ТИХО. Поляната е заградена отвсякъде от достолепни борове които я пазят от всичко земно и човешко. Рядко като духне вятър, някъде от небето се чува шепот на спомени, от времето когато тук са се водили битки и се е ляла кръв. Сега всички - и герои и изедници спят дълбоко някъде наоколо... От мела на който е разположена поляната се открива щедра панорама на юг - към Беласица и Гърция. Някаде в далечината дори ми се стори, че мернах заобления купол на Олимп. Ниско в долината се белееше Роженския манастир, място иначе красиво и поддържано, но в момента център на някакви загадъчни за мен църковни и финансови борби, че този път решихме да се въздържим от посещения. Впрочем в този край на България хората винаги са обичали да си вдигат гири един на друг. Дали заради буйния македонски нрав или пък от жаждата за емоции и вродения мързел на южняците - не знам. Тях не им давай да работят, дай им да се колят...
След като си починахме с Рени на туй чудновато място и си наляхме вода от новата чешма, уморено се закълчихме по кривата пътека към Хърланово. Не след дълго, долу форсирахме реката по изгнил дънер/ маркировката минава от там/ и хоп, ето ни на селския мегдан. Докато се почесвахме и се чудехми дали да продължим пеш към Мелник, или да чакаме 1ч 30 мин. автобуса за там, до нас спряха колата си някакви местни хора и предложиха да ни закарат. Естествено, приехме с голяма благодарност и към 16 ч. бяхме в града. Тук мислех да преспим в една къща близо до центъра и реката - "При Тането" /Тане се казва мъжът на хазайката, спал съм и друг път там и съм доволен/.Уви, не си бях дал заявката по телефона и сега чистите и подредени стаи чакаха, не нас, а група френски пенсионери... Слава Богу все пак и сега не бяхме капо, щото любезната домакиня ни препоръча своя комшийка /също давала стаи/, която пък в момента я нямаше, понеже отишла да си полива доматите, които растяха явно някъде край Бургас, защото докато я чукахме пресушихме доста бутилки от бира и безалкохолно в близката кръчма... Купихме си и бурканче сладко от боровинки за чакащите ни във Варна, а пък Танювица ни подари още едно, от зелени смокини за сравнение. Е, почакахме доста, но накрая ,щом бабката довтаса запъхтяна от доматите, и бяхме въведени в палатите и, направо зяпнахме от очаровани от интериора . Като си възвърнахме дар словото след малко, от устите ни заискриха суперлативи от рода:
"Ау, какви големи прозорци !!!"
"Колко е светло и чисто !!"
"Ах, има дори персийски килим !!"
"Как красиво е подредено балкончето с цветятя"
"Тая резбована дървена маса сигурно има стотина години !"
"Ах, прекрасно, банята е толкова малка, че ще можем да се изкъпем на спокойствие поотделно, а не да безобразничим заедно...." и т.н. и т.н.
Вечерта прекарахме в механата " Лозницата" където ядохме и пихме до малките часове, а щом собственичката София Куртева разбра за рождения ден на Ирена, и поднесе царски падарък - бутилка 20-годишно мелнишко вино, запечатана с асфалт и цялата в пясък и паяджини.
На другия ден /10.09/ поставихме точка на похода и отпрашихме с първия автобус в 6 ч. за Сф, а от там
с обедния влак за Варна и в 22 ч. си бяхме в къщи.